Откъс от книгата

БЕЛЕЖКА ОТ АВТОРА

Това документално разследване се базира на дългогодишни проучвания на случилото се с планинарите от групата на Дятлов. Всички факти са взети от досиетата на наказателните дела от съветските архиви, от дневниците и снимките на самите участници в прехода, както и от разговори, проведени в Русия с приятели и близки на загиналите, и с участници в тяхното издирване. Данните са подкрепени с интервюта с учени и различни експерти по случая. Книгата нямаше да бъде възможна без безценната помощ на Владимир Борзенков, Юрий Кунцевич и Юрий Юдин. Когато през зимата на 2012 г. тръгнахме по последните стъпки на групата на Дятлов, имахме една-единствена цел – да сглобим истината за тази половинвековна руска загадка.

Пролог

Февруари 1959 г.
Северен Урал, СССР

Две фигури с мъка се придвижват през необятния снежен простор. Върхът Отортен се извисява леден и мрачен в далечината, самотен свидетел на техния бавен напредък. Следобед е, макар че е трудно да се определи колко късно. Времето губи значението си в тази пустош, където слънцето се вижда само като петно зад облаците, а мъглата така широко се разстила, че прави земята и небето неразличими. Двойката се движи напред въпреки насрещния вятър, а телата им се забелязват като дребни точки на фона на тази огромна зимно бяла страница.
Двамата са студенти, които търсят своите приятели, изчезнали преди десет дни, и си повтарят, че провеждат спасителна операция, а не издирват телата им. В края на краищата деветимата изчезнали планинари – седем мъже и две жени – са с голям опит, участвали са в многобройни алпийски експедиции, и то в този регион. Всъщност изчезналите са членове на най-уважаваната група за пешеходен туризъм в техния университет и няма причина да се мисли, че те не са живи и не броят дните до своето спасение. Може би двамата мъже си представят как скоро ще се срещнат със своите приятели, отвъд следващата снежна преспа, но освен някой планински бор джудже няма какво друго да се види тук.
Слънцето залязва. Търсачите нямат много време, преди да се обърнат и да се присъединят към останалата част от екипа в базовия лагер. Метеорологичните условия в Северен Урал са променливи, често силни снеговалежи се появяват неочаквано, а ураганните ветрове са постоянна заплаха. Въпреки че сутринта небето над тях е било ясно, оттогава са се събрали застрашителни облаци и вятърът вече надига снега от земята в прелюдия към буря. Изглежда, че това ще е още един загубен ден. Но изведнъж през дезориентиращата мъгла те забелязват формата на нещо тъмно и сиво, което не е нито скала, нито дърво. Приближават се и откриват развяваното от вятъра платнище на палатка. Въпреки че двойните ѝ рейки стоят покорно под ударите на вятъра, част от брезента е поддала под тежестта на последните снегове.
Противоречиви мисли на облекчение и ужас заливат търсачите, докато се приближават. Те викат приятелите си, но без отговор. Минават покрай стърчащ от снега ледокоп. След това намират полузатрупано фенерче, оставено във включено положение и с изтощена батерия. Единият от тях се придвижва към частично затрупания вход на палатката. Тя е като брезентна крепост, снабдена с тройна бариера от плат и закопчалки, предназначена да пази от вятър и студ. Докато младежът започва да разчиства снега, неговият спътник търси по-бърз начин да влезе вътре. Той грабва пикела и с няколко бързи движения разкъсва брезента, за да си пробие път.
Двамата влизат в пристегнатата палатка и очите им веднага се стрелкат по съдържанието ѝ. Както е характерно за лагеруването при такива условия, на пода и по периферията има изолиращ слой от празни раници, якета и одеяла. В южния край на палатката, която е голяма около седем квадратни метра, са поставени няколко чифта ски обувки. Още шест чифта са разположени по протежението на другата стена. Близо до входа лежат брадва и трион за дърва. Повечето от останалите вещи са прибрани в раници, но се виждат няколко лични предмета: фотоапарат, кутия с пари, дневник. Младежите споделят вълна на облекчение, когато не намират телата на приятелите си. Но забелязват нещо любопитно в начина, по който всичко е подредено – строените в редица ски обувки, торбите с хляб и зърнени храни са сложени прилежно в единия ъгъл. Печката е в центъра на палатката, но все още не е сглобена, а отворен термос със замръзнало какао стои и сякаш чака да бъде затоплен. Виждат се и парчета шунка, прилежно загънати в платнена салфетка. Цялата тази подредба създава впечатлението, че някой съвсем наскоро е подреждал, и ако брезентът на палатката не беше срутен, човек би могъл да очаква всеки момент оживената група планинари да се върне със сноп подпалки в ръцете си.
Мъжете се отдръпват в снега, за да обмислят своето откритие. Отдават се на момент на предпазлива радост, успокоени от мисълта, че приятелите им не са загинали, а са някъде там, може би в някоя снежна пещера. Докато оглеждат пейзажа наоколо, двамата нито за миг не могат да си представят, че изоставеният лагер може да означава друго освен надежда. И все пак те не могат да си представят условията, които са принудили приятелите им, и то всичките девет души, да изоставят единствения си подслон и да изчезнат в суровата и жестока руска пустош.

