Откъси

Предговор

Надя Мурад не е само моя клиентка, тя ми е приятелка. Когато се запознахме в Лондон, ме попита дали бих ѝ станала адвокат. Обясни ми, че няма да може да намери пари и че делото вероятно ще се проточи и ще завърши неуспешно. „Но преди да решите – каза ми тя тогава, – изслушайте моята история.“
През 2014 г. ИДИЛ напада селото на Надя в Ирак и животът ѝ на двайсет и една годишна ученичка е съсипан. Тя е принудена да гледа как отвеждат майка ѝ и братята ѝ към смъртта им. Продават Надя от боец на боец в ИДИЛ. Принуждават я да произнася мюсюлмански молитви, да се облича предизвикателно и да се гримира, преди да я изнасилят, а една нощ група мъже я малтретират зверски, докато не губи съзнание. Показа ми белезите си от фасовете и от побоищата. Разказа ми, че през цялото време бойците на ИДИЛ я наричали „мръсна неверница“ и се хвалели, че са пленили жените на язидите и са изтрили тяхната религия от лицето на Земята.
Надя е една от хилядите язидки, пленени от ИДИЛ, за да бъдат продавани по пазари и във фейсбук в някои случаи само за двайсет долара. Майката на Надя е една от осемдесетте по-възрастни жени, екзекутирани и заровени в безименен гроб. Шестима от нейните братя са сред стотиците мъже, убити в един ден.
Това, за което ми разказваше Надя, е всъщност геноцид. А той не е случаен. Той трябва да се планира. Преди началото на геноцида Службата за проучване и издаване на фатва на ИДИЛ изучава язидите и стига до извода, че като говорещо на кюрдски малцинство, което няма свещена книга, те са неверници, чието поробване е „твърдо установена част от шериата“. Именно затова според изкривения морал на ИДИЛ язидите – за разлика от християните, шиитите и други – е позволено да бъдат систематично изнасилвани. И наистина планът е бил това да бъде един от най-ефективните начини те да бъдат унищожени.
Следва създаването на цяла бюрокрация на злото с промишлени размери. ИДИЛ дори издава памфлет със заглавие „Въпроси и отговори относно вземането на заложници и роби“, който да даде повече инструкции. „Въпрос: Позволено ли е да се сношаваш с робиня, която все още не е навлязла в пубертета? Отговор: Позволено е да се сношаваш с робиня, която все още не е навлязла в пубертета, ако тя е годна за сношение. Въпрос: Позволено ли е да продаваш робиня? Отговор: Позволено е да купуваш, да продаваш и да подаряваш заложници и робини, защото те не са нищо повече от имущество.“
Когато Надя ми разказа своята история в Лондон, вече бяха изминали почти две години от началото на геноцида срещу язидите. Хиляди жени и деца все още бяха в плен на ИДИЛ, но нито един неин член не беше съден за тези престъпления където и да било по света. Доказателствата се изгубваха или унищожаваха. А изгледите за въздаване на правосъдие бяха мрачни.
Аз, разбира се, поех делото. Двете с Надя се борихме заедно за правосъдие в продължение на повече от година. Провеждахме срещи с правителството на Ирак, с представители на ООН, с членове на Съвета за сигурност на ООН и с жертви на ИДИЛ. Аз изготвях доклади, осигурявах проекти и юридически анализи и изнасях речи, в които призовавах ООН да предприеме действия. Повечето от нашите събеседници ни казаха, че това е невъзможно – Съветът за сигурност от години не беше предприемал действия въз основа на международното право.
Но докато пишех този предговор, Съветът за сигурност на ООН прие повратна резолюция, с която създава екип от разследващи, който ще събира доказателства за престъпленията, извършвани от ИДИЛ в Ирак. Това е огромна победа за Надя и за всички жертви на ИДИЛ, защото означава, че доказателствата ще се съхранят и че членове на терористичната организация ще може да бъдат съдени. Седях до Надя в Съвета за сигурност, когато резолюцията бе приета с пълно единодушие. И щом видяхме, че имаше петнайсет вдигнати ръце, с Надя се погледнахме и се усмихнахме.
