За автора

Катрин Ръндъл

е родена през 1987 г. и е живяла в Лондон, Брюксел и Зимбабве. Носител е на множество награди за детска литература, сред които Waterstones Children’s Book Prize и Boston Globe-Horn Book Award.

Член е на научното дружество за ренесансова литература към колежа „Ол Соулс“ към Оксфорд. Книгата ѝ „По покривите“ е вдъхновена от летата, прекарани в Париж, и нощното катерене по покривите на Оксфордския университет.

Откъси

1

В утрото на първия си рожден ден едно бебе беше намерено в калъф за виолончело насред водите на Ламанша.
Наоколо нямаше други живи същества. Само бебето, няколко стола и върха на кораб, изчезващ в океана. В трапезарията беше звучала музика, толкова гръмка и хубава, че никой не бе забелязал водата, заливаща килима. Цигулките бяха продължили да стържат известно време, след като се бяха разнесли първите писъци. На моменти бе звучало така, сякаш някой пасажер приглася в дует с горно „до“.
Бебето беше увито за по-топло в партитура на симфония от Бетховен. Течението го бе отнесло на около миля от кораба, затова го намериха последно. Мъжът, който го прибра в спасителната лодка, също беше сред пасажерите. Той беше и учен, а учените забелязват разни неща. Мъжът забеляза, че бебето е момиченце, косичката му е с цвят на светкавица, а усмивката му е свенлива.
Представете си, че нощта може да говори с глас. Представете си как би говорила лунната светлина или пък мастилото, ако имаше гласни струни. Добавете към всичко това тясно аристократично лице с извити вежди и дълги крайници и вече знаете какво видя момиченцето, когато бе извадено от калъфа за виолончело, за да бъде спасено. Чарлз Максим – така се казваше мъжът – реши да задържи детето, което бе хванал с огромните си протегнати напред ръце, сякаш беше пропукана саксия за цветя.
Беше почти сигурно, че момиченцето е на една годинка. Това ставаше ясно от червената розетка, закачена на гърдите му, на която беше изписано „1!“.
– Значи така – заяви Чарлз Максим, – или детето е на една годинка, или е станало първенец в някое състезание. Доколкото знам, бебетата рядко проявяват интерес към състезателните спортове. Да предположим ли тогава, че е по-скоро първото?
Бебето го стискаше за ухото с мръсните си пръстчета.
– Честит рожден ден, детето ми – каза той.
Чарлз не само определи рождения ден на момиченцето, но му избра и име. В този първи ден той кръсти детето Софи, защото едва ли някой би възразил.
– Днес ти преживя един драматичен и необикновен ден – заяви Чарлз. – Навярно ще е най-добре да носиш някое съвсем обикновено име. Може да бъдеш Мери или Бети, или пък Софи. В краен случай Милдред. Ти избираш.
Момиченцето се беше усмихнало на името Софи, с което въпросът беше решен. После Чарлз донесе палтото си, загърна го добре с него и го отведе вкъщи с файтон. Валеше лек дъжд, но това не ги притесняваше. Мъжът обикновено не забелязваше какво е времето, а Софи беше оцеляла сред много повече вода същия този ден.
Чарлз не разбираше много от деца. На път за вкъщи той обясни това на Софи:
– Да ти призная, повече ми се удава да разбирам книгите, отколкото хората. С книгите можеш да се погодиш много лесно.
Пътуването с файтона продължи четири часа. Чарлз беше сложил Софи на върха на коляното си и є разказваше за себе си, сякаш се запознаваха на чаено парти. Той беше на трийсет и шест години и бе висок метър и деветдесет. Говореше с хората на английски, с котките на френски, а с птиците на латински. Веднъж се беше опитал едновременно да чете и да язди кон и се беше разминал на косъм със смъртта.
– Но вече ще бъда по-внимателен – увери я той, – заради теб, детенце от калъф за виолончело.