1

2012 г.

Почти двайсет градуса под нулата е, когато си проправям път през дълбокия до коленете сняг в посока на прохода Дятлов. Зимата е във вихъра си и вече повече от осем часа с руските ми спътници вървим през северните части на Урал, и макар да нямам търпение да стигнем до целта, става все по-трудно да крача напред. Видимостта е слаба, а хоризонтът се губи в млечнобялата пелена на небето и земята. Само от време на време някой бор джудже, надничащ изпод снега, ми напомня, че под краката ми има спящ живот. Високите до коленете ботуши, модел „Арктик Про“, които купих преди два месеца от интернет, би трябвало да предпазват краката ми дори при далеч по-сурови условия. Въпреки това в момента пръстите на десния ми крак са замръзнали и вече ми минават мрачни мисля за ампутация. Не се оплаквам, разбира се. Последния път, когато изразих и минимален намек за недоволство, водачът ми Владимир се наведе към мен и каза: „Това е Сибир“. По-късно научих, че технически това не е Сибир, а само неговото преддверие. Истинският Сибир, който се простира на изток чак до Тихия океан, започва от другата страна на Урал. Но в исторически план „Сибир“ е не толкова географско обозначение, колкото състояние на духа, надвиснала заплаха, замръзналият ад на Земята, в който и царска, и комунистическа Русия са изпращали хората, които не са били удобни на властта. По това определение Сибир е не толкова място, колкото изпитание, което трябва да се изтърпи, и може би това има предвид Владимир, когато казва, че това е Сибир. Продължавам напред.
За да мога сега да бъда тук, предприех две продължителни пътувания до Русия, изминах над 24 000 км, оставих малкия си син и майка му и изтеглих всичките си спестявания. И сега сме на по-малко от километър от крайната си точка: Холатчахъл, име, което на езика на мансите, коренното население на региона, означава „Мъртвата планина“. Трагедията от 1959 г., която се разиграва на източния склон на Холатчахъл, е станала толкова известна, че районът официално се нарича „прохода Дятлов“ в чест на водача на загиналата там туристическа група. Последният етап от пътуването ни няма да е лесен: планината е изключително отдалечена, студът е непоносим и моите спътници твърдят, че съм първият американец, който се опитва да премине този маршрут през зимата. В този момента не намирам това за особено вдъхновяващо или успокояващо. С всички сили се опитвам да отклоня вниманието си от замръзналите си пръсти на краката и да се насоча към единствената ни цел – да намерим мястото на палатката, където преди повече от половин век девет опитни планинари са намерили смъртта си.
Допреди малко повече от две години не бих си представил, че ще се озова тук. По онова време дори не бях чувал името Дятлов или инцидента, с който е свързано. Попаднах на случая съвсем случайно, докато правех проучване за филмов проект в Айдахо, който нямаше нищо общо с планинарите или с Русия. Интересът ми към половинвековната мистерия започна съвсем невинно, когато попаднах на един уебсайт, към който започнах да се връщам все по-често. Всъщност претърсих интернет за всяка подробност и бързо изчерпах всички очевидни онлайн източници, както надеждните, така и съмнителните. Бях привлечен към случая „Дятлов“, и то всепоглъщащо. Отчаяно се нуждаех от повече информация и исках да разбера всичко.
Фактите бяха следните: в ранните зимни месеци на 1959 г. група студенти и току-що дипломирали се от Уралския политехнически институт (сега Уралски държавен технически университет) заминават от град Свердловск (сега Екатеринбург) на експедиция към връх Отортен в Северен Урал. Всички членове на групата имат опит в продължителни ски преходи и планински експедиции, но имайки предвид сезона, маршрутът им бива оценен като най-сложен – трета степен. Десет дни след началото на прехода, на 1 февруари, планинарите изграждат лагер на източния склон на планината Холатчахъл. Същата вечер неизвестен инцидент кара младежите да избягат от палатката си през нощта в пронизващия студ. Близо три седмици по-късно, след като групата не се връща у дома, държавните органи изпращат спасителен екип. Те откриват палатката, но първоначално не намират следи от планинарите. В крайна сметка телата им били открити на различни места, полуоблечени, при минусови температури и на около километър от лагера. Някои от тях били с лица надолу в снега, други в ембрионално положение, а трети – в долината, притиснати един към друг. Почти всички били без обувки.
