Магии, шамани и скъпоценни камъни в Мозамбик

Откъс от Магии, шамани и скъпоценни камъни в Мозамбик

Предговор

Много хора казват, че Африка е магия. Ако си живял там известно време, тя те държи и не те пуска цял живот. Колкото и години да са минали, подобно на любима жена винаги е на ръба на сънищата ти, готова да нахлуе като непреодолимо желание. Желание отново да си там, отново да усетиш вкуса на дивото, на препечената маниока и на пресния ананас, да вдъхнеш мириса на саваната след дъжд и да усетиш мекотата на топлото следобедно слънце на тропиците.

Африка е магия и за мен. Минали са повече от 26 години, а аз още я сънувам и често се улавям да казвам: „Като се прибера там“. Копнея да се върна и е въпрос на време да опитам да го направя, макар и за малко. „Там“ е Мозамбик – голяма и черна държава в Източна Африка, ширнала се покрай Индийския океан. Една от най-бедните в света, преживяла кръвопролитна гражданска война и с тотална липса на инфраструктура. И в същото време една от най-богатите на скъпоценни камъни от рода на турмалина и берила и на рудите на някои редки и разсеяни елементи.

В това се съдържа и отговорът на въпросите какво съм правил по тези ширини и защо Мозамбик е моят втори дом. Там живях близо 15 месеца в периода 1997–1998 г. Заминах на 23 години в качеството си на геолог и специалист по минерали и се озовах начело на голям проект по проучване, добив, първична обработка и изкупуване на тези суровини. Заедно с работата си по специалността изпълнявах и длъжностите на управител и счетоводител, а често се оказвах и единственият бял човек и носех отговорност за всичко.

Историите, които разказвам, ми се случиха на 200 километра от най-близкия град, от най-близката болница, от най-близката бензиностанция и хранителен магазин. Предстои да ви заведа в моите спомени от любимото ми място оттатък екватора. И се подгответе, защото в тях няма течаща вода и електричество, но има много от суровата красота на саваните на Северен Мозамбик в близост до селата Наора и Муяне. Това са „моите“ села, в които всичко ми е близко и познато дори след толкова години и в които живеят историите и мечтите от моята младост – дива и необуздана.

В книгата споменавам много реални хора, някои, за съжаление, вече покойници. Част от тях са назовани с истинските им имена (за което съм получил разрешение лично от тях или от наследниците им), други присъстват само с инициали. Няма измислени имена. Всички са на истински хора. Описаните тук събития са се случили реално и точно в споменатото време и място. Снимките са напълно автентични и почти напълно – мое дело. В редки случаи са правени от някой от близките хора около мен. Снимани са на лента само с източногерманския ми фотоапарат „Практика“. Негативите са моя собственост и в момента. Бяха сканирани и дигитализирани. Това обяснява и ретроизгледа на снимките, който се получи, без да е търсен. Желанието ми беше, надявам се да съм постигнал целта, текстът и изображенията да ви представят пълна, жива и колоритна картина.

Вероятно ще ви направи впечатление, че използвам за моите герои определения като „европейци“, „бели“, „местни“ или „индийци“. Искам да направя важното уточнение, че не е поради липса на политическа коректност, и моля да не се влага никакъв допълнителен смисъл. В самия Мозамбик се говори по този начин за хората. Това е свързано с разнородния състав и произход на населението по тези земи. Назоваването на цвят на кожата или етническа принадлежност е най-лесният и популярен начин да опишеш някого.

И още – не съм следвал хронология в повествованието. По-скоро съм се постарал да опиша отделни теми и свързани с тях моменти от историята на моето пребиваване в страната. Целта ми беше да представя колкото се може повече и по-интересни аспекти от живота в саваните и градовете на Мозамбик от края на 90-те години на миналия век. Със сигурност днес, 26 години по-късно, много неща вече са различни, но всичко по реда си!

Пожелавам ви приятно четене!

