Голата планина

За автора

Алекс Чикон е роден в Лимоа (Биская, Страната на баските). Прави своите първи преходи едва тригодишен, а на 21 години изкачва първия си осемхилядник Броуд пик (8 051 м.). През 2016 г. осъществява първото си зимно изкачване на Нанга Парбат по маршрута Кинсхофер.

Откъси

Предговор

На какво дължим копнежа за изкачване на планини? С какво ни примамват върховете? Какво се надяваме да постигнем там горе? Трудни въпроси, но и никой планинар не търси отговор. Той е вътре в нас, втъкан във вътрешността ни, макар да е невъзможно да го обясним и опишем. Привличането със сигурност не е материално, а е по-скоро смесица от усещания, от чувства, които ни свързват пряко с индивидуалната ни същност, с онова, което сме в действителност. Сякаш по-добре приемаме живота си, когато сме се изкачили на планината, когато сме изживели повече наситени часове от обичайното, и сме благодарни, че можем да обогатим съществуването си с тази награда, с това чувство, че сме направили нещо, което си е струвало борбата с трудностите и което е извадило наяве най-доброто от нас. Да, в крайна сметка става въпрос за благодарност.
Вероятно не се замисляме често за това, но нима не благодарим, когато изпитаме същото удоволствие, както някога в детските игри? Не благодарим ли за това, че имаме възможност да следваме нещо, което ни изпълва с вълнение и дори придава смисъл на съществуванието ни? Не благодарим ли за шеметните гледки, за чувството, което сигурно изпитват астронавтите, когато стъпят на Луната, за другарите, които споделят приключението с нас… на самия живот, че ни е дал толкова много?
В тази книга се опитвам да разкажа част от своите търсения, изживявания и чувства в екстремните условия на планината. Признателността ми е насочена най-вече към хората, които ме приеха в живота си в село Сер – личности и семейства, които независимо от скромните си възможности не се поколебаха да ми помогнат. Очарован от тяхната щедрост, бих искал да се отплатя поне отчасти на тези великолепни хора. Затова читателят трябва да знае, че всички приходи от книгата няма да бъдат използвани за нова експедиция или друг проект, а ще бъдат изпратени в това далечно село с желанието да бъдат инвестирани в неговото развитие.
Способността ни да изпитваме благодарност към другите хора никога няма да изчезне. Това е неизменно качество на човешкото ни съществувание.

1.

Хрониката на едно спасяване
Нанга Парбат, март 2019 г.

1 март 2019 г.