Домът на Чарлз беше прекрасен, но не и безопасен – имаше куп стълбища, хлъзгави настилки и остри ъгли.
– Ще купя малки столчета – заяви той. – И ще си вземем пухкави червени килими! Обаче откъде да си набавим килим? Ти наясно ли си, Софи?
Естествено, Софи не го удостои с отговор. Тя беше твърде малка, за да говори, а освен това беше заспала.
Събуди се едва когато спряха на улица, пропита с миризмата на дървета и конски тор. Софи хареса къщата от пръв поглед. Ослепително белите є тухли бяха най-ярките в Лондон и блестяха дори в тъмното. На приземния етаж бяха складирани куп книги и картини, имаше и колекция от паяци. На покрива се разполагаха птиците. А Чарлз живееше в пространството по средата.
У дома, след топлата баня пред печката, Софи изглеждаше много бледа и крехка. Чарлз не беше и предполагал, че бебетата са толкова плашещо миниатюрни създания. Тя почти се губеше между ръцете му. Той изпита облекчение, когато на вратата се почука. Постави Софи внимателно на един стол, върху пиеса на Шекспир, и се качи по стъпалата, вземайки по две наведнъж.
После се върна заедно с едра сивокоса жена. „Хамлет“ беше леко подгизнал, а Софи изглеждаше смутена. Чарлз я грабна, като първо се почуди дали да я сложи върху поставката за чадъри в ъгъла, или пък на печката, а след това я настани в мивката. По лицето му се разля широка усмивка.
– Моля те, Софи, не се притеснявай – каза й той. – На всички ни се случват инциденти.
После се поклони на жената.
– Нека да ви представя една на друга. Софи, това е мис Елиът от Държавната агенция за закрила на детето. Мис Елиът, това е Софи от океана.
Жената въздъхна – доста официално или поне така є прозвуча на Софи, – намръщи се и измъкна чисти дрешки от един вързоп.
– Дайте ми я.
Чарлз пое дрехите от нея.
– Аз извадих това дете от морето, госпожо. – Софи гледаше с ококорени очи. – То си няма друг, който да го закриля. Без значение дали ми харесва, или не, Софи е моя отговорност.
– Не за постоянно.
– Моля?
– Детето ви е поверено. Не е ваша дъщеря. – Тази жена беше свикнала да говори натъртено. Човек можеше да се обзаложи, че хобито є е да организира другите. – Това е временно положение.
– Позволете ми да възразя – заяви Чарлз. – Но да оставим споровете за по-късно. На детето му е студено.
Той подаде камизолката на Софи, която започна да я смуче. Тогава Чарлз взе дрешката и облече детето. После го повдигна на ръце, сякаш претегляше стока и искаше да отгатне теглото й, и се взря внимателно в него.
– Нали виждате? Бебето изглежда много интелигентно. – Той забеляза, че пръстчетата на Софи са дълги, тънки и ловки. – А косата му е с цвят на светкавица. Как да му устои човек?
– Ще трябва да идвам, за да я наглеждам, а не мога да отделя време за това. Един мъж не може да се справи с такова нещо сам.
– Но моля ви, идвайте. – заяви Чарлз, като не се въздържа да добави: – Ако чувствате, че силно ви влече насам. Аз ще направя усилие да ви бъда признателен. Но това дете е моя отговорност. Разбирате ли?
– Но това е дете! А вие сте мъж!
– Много сте наблюдателна – каза Чарлз. – Очният ви лекар сигурно се гордее с вас.
– Но какво ще правите с нея?
Чарлз изглеждаше озадачен.
– Ще я обичам. Това би трябвало да е достатъчно, ако се вярва на поезията, която съм прочел.
Чарлз подаде една червена ябълка на детето, после я взе обратно и така хубаво я излъска в ръкава си, че можеше да се огледа в нея. Той каза:
– Несъмнено отглеждането на деца крие своите тайни, но колкото и да са мрачни и загадъчни те, все пак не са непроницаеми.
Чарлз постави Софи върху коляното си, подаде є ябълката и започна да є чете на глас от „Сън в лятна нощ“.
Може би това не беше идеалният начин да започнеш нов живот, но в него имаше потенциал.