От автора

Мозамбик – между ада и рая

Що за държава е Мозамбик? Според нашите стандарти тя е огромна страна, заема 25-о място в света с площ от 801 590 квадратни километра и население от почти 32 милиона души в момента. Географски се е разпростряла в посока юг-север в Югоизточна Африка на брега на Индийския океан срещу Мадагаскар. На север река Рувỳма я отделя от Танзания, на северозапад са Замбия и Малави, както и брегът на огромното езеро Малави (старо име Няса), право на запад е Зимбабве, а на юг са Свазиленд (сега официално Есватини) и Република Южна Африка. Огромната Замбези, една от най-големите реки в света, протича горе-долу през средата на Мозамбик и условно го разделя на Северен и Южен. Нейната делта е на север от град Бейра, втория по големина в Мозамбик. Част от течението й е преградено от гигантския язовир „Кàбора бàса“, който е изграден още през 80-те години на миналия век с чужди капитали и произвежда огромни количества електричество за износ.
Мозамбик е равнинна страна, най-високата планина е Бинга на границата със Зимбабве в провинция Маника, която едва достига 2440 метра.
Климатът на север е субекваториален, на юг – тропически. Има два ясно изразени сезона: относително сух от април до септември и влажен от октомври до март. Температурите се движат около 30 градуса и нагоре през сухия сезон и около 20–25 градуса през влажния (нощем падат и под 20 градуса). В планините по границата със Зимбабве са измерени най-ниските температури в цялата държава, от 6 до 10 градуса, но положителни (отрицателни температури никога не са регистрирани). Има легенди, че някога и снежинки са прехвърчали по тези планински върхове.
Като казвам „влажен сезон“, може би ви подвеждам – по-скоро „пороен“. Вали всеки ден, горе-долу по едно и също време и с еднаква продължителност. Един такъв закъснял дъжд ме валя през април 1998 година и реално няма нищо общо с нашето европейско понятие за валеж – водата се изливаше на потоци, не на капки, като буен небесен водопад. Бяхме по работа с лендроувъра извън къщата и пътувахме максимално бързо обратно към Муяне, когато всичко започна рязко и без прeдупреждение. Пороят забарабани по покрива на колата, трудно си чувахме гласовете вътре от оглушителния шум. Сухият път за 2 минути стана река с дълбочина до метър, дори главната улица на Муяне се наводни и само верният лендроувър с големи усилия и умело шофиране успя да се пребори с буйната вода и да ме отведе на по-сухо място. Хубавото на тези порои е, че както неочаквано почват, така бързо и спират, водата се оттича в речните корита, калните пътища бързо изсъхват и прахта отново става актуален проблем.
В административно отношение Мозамбик се дели на 11 провинции, една от които е столицата Мапуто. Съвсем като у нас има провинция Мапуто и провинция Мапуто сидаде, тоест провинция Мапуто-град, като София-град. Имах късмета да посетя, къде за кратко, къде за повече, девет от тези провинции и в следващите страници разказвам за тях – основно за Нампỳла и Замбезия и отчасти за Мапуто, където съм пребивавал най-дълго.
В исторически план в древни времена територията на Мозамбик поетапно е завладяна от племена от голямата група банту, впоследствие, през XII век, заедно със съседно Зимбабве влиза в състава на държавата Мономотàпа.
През Късното средновековие арабите основават търговски поселища както по целия бряг на Източна Африка, така и в Мозамбик и започва оживена търговия с дървесина, различни подправки, слонова кост и за съжаление, най-вече с роби. Извършват се въоръжени набези във вътрешността, за да се набавят търсените стоки, но има и доста оживени търговски взаимоотношения.
За европейците Мозамбик е открит през 1498 година от Вашко да Гама, който по пътя си към Индия се отбива тук. През 1505 година Португалия завоюва Мозамбик и го обявява за своя колония. Рицарят Лоренсо Мàркиш предвожда португалските сили, разбива хегемонията на арабските търговци и ги изтласква от територията на Мозамбик. Той реално е водеща фигура в завладяването на Мозамбик и въпреки превратностите на времето неговата голяма статуя на кон си стои в центъра на Мапуто, чието старо име до 1975 година е било Лоренсо Маркиш в негова чест. Въпреки голямата омраза в края на 70-те години към белите хора и в частност португалците паметникът е недокоснат. Но много други паметници, на Магелан например, са демонтирани. В периода 1886–1893 година Португалия договаря с Великобритания и Германия границите на Мозамбик спрямо техните тогавашни колонии наоколо и от този момент те не са променяни. През 1951 година португалското правителство обявява Мозамбик за отвъдморска провинция на метрополията.
Началото на съвременната мозамбикска държава е през април 1974 година, когато Революцията на карамфилите сваля Каетано, наследника на диктатора Салазар в Португалия. С нея започват и центробежните процеси в португалската колониална „империя“ и Ангола и Мозамбик обявяват независимост. За Мозамбик датата 25 юни 1975 година е денят, в който става самостоятелна държава. Властта е завзета от комунистически партизани по кубински модел, които години наред, още от 1964-та, са водили въоръжена борба срещу Португалия, и първи лидер на държавата с титла президент става Самора Машел, водачът на Фронта за освобождение на Мозамбик (по-късно приел името ФРЕЛИМО).
Една от най-срамните части от мозамбикската история е през 1976 година, когато новата власт дава възможност в рамките на 24 часа на всички европейци, а и местни хора, ако искат, да напуснат държавата в посока Португалия (с която е имало нарочна уговорка по темата в качеството ѝ на бивша метрополия). Условието било, че ако останат, остават в социалистическа държава с всичките ѝ проблеми и недомислици като „върховенство на народа“, обща собственост, липса на частна инициатива.

