Мечта по Южния кръст

Откъси

ПРЕДГОВОР

Под знака на Южния кръст

Казвам се Танагата Ахуа, уважаеми читателю,

Получих това име преди точно 37 години и винаги съм се гордял с него, защото то не само ме описва добре, но и ми бе дадено от потомци на Нова Зеландия, на Ао Теа Роа – „Земята на дългия бял облак“, която толкова много прилича на България.
Днес от позицията на времето, тихо приседнал на ръба на спомените за онези вълнуващи срещи, си давам сметка, че пътешествията и стремежът към опознаване на нови територии са се превърнали в неразделна част от мен, точно както и маорското ми име, към което с вълнение се връщам.
Откакто се помня, мечтая да пътувам. Жадувах да обиколя света, да срещам нови и непознати култури, да се запознавам с различни хора, да попивам от тяхното знание и мъдрост. Прекарвах седмици и месеци над книгите за велики пътешественици и старите географски карти, чертаейки мислени маршрути до една или друга точка от нашата планета.
Дълго време смятах, че страните, за които подробно ще разкажа в следващите страници, ще си останат само далечна, неосъществена мечта. Тези държави бяха толкова недостъпни за нашата потънала в социалистически сън страна, че дори не смеех да си помисля да стигна до някоя от тях, а камо ли до всичките.
Както много неща в живота и тук съдбата си беше начертала други планове, а моето огромно желание, упорита работа и малка доза късмет се оказаха капката, която завъртя колелото и мечтата ми бавно започна да придобива по-ясни измерения.
Мина много време оттогава, но и днес, когато затворя очи, с лекота изплуват спомените за необичайния животински свят на Австралия, за суровата природа и за вълнуващите срещи със сънародници там. Виждам маори със страховито татуирани лица, чувам дълбоките им гласове и усещам потреперването на земята под ритъма на ритуалните им танци. Виждам в сънищата си безкрайните димящи оризови ниви и забравилите възрастта си храмове на индонезийския остров Ява. Влизам в къщи с причудлива форма и присядам плахо на глинени подове, прекарвайки часове в разговори с местни хора. Спомням си бавните води на река Сипик в Папуа Нова Гвинея, опазили толкова древни тайни, потъвам в шумовете на Чайнатаун в Сингапур, изгубвам се из величествените храмове на Банкок в Тайланд. Връщам се към спомена за красивата сватбена церемония, на която станах свидетел в малък шинтоистки храм в Токио. И още толкова много мигове, вплетени в цветния гоблен на това мечтано пътешествие…
Най-хубавото е, че сега мога да споделя тези вълнуващи спомени и емоциите, свързани с тях, с теб, скъпи читателю. Няма по-голямо богатство на този свят.

Симеон Идакиев