Като адвокат по правата на човека често моята работа се състои в това да бъда глас на онези, които са били заглушени: на журналисти, хвърлени в затвора, или на жертви на военни престъпления, които се борят да стигнат до съда. Без съмнение ИДИЛ се е опитала да заглуши Надя, когато е била отвлечена и поробена, когато са я изнасилвали и измъчвали и когато за един ден са убили седем души от семейството ѝ.
Но Надя отказва да мълчи. Тя се бори срещу всички етикети, които животът ѝ е залепил: сирак. Жертва на изнасилване. Секс робиня. Бежанка. Вместо това тя си е създала нови: жена, която е оцеляла. Водач на язидите. Активист за правата на жените. Кандидат за Нобелова награда за мир. Посланик на добра воля на ООН. А сега и автор на книга.
За времето, откакто познавам Надя, тя не само откри своя глас – тя се превърна в гласа на всички язиди, станали жертва на геноцид, на всяка изнасилена жена, на всеки изоставен бежанец.
Онези, които си мислеха, че могат да я заглушат с жестокостта си, грешаха. Духът на Надя Мурад не е прекършен, а гласът ѝ няма да бъде спрян. Всъщност чрез тази книга гласът ѝ се извисява – по-силен от всякога.

Амал Клуни, адвокат,
септември 2017 г.

ПЪРВА ЧАСТ

Глава 1

В началото на лятото на 2014-а, докато се подготвях за последната си година в гимназията, двама земеделци изчезнаха от земите си в покрайнините на Кочо – язидското селце в Северен Ирак, където съм родена и където доскоро мислех, че ще живея до края на дните си. Мъжете кротко се излежавали под сянката на ръчно направени брезентови навеси, но в следващия момент се оказали пленници в стаичка в близко село, обитавано предимно от араби сунити. Освен земеделците похитителите откраднали и една кокошка и няколко пиленца, което ни озадачи. „Може би просто са били гладни“, казахме си тогава, въпреки че това не ни успокои.
Откакто се помня, Кочо е язидско село, основано от земеделците номади и пастирите, които пристигнали тук в търсене на по-тучна трева за овцете си и решили да си построят домове, за да защитят жените си от пустинната жега. Те избрали земя, подходяща за земеделие, но местоположението ѝ било опасно – по южната граница на района Синджар в Северен Ирак, където живеят повечето язиди в страната, но съвсем близо до останалата част на Ирак, където няма язиди. Когато първите семейства пристигнали в средата на 50-те години на XX век, в Кочо живеели земеделци – сунити, които работели за големите земевладелци в Мосул. Но тези семейства язиди били наели адвокат, за да закупят земята – и адвокатът, който бил мюсюлманин, до ден днешен е смятан за герой. Когато аз съм се родила, Кочо вече наброявало около двеста семейства – всичките язиди, толкова близки, почти като едно голямо семейство.
Земята, притежанието на която ни отличава от другите, ни направи и уязвими. Ние, язидите, сме преследвани от векове заради религиозните ни вярвания и за разлика от повечето язидски градове и села Кочо се намира далеч от Синджар – високата и тясна планина, която ни дава подслон от поколения насам. Дълго време сме били разкъсвани между съперничещите си сили на сунитите и на кюрдите в Ирак, които искали от нас да се отречем от язидската си кръв и да се припознаем като кюрди или като араби. До 2013 г., когато пътят между Кочо и планината най-сетне беше асфалтиран, ни отнемаше почти един час, за да стигнем с белия си пикап „Датсън“ по черните пътища през град Синджар до подножието на планината. Аз израснах по-близо до Сирия, отколкото до най-свещените ни храмове, по-близо до непознатите, отколкото до безопасността.
Радвахме се, когато ни закарваха до планината. В Синджар продаваха бонбони и сандвичи с агнешко, каквито нямахме в Кочо, а баща ми почти винаги спираше и ни оставяше да си купим каквото пожелаем. Пикапът ни вдигаше облаци прах, докато се движехме, но въпреки това предпочитах да се возя навън и лягах върху ремаркето, докато не излезем от селото, далеч от любопитните ни съседи. След това се изправях, за да усетя как вятърът развява косата ми, и наблюдавах неясните очертания на добитъка, който пасеше покрай пътя. Лесно се увличах и се изправях все повече и повече, докато баща ми или най-големият ми брат, Иляс, не ми се разкрещи, че ще излетя от колата, ако не внимавам.