След като телата били транспортирани обратно в цивилизацията, съдебномедицинският анализ се оказва озадачаващ. Докато шестима от деветимата били загинали от хипотермия, останалите трима били починали от жестоки наранявания, включително фрактура на черепа. Според данните по делото на една от жертвите е липсвал езикът и когато дрехите им били изследвани за радиоактивно замърсяване, рентгенологът установил, че някои от тях съдържат необичайно високи нива на радиация.
След приключването на разследването властите забраняват достъпа до планината Холатчахъл и околността за три години. Водещият следовател, Лев Иванов, пише в окончателния си доклад, че планинарите са загинали в резултат на „неизвестна природна сила“ – евфемизъм, който повече от петдесет години по-късно все още е определящ за случая въпреки усилията на съвременната наука и технологичния напредък.
Без очевидци и с повече от половин век задълбочени, но неубедителни разследвания, трагедията при прохода Дятлов все още не може да бъде обяснена. В Русия са публикувани множество книги по темата, които се различават както по качество, така и на нивото на разследване, а повечето автори се стремят да опровергаят твърденията на другите. С изненада научих, че никой от тези руски автори не е бил на мястото на трагедията през зимата. Спекулациите в тези книги, както и на други места, варираха от обикновени до нелепи: лавина, буря, убийство, радиационно облъчване, нападение на избягал затворник, смърт от ударната вълна на експлозия, смърт, причинена от ядрени отпадъци, НЛО, извънземни, жестоко нападение на мечка и странно зимно торнадо. Съществува дори теория, че младежите са пили силен самогон, което е довело до моменталното им ослепяване. През последните две десетилетия някои автори предполагат, че планинарите са станали свидетели на изстрелване на свръхсекретна ракета – което в разгара на Студената война не е рядкост – и заради това са платили с живота си. Дори и скептиците, които се опитват да разнищят интригата, за да намерят научни обяснения, се оказват въвлечени в мрежа от конспиративни теории и дезинформация.
Един сърцераздирателен факт обаче остава за мен съвсем ясен: девет млади хора са загинали при необясними обстоятелства, а много от членовете на техните семейства са си заминали от този свят, без да разберат какво се е случило с близките им. Дали и останалите ще отнесат в гроба същите въпроси без отговор?
Моята задача като режисьор на документални филми е да открия фактите и да ги сглобя и представя по завладяващ начин на публиката. Каквито и външни събития да ме привличат към дадена история, аз се интересувам от хората, техните желания и страсти. И изследвайки съдбите на тези персонажи, често се връщам назад във времето, за да проуча историята, която стои зад техните лични възходи и трагедии. Независимо дали навлизах в психиката на първия сляп триатлонист, участвал в „Айрънмен“ за документалния ми филм от 2008 г. „Победа над мрака“, или разплитах съдбата на покойния фотожурналист Дан Елдън за късометражния си документален филм „Дан Елдън завинаги жив“, в крайна сметка аз винаги търся разрешаване на пъзел от човешки съдби.
При прохода Дятлов със сигурност бях намерил загадка, но увлечението ми по случая надхвърляше желанието да открия нейното решаване. Когато планинарите от групата на Дятлов не посещаваха учебните си занимания, изследваха слабо обозначени територии в епоха, която не познава интернет и глобалната система за позициониране. Обстановката, в която те живеят – Съветският съюз в разгара на Студената война, – се различава много от тази на моето детство и култура, но в техните експедиции имаше чистота, която много ми допадна.
Аз съм израснал през 70-те и 80-те години на миналия век на централното крайбрежие на Флорида, страната на вечното слънце. Роден съм в семейство на млади родители и цялото ми детство беше свободно и непринудено. Когато не бях на училище, ловях риба или карах сърф в топлите крайбрежни води. През лятото на 1987 г., когато бях на петнайсет, заедно с баща ми отидохме в Коста Рика, където обичаха да се събират сърфистите. Това беше първото ми пътуване извън страната, и то по време, когато туристите все още не се стичаха към Централна Америка. Ресурсите, с които разполагаха нетрадиционно пътуващите по това време, бяха ограничени и с баща ми трябваше да разчитаме на карти, които поръчахме по пощата и с помощта на които щяхме да търсим най-добрите плажове за сърфисти в страната. Когато картите пристигаха, ги разгърнах на кухненската маса и изучих извивките на бреговата линия и забавните конкретни указания, които намекваха за приключения: „Платете на местните с костарикански колони, за да преминете през тази бариера“ или „Потърсете огромно дърво близо до устието на реката, за да намерите вълни“.