Вестта за изчезването им достигна до нас в базовия лагер на К2. Вече няколко дни нямаше новини от Том Балард и Даниеле Нарди, които бяха на близкия до нас Нанга Парбат. За последно се бяха чули с базовия си лагер на 24 февруари. И оттогава – нищо. А бяха минали пет дни.
Том и Даниеле се изкачваха по Нанга Парбат, което на санскрит ще рече Голата планина, по Реброто на Мъмери. Планът за зимното им изкачване беше да наберат колкото може по-бързо височина над 6300 метра, над коварните, нестабилни сераци към зоната с по-нисък риск от лавини – голямата опасност на маршрута, получил името на Мъмери през 1895 г., когато е записан първият опит за изкачването на Нанга… и първите ѝ жертви.
Когато научих за изчезването им, у мен се надигна странна смесица от усещания. Първата ми мисъл бе как само преди няколко седмици, на 6 януари, по време на трека към базовия лагер на К2, където трябваше да се подготвим за зимно изкачване, стигнахме до подножието на Нанга Парбат. Помня как си помислих и споделих с другарите си, че ако Том и Даниеле упорстват да се катерят по Реброто на Мъмери, никога няма да се върнат у дома. Беше светкавична мисъл, едно от онези мимолетни предчувствия, които понякога ме спохождат, също както с Алберто Сераин… и за жалост, сега се сбъдваха. Отново.
Липсата на новини от двамата алпинисти определено не вещаеше нищо добро. Лоренцо Ордас беше с мен в подножието на К2. Името на Том Балард постоянно изникваше в разговорите ни, пропити от мрачната атмосфера. Беше неизбежно, защото именно тук през 1995 г. Лоренцо беше прекарал много дни с майката на Том, Алисън Харгрийвс. В онзи съдбовен сезон свирепа буря отне живота на седем алпинисти, изкачили К2, сред които и Алисън. Лоренцо успя да оцелее и макар с цената на мъчителни измръзвания, да слезе до базовия лагер. Тогава изчезна Алисън, а сега Том – изключителен млад алпинист, който през последните години бе успял да запише името си в историята на grand alpinisme като нещо много повече от „сина на…“. С тихия си, решителен нрав Том Балард стана първият алпинист, изкачил солово шестте големи северни стени на Алпите само за една зима, осъществил първото в света драйтулинг изкачване в Доломитите, категория D15, и начертал маршрута „Титаник“ на внушителната северна стена на Айгер.
В онези злокобни часове мислех и за случилото се на Голата планина преди година, през януари 2018 г., с Томаш (Томек) Мацкиевич и Елизабет Револ. Те също се опитваха да стигнат до върха – цел, която Томек преследваше от няколко години. Ала слизането взе жестоката си дан и зимното им приключение на Нанга Парбат завърши горчиво и за двамата. След няколко зверски дни на голяма височина Елизабет все пак оцеля благодарение на драматичната спасителна акция на Адам Биелецки и Денис Урубко, които се притекоха на помощ от К2. Томек нямаше този късмет и остана завинаги в прегръдките на ледените си мечти под вечните снегове на Нанга. Той беше ярка, забележителна личност, с различен начин на мислене от другите полски алпинисти. Издръжлив спортист и корав като всеки хималаист, но със страстен свободен дух, той живееше и се катереше по свой собствен начин.
Тъкмо се канехме да си лягаме, когато се разнесе мълва, че алпинистите от руската експедиция, с която деляхме базовия лагер на К2, възнамеряват да търсят Том и Даниеле. До момента не се радвахме на добро разбирателство. Комуникацията ни беше трудна. Вместо да работим заедно по склоновете на К2, за мое разочарование се превърнахме в съперници. Във всеки случай чухме, че подготвят спасителна акция, и вероятно на следващия ден щеше да дойде хеликоптер, който да ги вземе. Аз обаче не бях толкова убеден. Ентусиазмът ми съвсем се изпари, когато видях ръководителя им, Василий Пивцов, в класическото състояние на пиянска еуфория, характерно за много руски алпинисти от старата школа (както впрочем и за другите от групата, или поне останах с такова впечатление). Не можех да повярвам на очите си и всичко това ми се стори твърде отблъскващо; руската група нямаше вид да се готви за каквато и да било спасителна операция. Истината е, че може да са пиели от радост, задето няма да се върнат на безмилостния К2… На следващия ден всичко щеше да се изясни.
Утринта беше мрачна, със силно намалена видимост и брулещи ветрове, които не позволяваха да се лети, особено на такава височина. Хеликоптерите не дойдоха през целия ден. Семейството на Нарди отправи молба към нас чрез квебекския алпинист Луи Русо да помогнем на руската експедиция, защото знаеха, че разполагаме с подходяща екипировка за акцията. Привечер се свързахме с Али Салторо – планински водач и активен член на Планинската федерация на Балтистан. Двамата с Али обсъдихме въпроса и поговорихме с италианския алпинист Агостино де Поленза, който действаше като посредник между италианското посолство и близките на Даниеле Нарди. Изразихме готовността си да се включим в издирването на Том и Даниеле. С екипа ми познавахме добре Нанга Парбат от експедицията си преди три години, през 2016 г. Освен това разполагахме с дронове и телескопи, които щяха да бъдат особено ценни при огледа на склоновете. Решението трябваше да се вземе от семейството на Даниеле в Италия. Всичко зависеше от тях.
Най-после дойде потвърждение. Близките му дадоха съгласие за акцията и ни възложиха огромната отговорност за спасителната операция. Започнахме да се подготвяме, за да тръгнем рано сутринта веднага щом пристигнат хеликоптерите. Беше полунощ и Феликс Криадо – мой приятел и колега алпинист от Ла Кортина в Галиция, вече беше заспал. Помня, че го смушках да се събуди. „Феликс, събуди се. Събуди се. Тръгваме. Току-що разбрах. Семейството на Даниеле потвърди. Ние сме, отиваме.“
„Алекс, пич, не се бъзикай – измърмори Феликс сънено, макар и с отворени очи. – Не ме дразни. Знам ти номерата… Покажи ми съобщенията!“
Показах му WhatsApp, но той още не вярваше. „Разкарай се! Легнах си преди два часа… а сега ми казваш, че утре тръгваме?!“
„Да, точно така – отвърнах аз колкото можех по-сериозно, за да разбере, че не се шегувам. – Хайде, трябва да подготвим всичко и да видим какво ще правим.“
Спасителни операции от такъв мащаб трябва да се планират методично. Знаехме, че ще търсим игла в купа сено. Очевидно след толкова много дни шансовете да ги открием живи бяха близо до нулата. Целта беше да разберем какво е станало и с малко късмет да намерим телата им, за да кажем на близките какво ги е сполетяло. Трябваше да действаме бързо и внимателно да претеглим рисковете – въпреки че на терен предварителните предпазни мерки често отстъпват пред реалните обстоятелства.
Но да не изпреварвам събитията. Прекарахме безсънна нощ в базовия лагер на К2, докато приготвим необходимото оборудване и екипировка. Имахме три дрона, бинокли, телескоп „Сваровски“ и отличен набор от фотоапарати „Олимпус“ с различни обективи. Раниците трябваше да бъдат леки, защото хеликоптерите имат строги ограничения за теглото на голяма височина. Щяхме да носим само най-важното, но това означаваше и аптечка, макар да бяхме сигурни, че няма да ги намерим живи. Затова помолих лекаря на експедицията, Хосеп от Валенсия, да приготви материали за първа помощ, включително при измръзване, в случай че Том и/или Даниеле не бяха загинали и някак си успееха да стигнат до базовия лагер, като предполагахме, че там ще има достатъчно лекарства и средства за по-нататъшно лечение.
Обсъдихме и стратегията си. Последните новини от двамата алпинисти бяха, че на 23 февруари, неделя, са достигнали най-голямата си височина, 6400 метра, след което са се върнали в лагер 4 (6100 метра). Цяла нощ се опитвах да предположа какви са били намеренията на Даниеле. Накъде би тръгнал след това? До каква степен познаваше терена? Как би работил умът му по склоновете, които аз познавах толкова добре? (Все пак бях прекарал две години от живота си на Нанга.) Беше дълга, безкрайна нощ.
Следващите часове ни донесоха друго изпитание за психиката: да се мъчим да игнорираме множеството коментари и мнения, които прииждаха отвсякъде и от всички, с предположения какво се е случило и какво трябва да се направи. Повечето хора, всъщност почти всички, смятаха, че алпинистите са били пометени от лавина и следователно е безсмислено да се рискува животът на други, които да ги търсят. Отказвах да се съглася. Убеден бях, че нещо трябва да се направи, и се чувствах длъжен да сторя всичко необходимо. За мен просто не беше вариант да стоя със скръстени ръце, защото не си струва да рискувам само за да намеря телата на Том и Даниеле.

3 март 2019 г.

