Автор - Том Пърсивал

Tом Пърсивал е израснал в отдалечено и красиво кътче на Южен Шропшър, Англия. Толкова отдалечено, че живеел в малка каравана без електричество или разумна форма на отопление. Според него навярно е сред малцината хора на неговата възраст, които са се научили да четат на газова лампа.
      След като се утвърждава като автор на картинни книжки и илюстратор, с поредицата „Малки легенди“ той прави първите си стъпки в литературата за млади читатели. Идеята за „Малки легенди“ е разработена от Том и дигиталното студио „Мейд ин Ми“, които заедно изследват нови начини да вдъхновяват следващите поколения с помощта на технологиите и разказването на истории.

Откъс от Тайната планина

Джак едва не падна, докато се катереше по Приказното дърво, което растеше насред Приказния град. Някои дървета са неимоверно големи, други са невъобразимо стари, а Приказното дърво се отличаваше с друго. Всеки път, когато някой разкажеше история близо до него, на дървото изникваше нов филиз. От една кратка историйка можеше да порасне листо, а дългите и вълнуващи истории се превръщаха в цели клони, покрити със зеленина.
Човек трябваше само да прокара пръст по някой клон и историята оживяваше в главата му. Усещането беше невероятно! Точно от това дърво бе получил името си и Приказният град.
– Някъде тук горе трябва да е – измърмори момчето.
– Каквооо? – изкудкудяка Бетси, вълшебната говореща кокошчица на Джак.
Бетси можеше да казва само „какво“, но Джак и приятелите му някак винаги успяваха да я разберат.
– Не се ли сещаш? Историята за приключението от снощи – отговори момчето. – Когато се оказахме в капан на един кораб, а капитанът, който между другото беше куче, се беше отправил към остров от кости.
– Каквооо…!? – завъртя очи Бетси.
– Разбира се, че не е било сън! – настоя Джак. – После… когато се добрахме до острова, той се преобрази в огромна торта, а…
– Каквооо? – недоверчиво изкудкудяка Бетси.
Джак спря да се катери.
– Добре де. Може снощното приключение наистина да е било сън. Но съм сигурен, че от Приказното дърво липсват истории. Например онази за пристигането на Ананси. Нали се сещаш… когато си мислех, че той е тролски шпионин, защото чичо му и майка му бяха прокълнати да изглеждат като тролове, а после откраднах едни заклинания и… така де… не се държах много добре… – засрамено се умълча Джак.
– Каквооо! – кимна Бетси, защото знаеше историята много добре.
– Ами сега я няма! – артистично заяви Джак. – И други липсват!
– Каквооо?
– Естествено, че търся точно където трябва, но тук има само следи от неотдавна отрязан клон.
– Ехо, Джак! – разнесе се глас под тях.
Джак погледна надолу през клоните и видя приятелите си Червената шапчица, Ананси и Рапунцел, а също и Пепеляшка, която всички наричаха Ела, и нейното магическо братче Коул.
– Здравейте! – извика в отговор момчето. – Тъкмо обяснявах на Бетси, че от Приказното дърво липсват истории.
– Не може да бъде! – възкликна Червената.
– Напротив, може! – отвърна Джак.
– Сигурен ли си? – попита Рапунцел.
Джак въздъхна:
– Ако не ми вярвате, качете се и ще видите сами.
Не след дълго всички приятели бяха насядали по клоните.
– Джак е прав! – възкликна Ела. – Не мога да намеря историята за това как Коул и аз се запознахме с вас, когато спасихме майката на Ананси от злата вещица.
– О, не! – разочарова се Коул. – Това беше единствената история с мое участие!
– Едва ли е нарочно заради теб – каза Червената и се усмихна на Коул. – Не разбирам обаче как са изчезнали историите. Приказното дърво е защитено със специално заклинание и единственият начин някой да отреже история е да използва Свещената лъскава ножица за подрязване на истории, а кметът Фич го прави само веднъж в годината. Освен това обикновено се отрязват най-старите истории, за да не се претрупа короната на Приказното дърво. А историите, които липсват, са съвсем нови…
– И във всички тях се разказва за нас! – ядоса се Рапунцел. – Липсва и историята, в която върху мен се стовари проклятието на духа от урната.
– Фич е намислил нещо – заяви Ананси. – Трябва тайно да е подрязал всички тези истории, но защо?
– Нямам никаква идея – отговори Джак. – Но бас държа, че е намислил нещо.
– Каквооо! – изкудкудяка Бетси, хвърляйки гневни погледи.
– Бетси! – сгълча я Джак.
– Каквооо… – тихичко добави Бетси.
– И аз не харесвам кмета Фич – възрази Джак. – Но те моля да внимаваш какви ги приказваш. Поне все още имаме тайното клонче от Приказното дърво, което се пази в подводната пещера на Лили. До него Фич няма как да се добере.
– Може би няма да е зле да я посетим и да го проверим… – започна Ела, но бе прекъсната от силна шумотевица.
Въоръжени стражи на кмета Фич влачеха някого.
От клоните на Приказното дърво децата наблюдаваха как малка закачулена фигура, която риташе и се дърпаше, бе замъкната до стария дървен позорен стълб насред площада.
Понякога в игрите си Джак и приятелите му се качваха на позорния стълб, но никой от тях не смяташе, че той някога е бил използван по предназначение.
– Да видим дали това ще ти хареса! – изръмжа една жена от стражата на кмета Фич и грубо заклещи китките на затворника, при което той извика от болка.
– Дали мама и татко ще дойдат да те спасят! – добави друг страж, усмихвайки се лукаво. – Защото, ако дойдат… ние ще ги чакаме!
Трети страж издърпа качулката от главата на затворника, след което всички се оттеглиха и го оставиха сам. Джак погледна Червената, чиито очи се бяха разширили от уплаха. На позорния стълб бе приковано дете.
Малък трол.