2

В Уестминстър, в офиса на Държавната агенция за закрила на детето имаше шкаф, а в него червен класьор с надпис „Попечители: Психологическа оценка“. В класьора се намираше по-малка синя папка с етикет „Максим, Чарлз“. В нея пишеше: „Ч. П. Максим има влечение към книгите, присъщо за един учен. Той изглежда щедър, старателен и непохватен. На ръст е необичайно висок, но според лекарите е в добро здраве. Той упорито вярва, че е в състояние да се грижи за подопечното му дете от женски пол“.
Тези качества може би се прихващат, защото Софи израсна висока, щедра, непохватна и пристрастена към книгите. На седем години тънките є дълги крака вече приличаха на чадъри, а самата тя притежаваше куп твърди убеждения.
На предполагаемия є седми рожден ден Чарлз направи шоколадова торта. Не стана съвсем сполучлива, защото блатът хлътна по средата, но Софи заяви всеотдайно, че този тип торта є харесва най-много.
– Защото така има място за повече глазура – обясни тя. – А аз обичам глазурата да е екстрагавантна.
– Радвам се да го чуя – увери я Чарлз. – Но ми се струва, че е прието да се казва екстравагантна. Честит седми рожден ден, слънчице! Какво ще кажеш за малко Шекспир по случай празника?
Софи имаше навик да чупи чинии, затова Чарлз беше сервирал тортата върху предната корица на „Сън в лятна нощ“. Сега той избърса с ръкав трохите и отвори книгата по средата.
– Искаш ли да ми прочетеш малко от Титания?
Софи направи физиономия.
– Предпочитам да съм Пък.
Тя прочете няколко реда, но вървеше бавно. И когато Чарлз отмести поглед, детето пусна книгата на пода и направи челна стойка отгоре й.
Мъжът се разсмя.
– Браво! – каза той, пляскайки по масата с ръце. – Приличаш на немирна малка фея.
Софи се прекатури под кухненската маса, изправи се и пак опита, но този път с крака, опрени до вратата.
– Чудесно! Ставаш все по-добра. Почти нямаш грешка.
– Почти, а?
Тялото є се олюля и тя го изгледа от земята. Вече є пареше на очите, но продължаваше да стои с главата надолу.
– Прави ли са ми краката?
– Не съвсем. Лявото ти коляно малко се огъва. И така да е, съвършени хора няма. Не и след Шекспир.