Веднага щом слязохме от самолета в Сан Хосе, въоръжени само с нашите карти и един испански разговорник, който беше нашият водач, се оказахме в безтегловност, живеещи за мига. През следващите дни се носехме по възхитителни вълни на уединените плажове, лагерувахме под спокойната лунна светлина, оцеляхме след нашествие на насекоми и споделяхме пространството си с ревящи маймуни, крокодили и бои удушвачи. Нашите далечни приключения създадоха чувство на близост и споделено геройство между мен и баща ми. Макар че едва ли бих сравнил тропическа Централна Америка със субарктическа Русия, спомените от онова време допринесоха за това да разбера защо тези млади съветски граждани многократно са се излагали на опасностите на уралската пустош в замяна на приятелството, което тези изживявания на открито носят със себе си.
Разбира се, на лице беше и основната загадка на случая със своя объркващ набор от улики. Защо деветима опитни планинари биха излезли от палатката си оскъдно облечени, при двайсет и пет градуса под нулата и биха вървели километър към сигурна смърт? Един или двама от тях биха могли да допуснат тази неразбираема грешка и да напуснат безопасния лагер, но да го направят всички? Не можах да намеря друг случай, в който тела на изчезнали туристи да бъдат намерени и след криминално разследване и съдебномедицински експертизи да не е дадено поне някакво обяснение за събитията, довели до смъртта им. И макар в историята да има случаи на безследно изчезнали отделни туристи или планинарски групи, в тях причината за смъртта е ясна, например са попаднали на лавина или са пропаднали в пропаст. Учудващото за мен е как в нашия глобализиран свят на незабавен достъп до безпрецедентно количество данни и на усъвършенствани средства за обединяване на усилията ни случай като този може да остане неразрешен толкова дълго.
Когато разбрах, че единственият оцелял член на групата на Дятлов, Юрий Юдин, е все още жив, разследващите ми инстинкти започнаха да работят на пълни обороти. Юдин е бил десетият член на туристическата група, докато не решава да се откаже от експедицията на по-ранен етап. Въпреки че в онзи момент той не е можел да знае, това решение е спасило живота му. Можех да си представя, че това също така го е оставило да живее с вината на оцелелия. Изчислих, че сега Юдин би трябвало да е в началото или средата на седемдесетте си години. И въпреки че рядко говореше пред журналисти, се питах дали би могъл да бъде убеден да излезе от уединението си.
Въпреки че първоначалните ми усилия да намеря Юдин не доведоха до нищо, успях да се свържа с Юрий Кунцевич, ръководител на фондация „Дятлов“ в Екатеринбург. Кунцевич обясни, че мисията на фондацията е както да запази спомена за планинарите, така и да разкрие истината за трагедията от 1959 г. Според Кунцевич не всички документи по делото Дятлов са били публикувани и фондацията се надява да убеди руските власти да възобновят разследването. Използвайки услугите на преводач, той ми се стори изключително приятелски настроен и предложи да ми предостави информация, която да ми помогне да разбера повече за инцидента. Въпреки това конкретните ми въпроси за случая, включително как да се свържа с Юрий Юдин, доведоха само до неясни или завоалирани отговори. Накрая той прехвърли отговорността върху мен: „Ако търсите истината по този случай, трябва да дойдете в Русия“.
Кунцевич нямаше кой знае каква представа за мен, бях му се представил като режисьор и бяхме разговаряли само 45 минути и въпреки това той ми отправи недвусмислена покана. Дали не беше призовка? Аз не съм руснак. Не говоря езика. Бях виждал сняг по-малко от десетина пъти през живота си. Кой бях аз, че да тръгна да обикалям из Русия посред зима, за да разгадая една от най-загадъчните мистерии на страната?
Повече от две години по-късно, докато приближавах прохода на Дятлов, спирайки от време на време, за да духам топъл въздух в ръкавиците си, си задавах същия въпрос: Защо съм тук?