След два дни принудително изчакване хеликоптерите най-после дойдоха. Бяха два чопъра и групата ни се раздели: Феликс Криадо, Хосеп Санчис, каталунецът Игнасио де Сулоага и аз. Трябваше да обуздая първоначалния си ентусиазъм от тръгването, защото нещо ми подсказваше, че няма да стигнем до базовия лагер на Нанга (познат като Менинг Батхна Киа Гаджа, или „място за живеене“ на езика шина, Бетхне на урду) този ден по стената Диамир. Знаех, че там вече ни чакат няколко пакистански алпинисти: Али Садпара, същински национален герой, придружен от братовчед си Емптиас и Делауеър – опитен алпинист и надежден отборен играч – ценни качества в ситуация като тази, пред която бяхме изправени. Те бяха първокласни алпинисти, но почти със сигурност не носеха подходящите технически средства за спасителна операция. Тук се намесвахме ние; това беше нашата мисия. Бързах да стигнем при тях. Предполагах, че Али и останалите ни чакат с нетърпение, а доколкото го познавах, той беше готов на повече рискове от благоразумното. Исках да се съберем час по-скоро и да им помогнем с каквото можем, да направим всичко по силите си.
От момента, в който се съгласихме да участваме в спасителната акция, дните, „изгубени“ в чакане и път, ни действаха много потискащо. Измъчваше ни чувство на вина, задето не можем да сторим повече. Гризеше ни разяждаща смесица от терзания и безсилие, която ни съпровождаше дни наред. Имаше моменти на мрачни предчувствия, усилени от чакането, от тягостните, тихи часове. Мъчех се да запазя спокойствие и да се концентрирам върху бъдещето, но вече усещах бремето на всичко, което можеше да се случи още преди да стигнем до Нанга.
Полетът с хеликоптер беше деликатен въпрос, усложнен допълнително от напрегнатата политическа ситуация в района. Няколко дни по-рано пакистанските военни бяха свалили два индийски бойни самолета – пресен инцидент в отдавнашния конфликт, който двете страни водят още от 1947 г. заради спорните териториални граници и контрола над Кашмир. Полетите бяха силно ограничени и опасни. Дори президентският хеликоптер на Наваз Шариф нямаше разрешение да лети. За щастие, подкрепата и мишците на британското и италианското посолство бяха на наша страна. Италианският посланик в Исламабад, Стефано Понтекорво, работеше денонощно за издирвателната операция.
Благодарение на тяхната убедителност и известно извиване на ръце хеликоптерите дойдоха да ни вземат и кацнаха въпреки крайно неблагоприятните условия. Вятърът беше поутихнал, но видимостта беше силно намалена от гъста пелена от мъгла. Пилотите явно си знаеха работата и се справиха превъзходно. В мига, в който докоснаха земята, те съвсем недвусмислено ни заявиха: „Ситуацията ви е известна, нали? Знаете, че има забрана за полети и че всеки момент очакваме атака от индийска страна?“.
Бяха прави и всички бяхме наясно колко лесно е да се свали хеликоптер, кръжащ ниско над земята. Така неизменният за спасителна операция в планината риск беше допълнително подсилен от непосредствената, реална заплаха. В съзнанието ми се блъскаше въпросът: ами ако попаднем под обстрел? Бремето на отговорността, с което се бях нагърбил, привличайки и други хора в акцията, започваше да тежи все повече и повече.
Излетяхме с няколко рисковани маневри и лек резервоар от Конкордия в подножието на К2 – изключително красивата местност, където се сливат ледниците Балторо и Годуин-Остин. Полетът не можеше да се осъществи наведнъж и се налагаше няколко пъти да спираме. Насочихме се на юг по долината над Балторо, Горо II, Горо I, Урдукас… Трябваше да кацнем в Паву на височина над 3000 метра, оттам да продължим към Скарду и след още едно кратко спиране – към Джаглот, след което ни оставаше последният полет до базовия лагер на Нанга.
В Джаглот анализирахме метеорологичните условия и с подполковник Анджум, пилот и координатор полети, обсъдихме двата алтернативни маршрута. Единият беше по-пряк, значително по-кратък и по-добър от преминаването през долината Диамир. Видимостта обаче не беше добра, затова избрахме по-дългия път над Приказните поляни и връх Ганало (6608 метра). Така щяхме да се издигнем на 6400 – 6700 метра – достатъчно високо, за да огледаме склоновете на Нанга, преди да кацнем и да се впуснем в действие.
Излетяхме от Джаглот и избръмчахме над Чилас в долината Диаморой, където мярнах каменните хижи на Катчал. Гледката на грубоватите постройки веднага събуди спомена за прекрасната нощ, която прекарахме там с Даниеле Нарди по време на експедицията си през 2016 г. Вечеряхме с вкусни местни ястия, танцувахме на ритъма, който барабаняхме по бутилките с керосин, а после спахме в една от тези хижи, сгрята от тлеещото огнище.
Този спомен внезапно ме върна към Нанга Парбат и изстреля мислите ми към всичко, което се случи тогава, през 2016-а, хубаво и лошо. Даниеле не спираше да изниква в съзнанието ми и да събира в едно множеството спомени от експедицията към общата ни цел: изкачването на Нанга Парбат през зимата. Аз стигнах до върха, но Даниеле – не, затова се беше върнал там, този път по Реброто на Мъмери. А аз мислено му се карах, сякаш стоеше пред мен: „Дявол да го вземе, Даниеле, трябваше да останеш с мен тогава. Ако ни беше послушал, щеше да се качиш. А виж сега къде сме“. Да, той наистина трябваше да стигне до върха през 2016 г. и да си спести смъртоносния риск по Реброто на Мъмери.
Мислите ми се разпиляха и аз се върнах в настоящето, където мъглата се беше сгъстила и скоро потвърди предчувствието ми, че няма да стигнем далеч от Катчал. „Алекс, кацаме тук. Ще потърсим платформа за хеликоптера, а ти можеш да продължиш пеша – каза Анджум. – До базовия лагер остават десетина километра.“
Трябваше да взема бързо решение. Ако кацнехме там, където предлагаше Анджум, поемахме риска да ходим през нощта, натоварени с тежка екипировка. Щяхме да пристигнем в базовия лагер на Нанга изтощени, а очевидно трябваше да бъдем свежи за предизвикателството, което ни очакваше. „Стига глупости – казах си, – хеликоптерът ти е нужен, защото, ако рискуваш и те оставят тук, може и да не успеят да се върнат. А представи си, че по някакво чудо ги намериш живи в палатката и не бива да се рискува животът на никого…“
Всичко това мина през ума ми за секунди и въпреки че нямахме търпение да стигнем до Нанга Парбат, отвърнах: „Анджум, моля те, нека се върнем в Скарду. Ще нощуваме там и рано сутринта ще ни върнеш тук. Имаме нужда от теб. Моля те, обърни и недей да търсиш място за кацане. Носим много багаж – ако вървим пеша, ще стигнем посред нощ, без възможност да се свържем с базовия лагер сега или по-късно. Дори няма да разберат, че сме тук“.
Истината е, че така или иначе не се виждаше безопасно място за кацане и Анджум трябваше да се съгласи. Направи няколко кръгчета, за да разузнае местността и да се измъкне от проклетия облак, след което се върнахме в Джаглот, заредихме гориво и продължихме към Скарду. Както си мислех, така и не стигнахме този ден до базовия лагер на Нанга, а вместо това прекарахме нощта в хотел „Махабу Съмит“.
Горчивото разочарование още повече нагнети тъгата ни. Налагаше се да съобщим на координаторите на спасителната операция, че акцията се отлага с още един ден. Да, щяхме да спим в топли легла, но това беше последното, което някой от нас желаеше. Бездруго сънят нямаше да споходи ума ми, изтерзан от мисли за следващия ден. Дори не исках да си представям какво им е на близките. Всеки път, когато се сетех за тях, коремът ми се свиваше.