Вечерта, преди да заспи, Софи се замисли над думите му. „Съвършени хора няма.“ Чарлз грешеше. Той самият беше съвършен. Цветът на косата му беше досущ като дървения парапет, а очите му излъчваха магия. Чарлз бе наследил от баща си къщата и целия си гардероб. Личеше си, че дрехите, които носи, са били красиви и шикозни някога. Бяха ушити по мярка от сто процента коприна, но сега фината материя се състоеше от петдесет процента дупки. Чарлз нямаше музикални инструменти, но є пееше, а когато Софи не беше при него, пееше на птиците и на мокриците, които от време на време превземаха кухнята. Гласът му беше прекрасен. На нея й звучеше като полет в небето.
Понякога нощем Софи имаше усещането, че отново е на кораба и потъва. Тогава изпитваше неистово желание да се покатери нависоко. Единствено катеренето й помагаше да се почувства в безопасност. Чарлз й разрешаваше да спи върху гардероба. Той самият лягаше на пода долу, за всеки случай.
Софи не го разбираше напълно. Чарлз ядеше малко, спеше рядко и не се усмихваше често като останалите хора. Но сърцето му беше изпълнено с доброта и беше учтив до мозъка на костите си. Понякога, както си четеше, разхождайки се по улицата, той се удряше в някой уличен стълб, при което незабавно се извиняваше и проверяваше дали фенерът е непокътнат.
Един път седмично мис Елиът идваше у тях, за да реши – по думите й – „всички възникнали проблеми“. (Софи би попитала какви са тези „проблеми“, но вече є беше ясно, че е по-добре да си мълчи.) Мис Елиът минаваше по всички стаи, разглеждаше ги най-обстойно, без да пропусне падащата мазилка по ъглите и паяжините в празния килер, и клатеше глава.
– С какво се храните?
Вярно беше, че храненето в техния дом бе далеч по-интересно, отколкото у приятелките на Софи. Случваше се Чарлз да забрави за месото в продължение на месеци. Софи чупеше чиниите само с поглед, затова той сервираше печените картофки върху световния атлас, отворен на картата на Унгария. В действителност Чарлз би могъл да живее само на чай и бисквити и малко уиски вечер. Когато Софи се научи да чете, той пресипа уискито в бутилка с надпис „котешка урина“, за да я държи настрана. Но Софи извади корковата тапа и отпи малко, а после подуши съседската котка под опашката. Двете миризми далеч не си приличаха, макар и да бяха еднакво противни.
– Ядем хляб – каза Софи. – Имаме и рибни консерви.
– Имате какво? – изуми се мис Елиът.
– Аз обичам да си похапвам риба от консерва – заяви Софи. – Ядем и шунка.
– Така ли? Не съм виждала грам шунка в тази къща.
– Всеки ден! По-точно, от време на време – поясни детето, макар честността му в случая да не беше в негов интерес. – И сирене. И ябълки. Освен това изпивам по половин литър мляко на закуска.
– Но как е възможно Чарлз да те остави да живееш така? Не мисля, че е полезно за едно дете. Не мисля, че е редно.
Двамата всъщност се справяха много добре, но мис Елиът сякаш не можеше да го разбере. Софи смяташе, че под „редно“ тя има предвид „подредено“. С Чарлз не живееха подредено, но според Софи редът не беше задължително условие за щастие.
– Да ви кажа, мис Елиът – започна момичето, – лицето ми си е такова. Никога не може да изглежда спретнато. Заради луничките, нали разбирате.
Кожата на Софи бе доста светла и от студа се покриваше с петънца. А косата є беше вечно заплетена – не я помнеше другояче. Само че тя нямаше нищо против. В нейните спомени майка є имаше същата кожа и коса, а тя несъмнено беше красива. Освен това Софи бе сигурна, че майка є миришеше на свеж въздух и на сажди и носеше панталони с кръпки на коленете.
Точно от панталоните навярно започнаха всички неприятности. Когато наближи осмият є рожден ден, Софи поиска от Чарлз чифт панталони.
– Панталони ли? Това не е ли доста необичайно облекло за жени?
– Не! – отсече Софи. – Не мисля. Майка ми носи панталони.
– Носеше, детето ми.
– Носи. Нейните са черни. Но аз искам червени.
– А не предпочиташ ли пола? – Чарлз изглеждаше обезпокоен.
Софи направи физиономия.
– Не. Наистина искам панталони. Моля те.
По магазините нямаше панталони като за нея. Ставаха й само шортите в сиво, които носеха момчетата. („О, небеса! – възкликна Чарлз. – В тях изглеждаш като скучен урок по математика.“) Той сам уши на Софи четири чифта от памучен плат в ярки цветове и є ги подари, завити във вестник. Крачолите на единия чифт бяха с различна дължина. Детето беше във възторг. Мис Елиът изпадна в шок.
– Момичетата не носят панталони – заяви тя.
Но Софи настояваше на своето.
– Майка ми носеше. Сигурна съм. Тя танцуваше, обута в панталони, и свиреше на виолончело.
– Не може да го е правила – каза мис Елиът. Все така й отговаряше. – Жените не свирят на виолончело, Софи. А и ти си била прекалено малка, за да помниш. Постарай се да бъдеш по-честна, Софи.
– Истина е! Панталоните й бяха черни, а на коленете – сивкави. И носеше черни обувки. Помня го.
– Въобразяваш си, скъпа – отсече мис Елиът с категоричен тон, сякаш затваряше прозорец.
– Честна дума!
– Софи…
– Не си въобразявам!
Софи искаше да добави: „Дърта вещица такава!“, но не го направи. Работата бе там, че човек не можеше да расте край Чарлз и да не стане учтив до мозъка на костите си. Да прояви неучтивост, за нея беше като да си облече мръсно бельо. Но станеше ли дума за майка є, тогава є беше трудно да се сдържа. Хората бяха твърдо убедени, че Софи си измисля, а тя бе твърдо убедена, че те грешат.
– Лицето ти прилича на картоф! – прошепна Софи. – Кикимора! Аз наистина си спомням.
Почувства се малко по-добре.