2

23 януари 1959 г.

Раниците нека бъдат леки,
Винаги хубаво време да има,
Зимата нека не е прекалено студена,
И лятото да не бъде жега.

Юрий (Георгий) Кривонищенко,
откъс от новогодишно стихотворение, 1959 г.

Ако някой беше посетил стая 531 на студентското общежитие на 23 януари 1959 г., щеше да стане свидетел на картина на дружба, младост и щастие. Самата стая не е нищо особено. Както повечето общежития на Уралския политехнически институт в Свердловск, обзавеждането на стаите е що-годе годно за употреба, а през зимните месеци в сградата се носи тътенът на котела, работещ с въглища. Наблюдавайки стаята, с напуканите тапети, неравните матраци и носещите се миризми от общата кухня, човек би предположил, че студентите, които живеят тук, би трябвало да намират удовлетворение извън материалните удобства. Със сигурност живеят за книгите, изкуството, приятелите и природата – интереси, които биха могли да ги пренесат отвъд тази неприветлива обстановка. И действително е така. В онзи четвърти петък на януари, един месец преди началото на семестъра, деветима приятели в началото на двайсетте си години са ангажирани с последни приготовления за пътуване, което ще ги отведе далеч отвъд пределите на общежитието.
Тази вечер стаята е изпълнена с вълнение, всеки член на групата е зает с определена задача и всички говорят един през друг в желанието си да бъдат чути. В груповия дневник са запечатани откъси от разговорите им:

Забравихме солта!
Игор! Къде си?
Къде е Дорошенко, защо не вземе 20 пакета?
Ще свирим ли на мандолина във влака?
Къде е кантарът?
По дяволите, не се побира!
У кого е ножът?