В противоположната посока, далеч от сандвичите с агнешко и уюта на планината, се намираше останалата част от Ирак. В мирни времена и ако не бързаше, на един язидски търговец му трябваха около петнайсет минути с кола, за да стигне от Кочо до най-близкото сунитско село, за да продаде зърното или млякото си. Имахме приятели от тези села – момичета, с които се запознавах на сватби, учители, които прекарваха учебните срокове, настанени в училището в Кочо, мъже, които бяха канени да държат момченцата по време на ритуалното им обрязване – след това те бяха свързани с язидското семейство като кирив, един вид кръстник. Мюсюлмански лекари пътуваха до Кочо или до град Синджар, когато се разболеехме, а мюсюлмански търговци минаваха през градовете и продаваха рокли и бонбони – неща, които нямаше как да се намерят по магазините в Кочо, защото там продаваха най-вече стоки от първа необходимост. Като деца братята ми често пътуваха до села, които не бяха язидски, за да припечелват от случайна работа. Отношенията бяха обременени от векове на недоверие – трудно беше да не се обидиш, когато някой от мюсюлманските гости на сватба откаже да яде от нашата храна, независимо колко учтиво го направи, – но въпреки това имаше и искрени приятелства. Тези връзки се кореняха поколения назад и бяха издържали по време на османската власт, британската колонизация, режима на Саддам Хюсеин и американската окупация. Ние от Кочо бяхме особено известни с близките си отношения със сунитските села.
Но когато се водеха сражения в Ирак, а там като че ли винаги се водеха, тези села застрашително надвисваха над нас, техните малки язидски съседи, и старите предразсъдъци лесно се превръщаха в омраза. Често от нея произлизаше насилие. През последните повече от десет години, откакто иракчаните бяха въвлечени във войната с американците, започнала през 2003 г. и прераснала в още по-ожесточени местни боеве, а накрая – в открит тероризъм, разстоянието между домовете ни се увеличи неимоверно. Околните селца започнаха да приютяват екстремисти, отхвърлящи християните и мюсюлманите, които не бяха сунити, а още по-лошото бе, че смятаха язидите за куфар – неверници, които заслужават само да бъдат убити (в единствено число е кафир). През 2007 г. няколко от тези екстремисти закараха една цистерна с гориво и три коли в гъстонаселените централни части на две язидски градчета на около 16 километра северозападно от Кочо, след което взривиха автомобилите, убивайки стотиците хора, спуснали се към тях, много от които си мислели, че терористите возят стока за пазара.
Язидизмът е древна монотеистична религия, предавана устно от нашите религиозни водачи, на които са поверени преданията ни. Въпреки че има прилики с многобройните религии в Близкия изток – от митраизъм и зороастризъм до ислям и юдаизъм, – той е наистина единствен по рода си и дори на религиозните ни водачи, които са изучили преданията ни, им е трудно да го обяснят. Представям си своята религия като древно дърво с хиляди пръстени, всеки от които разказва едно предание от дългата история на язидите. За съжаление обаче, много от тях са трагични.
Днес по света живеят едва около един милион язиди. Откакто съм родена – а знам и че много преди да се родя, – нашата религия ни е пазила и сплотявала като общност. Но освен това ни прави и мишена за преследване от по-големи групи – от османците до баасистите на Саддам, които ни нападаха или ни принуждаваха да им се вречем във вярност. Те унижаваха нашата религия, казваха, че боготворим дявола и че сме нечисти, настояваха да се отречем от вярата си. Язидите са оцелели след векове на нападения, целящи да ни заличат – като ни избиват, принуждават да приемем друга вяра или просто ни прогонват от земите ни и ни вземат всичко, което притежаваме. До 2014 г. външни сили са се опитвали да ни унищожат 73 пъти. Преди наричахме нападенията срещу язидите ферман – османска дума, но после научихме думата геноцид.
