Хроника на болката

Откъси

Тази книга няма предговор

На 26 април 1986 г., в 1 ч. 23 мин. и 40 сек. сутринта оператор в залата за управление на АЕЦ „Ленин“ се подчинява на указанието на началник-смяната Александър Акимов да активира аварийната система за понижаване на мощността на прегрелия реактор, който вече е обречен поради фатална поредица от грешки както на персонала, така и във функционалния дизайн на електроцентралата.
Аварийната система трябва да спусне регулиращи пръти в самия търбух на активната зона и реакцията да бъде спряна напълно. Прътите са съставени от обогатен изотоп на металоида бор, който залавя топлинни неутрони, но краищата им са направени от графит.
Поради налягането в авариралия реактор прътите не успяват да влязат докрай. Единствено графитът е потопен и това води до временно изместване на охладителя. Мощността се покачва до немислимите 30 хил. мегавата, а температурата в активната зона достига няколко хиляди градуса! Девет секунди по-късно енергоблок номер 4 избухва в толкова неистова експлозия, че капакът на реактора, тежащ над хиляда тона, е раздробен и изстрелян във въздуха през покрива на централата.
Огромен облак от силно токсични радиоактивни частици са разпръснати високо в атмосферата и попаднали в обятията на поредица въздушни течения, поемат в няколко различни посоки. Най-заразени са Беларус, Русия и разбира се, Украйна. Евакуирани са стотици хиляди, включително цялото население на град Припят. Подложени на йонизираща радиация, 100 пъти по-висока от тази след бомбардировката на Хирошима, всички дървета в местната гора придобиват зловещ кървавочервен цвят и умират. Оттогава наричат това място Червената гора.
Трудно е да се каже със сигурност какви са последствията у нас, но според някои източници са заразени поне 5 хил. кв. км от територията на България. В продължение на няколко дни населението не беше уведомено за опасната ситуация. Казват, че членовете на политическия елит обаче са били снабдявани с вносна храна, за да не консумират нашите заразени продукти.
Помня къде бях по това време. Бях излязъл в годишен отпуск от казармата и с група приятели се шляехме цял ден по софийските улици под топлия пролетен (и вероятно радиоактивен) дъжд. Никога няма да бъдат изчислени с абсолютна сигурност пораженията върху живота на милиони европейски жители, попаднали под пелената от радиационен прах.
Едно от нещата, които знаем обаче, е, че в следващите няколко години в заразените райони се раждат много деца с редица жестоки увреждания. Едно от тези деца се появява на бял свят на 19 юни 1989 г. Никой не би предположил, че един ден точно това дете ще се превърне в една от най-големите легенди на американския спорт. Момиченцето се ражда с един бъбрек, по шест пръста на всеки крак, със слепени пръсти на ръцете и без палци. Единият ѝ крак е с 15 сантиметра по-къс от другия. Липсват основни кости и в двете ѝ подбедрици и детето се придвижва с мъчително усилие. Малко след като ѝ дават името Оксана, родителите ѝ я оставят в сиропиталище в Киев. Навремето бях разказал историята на легендарната Джесика Лонг, която в много отношения напомня тази на Оксана. И в същото време е много, много различна.
Оксана прекарала цели седем години и половина в три различни сиропиталища. Условията в тях не били тежки – те били ужасяващи… смазващи… кошмарни. Било толкова студено, че било съвсем нормално децата да виждат дъха си в дългите мрачни коридори. Гладът бил постоянен спътник на сирачетата. „Има неща, които човек може да игнорира, но гладът е изтезание, с което беше невъзможно да свикнем“ – сподели наскоро Оксана пред HBO.
В сиропиталището идвали бездетни родители, но бързо отминавали момиченцето с деформирани крачета. „Повече от всичко исках да имам семейство – спомня си Оксана. – Шепнех си: Изберете мен! Изберете мен! После страдах. Обвинявах се, че не съм достатъчно сладка. В крайна сметка обаче се примирих, че ще си остана самичка“.
Една вечер била прималяла от глад и заедно с най-добрата си приятелка Лени решили да се промъкнат в кухнята в търсене на хляб. Някой ги чул и нахълтал вътре. Оксана успяла да пропълзи под масата и да се скрие, но Лени била заловена. „Грабнаха я и започнаха да я бият – спомня си Оксана. – Аз си запуших ушите, но видях как я удрят с всичка сила. Накрая не се движеше. Вдигнаха безжизненото ѝ тяло и го изнесоха.“ От този ужасен епизод са минали десетилетия, но въпреки това Оксана не издържа и се разрида пред камерата, добавяйки през сълзи: „Никога повече не видях Лени. Тя беше единственото подобие на семейство, което имах. И единствената ми опора в онези… онези ужасни нощи“.