Един от младежите натъпква храна в раницата, опитвайки се да намери най-ефективния начин, за да побере всичките пакети с овес и консерви с месо. Наблизо негов приятел каталогизира лекарствата. Друг отчаяно търси изгубени обувки.

Къде са ми кожените ботуши?

Двайсет и три годишният водач на групата, Игор Дятлов, наблюдава тези последни приготовления с мрачна концентрация. Игор е жилест и силен, с късо подстригана коса. Устните му са почти женствени, а очите – широко отворени. Не е класически красавец, но в лицето му има нещо завладяващо, нещо изразително, което говори за богат вътрешен свят и силна воля. Той е известен в студентския клуб по пешеходен туризъм с техническите си познания и с лекотата, с която може да овладее всяка ситуация. „Игор имаше неоспорим авторитет – спомня си години по-късно неговият приятел и наставник по пешеходен туризъм Володя Полоянов. – Всеки искаше да отиде на поход, воден от него, но първо трябваше да заслужи честта да попадне в групата на Игор“.
Игор е роден в семейство на инженери и още от ранна възраст проявява прецизен научен ум. В Уралския политехнически институт учи радиотехника и въпреки официалната съветска забрана за радиопредаване на къси вълни по време на Студената война неговата стая вкъщи е оборудвана с радио панели, самоделни приемници и радиа на къси вълни. „Благодарение на Игор по време на туристическите ни походи имахме ръчно изработен радиоприемник – споделя Полоянов. – Техническите му познания бяха енциклопедични“. Друг приятел и планинар, Моисей Акселрод, си спомня за едно пътуване до Саянските планини в Южен Сибир през 1958 г.: „Основният принос на Дятлов бяха неговите невероятни предаватели на ултракъси вълни, които използвахме за връзка между саловете“.
Въпреки привързаността на Игор към безжичните устройства на това пътуване той няма да вземе радио със себе си. Късовълновите радиоприемници по онова време са тежки и пренасянето им в руската пустош през зимата е немислимо. Освен това Игор трябва да се погрижи групата му да вземе най-необходимото. Ако забравят нещо, насред Урал няма да има къде да спрат за допълнителни запаси, а никой не иска да носи отговорността, че е пропуснал да вземе нещо, което можеше да се окаже животоспасяващо. Това е ключово пътуване за Игор и неговите приятели. Всички те са туристи от втора степен, но ако тази екскурзия протече по план, след завръщането си групата ще получи сертификат за трета степен. Това е най-високият сертификат за пешеходен туризъм в страната по онова време, който изисква от кандидатите да изминат поне 300 километра, като една трета от маршрута трябва да е в труден терен. Минималната продължителност на пътуването трябва да бъде шестнайсет дни, като не по-малко от осем от тях трябва да бъдат прекарани в необитаеми райони и най-малко шест нощи – на палатка. Ако планинарите изпълнят тези условия, новият сертификат би им позволил да се нарекат майстори на спорта и да преподават своите умения на други хора. Това е отличие, което Игор и неговата група жадуват.
Близо до тях, водейки бележки в дневника си, седи една от двете жени в стаята – Зинаида Колмогорова. Подобно на Игор, тя е студентка по радиотехника, макар че тази дисциплина не ѝ се отдава така, както на него. Приятелите я наричат Зина, тя е жизнена и ярка, винаги готова за закачлива забележка или увлекателна история. Но в този момент красивата лудетина е мълчалива. Тъй като е назначена да води дневника тази вечер, тя се чувства отговорна да запише последните моменти от подготовката. Изваяното ѝ лице и големите ѝ кафяви очи са насочени към страниците с намерението да уловят настроението на групата преди заминаването. Как да опише стаята? Стаята се намираше в артистичен безпорядък… Зина е от момичетата, които предизвикват възхищение, където и да отиде. Всъщност няколко от нейните спътници са тайно влюбени в нея.