4 март 2019 г.

Беше дълга нощ. След като си прекарал известно време в базовия лагер на К2 и изведнъж се озовеш в цивилизацията, топлото легло и прочее удобства на хотела са лукс, който при всеки друг случай би предизвикал искрена наслада. Но не и сега. Вечеряхме с военните служители и техните семейства и дълго време обсъждахме и планирахме. Свързах се с Клаудио Нарди, брата на Даниеле, и с посланик Стефано Понтекорво, за да ги осведомя за развоя на събитията от последните часове. Така нощта отмина и почти не остана време за сън.
В 7:00 ч. сутринта вече закусвахме с изострен апетит при мисълта, че не се знае кога и къде ще имаме възможност отново да се нахраним. После седнахме и зачакахме Анджум да ни се обади за още един опит. Несигурността ни измъчваше. Дали днес щяхме да стигнем до Нанга Парбат? Ами ако времето не позволеше и се наложеше пак да се върнем? Що за безсмислен спектакъл щеше да бъде това? И как щяхме да го обясним на близките? В следващия момент сутринта беше превзета от сценарий на екшън филм: в 9:00 ч. ни съобщиха, че тръгваме веднага, и ние, като същински тюлени от военноморските сили, скочихме в джипа с Имран и половин час се друсахме към военната база и пистата в покрайнините на Скарду. Когато пристигнахме, хеликоптерите вече бяха извадени от хангара и около тях се суетеше екип от инженери и механици, проверяващи всичко за последно. Заредихме гориво и излетяхме – Феликс и Игнасио в едната машина, Хосеп и аз в другата.
Времето се беше пооправило и решихме този път да минем по най-прекия маршрут. Спуснахме се през каньона на река Инд и също като предишния ден минахме над прохода към Джаглот, където кацнахме съвсем за кратко. Дори не изключихме двигателите; само разтоварихме някои неща, след което се издигнахме отново към северната страна на Нанга Парбат.
Там, в далечината, е скрита красива гледка към Голата планина. Величавият връх, загърнат в снежен плащ, се възвисява, искрящ като звезда, над боровите гори, които се борят със студа и дръзко покриват ширналите се поля и склонове наоколо. Няма съмнение, че това е едно от най-приказните места на нашата планета, но колкото и да е странно, малцина трекинг туристи минават оттук. Усещам как целият настръхвам, докато се взирам да открия познатите места, които сега, отвисоко, изглеждат още по-поразително: зелената шир на Приказните поляни, застилащи долината Ракхиот, и надвесения отгоре връх Ганало… Преминахме прохода близо до него на височина над 6000 метра и продължихме към стената Диамир. В мен се надигнаха спомени за всичко, което бяхме преживели при онова зимно изкачване на Нанга Парбат преди няколко години. Образът на Даниеле отново изплува в съзнанието ми, сливайки се с очертанията на могъщата Нанга, която тъкмо се откри пред погледа ни. „Каква планина!“, възкликнах едва чуто аз.
Днес провидението като че ли беше забравило вчерашната си враждебност и изглеждаше по-склонно да ни позволи да опитаме. Метеорологичните условия бяха отлични и всичко вървеше гладко. Малко след 11:30 ч. сутринта вече летяхме над маршрута на Кинсхофер, откъдето може да се огледа теренът до маршрута на Меснер. Реброто на Мъмери се намира между двата маршрута и ние направихме няколко разузнавателни курса на височина 6000 метра, но не видяхме нищо. Кацнахме в базовия лагер, където Феликс, Игнасио и Хосеп слязоха, а аз се върнах с хеликоптера на 4600 метра надморска височина, за да огледаме района на лагер 1 в основата на Реброто. Това бяха сложни полети, при които машината описваше спирали от 7000 метра до подножието на големия серак, преди да кацне отново.
Трябва да призная, че когато слязох, бях леко замаян от топлината и опънатите нерви, но нямахме и секунда за губене. Срещнахме се с Али, Делауеър и Емптиас за кратко съвещание. Двамата с Али познавахме Реброто на Мъмери от експедицията през 2016 г. и бяхме наясно с рисковете, които поемахме. „Али, ще пробваме. Трябва да атакуваме сега, преди да е станало късно. Нека Емптиас да остане тук, той е най-младият, а ние с теб и Делауеър ще поемем първия риск. Без катерачни седалки, само въжета и лека екипировка.“
Предвид късния час можехме да изкачим само първата част на Реброто. Не виждахме шанс да стигнем до лагер 3, но все пак тръгнахме нагоре, без осигуровки, в чист алпийски стил, по един сложен маршрут – според мен един от най-рискованите в Хималаите… В ретроспекция трябва да отбележа, че точно този етап беше най-опасният. Почти не бяхме проучили маршрута, поне аз. Просто питах Али колко лавини са видели предишните дни. „Може би една“, отвърна той, като по-скоро заобиколи въпроса, отколкото да отговори. Поемахме наистина грандиозен риск, извън разумните граници. Но вече бяхме решили и нямаше какво повече да му мислим.
Тримата тръгнахме стегнато нагоре със съвсем малко багаж и готови дронове. Бързо набрахме височина. В първата си част теренът беше твърдо замръзнал, опасен и сложен, с остри вертикални отсечки, които изискваха финес и опит в катеренето. Късметът обаче не ни изневери и нямаше злополуки.
След около 150 метра двамата с Али се заговорихме. Той ми разказа за коварната лавина, която ги беше връхлетяла предишния ден точно на това място. Успели да се измъкнат, защото свличането дошло от сераците вляво – онези между маршрутите на Кинсхофер и Мъмери. „Но, Али – не се стърпях аз, – преди 20 минути те питах дали има лавини и ти каза не, почти нищо, а сега ми разправяш как едва сте оцелели!“ Сигурно е било от нерви, защото и двамата избухнахме в смях. И продължихме да се смеем, докато се движехме колкото можем по-бързо в тези критични условия под застрашителния поглед на сераците отгоре. Беше истинска лудост.
Пътят по Реброто на Мъмери е особено опасен между лагер 1 и лагер 3. Бих казал, че малко преди лагер 3 угрозата намалява, въпреки че определено не става по-лесно. В тази част изкачването е по-технично и основната заплаха са лавините от снежната рампа горе, не срутването на сняг и лед от падащите сераци. Гранитът по пътя е здрав и при ниски температури ледът залепва плътно за скалата. Интересно е, че тук става по-безопасно през зимата, защото сутрин е сенчесто и достатъчно студено, за да се намали рискът от лавини, съборени от срутващи се сераци. „По-безопасно“, разбира се, далеч не означава „безопасно“. Въпреки моето мнение, че през зимата маршрутът е по-възможен за преминаване, студената и сурова истина е, че никой не е изкачвал Реброто на Мъмери нито през лятото, нито през зимата. Но съм убеден, че през лятото е много по-опасно.
– Вижте! – извиках по едно време. – Там стърчи рейка…
Пуснахме дрона и той ни показа малко парче оранжев плат. Част от палатката още се виждаше. Продължихме да се катерим по враждебния, променлив склон, като пускахме трите дрона да обикалят нагоре.
Когато стигнахме до лагер 2, на 500 метра по-нагоре от лагер 1, се убедихме, че това наистина е било част от палатката на Том и Даниеле. Изглеждаше разпокъсана и покрита със сняг. Дали заради вятъра и силния снеговалеж през последните дни? Или някоя страховита лавина? А може би заради ударната вълна от лавините, спускащи се с грохот от надвисналите ледени кули?
Опитах се набързо да сглобя версия за случилото се. В интерес на истината, палатката изглеждаше доста издръжлива. Разрових внимателно около нея, за да видя дали не е била свалена и оставена там. След по-малко от десет минути обаче видях, че рейките са изпочупени. Като огледах снега и разположението на палатката, стигнах до извода, че не може да е било лавина, но трябва да призная, че и до ден днешен ме гризат съмнения по този въпрос.
