В търсене на мечо

Откъс от В търсене на мечо

Глава 1
Снимката

Бяха изминали точно седемнайсет месеца, откакто Ейприл Уд се върна у дома от Мечия остров, и сега седеше в задната градина със скръстени крака и слушаше звука на тишината. Други биха казали, че тишината не издава звук, но Ейприл знаеше, че не е така.
Знаеше, че тишината носи най-различни послания, ако човек се е научил да слуша по подходящия начин. Освен това предпочиташе да е навън, а не вътре. Навън беше много по-приятно.
Особено в последно време.
Когато Ейприл и баща й се върнаха от Арктика, усещането бе като да скочиш в дълбокото на много студен басейн. Непрестанният шум и смогът от автомобилите и моторите с тяхната вечна миризма на изгорели газове се оказаха най-големият удар. И хората. Толкова много хора навсякъде. Бързаха, тичаха, бутаха се във всяка натоварена минута на деня.
Татко реши да ускорят преместването на крайбрежието и само за месец продадоха старата висока и мрачна къща в града и намериха нова недалеч от баба Апълс. Самата Ейприл не би избрала точно такава. Къщата с номер трийсет и четири на улица „Стърлинг“ се намираше в редица от еднакви на вид съвременни къщи от червени тухли, всяка със своя собствена спретнато окосена задна градина и прясно боядисана ограда. За разлика от стария им дом и дори от дървената хижа на Мечия остров, тази къща беше пълна с твърди остри ъгли и лъскави работни плотове. Нямаше дори отворена камина, където човек да си препича филийки. Вместо това имаше една от онези електрически камини с изкуствени цепеници, които пламват в червено, когато някой натисне ключа. Ала татко изглеждаше щастлив. Всъщност Ейприл от години не го беше виждала по-щастлив. Освен това, както не спираше да й напомня, тази къща беше по-лесна за почистване.
Това обаче не означаваше, че тя трябва да стои вътре, особено във вечери като тази, когато залязващото слънце обагряше небето в златисто, а вятърът шептеше из дърветата като магия.
– Красиво е – каза тя на глас.
Това също й беше останало от Арктика. Навикът да си говори на глас. На Ейприл не й се струваше странно. Не и докато околните не започнаха да я гледат особено.
За щастие, беше петък, с други думи, училището беше приключило за тази седмица и тя можеше да прави каквото си поиска. Беше там от няколко месеца, ала още не се беше отърсила от чувството, че не се вписва сред останалите.
Никак не помогна фактът, че след презентацията й за изпитанията на белите мечки – която й отне цяла вечност – повечето от съучениците й се прозяваха. Когато Ейприл се опита да ги събуди с най-хубавия си животински рев (с който тя много се гордееше) и показа как може да подуши фъстъчено масло на повече от километър и половина, те само се разсмяха и после й ръмжаха в час от задните чинове. Нещата съвсем се влошиха, когато учителката я дръпна встрани и каза, че имитациите на животни не са за класната стая.
Ейприл се опита да обясни с най-учтивия си глас, че това не е имитация. Че се опитва да запознае всички с проблемите на Арктика – точно както Лизе от Полярния институт я беше насърчила. Ала думите се оказаха напразни. Оттогава съучениците й започнаха да я наричат Момичето мечка и ако се съдеше по подсмихванията им, не беше сигурна, че това е комплимент.
Не помогна и статията в местния вестник. Един журналист по някакъв начин бе разбрал за пътуването на Ейприл и баща й до Арктика и понеже през онази седмица нямаше много новини, беше решил да разкаже тяхната история. Татко се колебаеше. Но не и Ейприл. Тя грабна тази възможност, защото така можеше да каже на всички, че белите мечки се нуждаят от помощта им. Така можеше да предупреди хората, че Арктика бързо се топи! После обаче повечето от нещата в статията бяха объркани, включително името на Ейприл. Сякаш приличаше по нещо на Алис! А най-лошото беше, че вместо статията да представи как Ейприл спасява Мечо, по-скоро намекваше, че капитанът на кораба е свършил трудната работа.