Людмила Дубинина, или просто Люда, е другата жена в стаята и със своите двайсет години – най-младата от всички. Тя е студентка по икономика на строително-индустриалния сектор и е сериозен човек, качество, което проличава в задължението ѝ за тази вечер – да брои парите и да ги прибира във водонепромокаема кутия. Люда е силна и способна да понася болка и дискомфорт. По време на предишен поход по невнимание неин спътник я прострелва в крака с ловна пушка. Макар че се налага да я носят над 80 км по пресечен терен в сибирския Източен Саян, през цялото време тя поддържа доброто настроение на спътниците си.
В допълнение към репутацията на Люда като откровена и изключително принципна студентка, тя е и пламенна комунистка. Човек може да си представи, че е излязла от комунистически пропаганден плакат, когато я види в униформа. Всъщност в СССР има име за такива млади жени – „момичето с червена забрадка и пистолет“.
Същата вечер Юрий Юдин – един от тримата Юрий в групата – е зает с приготвянето на аптечката. С момчешкото си лице и изразителните си зъби, които се показват от устата му винаги, когато се усмихне, студентът по геология е пример за непринуденост и добро настроение. Тъй като през целия си живот е страдал от ревматизъм, сърдечно заболяване и хронични болки в коленете и гърба, Юдин е и най-необичайният член на групата. Преди време му се е наложило да прекъсне обучението си за една година поради заболяване, но походите са възстановили жизнените му сили. Като се има предвид борбата му със здравословното му състояние, ролята му на пазител на аптечката определено е подходяща за него.
Освен Игор, Зина, Люда и Юдин в стаята има още петима души: Юрий Дорошенко – или просто Дорошенко, – който учи радиотехника в УПИ (Уралския политехнически институт) заедно със Зина и Игор. Той е импулсивен, смел и носи около себе си митологична аура, вероятно заради един случай, когато прогонил мечка от къмпинг само с помощта на здравите си нерви и геоложки чук.
Юрий Кривонищенко – Георгий – е вечният шегаджия и музикант на групата, винаги готов да поднесе някоя остроумна шега или да изпълни нещо на мандолината си. Той има голямо сърце и талант да разказва истории, което довежда до това да бъде наричан от приятелите си „Зина с панталони“. Когато Георгий не пее или не се шегува, той е студент по строителство и хидравлика.
Александър Колеватов – Колеватов – е систематичен младеж с внушително физическо присъствие. В свободното си време, освен че изучава ядрена физика, обича да пуши античната си лула. Освен това е изключително затворен човек и често не желае да споделя записките си в дневника с другарите си.
Рустем Слободин – Рустик – може да бъде наречен „богаташът“ на групата. Той е син на заможни университетски преподаватели и вече е получил диплома за машинен инженер. Подобно на Георгий, той е музикално надарен и също обича да свири на мандолина. Въпреки че може да се очаква да има елитарно излъчване, Рустик е изключително непретенциозен и приятелски настроен.
И накрая, Николай Тибо-Бриньол – Коля – със своето чуждестранно име и произход бързо се набива на очи. Той е правнук на французин, който през 80-те години на XIX век емигрирал в Русия, за да работи в уралските заводи. Коля вече е получил диплома за висше образование по промишлено строителство и въпреки че е сериозен и изключително начетен, той винаги търси хумористичното във всяка ситуация.
И така, седемте мъже и двете жени, наведени под тежестта на раниците си и с нарастващо вълнение, напускат стая 531 и се втурват по стълбището. След като се изнизват от сградата в острия януарски студ, те се насочват към трамвая, който ще да ги отведе до гарата на няколко километра от общежитието. Двайсет минути по-късно, когато трамваят пристига на гарата, младежите осъзнават, че закъсняват за влака, и хукват презглава към перона. Така и не остава време да хвърлят последен поглед към своя тъмен и опушен град.