Тримата продължихме да копаем, макар ясно да съзнавахме, че Том и Даниеле не са вътре, но нищо не можеше да заглуши гласа вътре в мен, който повтаряше: „Да, разбира се, че не са там, но… ако все пак са?“. Прословутото „ами ако“ не спираше да ме измъчва: „Ами ако са слезли същия ден от по-висок лагер и са били затрупани в палатката; ако телата им сега са там?“. Не, не са, убеждавах се отново и отново, но гласът и съмненията не спираха. Усетих как по гърба ми пробягват тръпки и краката ми се разтреперват. Ускорихме темпото. Копаехме все по-бързо и по-бързо… докато не започнаха да излизат спалните чували, катерачният инвентар, денковете… Събрахме всичко, за да го свалим надолу.
Докато бяхме в лагер 2, пуснахме дрона за втори път. Насочих го общо взето към лагер 3. Но лагер 3 нямаше, както ясно се виждаше от по-малко от 10 метра разстояние. Въпреки това продължихме, нащрек за опасността от лавини, след като една едва не ни отнесе. „Мамка му“, изругах аз, мъчейки се да пилотирам дрона със замръзнали ръце и в същото време да се озъртам за прелитащи блокове от лед и сняг. Това ми напомни на времето, когато участвах в надбягванията с бикове в Сан Фермин в Памплона, и съвета на един от опитните местни участници: „Няма да видиш бика, докато не те връхлети – прекалено много хора има, но ще го чуеш, когато те настига. Вярвай на ушите си“. Звукът от копитата на онези morlacos, тропащи по паважа, още е запечатан в паметта ми.
Защо си спомних точно това на Нанга Парбат? Защото нещо подобно става с лавините: чуваш ги, преди да ги видиш. Кошмарен звук и усещане, че нещо се кани да засмуче всичко около теб. В следващия миг вече чуваш канонадата от лед, камъни и сняг – снаряди като тухли, торпеда колкото автомобили. И си почти безпомощен. Виждахме как прелитат точно до нас, докато се опитвахме да се подслоним под един серак, а дронът обикаляше над главите ни. Смразяващ артилерийски огън, който всява дълбоко, постоянно чувство на угроза и неописуем страх, каращ те да стискаш зъби от ужас.
Така изглеждаше пейзажът: глух тътен, последван от вакуум, ледени осколки, бясно прелитащи край нас, а после – мощна вълна от пръски, която ни покри със ситен сняг и ни остави вкаменени от страх, толкова силен, че едва не се изпуснах. Всеки, който е преживял такава яростна ледена атака, знае, че ни най-малко не преувеличавам.
След един от залповете бях толкова парализиран, че дори когато опасността отмина, реакциите ми още бяха забавени. Забелязах, че съм изпуснал дистанционното управление на дрона и то лежи полузаровено в снега на около 5 метра от мен, докато самият апарат продължаваше да кръжи весело над главите ни, напълно безразличен към изпитанието ни. Сега ми е смешно. Да, действително неволно се усмихвам, като си спомня сцената: Али, Делауеър и аз, забили сечивата в леда, вкопчени с всички сили в тях, с плътно прилепени шлемове на лицата, за да не напълни снегът трахеите ни… и през цялото това време дронът нехайно танцува в небето. Смразяващо и забавно.
Предполагахме, че лавините са разтревожили приятелите ни долу, които следяха всяко наше движение. Те ни се обадиха по радиостанцията, но нямаше време за въпроси и отговори. Преглътнахме страха и продължихме нагоре, като пуснахме дрона за още няколко полета.
Ставаше късно; слънцето се спускаше и температурата скоро щеше да падне. Трябваше да остана по тънки ръкавици, за да управлявам дроновете, поради което най-много от всички страдах от вледеняващия студ. Али и Делауеър се опитваха да постоплят ръцете ми, като духаха в тях, докато аз използвах светлината на здрача, за да обследвам още зони. Имаше моменти, в които просто не можех да продължа; не бях в състояние да сгъна пръсти.
Свирепа и безпощадна, Голата планина не може да бъде описана с думи, нито някой би им повярвал. Тя е изтъкана от крайности и те мята от една към друга, докато мигнеш. В един момент те благославя с няколко слънчеви лъча, които тялото ти попива с наслада, а десет минути по-късно те вцепенява до кости от студ. Просто не можех повече: ръцете ми бяха болезнено вкочанени, нямахме палатка, нито газов котлон и спални чували. Ясно бе, че повече нищо не можем да направим. Решихме да се върнем в лагер 1.
Спуснахме се колкото можехме по-бързо; практически тичахме, защото спадането на температурите, което започва точно преди залез-слънце, кара леда отново да се свива и увеличава риска от падащи сераци. Колкото по-малко време си изложен на тази опасност, толкова по-добре. Краката ни трябваше да бъдат едновременно пъргави и ловки, докато дръзко летяхме надолу по склона. Едва успявахме да забиваме котките в твърдия като камък лед, който се криеше под тънкия слой от сняг – лед, който нямаше да прости и най-малката погрешна стъпка. Дори едно подхлъзване можеше да означава смърт. Затова тримата мобилизирахме всичките си катерачески умения и затанцувахме по ръба надолу. По пътя взех денка с вещите на Том и Даниеле, който бяхме изровили от лагер 2, и го вързах за тялото си. Въпреки допълнителния багаж не биваше да изоставам от Али и Делауеър. На около 200 метра над палатката, която бяхме опънали по-рано на терасата, пуснах денка. За щастие, той се плъзна точно към нея и партньорите ни го хванаха.
Щом стигнахме до лагер 1, Феликс, Игнасио, Хосеп и Емптиас един през друг заразказваха, пелтечейки, как са се уплашили, когато са ни видели да се борим с лавините. Отвърнах, че няма начин да са страдали повече от нас. С тях беше и Икратмат Джан, който беше в моите експедиции до Нанга Парбат през 2014 – 2015 и 2015 – 2016 г. Очите му бяха овлажнели. Беше заедно с приятеля си Ата Улах. Беше трогателен момент, в който едва удържахме суровите и силни емоции.
Екипът беше работил усилено и бяхме дали всичко от себе си – и тези, които се бяхме качили нагоре, и онези, които ни бяха подкрепяли отдолу. Жестоката истина обаче беше, че бе изминал още един ден, без да намерим отговори. Знаех, че шансовете да открием Том и Даниеле са нищожни, на практика нулеви, но не губехме докрай надежда. Нито за миг.
Дойде време да се свържем със семействата, приятелите и алпийската общност, за да им кажем колко малко сме научили и постигнали. Измъчваха ни съмнения и несигурност и трябваше да преразгледаме плана си, да определим стратегията си за следващия ден. За едно бях сигурен: независимо дали ги откриехме, това щеше да бъде последният ни ден на Реброто на Мъмери. Рисковете бяха твърде големи, откровено неприемливи. В ранната сутрин придвижването не беше проблем, защото студът сковаваше леда и го задържаше на място, но в началото на март уж оскъдното слънце вече бе събрало достатъчно сила, за да нагрее склоновете. Щяхме да се качим спокойно, но слизането щеше да бъде прекалено опасно.
Пакистанците слязоха да нощуват в базовия лагер, а другите четирима решихме да останем в лагер 1 на терасата. Беше несигурно място, което можеше всеки миг да бъде пометено от лавините, но нямахме кой знае какъв избор. Нанга Парбат не дава много възможности. Може би наивно, а може би просто глупаво – не знам, но имах чувството, че планината ще ни пусне да си идем невредими, също като през 2016 г. Не мога да обясня защо и как, но сякаш просто знаех, че няма да отнеме живота ни. Много рисковано? Да, така беше, но аз мислех само за близките на изчезналите ни събратя и исках те да знаят, че сме там и правим всичко по силите си, за да ги спасим. Влагахме в това и тялото, и душата си. Това беше моята клетва и бяхме напълно отдадени на тази цел. Ще ми се да вярвам, че ако някога самият аз изчезна по подобен начин, някой ще направи за мен това, което правехме ние – доколкото е в човешките сили.