Когато чухме за искания откуп за двамата селяни, цялото село изпадна в паника. „Четиридесет хиляди долара – съобщили похитителите на съпругите на двамата мъже по телефона. – Или елате тук с децата си, за да приеме цялото ви семейство исляма.“ Казали им, че в противен случай ще убият пленниците. Но жените им не се свлякоха разплакани на земята пред Ахмед Джасо, нашия мухтар – старейшината на селото ни – заради парите: четиридесет хиляди долара бяха невъобразима сума, но бяха само пари. Всички знаехме, че земеделците ще предпочетат по-скоро да умрат, отколкото да приемат друга вяра, и затова селяните заплакаха от щастие, когато късно една вечер мъжете избягали през счупен прозорец, тичали през ниви с ечемик и се появиха у дома живи, покрити с прах до коленете и едва поемащи си дъх от страх. Но отвличанията не спряха.
Скоро след това Дишан – мъж, който работеше за моето семейство Таха – беше отвлечен в полето близо до планината Синджар, където гледаше овцете ни. Години наред майка ми и братята ми се трудиха, за да купят и развъдят овцете ни, и всяка от тях беше за нас една победа. Гордеехме се с животните си, държахме ги в двора си, когато не се разхождаха извън селото, и се отнасяхме към тях почти като с домашни любимци. Ежегодното стригане беше празник само̀ по себе си. Харесвах този ритуал, начина, по който меката вълна пада на земята на пухкави купчини, мускусния мирис, който превземаше къщата ни, тихото, монотонно блеене на овцете. Обичах да спя под дебелите завивки, които майка ми Шами правеше от вълната, като я натъпкваше в шарени платове. Понякога толкова се привързвах към някое от малките, че трябваше да изляза от къщата, щом дойдеше време да го колят. Когато отвлякоха Дишан, ние притежавахме повече от сто овце – за нас това беше цяло богатство.
Брат ми Саид се сети, че предишния път заедно със земеделците бяха откраднали и една кокошка с пиленцата ѝ, и се отправи със семейния ни пикап към подножието на планината Синджар, до която след асфалтирането на пътя се стигаше за около двайсет минути, за да провери какво става с овцете ни. „Със сигурност са ги отмъкнали – вайкахме се ние. – Тези овце са всичко, което имаме.“
По-късно, когато Саид се обади на майка ни, звучеше объркан.
– Взели са само две – докладва ни той.
Стар, трудноподвижен овен и едно женско агънце. Останалите си пасели спокойно на зелено-кафеникавата трева и последвали брат ми до вкъщи. Засмяхме се и си отдъхнахме. Но Иляс, най-големият ми брат, беше притеснен.
– Не разбирам – каза той. – Тези селяни не са заможни. Защо са оставили овцете?
Според него това означаваше нещо.
В деня след отвличането на Дишан в Кочо настъпи суматоха. Селяните се трупаха пред вратите си и заедно с мъжете, които се редуваха да охраняват новия контролно-пропускателен пункт на входа на селото, следяха за непознати коли, преминаващи през Кочо. Хезни, един от братята ми, се прибра от работата си като полицай в Синджар и се присъедини към другите селяни, които шумно спореха какво трябва да се направи. Чичото на Дишан искаше отмъщение и реши да поведе група хора в едно село на изток от Кочо, което се управляваше от консервативно сунитско племе.
– Ние ще пленим двама от техните овчари – ядосано заяви той – и после те ще бъдат принудени да ни върнат Дишан!
Планът беше рискован и не всички подкрепиха чичото на Дишан. Дори моите братя, които бяха наследили смелостта и войнствения дух на баща ни, не бяха единодушни как да постъпят. Саид, който беше едва две години по-голям от мен, прекарваше много време, мечтаейки за деня, когато най-сетне ще докаже доблестта си. Той беше за отмъщението, докато Хезни, който беше с повече от десетилетие по-възрастен и най-състрадателният сред нас, смяташе, че начинанието е прекалено опасно. Въпреки това чичото на Дишан поведе колкото съюзници успя да намери и отвлече двама овчари – сунити, след което ги докара в Кочо, заключи ги в къщата си и зачака.

***

Повечето спорове в селото се разрешаваха от Ахмед Джасо, нашия практичен и дипломатичен мухтар, а той зае страната на Хезни.
– Отношенията ни с нашите съседи сунити вече са обтегнати – каза той. – Кой знае какво ще направят, ако се опитаме да се борим с тях!