Сигурно се питате какви са тези ужасни нощи? Сигурно се питате колко още страдание може да се стовари върху едно толкова уязвимо, невинно и беззащитно дете? О, да… има неща, толкова жестоки, толкова немислими, че Оксана дълго се страхувала от нощта, страхувала се да заспи. И едва миналата година намери сили да говори за тях. В стаята ѝ започнали да се появяват сенки. Всяка нощ. Сенки на непознати мъже. Сенки, които плащали на приюта, за да бъдат там, в стаята на едно сакато сираче. Сенки от преизподнята…
Веднъж Оксана се опълчила срещу едно от тези чудовища. Разярен, мъжът извадил сгъваем бръснач, с който разрязал корема на детето. Животът на Оксана бил спасен, но кожата ѝ е белязана завинаги със зловещ, огромен белег.
Какво ли е щяло да се случи с нея? Тя самата смята, че сигурно е щяла да изчезне, погълната от системата. Че нямало да оцелее и никой никога не е щял да научи за това. Подобно на Лени… подобно на толкова много други изоставени деца.
Но Оксана не била съвсем сама на този свят. Някой чак на другия край на света я обичал. Неомъжена жена на име Мелани Гай Мастърс била видяла черно-бяла снимка, публикувана в изданието на агенция по осиновяване. Петгодишното момиченце гледало без усмивка, но с копнеж от снимката, а очите му били толкова дълбоки, толкова добри и толкова поглъщащи, че американката разбрала на мига: това е моето дете!
„От агенцията се опитаха да ми кажат, че Оксана е твърде голяма и че мога да си осиновя бебе вместо нея, но аз не исках да чуя“ – спомня си Мастърс.
Поради бюрократични препятствия осиновяването отнело цели две години, но един прекрасен ден, невярваща и омаломощена от щастие, Оксана прегърнала новата си майка. Когато било взето от сиропиталището, седемгодишното момиче тежало 15 килограма.
„Беше колкото тригодишното дете на моите съседи“ – твърди Мастърс.
Ето какво пише на картичката, която изпратила на своите роднини и близки няколко седмици по-късно:
Открито: Малко парченце от рая, точно тук, на Земята
Мелани Гай Мастърс с гордост обявява осиновяването на един украински ангел на име Оксана Евгения Бондарчук Мастърс.
Осиновена: На 15 януари 1997 г. в Украйна
Пристигнала в САЩ: На 1 февруари 1997 г.
Родена: На 19 юни 1989 г.
Ръст: Един метър и един сантиметър
Тегло: 16 килограма
Коса: Кестенява
Очи: Пъстри
Усмивка: Заразителна
Оксана започнала своя втори живот, обградена от обич и грижи, но едно дете, минало през ада, не може просто да избяга от себе си, от травмите, от призраците на миналото. Не смеела да се разплаче цяла година, за да не разочарова новата си майка. Страхувала се, че тя може да се откаже от нея и да я върне обратно. Не говорела много за сиропиталището и не казвала нищо за жестокия белег на корема. Майка ѝ знаела, че нещо я тормози, но не искала да я притиска. Купувала ѝ много кукли. Оксана си играела с тях, обсипвала ги с грижи и ги наричала с едно и също име… Лени.
Междувременно претърпяла няколко операции на пръстите на ръцете. Две години по-късно се наложило да ампутират левия ѝ крак над коляното. На 13-годишна възраст бил ампутиран и десният. Детето навлизало в сложна възраст и приело ампутациите много тежко. По препоръка на майка си започнало да тренира академично гребане. „Когато влязох в лодката, получих ново усещане за свобода и контрол – нещо, което ми бе отнемано толкова често в моето минало – споделя Оксана. – Открих, че колкото повече се натоварвам, толкова по-силна, бърза и независима се чувствам. Тялото ми реагира на болката с нарастваща сила и целеустременост. Аз предизвиквах водата и тя предизвикваше мен.“
Оксана прегръща това усещане и не го пуска… до ден днешен. Класира се за параолимпийските игри в Лондон и печели първия медал в този спорт за Съединените щати. Но това е само началото. Момичето започва да тренира като звяр! Научава се да кара ски и успява да се класира за зимните игри. През лятото се хвърля в колоезденето. Бързо започва да доминира и в биатлона.