Ейприл не искаше да трупа точки, златни звезди или комплименти. Искаше само някой да се вслуша в думите й. Особено като се имаше предвид, че часовникът на планетата тиктака неумолимо.
– Ако наистина бях Момичето мечка – промърмори тя, – хората щяха да ме слушат! И да направят промени!
Една гарга, кацнала на оградата, изграчи в знак на съгласие.
Ейприл въздъхна. Беше февруари и въпреки няколкото смели нарциса въздухът все още хапеше бузите. Със сигурност татко всеки момент щеше да я извика да влезе – притеснен, че ще получи хипотермия или нещо друго животозастрашаващо. Откакто се върнаха от Арктика, той постоянно се тревожеше за нея и непрестанно мърмореше, че ще я сполети нещо ужасно. Дори сега го виждаше през прозореца на кухнята – явно я търсеше, което означаваше, че й остават само няколко минутки.
Ейприл внимателно извади една снимка от джоба си. Там беше най-безопасното място за снимката, но по-важното бе, че така винаги я държеше близо до сърцето си. Не беше от онези снимки, които хората обичайно носят в джоба си. Не беше снимка на мама или татко, нито на сестра или брат, нито пък на баба или дядо. На тази снимка Ейприл беше с напълно пораснал бял мечок – сгушени в прегръдка, която на повечето хора би се сторила невероятна. Разбира се, това беше снимка на Ейприл и Мечо и тя бе нейното най-голямо съкровище. Беше направена на кея в Лонгирбюен в Свалбард – двамата бяха на фона на слънцето, прегърнати, докато фотоапаратът улавя последното им сбогуване. Бяха така притиснати един в друг, че трудно можеше да се каже къде свършва Мечо и къде започва момичето. Дори сега Ейприл не можеше да погледне снимката, без да усети буца в гърлото си.
– Здравей, Мечо – прошепна тя и гласът й потрепери.
Ейприл не знаеше колко дълго помнят белите мечки и дали Мечо изобщо я помни. Със сигурност не така, както го помнеше тя. Тя никога нямаше да го забрави. До края на живота си. И после още един милиард години.
Без съмнение той се справяше с новия си живот. Както според татко трябваше да прави и тя. Е, не че Ейприл не се опитваше. Всеки ден правеше всичко по силите си да живее така, както татко, баба Апълс и всички останали очакваха от нея – напълно нормален човешки живот. И за някои хора това би било достатъчно. Ала от време на време в ума на Ейприл изникваше по някой спомен: как мустачките на Мечо я гъделичкат по лицето, внезапното докосване на влажния му нос и – най-ярко от всичко – топлите му шоколадови очи и как погледът му се стопява в нейния.
– Липсваш ми – прошепна тя, за да не я чуе татко през отворения прозорец. – Много ми липсваш.
Не очакваше отговор. Все пак Арктика беше много далеч, а Ейприл не беше чувала нищо за Мечо от последния им съдбовен ден заедно. Той не можеше да пише писма или да говори по телефона, а разстоянието бе толкова голямо, че нямаше как да чуе рева му. Надяваше се, че си е намерил нови приятели – бели мечки… дори женска. И най-вече се надяваше да е щастлив.
– Защото затова те върнахме в Свалбард, нали така? – прошепна тя. – Просто ми се иска… иска ми се да знам, че си добре.
Ейприл вдиша тишината с надеждата, че някъде във вечерното небе може да получи отговора, за който копнееше. Наостри уши и чу шепота на бялата бреза, лая на кучето през две пресечки, далечния тътен на морето. Ала не чу…
– ЕЙПРИЛ! – Татко отвори със замах задната врата и от нея се разля топла жълта светлина. – Какво правиш тук? Ще настинеш!
– Идвам – отвърна тя и неохотно се изправи.
Вечерното спокойствие беше разбито на пух и прах. Ейприл мушна снимката в горния си джоб и дръпна ципа. Последва баща си вътре, а гаргата продължаваше да си грачи.

