Невъзможни създания

Откъс от книгата Невъзможни създания

В света ни има едно тайно място, скрито внимателно, за да се пази от нас. То е великолепно в своята изначалност: там все още живеят и се множат всички същества от митовете. Наричат го „Архипелага“ – група от трийсет и четири острова – някои на размери колкото Дания, а други колкото градски площад. Из тези острови препускат и летят хиляди вълшебни създания, отглеждат малките си, стареят, умират и всичко започва отначало. За нас те са почти забравени и отдавна им е отредена съдбата да бъдат само детски приказки. Ала ние не сме ги унищожили, те съществуват. Те са многобройни, сияйни и истински. Това е последното оцеляло място на вълшебства.

* * *

НАЧАЛОТО

Беше много приятен ден, докато нещо не се опита да го изяде.

Оказа се черно прилично на куче създание, но не като кучетата, които беше виждал. Имаше зъби, дълги колкото ръката му, и нокти, способни да разкъсат цял дъб.

Затова фактът, че Кристофър Форестър отказа – бързо, ловко, смело – да бъде изяден, е показателен за неговото достойнство.

НАЧАЛОТО, ДРУГАДЕ

Беше много приятен ден, докато някой не се опита да я убие.

Мал се беше върнала от пътешествието, като долетя от гората с разперени ръце и плющящо на вятъра палто.

Мал Арвориан можеше да лети само когато духа вятър. Онзи ден времето беше идеално – западен ветрец с аромат на море – и тя се носеше из небето, и се извиваше в студения въздух. Палтото ѝ за летене беше дебело и твърде голямо за нея и тя навиваше ръкавите му нагоре цели четири пъти. Когато вееше вятър – не беше нужно да е силен, но все пак трябваше някакъв вятър, – тя го улавяше с краищата, разперваше ги като криле и усещаше как вятърът я повдига от земята.

* * *

ТАЙНАТА НА ПАЗИТЕЛЯ

Ако внукът им вир-вода се втурне в стаята, притиснал митично създание до гърдите си, повечето хора биха започнали да задават въпроси. Ала Франк Ориът не беше като повечето хора.

Когато Кристофър отвори вратата с трясък, дядо му подремваше в креслото до камината. Мъжът отвори очи, огледа положението – Кристофър, с посинели устни и подивял поглед, вързопче пред гърдите му, Гъска по петите му – и се изправи.

– Трябва ми бинт – каза Кристофър. – За грифона.

– Значи си ходил при онзи локен – отбеляза Франк. – При езерото. А изрично ти беше казано да не го правиш.

– Трябваше – отвърна Кристофър и подаде вързопчето. – Давеше се.

И възможно най-бързо предаде на дядо си какво е видял.

Франк застана в средата на стаята, задъхан, умислен дълбоко. После отиде в кухнята. Върна се с чаша уиски и ролка бинт.

– Дай ми грифона. Иди и си вземи баня, колкото може по-гореща и колкото може по-бързо, после пак слез тук.

Когато Кристофър се върна, Франк завързваше бинта на задния крак на грифона. До камината се мъдреше чаша горещ шоколад.

– Ела – каза му той. – Седни. Може да го нахраниш.

Дядо му изглеждаше много стар и цялото му тяло пукаше, докато се опитваше да седне. Той подаде грифона и консерва сардини на Кристофър.

– Тъй, тъй. Май дойде времето за обяснения.

– Ама… имаше еднорог… Няма ли да…

Франк така изгледа Кристофър, че момчето мигом замлъкна почти уплашено.

– Седни – нареди старецът. – Слушай.

Очите му за миг разкриха ясно стихията, бушувала някога у дядо му, а и все още под набръчканата кожа и изкривените пръсти.

– Няма да стигне далеч. Има ограждения. По-важно е да чуеш това, което трябва да ти кажа.

Кристофър седна. Той отвори консервата със сардини и грифонът радостно закълва ръката му. Франк въздъхна.