Деветимата спътници успяват да намерят местата си в плацкарта – третокласен вагон. Често руските студенти, пътуващи с ограничен бюджет, използват популярната схема и нарочно си купуват по-малко билети, отколкото са им необходими. Когато кондукторът минава през вагона, за да провери билетите, някой от тях се скрива под дървените седалки. Люда е особено умела в тази маневра и по време на пътуването не се поколебава да се възползва от компактния си ръст, за да избегне зоркия поглед на кондуктора.
Когато групата се настанява, те забелязват, че броят им внезапно се е увеличил с един. Сред тях има нов член – познат на Игор, който в последния момент изявява желание да се присъедини. Когато осем чифта очи се спират върху Александър Золотарьов, за да го преценят, на всички им става ясно, че е стар. Или поне по-възрастен, ако трябва да сме точни – на трийсет и седем години. Игор го представя на останалите, като пояснява, че Золотарьов е местен инструктор по планински туризъм и е ценно попълнение в екипа. Първоначално Золотарьов е възнамерявал да тръгне със студента планинар Сергей Согрин и неговата група, които се отправили пò на север в субполярния Урал, но тъй като графикът на Согрин не устройвал Золотарьов, Согрин го запознава с Игор. Моментът е идеален, понеже друг планинар, Николай Попов, наскоро отпада от групата на Игор.
– Наричайте ме просто Саша – усмихва им се новодошлият, показвайки златните си зъби. Но освен че устата му е пълна с метал, Саша има и няколко татуировки. На обратната страна на дясната му ръка е изписано името Гена, а когато запретва ръкавите си, на дясната му предмишница може да се види изображение на цвекло. Татуировките са сравнително необичайни за средностатистическия руски гражданин през 1959 г., но пък често срещани сред ветераните. Всъщност Саша е участвал в бойните действия по време на Втората световна война.
След като първоначалната изненада от това да открият непознат в редиците си утихва, приятелите се отпускат на местата си и се заговарят с туристическите групи около тях. Игор и останалите с радост откриват, че един от приятелите им от туристическия клуб, Юрий Блинов, седи в техния вагон. Групата на Блинов пътува по същия маршрут на север до Ивдел и двете групи си правят компания през следващите дни.
Отпътуването на групата на Дятлов може и да не преминава толкова гладко, колкото са се надявали, но в момента, в който влакът потегля от гарата, приятелите се отпускат и се показват в най-добрата си светлина. Не след дълго те приемат новодошлия с отворени обятия. А когато Георгий засвирва на мандолината си и Саша започва да пее, сякаш винаги е бил един от тях. Десетимата приятели пеят с часове. Любимата песен на групата е „Глобусът“ – песен за щастието да си на път.

Гласовете ни ще се понесат
над планинските хребети и върхове,
над февруарските виелици и бури,
над огромни снежни ширини.

Ще чуваме песните на нашите приятели
въпреки че ни делят стотици километри,
макар и да сме далеч един от друг,
тяхната песен ще ни доближи.

Няколко часа по-късно, след като бяха изпели и научили нови мелодии, Зина вади дневника си и записва последните си мисли за деня.

Чудя се какво ни очаква на този поход. Ще се случи ли нещо ново? О, да, момчетата дадоха тържествена клетва да не пушат през цялото пътуване. Чудя се колко е силна волята им и дали ще издържат без цигари. Заспиваме, а зад прозорците се мержелеят уралските гори.

Дони Айхар - автор

Дони Айхар е роден във Флорида и е израснал в семейство на разказвачи на истории. Той е признат режисьор и продуцент на филми и телевизионни предавания. Неотдавна продуцира новаторската документална поредица на MTV „Погребаният живот“. Живее в Малибу, Калифорния.