Глава 2
Гумени ботуши в цветовете на дъгата

Ейприл внимателно изтърка обувките си на постелката, преди да ги прибере в шкафа. В същия миг погледът й бе привлечен от нещо ярко и шарено в дъното. Гумените й ботуши в цветовете на дъгата. Бяха й умалели и макар че отдавна трябваше да ги е дала за благотворителност, Ейприл не го беше направила. Ботушите бяха сред малкото останали й неща, които я свързваха с Мечия остров, и ако си доближеше носа до тях, можеше да се закълне, че долавя аромата на острия въздух в Арктика. Почти се изкуши и сега да ги подуши, но татко я извика отново.
Ейприл влезе в дневната и видя, че подът е покрит с винилова постелка.
– Опитвах се да намеря… А! Ето я! – Татко победоносно измъкна една плоча. – Добре ли мина денят ти?
– Не беше зле – отвърна тя, кръстосвайки пръсти зад гърба си.
– Добре, добре – усмихна се татко. – Това е моето момиче. Знаех си, че тук ще си щастлива.
Ейприл сбърчи чело. Караше вече трети срок в новото си училище, но нямаше сили да му каже, че все още не си е намерила приятели. По някаква тайнствена причина беше много по-трудно да се сприятелиш с хора, отколкото с бели мечки.
– А твоят ден как мина? – попита тя вместо това.
Точно както беше обещал, татко започна работа в местния университет и разработваше начини за компостиране на пластмасата за еднократна употреба. Точно щеше да отговори, когато на вратата се звънна.
– А! – възкликна той и се изчерви. – Това ще да е Мария. Поканих я на вечеря… Надявам се, че нямаш нищо против. Знам, че обикновено сме си само двамата…
Татко я гледаше толкова искрено, че Ейприл кимна. Макар никога да не би го признала на глас, тя беше малко разочарована. Петък вечер си беше тяхната вечер. Единствената, в която татко свършваше работа по-рано, за да прекарат малко време заедно. И тази вечер Ейприл се беше надявала да пробват новия вегански ресторант в градчето или пък да се поразходят край брега. Само двамата.
Преди да отвори, татко се спря пред огледалото в коридора, прекара ръка през рошавата си коса и нагласи яката си.
– Мария! – възкликна той. – Изглеждаш… добре! Довела си и Честър. Добре, добре. Ейприл обича Честър, нали?
Без съмнение Ейприл обичаше Честър. Че кой не би го обичал? Честър беше кокапу – кръстоска между кокер шпаньол и пудел, с очи с цвят на мед, меки копринени уши и прекрасен кучешки аромат, на който тя не можеше да устои.
– Едмънд! – Мария влезе, съпроводена от буря от цветове и дъх на шафран. – Донесох паеля за вечеря.
Мария често носеше храна. Тя беше от Валенсия в Испания и обичаше да готви. Или просто се беше уморила от готварските умения на татко. Нито Ейприл, нито баща й се бяха отучили да ядат направо от консервните кутии – за ужас на баба Апълс, която казваше, че някои навици трябва да си останат в Арктика, където им е мястото.
Татко и Мария изпълниха онзи странен ритуал на възрастните, при който се прегръщат, ама не съвсем, а после отпуснаха ръце. И двамата се бяха ухилили до уши, което казваше много повече от думите. Тогава Мария забеляза Ейприл.
– Здравей! – поздрави я тя, свали шала си на червени точки и се усмихна широко.
В отговор Ейприл кимна. Не че не харесваше Мария. Все пак нали самата тя искаше татко да си намери приятелка? Освен това не беше от хората, които наистина не харесват другите – особено друг, който обича животни. Само дето… ами беше малко странно, че новата ти директорка е новата приятелка на баща ти. Татко се беше запознал с нея при портата на новото училище на Ейприл. Тя все се чудеше дали да я нарича „госпожице Пуро“, или „Мария“, затова през повечето време избягваше изобщо да се обръща към нея.
Както винаги, Честър помогна за запълването на неловката тишина. Той се втурна към Ейприл с надежда.
– Здравей, момче – прошепна тя, а Мария последва татко в дневната.
– Намерих музиката, която исках да ти пусна – рече татко, размахвайки една плоча като трофей. – Мисля, че ще ти хареса.
Той я сложи на грамофона – същия, който беше с тях до Арктика и обратно – и само след секунди Моцартовото Voi Che Sapete от „Сватбата на Фигаро“ изпълни стаята. Мелодията беше весела, жизнерадостна. Създадена за смях, слънчеви дни и подскоци.
Татко, на когото танците в никакъв случай не му бяха втора природа, беше ходил на уроци и сега взе Мария в обятията си и започна енергично да я върти във валс из стаята. Паелята си стоеше забравена на пода, а Ейприл гледаше от вратата и нещо й тежеше на гърдите. Тежест, която не разбираше, но която я караше да се чувства виновна, задето изобщо я усеща.