Софи действително помнеше майка си ясно и отчетливо. Не помнеше баща си, но в паметта є се беше запечатал образът на бухнала коса и два тънки крака в крачоли, подскачащи в ритъма на вълшебна музика (което нямаше да е възможно, ако бяха покрити с пола).
Освен това Софи бе видяла майка си да се държи здраво за някаква врата, носена от водите на Ламанша.
Всички повтаряха: „Не е възможно малко бебе да запомни такива неща“. И още: „Казваш го, защото ти се иска да е вярно“. На Софи є омръзна да слуша тези приказки. Тя помнеше как майка є размахваше ръце за помощ. Беше я чула да изсвирва, а този звук е много характерен. Затова, каквото и да казваше полицията, Софи знаеше, че майка й не е потънала с кораба. И никой не можеше да я убеди в противното.
Всяка нощ детето шепнеше тихичко в мрака: „Майка ми е жива и някой ден ще дойде да ме вземе“.
– Тя ще дойде да ме вземе – казваше Софи на Чарлз.
Той поклащаше глава.
– Това е почти невъзможно, скъпа моя.
– „Почти невъзможно“ означава, че все пак е възможно. – Софи се стараеше да звучи като голяма и се надигаше на пръсти; хората ти вярваха повече, ако си по-висок. – Нали ти винаги казваш: „Не пренебрегвай нито една възможност“.
– Виж, детето ми, това е толкова невероятно, че не си струва да градиш живота си на тази основа. Все едно да се опитваш да построиш къща върху гърба на водно конче.
Мис Елиът беше по-категорична.
– Майка ти е мъртва. Няма жени сред оцелелите – каза тя. – Не се увличай във фантазии.
Понякога на възрастните в живота на Софи им беше трудно да различат кога човек „се увлича“ и кога е „абсолютно прав, но никой не му вярва“. Детето почувства, че се изчервява.
– Майка ми ще дойде – настоя то. – Или аз ще отида при нея.
– Не, Софи. В живота не става така.
Мис Елиът беше сигурна, че Софи греши, но тя бе също толкова убедена, че кръстатият бод е жизненоважен, а Чарлз е невъзможен, което показваше, че възрастните невинаги са прави.
Един ден Софи намери малко червена боя и изписа името на кораба – „Куийн Мери“, и датата на корабокрушението отвън, върху бялата стена на къщата. За всеки случай, ако майка є мине оттам.
Когато Чарлз я видя, лицето му беше непроницаемо и Софи се притесняваше да го погледне в очите. Той обаче є помогна да достигне до по-високите места и да измие четките, след като приключи.
– Това е „за всеки случай“ – обясни Чарлз на мис Елиът.
– Но Софи…
– Прави точно това, което съм й казал.
– Нима сте є казали да ви съсипе къщата?
– Не. Казал съм є да не пренебрегва възможностите в живота.

…

Отзиви

Забележителна книга, истинска наслада за читателя.
„Съндей Таймс“

Възхитително приключение… тази история е истинско вълшебство.
„Буклист“

Катрин Ръндъл е класа в детско-юношеската литература.
„Тайм“

Всичко, което Катрин е написала, трябва да се прочете.
„Дейли Мирър“