Освен това той ни предупреди, че положението извън Кочо е много по-тежко и по-сложно, отколкото сме си представяли. Групировката, наричаща себе си „Ислямска държава“, или ИДИЛ („Ислямска държава в Ирак и Леванта“), чиито членове бяха родени основно тук, в Ирак, през последните няколко години се беше разраснала и в Сирия и беше превзела села, толкова близо до нашето, че можехме да преброим облечените в черно фигури в колите, когато минаваха покрай нас. Нашият мухтар ни съобщи, че всъщност те държат в плен овчаря ни.
– Само ще влошиш положението – каза Ахмед Джасо на чичото на Дишан и не измина и половин ден след отвличането на овчарите сунити, когато той ги пусна. Дишан обаче остана в плен.
Ахмед Джасо беше умен мъж, а семейството му от десетилетия умееше да преговаря със сунитските племена. Всички в селото се обръщаха към него, когато имаха проблем, а извън Кочо семейството му беше известно с това, че бяха опитни дипломати. И все пак някои от нас се питаха дали този път той не е твърде сговорчив и дали не изпраща послание на терористите, че язидите няма да се защитят. На практика на пътя между нас и ИДИЛ стояха единствено бойците на Иракски Кюрдистан, наречени Пешмерга, изпратени от автономния кюрдски регион, за да охраняват Кочо, когато Мосул падна два месеца преди това. Отнасяхме се с тях като с почетни гости. Спяха върху едни палѐти в училището ни, а всяка седмица различно семейство заколваше агне, за да ги храним – огромна жертва за бедните селяни. Аз също се възхищавах на тези бойци. Бях чувала за кюрдски жени от Сирия и Турция, които се сражават срещу терористите и носят оръжие, и самата мисъл ме караше да се чувствам по-смела.
Някои, включително неколцина от братята ми, вярваха, че на всички трябва да се разреши да се защитават сами. Те искаха да охраняват пунктовете и Наиф – братът на Ахмед Джасо, се опита да убеди кюрдските власти да му позволят да сформира язидска част на Пешмерга, но никой не му обърна внимание. Никой не предложи да обучи язидските мъже, нито ги насърчиха да се включат в борбата срещу терористите. Кюрдските бойци ни увериха, че щом те са там, няма за какво да се притесняваме и че те са също толкова решени да пазят язидите, колкото и столицата на Иракски Кюрдистан. „По-скоро ще оставим Ербил да падне, отколкото Синджар“, твърдяха те. Казаха ни да им вярваме и ние така и направихме.
И все пак повечето семейства в Кочо държаха оръжие по домовете си – тежки автомати „Калашников“ и един-два големи ножа, които обикновено се използваха за клане на животни по празниците. Много язидски мъже, включително по-големите ми братя, които вече бяха достатъчно възрастни, бяха започнали работа като граничари и полицаи след 2003 г., когато станаха достъпни тези работни места, и ние вярвахме, че щом професионалисти охраняват границите на Кочо, нашите мъже ще могат да защитават семействата си. Все пак именно тези мъже, а не Пешмерга със собствените си ръце издигнаха ограда от пръст около селото след нападенията през 2007 г. и именно мъжете на Кочо цяла година денонощно патрулираха около тази ограда, спираха колите по импровизирани контролно-пропускателни пунктове и следяха за непознати, докато не се почувствахме достатъчно сигурни, за да се върнем към нормалния си живот.
Всички изпаднахме в паника заради отвличането на Дишан. Но бойците на Пешмерга не направиха нищо, за да ни помогнат. Може би са решили, че това е просто някаква дребна кавга между села и не за това Масуд Барзани – президентът на Регионалното правителство на Кюрдистан, ги е изпратил извън сигурната територия в незащитените области на Ирак. Може би и те са се страхували като нас. Някои от войниците изглеждаха на възрастта на Саид, най-малкия син на майка ми. Но войната променяше хората, особено мъжете. До неотдавна Саид си играеше на двора с мен и нашата племенница Катрин и още не беше достатъчно пораснал, за да знае, че момчетата не би трябвало да харесват кукли. Напоследък обаче се беше вманиачил по насилието, което заливаше Ирак и Сирия. Предишния ден го бях хванала да гледа на телефона си клипове на „Ислямска държава“ с обезглавявания и се изненадах, когато обърна екрана на телефона си така, че и аз да видя. Когато по-големият ни брат Масуд влезе в стаята, направо побесня.