– Какво има, момичето ми? – попита татко по време на вечерята. Тримата бяха седнали край паелята на масата в кухнята. – Нещо като че ли те тормози.
Някога баща й изобщо не би забелязал настроенията й – дори и Ейприл да влетеше в стаята и да запееше с цяло гърло.
И макар все още да не беше най-наблюдателният човек във Wселената, татко се беше променил. Самата Ейприл бе желала промяната – включително нова приятелка за него, – ала когато тя действително настъпи, всичко стана толкова бързо и внезапно, че я свари неподготвена. Това я объркваше. Сякаш животът на татко се беше устремил бурно напред, а нейните крака бяха заседнали някъде в дебелия неумолим лед на Арктика.
Татко дори не обичаше особено да говори за това. Е, да, показваше снимки на някои колеги и Ейприл веднъж го дочу как се хвали, че животът в Арктика променя човека из основи. Но когато ставаше въпрос за истински разговор за преживяванията им на Мечия остров – приключението, което двамата бяха споделили, – той си оставаше необяснимо мълчалив. Ейприл си го обясняваше с факта, че за малко не я загуби. А също и с чувството за вина, задето отначало не й повярва за приятелството с Мечо.
Всичко това я затрудняваше да признае, че Арктика й липсва – особено пред Мария, която, доколкото Ейприл знаеше, беше само бегло запозната със случилото се там. А дори да й се говореше за това, щеше да се наложи да намери подходящите думи, което беше просто невъзможно. Как можеше Ейприл да обясни колко й липсва Мечо? Това не беше просто усещане, а нещо много по-първично, което сякаш отекваше вътре в нея.
За него нямаше думи.
Сякаш, когато си тръгна от Арктика, тя остави там част от себе си. Не ръкавица или гумен ботуш, или нещо осезаемо. А онази част, която я правеше Ейприл. Като смеха й, понесен от ехото из острова, или усмивката, когато се вкопчваше в козината на Мечо, докато се катереха по скалите, или бездънното чувство в сърцето й, когато се взираше в очите му и той отвръщаше на погледа й.
Ейприл осъзна, че баща й все още я гледа и очаква отговор.
– Всичко е наред – отвърна тя.
Ако Мария не беше с тях, той вероятно би настоял за по-сериозен отговор, но сега вниманието му беше раздвоено и моментът отмина.
След като се нахраниха, тримата седнаха да играят „Монополи“. Мария избра кучето, Ейприл – корабчето, а татко настояваше за своя фигурка да използва анасонов бонбон, който в крайна сметка изяде по средата на играта.
Не след дълго Ейприл загуби всичките си пари. Не че много я интересуваше. Когато пораснеше и имаше пари, щеше да прави с тях повече от това да купува глупави къщи. Щеше да ги използва за нещо истинско. Не за тухли и мазилка. За нещо важно.
Така или иначе, почти беше време да си ляга. Колкото по-скоро си легнеше, толкова по-скоро щеше да се събуди.
Защото утре щеше да пристигне следващият имейл от Тьор.
Беше срещала Тьор само два пъти в живота си – веднъж на корабчето на път за Мечия остров и после, когато той помогна за спасяването й от ледените води. И въпреки това той беше най-довереният й приятел. Единственият човек, който я разбираше напълно. Така става със споделените приключения – събират хората завинаги.
Макар Ейприл да четеше много статии в интернет и да гледаше документални филми за Арктика, не беше същото като да е там. А това правеше имейлите на Тьор още по-специални. След като корабът му акостира в Свалбард както всеки месец, той се разхождаше из града, правеше снимки, понякога видео (веднъж на елен по главната улица на Лонгирбюен!), но най-вече събираше новини и ги споделяше с Ейприл – включително актуална информация от Полярния институт. От време на време и Лизе изпращаше съобщения, макар че напоследък беше постоянно заета на терен и затова Ейприл разчиташе основно на Тьор да бъде нейните очи и уши.
Тъй като това е отдалечен архипелаг от острови, на които не расте храна – на Свалбард няма никакви дървета, – жителите разчитат на външния свят почти за всичко. Корабът на Тьор трябваше да пристигне на следващата сутрин, а понеже той беше син на капитана, графиците и точността бяха вплетени в душата му.
Той никога, нито дори веднъж, не беше закъснявал с имейл.
Когато Ейприл пожела лека нощ на татко и Мария, усети, че сърцето й затуптя по-бързо. Обзе я въодушевление – сякаш грамофонът все още свиреше и само тя чуваше музиката. Така беше всеки месец. Имейлите на Тьор не бяха просто думи на екрана. Те бяха живи създания, които носеха аромата на Арктика, скъпоценен поглед към един свят, който все още я зовеше със своите ледени пръсти.
Честно казано, това беше единственото време от месеца, когато Ейприл се чувстваше истински жива.