–Видяхте ли? – прошепна Джак от клоните от дървото.
– Какво да видим? – попита Рапунцел.
– Как стражите на Фич… – той не довърши, защото забеляза как принцесата завъртя очи. – Ясно, видели сте.
– Какво ще правим? – попита Ананси. – Вярно, че всички все повтарят: Троловете носят неприятности, но тук става въпрос за дете. Едва ли е по-голямо от нас!
– Не мога да повярвам, че някой все още прибягва до позорния стълб – възкликна Ела. – Това е отвратително!
– Според вас дали да му занесем вода или нещо друго? – попита Коул, който се рееше притеснено над Приказното дърво. – На негово място щях да се чувствам ужасно… Злата вещица ни беше затворила с Ела в замъка си, но поне можехме да се движим, а и винаги се намираше вода за пиене, дори и само да се стичаше по стените на стаята, в която спяхме…
– Прав си! – заяви Червената. – Трябва да направим нещо, но какво?
– Каквооо!?! – изкудкудяка Бетси тихичко.
– Това е чудесна идея, Бетси… – каза Червената. – Но дори и да намерим дракон, как можем да сме сигурни, че той няма да изяде всички ни и да изпепели целия град, вместо само да уплаши стражите, за да освободят детето?
– Каквооо!? – предложи отново Бетси.
Ананси поклати глава:
– Дори и да можехме да изобретим машина, която да спре времето, за да освободим малкия трол, преди стражите да ни видят, не знам откъде бихме намерили всички необходими части.
Бетси запърха ядосано и издаде още едно: Каквооо?
– Тайна среща с останалите в дървесната къщичка у нас? – възкликна Червената. – Това е гениално, Бетси! Тогава на някого може да му хрумне нещо подходящо.
– Каквооо – измърмори сърдито Бетси.
Децата слязоха от Приказното дърво и се измъкнаха от площада, като от време на време хвърляха притеснени погледи към малкия тролски затворник. Джак помоли Бетси да намери Хензел и Гретел и колкото се може повече от приятелите, което тя направи, но понеже все още беше в лошо настроение, през цялото време кудкудякаше сърдито.