– Как можа да позволиш на Надя да гледа това! – разкрещя се той на Саид, който се сви. Съжаляваше, но го разбирах. Трудно беше да откъснеш поглед от ужасяващите сцени, които се разиграваха толкова близо до дома ни.
Образът от видеото изскочи в съзнанието ми, когато се замислих за горкия ни пленен овчар. Щом oт Пешмерга няма да ни помогнат да върнем Дишан, ще трябва аз да направя нещо, помислих си и изтичах вкъщи. Аз бях бебето на семейството, най-малкото от единайсет деца, и то момиче. Въпреки това бях пряма и бях свикнала да ме изслушват, затова в гнева си се чувствах огромна.
Къщата ни беше близо до северния край на селото – едноетажна постройка от кирпичени тухли със стаи, наредени като мъниста на гердан, свързани с коридори без врати, които водеха навън към голям двор със зеленчукова градина, пещ за хляб, наречена „тандур“, и доста често – овце и кокошки. Живеех там с майка си, шестима от осемте си братя и двете си сестри, както и с две от снахите си и техните деца, а пеша можех бързо да отида до къщите на другите ми братя, полубратя и полусестри и повечето от лелите, чичовците и братовчедите ми. Покривът протичаше през зимата, когато завалеше, а през иракското лято вътре беше като във фурна, което ни принуждаваше да изкачваме стълбичките към покрива и да спим там. Когато част от покрива се срутеше, ние го закърпвахме с метални части, останали от магазина за домашни потреби на Масуд, а когато се нуждаехме от още място, си го достроявахме. Спестявахме пари за нов дом – по-траен, от циментови блокчета – и с всеки изминал ден се приближавахме до осъществяването на целта си.
Влязох в къщата през предната врата и изтичах в стаята, която споделях с останалите момичета; в нея имаше огледало. Увих един светъл шал около главата си, който обикновено носех, за да не ми пада косата в очите, докато работя в зеленчуковата градина, и се опитах да си представя как се подготвя един боец за битка. Годините труд във фермата ме бяха направили по-силна, отколкото изглеждах. Въпреки това нямах представа какво щях да направя, ако видех похитителите или хора от тяхното село да преминават през Кочо. Какво щях да им кажа? „Терористи отвлякоха нашия овчар и отидоха във вашето село – упражнявах се пред огледалото и се мръщех. – Можехте да ги спрете. Може да ни кажете поне къде са го отвели.“ От ъгъла на двора грабнах една дървена пръчка като онези, които използват овчарите, и се запътих към входната врата, където няколко от братята ми стояха с майка ми, потънали в разговор. Почти не забелязаха, че съм се присъединила към тях.
Няколко минути по-късно на главния път се появи бял пикап от селото на похитителите с двама мъже отпред и двама отзад. Бяха араби от сунитското племе, отвлякло Дишан, които бегло познавах. Наблюдавахме ги, докато колата им пъплеше по главния черен път, който лъкатушеше през селото – бавно, все едно изобщо не се страхуваха. Нямаха причина да минават през Кочо – пътища около селото свързваха големите градове като Синджар и Мосул, – затова присъствието им ни се струваше като подигравка. Аз се откъснах от семейството си, изтичах по средата на пътя и застанах пред пикапа.
– Спрете! – извиках и размахах пръчката над главата си, за да изглеждам по-голяма. – Кажете ни къде е Дишан!
Наложи се половината ми семейство да ме укротява.
– Какво си въобразяваше, че ще направиш? – скара ми се Иляс. – Че ще ги нападнеш? Ще им счупиш предното стъкло?
Той и няколко от останалите ми братя и сестри току-що се бяха върнали от нивите и бяха изморени и миришеха на лука, който събираха. В техните очи моят опит да отмъстя за Дишан изглеждаше като детски порив. Майка ми също ми беше бясна, задето изтичах на пътя. При нормални обстоятелства тя търпеше нрава ми и дори ѝ беше забавен, но по онова време всички бяха с опънати нерви. Изглеждаше опасно да привличаш внимание, особено ако си млада, неомъжена жена.