По това време се полагат основите на бъдещите икономически проблеми. Стотици хиляди напускат единствено с най-ценното в джобовете си и няколко куфара, а хиляди развити и проспериращи ферми и търговски пунктове са изоставени и се превръщат в руини. Насажденията подивяват, малкото мини и кариери са просто зарязани, преработвателните предприятия – затворени, всичко замира.
През 1977 година ФРЕЛИМО става политическа партия, но скоро след това, през 1979 година, несъгласните с комунистическото бъдеще на държавата вдигат контравъстание. „Мозамбикска национална съпротива“ (РЕНАМО) иска нормален капиталистически модел, соцлагерът (в това число и България, тогава НРБ) подкрепя и въоръжава ФРЕЛИМО и се заформя една класическа африканска гражданска война с всевъзможни ужаси: кланета, грабежи, палежи и дори канибализъм. Тя е вторият ключов момент за обедняването на Мозамбик. Малкото, построено с помощта на социалистическите тогава страни в началото на 80-те години, отново е сринато със земята в по-голямата част на страната, Самора Машел загива в самолетна катастрофа, наследилият го през 1986 година Жоаким Шисано (президент до 2005 година) чак през 1992 година успява да сключи мир с РЕНАМО и да умиротвори страната. Преди това, през 1990 година, Народна република Мозамбик става просто Република Мозамбик с президентско управление. Годината не е случайна – през 1989-а е крахът на СССР и разпадането на соцлагера и всичко, насочено оттам за Народна република Мозамбик, секва.
ООН се намесва с мироопазваща мисия, а през 1994 година са проведени първите свободни избори в страната. Оттогава досега РЕНАМО е в опозиция, но получава субсидии от държавата и съществува като легална алтернативна политическа партия. Преди време обаче ФРЕЛИМО се опита да спре тези субсидии, скритото оръжие отново беше извадено и големи райони от страната пламнаха. С връщане на парите всичко се успокои.
Допреди четири години, когато мюсюлмански бунтовници нахлуха в най-северните части на Мозамбик, завзеха малка територия и оттогава са там. Мозамбик се опитва с помощта на други африкански държави да ги изгони, но изключително слабата държавна власт и повсеместни проблеми не помагат за разрешаването на ситуацията. За съжаление, този последен сблъсък разиграва една „етническа карта“ в държавата.
През 1998 година например в Мозамбик имаше основно християни (католици и баптисти) и по-малък брой хора, практикуващи местни вярвания, но според преброяването от 2022 година вече 19% от населението се декларират като изповядващи исляма, което въобще не е част от мозамбикската традиция.
Цели 14% казват, че не са религиозни, което също е доста изненадващо. По този въпрос за Мозамбик се очертават нови разделителни линии и бурни времена. В края на 2024 година в страната се проведоха президентски избори, спечелени от кандидата на ФРЕЛИМО, оспорени от РЕНАМО, и това отново доведе до бунтове, палежи, насилие и човешки жертви в района на столицата Мапуто и в няколко близки града. Като цяло ситуацията в държавата от години е неспокойна и обществото непрекъснато е на ръба на поредната криза.

Стига толкова подробности за политика и история, искам да обърна внимание на икономиката и живота на хората в страната, което ще допълни картината, която искам да ви представя.
По брутен вътрешен продукт на глава от населението Мозамбик се нарежда на 187-мо място в света, по индекс на човешкото развитие – 185-о място, по средна продължителност на живота – 174-о място, по грамотност на населението – 169-о, и по детска смъртност – 118-о място. Тъжни показатели (отчетени в периода 2022–2023 година), отразяващи ужасяващата икономическа действителност и проблеми на всички нива.
За последните десет години като държава Мозамбик официално фалира два или три пъти. Една малка прослойка от населението, под 0,1%, са блестящо образовани хора, говорещи езици и познаващи останалия свят, но останалите страдат от тотална липса на базов достъп до образование, медицински грижи, качествена храна и често дори елементарни административни услуги. На места в момента се развиват плантации, отглеждат се различни култури, развива се риболовът, особено местните гигантски скариди (камарао тигре) са важна експортна стока.
Мозамбик е земеделски рай, плодородната почва дава възможност да се отглеждат различни видове зеленчуци и плодове, но населението едва успява да се изхрани. За запасите от минерални суровини и други подземни богатства е разказано отделно в книгата, в това отношение недрата на страната са истинска съкровищница. Въпреки всичко Мозамбик и до днес е в най-черните класации свързани с качеството на живот на хората.