Приятелите тичаха през града към къщата на Червената, когато се разнесе глас, от който ги побиха тръпки. Всъщност гласът не се разнесе, а по-скоро долетя хрипливо до тях.
– Така, така, госпожице Червена – поздрави Стария Бърт, продавачът на морски деликатеси, който буташе дървената си количка по улицата. – Накъде бързате така?
– Ами наникъде… само…
Червената се огледа, за да види кой приятел би є се притекъл на помощ, но всички сякаш се бяха изпарили. Забеляза, че Джак се е скрил зад една нощница, висяща на нечий простор. Ананси пък се беше покатерил по паяжина и се спотайваше под една стряха. Коул някак беше успял да превърне Ела, Рапунцел и себе си в хамстери. Като се има предвид, че магията му все засичаше, вероятно се беше опитвал да ги направи невидими.
Червената въздъхна.
– Чуй ме внимателно, Бърт – твърдо каза тя. – Няма да купя никакви морски деликатеси от теб, разбра ли? Не харесвам морска храна и никога няма да я заобичам!
– Ама аз вече не продавам такива нещица – отговори той, бърчейки нос. – Излязох от този бизнес.
– Какво тогава има в количката? – попита Червената, докато три хамстера се лутаха между краката є.
– Канцеларски материали.
– Канцеларски материали ли? Ама наистина?
Червената обичаше да рисува и никога не можеше да устои на нов скицник или комплект моливи.
– Искаш ли да погледнеш, госпожичке? – попита Стария Бърт, ухилен до уши.
– Добре тогава – отговори Червената и повдигна капака.
Думата „деликатеси“ беше зачеркната и заменена с „канциларски материали“, но количката пак си вонеше както преди.
Червената потрепери от отвращение.
– Ами, Бърт… „канцеларски“ е написано неправилно и това тук не са канцеларски материали. Количката ти е пълна с воняща развалена риба!
– Няма такова нещо! – излая Бърт в отговор и измъкна една риба меч. – Ей на, виж! Това е молив.
– Това е риба меч – възрази Червената. – Само че краят на муцуната є е боядисан в черно, за да прилича на молив.
– Глупости! – отвърна обидено Бърт.
Той измъкна парче изсушено водорасло, взе рибата меч и се опита да напише нещо, но не се получи.
– Ама че молив… – размърмори се Бърт. – Сигурно трябва да се подостри.
Червената се ухили:
– Мисля, че сега вече съм виждала всичко.
– Така ли? – попита ядосано Бърт и навря лицето си в нейното: – А виждала ли си плъх на кораб, който е толкова гладен, че е готов да изяде и себе си? Започва с опашката…
Червената се ужаси и поклати глава.
– Значи не си виждала всичко – победоносно заяви Бърт. – Сега ме извини, но ще тръгвам, защото съм зает човек.
При тези думи Бърт се затътри по пътя, бутайки скърцащата количка пред себе си.
– Хоризонтът е чист, няма го вече! – извика Червената, когато той се отдалечи.
Един по един приятелите є се измъкнаха от скривалищата си – освен Коул, Ела и Рапунцел, които все още си бяха хамстери.
– Не мога да измисля как да разваля заклинанието – изписка хамстерът със синя козина, който явно беше Коул. – Съжалявам…
– Както винаги! – изписка хамстерът с дълги руси плитки.
– Не се тревожете. Сигурна съм, че Коул ще се сети – успокои ги третият хамстер, който внимателно разглеждаше една дупчица на обувката на Червената.
– Хайде да умуваме върху това у нас – заяви Червената, след което се наведе и ги взе в ръцете си. – Все пак ни предстои тайна среща.