– Ела тук и седни – нареди ми тя. – Срамота е да правиш такива неща, Надя. Това не е твоя работа. Мъжете ще се погрижат за всичко.
Животът продължи. Иракчаните, особено язидите и другите малцинства, са свикнали да се приспособяват към новите заплахи. Това е наложително, ако искаш да водиш някакво подобие на нормален живот в една страна, която сякаш се разпадаше. Понякога приспособяването беше лесно. Смалявахме мечтите си – да завършим училище, да работим нещо не толкова изтощително като земеделието, да се оженим навреме – и не беше трудно да убедим себе си, че дори тези мечти са били непостижими. Понякога привикването ставаше постепенно, без никой да забележи. В училище вече не си говорехме с мюсюлманите и се криехме уплашено по къщите си, ако през селото минеше непознат. Гледахме новините за нападения по телевизията и политиката все повече ни плашеше. Или пък изцяло игнорирахме политиката и решавахме, че ще е най-добре да си мълчим. След всяко такова нападение мъжете продължаваха да градят преградата от кал, започваща от западната страна, която гледа към Сирия, докато един ден със събуждането си видяхме, че тя ни обгражда изцяло. И после, тъй като все още не се чувствахме защитени, мъжете изкопаха и ров около селото.
Поколения наред сме привиквали към леките болки и несправедливости, докато те не са се превърнали в нещо толкова нормално, че да не им обръщаме внимание. Предполагам, че затова сме започнали да приемаме определени обиди, например да откажат да ядат храната ни, което някога навярно се е струвало като престъпление на първия човек, който го е забелязал. Язидите бяха свикнали дори със заплахата от още един ферман, въпреки че това привикване беше по-скоро изкривяване. От него болеше.
Дишан продължаваше да е в плен, а аз се върнах на работа по нивите с лук заедно с братята и сестрите си. Там нищо не се беше променило. Зеленчуците, които бяхме посадили преди месеци, сега бяха пораснали; ако ние не ги оберяхме, нямаше кой да го направи. Ако не ги продадяхме, нямаше да имаме пари. Затова всички коленичехме наредени до зелените филизи, издърпвахме грудките от почвата по няколко наведнъж, събирахме ги в найлонови пликове, където ги оставяхме да узреят, докато не дойдеше време да ги закараме на пазара. „Ще ги занесем ли в мюсюлманските села тази година?“, чудехме се ние, но не можехме да си отговорим. Когато някой от нас издърпаше черен, разлигавен изгнил лук, всички въздишахме, запушвахме нос и продължавахме.
Обикновено си споделяхме клюки и се заяждахме един с друг, разказвахме си истории, които всички бяхме слушали милион пъти. Сестра ми Адки, която беше шегаджийката в семейството, ни припомни как се опитах да подгоня онази кола – едно кльощаво фермерско момиче с шал пред очите, което размахва пръчка над главата си, и за малко не изпопадахме на земята от смях. Превърнахме работата в игра, състезавайки се кой ще набере най-много лук, както месеци преди това се бяхме състезавали кой ще засади най-много семена. Когато слънцето пое към залез, ние се присъединихме към майка ни за вечеря на двора, след което спахме рамо до рамо на дюшек на покрива на къщата, гледахме луната и си шушукахме, докато изтощението не накара цялото семейство да замлъкне.
Щяхме да разберем защо похитителите са откраднали животните – кокошката, пиленцата и нашите две овце – чак две седмици по-късно, когато ИДИЛ превзе Кочо и по-голямата част от Синджар. По-късно един от мъжете, които накараха всички жители на Кочо да се съберат в гимназията в селото, обясни смисъла на отвличанията пред няколко от жените в селото:
– Вие казвате, че сме дошли от нищото, но ние ви изпращахме послания – заяви той, докато пушката му се полюшваше на рамото му. – Взехме кокошката и пиленцата, за да ви покажем, че така ще отвлечем и жените, и децата ви. Взехме овена, защото по този начин все едно ви лишихме от племенния старейшина, а когато го убихме, това означаваше, че възнамеряваме да убием вашите старейшини. А агнето символизираше вашите момичета.