Глава 3
Имейлът

Вероятно Ейприл сънува лошия сън заради топлината.
Баща й често надуваше отоплението, когато Мария беше при тях, защото тя се оплакваше, че в къщата им е хладно. Наистина нито Ейприл, нито баща й пускаше отоплението особено силно. Отчасти заради околната среда, но най-вече защото във вените им все още течеше арктическа кръв, независимо дали на татко му харесваше. И макар Мария отдавна да си беше тръгнала, топлината обгръщаше къщата като одеяло.
Ейприл отново бе в Арктика. Но не с Мечо. Той никъде не се виждаше. Този път тя бе сама. И сама се катереше по най-стръмните скали в планината, долу вилнееше морето, а леденият вятър брулеше ушите й. Когато най-сетне стигна до върха, се огледа като обезумяла наоколо.
– Мечо? – извика тя и никак не й хареса, че гласът й потрепери. – МЕЧО?!
Нищо не отговори освен сивите облаци, скупчили се гневно на небето. И тогава я видя. Мека бяла козина, притисната под камък. Ейприл коленичи и с разтуптяно сърце я измъкна и доближи до носа си. Миришеше на мускус, на нещо диво и живо. А също и на дом.
Внезапно Ейприл осъзна, че се е обърнала на север. И че преди много месеци беше стояла на съвсем същото място и беше гледала суровите води, заслушана в историята на Мечо.
– Мечо? – отново го повика тя.
Ейприл наостри уши и се заслуша през времето и пространството, докато някъде на края на света не дочу звук. Звук, който би разпознала навсякъде.
Беше ревът на Мечо.
ТОЙ РЕВЕШЕ.
Ревеше.
Ревеше.
Ревът бе толкова истински и неподправен, че Ейприл се събуди.
В началото беше замаяна – имаше чувството, че все още е на върха на планината и по устните си усеща арктическия въздух. После стаята й постепенно придоби очертания. Силуетът на гардероба, тежкото дървено бюро и най-накрая рамките на всички снимки на стената, уловили сияйния пейзаж на далечния север.
Навън някой форсира двигател и макар да беше посред нощ, Ейприл мигом се изправи в леглото. Защото там в далечината, отвъд нейната къща, нейната улица, нейната страна – отвъд всяко разстояние, на което човек би могъл да чуе, – тя можеше да се закълне, че чу нещо друго.
Непогрешимият звук на рев.