Болката е в миналото, силата – в настоящето. Оксана вилнее като ураган по вода, асфалт, сняг и лед. И печели, печели, печели! Днес тя е легенда без еквивалент в американския спорт. Участва в шест последователни параолимпиади, от които печели 17 медала в четири различни спорта! Има и 22 медала от световни първенства и е носител на редица награди. В Съединените щати името Оксана Мастърс е еквивалент на успеха и силата на волята.
Войната в Украйна пренебрегна древното олимпийско примирие и реши да не изчака параолимпийските игри в Пекин тази година. Съревнованията още не бяха започнали, но Оксана бе готова да се върне в Америка. Оказало се, че въпреки ужасите, които бе преживяла в сиропиталището, тя гледала на себе си и като на украинка. Не можела да спи. Не можела да яде. Нощем плачела от безсилие, че не може да помогне с нещо на първата си Родина. Казва, че искала да се откаже от Игрите, защото не можела да си представи, че ще се състезава, за да печели медали в момент, в който бушува война на мястото, където е родена. То било част от нея, от онова особено ДНК, в което са вплетени нейната сила, воля и характер. И може би именно те я накарали да не се откаже. Вместо това Оксана решила да се състезава и ако спечели медал, да дари паричната награда на деца с увреждания в Украйна. Страхувала се, че войната ще ги остави сираци, и не искала те да бъдат сполетени от нейната участ. Малко по-късно, водена от неистова сила, Оксана спечели рекордните седем медала и дари всеки цент от наградните 200 хил. долара за украинските деца.
Днес тя е на 32 години и няма никакво намерение да намалява оборотите. Дори се говори, че ще пробва пети спорт – лека атлетика. Ето какво написа наскоро в своя блог в Player’s Tribune:
„Трудно ми е да го обясня… любимите ми цветя са глухарчетата – тези плевели, които всеки се опитва да унищожи. За мен има нещо много ценно в едно старо, изкривено растение. Дори обичам умиращи рози…
Това, което ме докосва, са техните белези. Начинът, по който носят историята си върху себе си. Да бъдеш привлечен от несъвършенствата на този свят, означава да разбереш през какво са преминали. За мен това е красота. За мен това е живот.
Поради нещата, които съм преживяла, аз съм покрита с белези. И физически и… други. Много по-различни белези.
В миналото често си казвах, че тялото ми е покрито с истории. Да, това звучи хубаво. Белезите всъщност не са белези. Те просто илюстрират моите истории. Като татуировки. Но не съвсем. Има една съществена разлика: аз не съм избирала белезите си. Белегът е история, която ти се е случила независимо от твоето желание. Ти не притежаваш един белег. Ти го… преживяваш.
Аз искам да притежавам своята история. И с годините започнах да разбирам все повече, че това желание да си възвърна притежанието върху собственото си тяло, да си възвърна притежанието върху собствения си живот е история, която трябва да разкажа. Да изрека на глас най-ужасните неща. Аз да ги дефинирам, а не да им позволя те да дефинират мен.“
Човекът е единственото създание, което има толкова дълго детство. В сравнение с всяко друго живо същество на Земята при нас зрелостта настъпва много, много късно. Защо ли? В научните среди има много мнения, но това, което знаем със сигурност, е, че природата е оградила детството като съкровено пространство, което ни формира внимателно и методично. Учи ни да плуваме, преди да ни подхвърли сред големите вълни на живота. Експертите казват, че първите седем години са най-важни. Тогава сме най-податливи на влияние, тогава сме най-любознателни и пак тогава сме най-уязвими. Аристотел дори е казал, че ако му покажеш едно седемгодишно дете, той ще ти покаже какъв човек ще стане от него. Седем години. От тях зависи толкова много. Те са половината детство. Те са увертюрата към операта. Предговорът към нашето съдържание. Съдбата бе решила да вземе толкова много от едно дете. Да отнеме бъбрека му, краката му, пръстите му, родителите му и… тези седем години и половина, които са толкова важни. Тя просто го хвърли сред вълните на океана, но вместо да потъне, то се научи да плува.
Вижте, някои книги просто нямат предговор. Нямат и следговор. Имат само говор. Като живота на Оксана Мастърс. Може би затова и тази книга няма предговор. Нямаше как да има. Трябваше и аз просто да я хвърля някъде там в големия ефир и да повярвам в нея… и в теб. И ето че днес е в ръцете ти и щом е така, сигурно ще я научиш да плува в твоя голям океан. На корицата пише „Хроника на болката“, но знаеш ли – в почти всяка история, която откриеш в нея, става дума за нещо друго… нещо градивно, нещо красиво, което толкова често живее вътре в оковите на болката и чака да се изтръгне от нея, за да полети нагоре като птица.