5 март 2019 г.

Нощта премина по същия, вече познат ни начин: практически без сън, с продължителни, приглушени разговори, в които всички вадехме наяве измъчващите ни призраци и обменяхме мнения. От време на време излизахме навън в черната тишина на ледената планина с напразната надежда да зърнем светлинка, признак на живот. Вперили взор в онази част на Реброто, ние се напрягахме да видим челник, който бавно подскача в мрака, макар добре да знаехме, че искаме невъзможното от очите си.
Слънцето възвести новия ден, който обещаваше да бъде драматичен. В 7:00 ч. вече бяхме на крак. Студът се впиваше злостно в костите ни и нямахме търпение да излезем от сянката на планината. Отново дойдоха Али, Делауеър и Емптиас, като този път Али остана в лагера, а аз тръгнах нагоре с Делауеър и Емптиас. Също като предишния ден тримата се движехме стегнато нагоре, без да си даваме време за пъшкане и пуфтене. Набирахме метър след метър височина и докато се усетим, бяхме излезли над лагер 2.
Траверсирахме наляво по фиксираното въже, опънато от Том и Даниеле. Вече бяхме в непозната територия. Достигнахме до горната тераса по техните следи. Имаше нещо зловещо в това да вървим по стъпките на изчезналите си другари. Оттук се откриваше идеална гледка към Реброто на Мъмери, маршрута на нашите приятели до лагер 3 и кулоара, по който се бяха качили към лагер 4.
Беше още рано и сковаваше студ; слънцето не беше стигнало до нашия склон. Пилотирането на дроновете беше мъчение. Също като предишния ден, Емптиас и Делауеър трябваше да затоплят ръцете ми с дъха си. Но дори така болката беше толкова непоносима, че не успявах да работя с дистанционното. Изведнъж ми се стори, че мярвам нещо на картината от дрона. Опитах се да разпозная нестабилния кадър, но не беше лесно. В подобни ситуации, когато си толкова решен да откриеш нещо, мозъкът започва да си играе с теб. В почти всичко си готов да видиш следа от приятелите си. Неведнъж зървах скали, които без малко да ме накарат да извикам: „Ето ги!“.
И все пак този път като че ли ясно бях видял нещо червено и синьо сред цялата белота, но не можахме да задържим дрона достатъчно дълго във въздуха, за да го потвърдим. Ниската температура изсмукваше батерията му и той писукаше вече от няколко минути. Въпреки това го оставих да кръжи, докато батерията съвсем умря и той падна на склона – не на кой знае какво разстояние от нас, но решихме, че е достатъчно далече, за да си остане там. Не можехме да си позволим да хабим време и енергия за него, при положение че още не бяхме намерили Том и Даниеле. Грабнах бинокъла и се опитах да открия цветното петно, което бях зърнал с дрона, но безуспешно. Нямахме друг дрон на разположение, така че не споменах нищо на останалите, за да не събуждам излишна тревога, докато не се уверя. Макар да беше сравнително рано, решихме да слезем надолу, този път до базовия лагер. Може би оттам с телескопа…
Храната беше свършила, имахме много малко газ. Бяха ни казали, че през следващите дни ще дойдат носачи, които ще съберат базовия лагер на Том и Даниеле. Това означаваше, че ще трябва да координираме всичко и да опаковаме багажа им. Минахме покрай лагер 1, взех, каквото беше останало там, и продължихме надолу към базовия лагер. Братът на Даниеле ме беше помолил да прибера част от принадлежностите му, които по-късно предадох на Стефано, италианския посланик. Има нещо призрачно в това действие. Изплуват чувства и иначе прозаични неща като вида на палатката и докосването до осиротелите им вещи се изпълват с емоции. Ядохме в палатката им, аз щях да спя в чувала на Даниеле… Бяхме се смълчали от почит и уважение към приятелите, които нямаше да се върнат. И до днес коремът ми се свива, когато си спомням и преживявам наново онези мигове. Беше много трудно; отприщиха се бентовете на спомените.
Запознах се с Даниеле през 2015 г. и споделих с него много дни и нощи в планината, много преживявания и моменти. Не мога да говоря по същия начин за Том, защото никога не го бях срещал лично, но от видеоматериалите, които ми показаха пакистанците и полицията в Чилас, а и от това, което бях чувал за него, съдех, че е смирен и сдържан, добър човек.
Трудно се говори за другари, които вече не са сред нас. Обикновено си спомняме само хубавото, сякаш смъртта изтрива всичко останало. Просъществуват добрите чувства и точно тях изпитвах аз, докато оглеждах последния им лагер. Те бяха избрали своя път: бяха решили да изкачат Нанга Парбат и бяха загинали в опита да го направят. Всички знаем, че може да платим висока цена. Но като опитен алпинист ще кажа без всякакво съмнение, че последните дни на тези двама достойни млади мъже са били изживени щастливо: точно там, където са искали да бъдат. Това ми пошепна техният базов лагер. Всичко беше чисто и подредено. Намерих бутилка италианско вино; вероятно са възнамерявали да я отворят след слизането си от върха, за да отпразнуват събитието. Внимателно я прибрах.