Докато сутринта се точеше в безкрайна бъркотия от задачи и скучни неща, които възрастните трябва да правят, Ейприл започна да се съмнява. Наистина ли снощи беше чула Мечо? Или може би беше просто сън? Плод на въображението й?
Беше прозвучал толкова истински. И точно тази реалистичност породи особено неприятно чувство в стомаха й, от което тя не можеше да се отърси, колкото и да се опитваше. Поне днес щеше да има новини от Тьор. Обикновено той изпращаше имейла преди обед, след като екипажът е разтоварил кораба. От самата мисъл я обзе въодушевление.
Само ако можеше татко да побърза! На връщане от автомобилния сервиз беше решил да минат през сладкарницата, за да се запаси с анасонови бонбони. Сладкарницата беше в центъра на градчето. Във всеки друг ден Ейприл с удоволствие би пазарувала с татко – не да купува неща, които не й трябват, а да разгледа из благотворителните магазини за украса с бели мечки. Днес обаче предпочете да изчака в колата, като се опитваше да не си поглежда постоянно часовника.
– Хайде, татко! – мърмореше тя. Нямаше го от цели пет минути.
Докато се въртеше на седалката, Ейприл забеляза две момичета от нейния клас – вървяха по улицата хванати за ръка. По-високото – онова с русите плитки и розовите панделки – първо я беше нарекло Момичето мечка. Веднъж дори каза, че Ейприл миришела на животно.
За Ейприл това не беше обида. Всеки знаеше, че животните миришат на вълшебство. Но все пак тя се приведе, докато двете момичета отминат. Ако беше научила нещо през последните седемнайсет месеца, то бе да не си губи времето с хора, които не я виждаха такава, каквато е.
Най-сетне татко се появи – носеше бонбоните, сякаш бяха златни кюлчета.
– Извинявай, че се забавих – рече той, докато наместваше дългите си крайници в колата. – Имаше опашка.
Ейприл нямаше търпение татко да запали двигателя и да потеглят. Защото имейлът на Тьор вече ще е пристигнал, нали така? И ще я чака!
– Помислих си, че пътьом може да се отбием при баба Апълс да я видим – предложи той, докато развиваше един бонбон, който лапна с доволна въздишка.
– НЕ!!! – изкрещя Ейприл, но щом видя притесненото му изражение, смекчи тона: – Може би някой друг път.
Татко кимна и учудено сбърчи вежди, преди да запали двигателя.
– Тогава към къщи!
Щом прекрачи прага, Ейприл изрита обувките си и те тупнаха на пода в антрето. После се втурна нагоре по стълбите, без да я е грижа, че не си е свалила палтото и то се влачи подире й. Не се стараеше да стъпва внимателно – вземаше стъпалата по две, че и по три. Накрая влетя в стаята си, вдигна екрана на лаптопа и отвори пощата си.
Ейприл дишаше учестено и й трябваха няколко секунди, преди да съсредоточи поглед върху екрана.
А когато го направи…
Колко странно.
Нямаше нови имейли.
Нищо.
Ейприл имаше три часовника: един на стената, който показваше местното време; един с времето в Свалбард; и часовника, който татко й беше дал през първия им ден на Мечия остров. Тя провери и трите, за да е сигурна. (Имаше и четвърти, който показваше колко време й остава на планетата, преди да се затопли дотолкова, че да няма връщане назад. Него обаче държеше в чекмеджето на бюрото си, защото не беше приятно да го гледаш постоянно.)
След като провери, че има връзка с интернет, Ейприл рестартира компютъра просто за да се увери, че работи правилно. Пак не се появи нов имейл. Ейприл прехвърли наум няколко варианта.
– Може корабът на Тьор да е акостирал по-късно. Все пак времето в Арктика е своенравно.
– Може да е бил зает с някоя задача, възложена от баща му.
– Може да й пишеше извънредно подробен имейл с много снимки и данни, които са тежки и отнемат повече време, за да се прикачат. (Това обаче бе малко вероятно, защото имейлите на Тьор обикновено бяха кратки и лишени от цветовете, за които Ейприл мечтаеше. Вероятно защото беше момче.)
Докато отново гледаше снимката си с Мечо, онази тежест в стомаха й ставаше все по-осезаема. Навън гаргата изграчи в знак на съгласие.

Имейлът на Тьор пристигна чак след вечеря.
Ейприл се беше унесла. Не в приятен, лек и отпускащ сън. А в неспокоен. От онзи вид, при който умът ти ври и кипи. Сигналът за нов имейл беше като сирената на кораб и мигом я събуди.
Когато Ейприл се протегна да вземе лаптопа, времето като че ли се забави. Сякаш и трите часовника в стаята бяха спрели и затаили дъх. Част от нея искаше да грабне лаптопа, а друга искаше да се завие през глава. Ейприл обаче не беше от хората, които се крият. Дори и при най-лоши новини. Затова си пое дълбоко дъх и отвори имейла.

В Лонгирбюен е простреляна бяла мечка.
Мисля, че е Мечо.