Пътят е повтаряща се метафора във всяка една от тези истории. Пътят не само в пространството, не само във времето, но и в онези тайнствени и красиви места, за които няма автобус и в които можем да отидем единствено когато разберем себе си. Когато се научим да виждаме и ценим пейзажите, които ни превръщат в хора.
В „По пътя“ Джек Керуак ни бе попитал следното:
„Кой е твоят път, братче? На момчето-светец, на безумеца, на дъгата, на шарената рибка или кой? Тоя път води навсякъде, той е за всеки, може да бъде извървян по всякакъв начин“.
Старият битник просто искаше да ни каже да се втурнем напред към мечтите си без страх. Да повярваме в непознатото и в теологията на движението. Да прегърнем промяната и неизвестното. Да не спираме да търсим, да питаме, да откриваме и да се развиваме, защото там, където никога не започва път, ни очаква неподвижната разруха на бездействието и стагнацията.
Пътят и болката. Те са навсякъде в живота. Те са и тук, на тези страници, които решиха да започнат без предговор заради историята на великата Оксана Мастърс. Ако се вгледаме внимателно в нея, ще открием, че това е история за избора. През годините, отредени ни на тази земя, ние всички рано или късно ще се натъкнем на изпепеляваща болка и загуба. И тогава ще трябва да направим избор: дали да бъдем погълнати и разрушени от отчаянието, или да се превърнем в Оксана Мастърс и по нейните собствени думи да отвърнем на болката с нарастваща сила.
В почти всяка от следващите истории ще открием, че привидно непреодолимата болка може да бъде използвана като суровина. Че силата много, много често е функция от страданието. Без болка нямаше да има Достоевски… „Герника“… Ван Гог… Яворов… Оксана Мастърс. Вижте колко много красота, съзидание и светлина заместват мрака, когато той се сблъска с волята за живот. Днес дори Червената гора е погълната от растителност и макар и изкривени, нови дървета протягат зелените си пръсти към слънцето. Въпреки че е на две крачки от Чернобил, мястото гъмжи от живот и дори радиацията е безпомощна.
Как е възможно, питат се учените. Не знам. Някои неща невинаги имат обяснение. Как е възможно едно невръстно дете да мине през ада, без да изгори в пламъците? Как е възможно да не бъде отнесено завинаги в недрата на преизподнята от неговите демони? Как е възможно да побеждава белезите си?
Днес Оксана Мастърс е сложила няколко белега върху кожата си по свое собствено желание. Едната татуировка е отдясно на зловещата бразда, оставена от бръснача върху корема ѝ. На нея е изобразено малко глухарче, чиито нежни власинки, поети от вятъра, се реят над цветето. От лявата страна на белега е татуирана голяма роза, до която е написано:
Една роза винаги е и винаги ще си остане… роза.
Оксана казва, че като малка е таила горчивина към биологичните си родители, но не и днес. Казва, че ги разбира и иска да ги открие и да се срещне с тях. Иска да научи и тяхната история, за да разбере още по-добре своята собствена.
И казва следното:
„Не мога да спра да мисля за други жени и деца и за нещата, които те са преживели. И за това колко важна може да се окаже за тях моята история. Не мога да спра да мисля за това колко е важно да ме видят не просто непречупена, но живееща и процъфтяваща. Не като някакъв обект на състрадание, а като пример за сила. Да ме видят като жена, която е открила могъщество от другата страна на своята травма и която заслужава да бъде възприемана не като сумата от нещата, които са ѝ се случили, а като сумата от нещата, които е направила…
Спортът промени живота ми завинаги и аз винаги ще съм му благодарна. Спечелих толкова много медали… Но аз не се състезавам само за да побеждавам – състезавам се, защото спортът ми помогна да разбера себе си. Спортът ми помогна да открия, че човешкото тяло, моето тяло, притежава сила, която никога, никога не трябва да бъде подценявана.
Моята история продължава. Тя има начало, среда и някой ден край… но още е рано. Сега държа в ръце парченца от себе си и бавничко ги отделям едно от друго. А после все така бавничко отново ще ги съединя“.

Приятелю. Ти, който обичаш да четеш. Тук те очакват истории, от които понякога боли, но не мисли, че героите им са се разпаднали завинаги. От теб зависи да откриеш техните парченца на тези страници и бавничко да ги съединиш. И само тогава хрониката на болката ще се превърне в хроника на силата.
Приятно четене…