6 март 2019 г.

Въпреки всичко, за което бяхме говорили предишния ден, решихме да направим още един опит. Вечерта разговарях с Клаудио – брата на Даниеле, който беше в Италия. Молбите му се просмукаха в разговорите и плановете ни и ни убедиха. Взехме решение да излезем за последен път нагоре и да огледаме маршрута на Кинсхофер.
Станахме в 4:00 ч., преди слънцето да разпали хоризонта. В 6:00 ч. четиримата с Емптиас, Делауеър и Али вече бяхме на път. Стигнахме решително до лагер 1 по маршрута Кинсхофер, сложихме котките и продължихме по траверса към кулоара. Когато се добрахме до подножието му обаче, на 5000 метра надморска височина, трябваше да спрем. Беше натрупал прекалено много сняг. Всеки по-нататъшен опит би бил невъзможно надиграване със смъртта. Унили и обезсърчени, поехме обратно надолу.
Правехме крачка след крачка с помръкнали, сведени погледи, всеки потънал в собствените си мисли. Умът ми запълваше тишината с хаотични усещания, гласове и стонове, мъчейки се същевременно да вкара малко здрав разум в тази лудост. Сигурен бях, че съм ги видял предишния ден с дрона, а не казах на никого. Защо? Трябваше да намеря обяснение. Първо, стигнахме до базовия лагер много късно през нощта и нямаше как да проверим с телескопа дали наистина са били те, или нещо друго. А аз не исках да предизвиквам напразни вълнения, особено у близките им. Преди да кажа каквото и да било, трябваше да потвърдя видяното, защото бяха замесени много хора, при това свързани с целия свят със сателити, полиция, медии… Важно беше да съм сигурен, най-вече защото семействата на Том и Даниеле бездруго бяха твърде разстроени, за да бъдат допълнително измъчвани от слухове, заблуждения и хипотези, които можеха в миг да се изпарят. Залогът беше твърде голям. Затова първото, което щях да направя, щом се върнехме в базовия лагер, щеше да бъде да огледам с телескопа.
Пристигнахме, паднали духом от неуспеха и мисълта, че и последните ни усилия не са донесли новини и отговори. Пихме вода. Лагерът жужеше от активност. Почти всичко от екипировката и оборудването беше опаковано, палатките – събрани. Много от носачите бяха готови за тръгване и естествено, мислеха как ще протече собственото им слизане с по 25 килограма товар на гърба.
Игнасио седеше до триножника на телескопа. „Дай да погледна“, казах му аз, а той вдигна очи скептично и уморено – смазан от ситуацията, от липсата на сън, от нервите и напрежението. Отмести се и аз седнах. Видях ги само след няколко минути веднага щом фокусирах мястото. Те бяха. Откритието ме съкруши. Виждах ясно и двамата: краката, ръцете, една раница… неподвижни тела, увиснали на фиксираното въже. Гледката ме върна към свръзката Рабада и Наваро – алпинистите от Арагон, загинали от студ или умора, а може би и двете, намерени да висят на въжетата си на Северната стена на Айгер. Потресен, но без да губя самообладание, помолих Игнасио да потвърди. „Те са, виждат се идеално“, казах аз, като се отдръпнах от телескопа, насочен към точното място.
„Прав си! – възкликна той. – По дяволите, как не съм ги видял? Трябваше да ги забележа. По дяволите. Не знам как съм ги пропуснал“, вайкаше се той, но всъщност нямаше основание да се упреква. Тримата с Феликс и Хосеп дълго се бяха взирали през телескопа, бинокъла и телеобектива на камерата, претърсвайки всеки квадратен метър от исполинската снага на планината с исполинските ѝ гънки. Човек можеше да види усилията им в зачервените, насълзени очи, вперени часове наред, без да мигнат, в ослепително белите снегове.
Сега вече съобщихме: бяхме ги намерили. Гълчавата в базовия лагер се усили; всички искаха да погледнат. Но най-важното беше да запазим самообладание. Постарахме се да заснемем с адаптера за камера това, което се виждаше. За окото всичко беше ясно и не оставаше и сянка от съмнение. Различавахме не само въжето, но и осигурителните точки, един леден клин и карабинер. Точността беше много висока. Техническите средства обаче, колкото и добри да бяха, не успяваха да запечатат ясно онова, което виждахме през телескопа. Пробвахме отново и отново, но снимките и видеото записваха само замъглени образи.
Всички искаха да погледнат, а гласовете им издаваха голямото им вълнение. „Да, Даниеле е червеният, Том е в сиво!“, „С тези дрехи тръгнаха, Даниеле му даде яке“… „Да, те са, няма съмнение.“ Свързахме се с властите. Първо се чух със Стефано Понтекорво, за да му съобщя новините, после се обадих на Клаудио Нарди, брата на Даниеле.
„Намерихме ги, видяхме ги с телескопа.“
„Алекс… движат ли се?“
Този въпрос още ме стиска за гърлото. Трябваха ми няколко секунди, в които сподавено преглъщах. Не знам, може би се опитвах да намеря най-деликатния отговор. Но такъв нямаше; трябваше да му кажа суровата истина.
„Mi displace tanto, Клаудио… много съжалявам… мъртви са. Не, не се движат.“
Той беше далеч, на хиляди километри разстояние, но болката му беше осезаема. В мен се надигна дълбока скръб. Макар да знаехме какви са шансовете и да бяхме наясно, че би било чудо да ги открием живи, струва ми се, че всички имахме нужда да запазим малко надежда. Надежда за годеницата на Том Балард, Стефания, за баща му и сестра му; за съпругата на Даниеле, Даниела, и шестмесечния им син, Матиа, който никога нямаше да види баща си… Ала това беше краят. Болката беше толкова силна, че човек се питаше дали всичко това, тази наша страст към планините, си заслужава. Усещах как цялото здание на собствените ми ценности се разклаща под нозете ми.
Носачите бяха готови за път, така че събрахме всичко, което беше останало в базовия лагер, и те го отнесоха. След тях остана огромна празнина. Хеликоптерите щяха да ни вземат на следващия ден и ние се приготвихме да изкараме нощта без чували и палатки. Аз спах с пухените дрехи в каменната хижа, построена по инициатива на Симоне Моро преди няколко години.
Всички бяхме обзети от бушуващи, противоречиви емоции. Тъгата от категоричното потвърждение на трагедията беше примесена с нотка на удовлетворение от факта, че успяхме да сложим край на мъчителното чакане за близките. Бяхме изпълнили мисията си. Поехме прекомерни рискове, но всички бяхме тук, здрави и невредими. Да, намерихме ги, и ключът, мисля, беше в това, че не възприехме преобладаващото мнение, че Том и Даниеле са пометени от лавина и няма да открием нищо. Имахме късмет, но и не можеше да се отрече, че работихме методично, събрахме нужната информация, опитвахме се да мислим като тях, не изключихме нито една версия за случилото се, анализирахме… макар и за съжаление, без да можем да направим нещо за тях. Бяхме стигнали късно, твърде късно.