– Кристофър, щях да ти кажа. Обаче си още много малък. С баща ти бяхме на едно мнение за това. – Старецът отпи голяма глътка от уискито. – Щяхме да изчакаме да станеш поне на осемнайсет. Баща ти настояваше на двайсет и една или двайсет и пет. Честно казано, май изобщо не иска да знаеш.

– Какво да ми кажеш? Какво да не знам?

Франк измъкна от джоба си ключ и отключи един висок дървен шкаф. Оттам извади друг ключ. После свали от стената картината на мъжа в униформа.

– Това е гаргантюански грозна картина. Избрах да скрия сейфа с нея с идеята, че никой никога няма да пожелае да я открадне.

Кристофър даде една сардинка на грифона. Той я погълна цяла и едва не отхапа пръстите на момчето.

– По-спокойно – прошепна Кристофър. – Пръстите ми не са част от менюто. Внимавай.

Зад картината имаше метален сейф. Франк Ориът го отключи и извади един нагънат документ и малка книжка. Тупна ги на масата и разви хартията. Кристофър се наведе напред. Беше карта, изписана с изящно малки движения на четката върху пергамент.

– Това е Архипелагът.

Франк Ориът бавно и любвеобилно прокара пръсти по картата.

– Чакай да си спомня какво казваше майка ми… – Старецът шумно пое дъх. – Кристофър, в нашия свят има тайно място… скрито от нас, за да остане в безопасност. Там все още живеят и се множат създанията от митовете и легендите. Тамошните хора го наричат Архипелага. Състои се от трийсет и четири острова, на размери някои са колкото Дания, а други са колкото градски площад. Из тези острови бродят хиляди магически създания, там отглежда малките си, растат, остаряват и умират, и всичко започва отначало. Това е последното вълшебно място.

* * *

Не можеш да очакваш да паднеш от небето в нечий живот – още повече на кораба му – и да се надяваш никой да не забележи. Собственикът на кораба забеляза. И беше точно обратното на доволен.

– В името на Безсмъртната душа, какво е това?

Надвесеният над тях мъж беше от онзи вид широкоплещи мъже, пред които всички други изглеждат дребни като балерини. Имаше тъмна набола брада, по една златна обеца на всяко ухо и белег от изгорено отляво на шията. Цялото му лице беше осеяно с бръчки, изписани по него от морето.

– Какъв е този дъжд от деца? Да не съм тръгнал по моретата, за да ми падат деца по платната?

Кристофър се изправи на крака, а Гелифен, леко замаян, задраска към палтото на Мал да се скрие. Децата се заоглеждаха. Корабът беше от почерняло с времето махагоново дърво, с каюта, която водеше под палубата. Месинговата арматура беше позеленяла, но корабът се носеше бързо по тъмните води. Втори моряк – стегнат сивобрад шейсетинагодишен мъж ги гледаше със зяпнала уста, застинал с отвертка в ръка.

– Съжалявам – каза Мал. – Ние…

– Съжаляваш? – ядосано им заговори по-едрият мъж, чийто дъх вонеше на уиски. – Съжаляваш, когато пръднеш на масата, момиченце! Съжаленията не вършат работа, когато изникнете на хоризонта като две безкрили пилета! Можеше да ми изпотрошите товара, да ми изпокъсате платната… да ми струвате хиляди.

Мал беше почервеняла, лицето ѝ се обагри в алено чак до косата.

– Не знам какво друго да кажа! А и…

– Ние… не го направихме по свой избор – намеси се Кристофър. Още беше задъхан и думите му излизаха на пресекулки. – Ако… имахме избор… нямаше… да скочим от скалите.

Мъжът извъртя кръвясалите си очи към него и момчето усети, че се изчервява от изгарящото му недоволство.

– Но трябваше… защото…

– Един мъж се опитва да ни убие! – завърши Мал. – Там горе.

Кристофър вдигна поглед към скалите, ала убиецът беше изчезнал.