***

Сега да се върна на основния въпрос и главната причина за написването на тази книга – защо аз се озовах в Мозамбик?
Историята е дълга и започва през далечната 1982 година на брега на река Струма, когато съм едва осемгодишен. Покойният ми баща беше запален рибар, наистина отдаден на тази страст, и естествено, аз като негов син и наследник бях въвлечен във всичките му рибарски авантюри. Но за негово неудоволствие риболовното изкуство въобще не ме влечеше, много по-интересни ми бяха лъскавите камъчета по брега на реката, които можех да съзерцавам с часове.
Докато слънчевите лъчи си играеха с цветовете и отраженията им във водата, в съзнанието ми се редяха един след друг въпросите: защо така блестят, защо са толкова различни, защо…?

Това предопредели бъдещия ми житейски път и след завършване на VII клас и, за съжаление, след кончината на баща ми поех пътя на геолог с фокус минералите. Тогава, през 1988 година, геология, макар и частично, се учеше на две места в средните училища – Минния техникум в Перник и Националната природо-математическа гимназия.
Издържах приемните изпити и бях приет в НПМГ, профил „Науки за земята“, който завърших с отличен успех през 1992 година. И отново имах избор – две висши училища предлагаха геологията като специалност: Минно-геоложкият университет и Софийският университет.
Избрах да продължа образованието си в Софийски университет „Свети Климент Охридски“. Специализирах „Минералогия“ и „Геохимия“ и през юли 1997 година се появи нов и обучен геолог-минералог в България – моя милост.
През всичките тези години, от 1982 година до днес, аз не оставих настрана красивото в минералите и постепенно се превърнах в запален колекционер, обикалях из България, ровех се и събирах всякакви кристали и минерали.
Тази ми страст ме отведе на много места, включително в Националния музей „Земята и хората“, където бях един от първите, завършили прекрасния им курс по минералогия за деца.

През 1989 година една уникална находка на минерала барит в рудник „Кремиковци“ стана повод да се запозная с инженер Александър Диков – колекционер и познавач на минералите, страстен изследовател и събирач. Той стана мой приятел, учител и ментор в света на сериозното колекционерство и заедно с доцент Ангел Ангелов (известен наш биолог, но и познавач и цял живот „търсач“ на минерали) изигра ключова роля в моето развитие като сериозен и последователен колекционер на минерали и ценител на всичко рядко и красиво в тях. Ненаситно поглъщах информация, търсех новини, коментирах с тях всичко ново в света на минералите. Някак си неусетно дойде демокрацията, купонната система на Луканов се развихри и отмина, Виденовата зима ни застигна с хиперинфлацията, но Сашо Диков, както го наричаха всички, беше вече създал първата и досега най-голяма и сериозна фирма за търговия с минерали и изделия от тях в България, „Интергеоресурс“, и беше устремен към нови проекти.
Той е имал шанса в началото на 80-те години, преди ескалацията на гражданската война, да работи като полеви геолог в Мозамбик в състава на екипите, оказващи помощ на тогавашното братско социалистическо правителство да развива някаква икономика.
Беше донесъл оттам известен брой уникални кристали, които многократно разглеждах по време на срещите ни в дома му. Поддържаше връзки с няколко българи, останали да живеят в Мозамбик, и беше стартирал, поне теоретично, един екзотичен бизнес проект – създаване на българо-мозамбикски консорциум за добив и търговия с минерални суровини.

Когато този проект започна да функционира на практика, аз получих предложение да се включа като част от бъдещия екип, който трябваше да замине за Мозамбик.
На 7 юли 1997 година завърших семестриално образованието си и защитих дипломната си работа в Софийския университет, катедра „Минералогия, петрология и полезни изкопаеми“, на тема „Особености на минерала барит“ от любимия ми рудник „Кремиковци“.
На 30 август 1997 година, едва на 23 години и някак на шега, кацнах на летището в Мапуто и така започна всичко. Моето невероятно приключение в дивото, сред непоносима бедност, добрите усмивки на хората в търсене на скъпоценни камъни.