8 март 2019 г.

Вечерта отворихме бутилката вино и си припомняхме Даниеле и Том с всяка свещена глътка, с всяко мълчаливо вдигане на чашите за загиналите. Това беше единственото, което сложихме в уста. Нямаше храна. Носачите бяха отнесли буквално всичко. Нямахме дори керосин, за да разтопим сняг за вода.
На следващия ден, преди заминаването си, организирахме скромна прощална церемония край големия камък в базовия лагер, на който Том и Даниеле често правеха сухи тренировки. Не беше религиозен ритуал; просто се събрахме, за да изразим на глас чувствата си, да помълчим за минута, да гравираме имената им върху метална плоча…
После взе да става сложно. Хеликоптерите, които трябваше да ни откарат обратно в базовия лагер на К2, така и не дойдоха и в 15:00 ч. ние тръгнахме пеша надолу с по 50 килограма багаж на раменете. След 12 километра стигнахме до село Сер. Тишината, която заварихме там, рязко контрастираше с музиката, песните и танците, с които бяхме свикнали да ни посрещат.
В Сер има 120 къщи, в които през зимата живеят едва 13 семейства. Останалите слизат в Бунер Дас, където животът не е толкова суров. Спахме, доколкото можахме, а на другата сутрин отново зачакахме хеликоптера, за който ни бяха казали, че идва от Скарду. Отне му цяла вечност. На една от изравнените тераси, които селяните обработват за земеделски нужди, изринахме с крака огромно „Н“, за да укажем подходящото място за кацане сред каменистия терен, безмилостен като живота в тази част на планетата.
Имахме време да поиграем с местните деца и дори да се отегчим, докато в 16:00 ч. най-после решихме да продължим пеша надолу. Помолихме неколцина души, с които се бяхме сприятелили при предишни експедиции, да ни помогнат с багажа, за да вървим по-лесно. Нямахме подходяща екипировка. Трудно се ходи с твърди обувки Boreal G1 Expe по голи камъни и пръст, краката ни завираха, а на всичкото отгоре носехме пухени гащеризони. Бяхме се подготвили за катерене при –30°С, не за трекинг в долината. В първия възможен момент наехме джипове, но преди това трябваше да изминем 24 километра за осем часа, натоварени с тежки раници, докато мислите ни вече летяха към К2 и се чудехме какво ще заварим там.
Вечерта стигнахме до Бунер Дас и отидохме в дома на Фазал Хак – чичото на нашия водач от експедицията на Нанга Парбат през 2014 – 2015 г., Ата Улах. Нагостиха ни и към полунощ потеглихме с бус за Скарду, без да спим. Пътуването продължи девет мъчителни часа, през които се опитвах да подготвя докладите си и други материали между и по време на десетките пристъпи на прилошаване от безбройните завои и дупки. Щом стигнахме, закусихме юнашки, сякаш скоро нямаше да видим храна, след което имахме възможност да си починем, защото хеликоптерите още не бяха готови. Най-после, на 14 март, четиримата с Игнасио, Феликс и Хосеп отново бяхме в базовия лагер на К2.

2.

Хладно посрещане на Нанга Парбат
Зима 2015 – 2016

…

Отзиви

Алекс Чикон внесе нова енергия в алпинизма. В зимните сезони на Еверест, Нанга Парбат и К2 традиционният алпинизъм все още е жив.

Райнхолд Меснер