Високо в Хималаите

Откъс от Високо в Хималаите

Лоша поличба

В ранното утро планинската равнина гъмжеше от радостни тибетци. Нежни снежинки танцуваха в разредения въздух. В средата на равнината на конструкция от дървени подпори лежеше дълъг прът, увит в кожи от як и цветни молитвени знаменца. Неговите двайсет и пет метра му отреждаха мястото на най-дългия молитвен прът в Тибет. Беше овързан със здрави въжета, разстлани по земята и очакващи мъжете, които ще го издигнат. В готовност да окажат помощ бяха и два камиона, които насред празненствата изглеждаха бутафорно.
Бяха се събрали няколко хиляди души. Мнозина бяха пътували с дни и бяха прекосили планински исполини, за да стигнат до тази най-свещена сред свещените планини в средата на този свещен месец – Сага Дава. Будистите вярват, че всичко, което направят през този месец – било то добро или лошо, – ще се умножи десетократно. А в този ден – петнайсетия на Сага Дава, най-свещения ден сред всички, деня, в който Буда е роден и изпаднал в нирвана, действията им се умножават стократно.
Жените бяха облечени с ръчно плетени вълнени рокли и копринени ризи и бяха нагиздени с тежки сребърни бижута. Мъжете носеха дълги до коляното кожени или копринени връхни дрехи и големи шапки. Сложните им прически и цветните им костюми показваха от коя част на Тибет идваха и колко път бяха изминали. А по-впечатляващ от дългия им път беше фактът, че са успели да съберат всички изисквани документи, печати и подписи, за да прекосят безброй невидими областни граници и да преминат през всички проверки, да бъдат тук, сега, в точно това утро, докато нежните снежинки танцуваха във въздуха. Китайските власти се страхуват от дълбоката религиозна вяра на тибетците, защото не могат да я контролират. Особено се притесняват от събития, на които се събират хиляди вярващи дори от най-отдалечените селца.
В готовност присъстваха и властите. Покрай децата и молитвените знаменца маршируваха отряди за борба с безредици в униформите си с големи наколенки, шлемове и бронебойни жилетки, въоръжени с палки и щитове. Намръщени полицаи следяха поклонниците, наредили се да получат благословия от монасите в малкия храм, построен в извисяващите се над платото скали. Присъстваха, за да се уверят, че всичко протича в ред, че никой на опашката не се прережда и не разговаря с някой монах твърде дълго, че нещата се движат със задоволително темпо. Монасите седяха в дълга редица, облечени в своите червени и оранжеви роби и големи шапки, биеха барабаните, надуваха роговете си или с тихи напеви се привеждаха над ръкописите си.
Множеството в равнината се виеше бавно около молитвения прът. Всички държаха молитвени колела и мъниста и мълвяха свещената мантра: Ом мани падме хум, ом мани падме хум. Млади и стари се просваха на земята, вдигнали ръце над глава в молитва, изправяха се и след няколко крачки отново се просваха на земята. Ом мани падме хум. Оставих се на потока да ме понесе и започнах да обикалям пръта заедно с поклонниците, залята от техните цветове и молитви. Ом мани падме хум. Времето спря, времето се понесе, времето беше снежинките, въртящи се във въздуха.
Мъжете, които щяха да издигнат пръта, заеха отредените им места до въжетата. Множеството застина и впери погледи в очакване, а мъжете започнаха да подръпват и да изпробват въжетата.
Ки-ки-со-со! – насърчаваха ги гледащите. В началото плахо, но после все по-силно. Ки-ки-со-со! Ки-ки-со-со-лха-Гальо! Победа за боговете! Прътът бавно се издигна към небето с помощта на теглещите го мъже и двата камиона. Со-со-со! След няколко минути прътът беше изправен и поклонниците започнаха да надават екстатични викове: Ки-ки-со-со! Във въздуха се понесоха хартиени молитвени знаменца и печеното ечемичено брашно цампа. Не след дълго цялата бях в цампа; всички бяха поръсени с цампа. Множеството пак започна да кръжи около пръта – хиляди усмихнати лица. Движеха се все по-бързо. Ки-ки-со-со! Въздухът се наелектризира. И отново се оставих на потока да ме понесе, цялата заляна от радост и фино смляна цампа.
Спрях, за да направя една последна снимка, преди да отида при водача си Джинпа, който ме чакаше при молитвените знаменца в храма. Формално погледнато, нямах право да се отдалечавам на повече от пет метра от него, както ми обясниха полицейските служители на информационна среща предишния ден. Чужденците трябва да бъдат контролирани. Джинпа обаче беше доста спокоен и ме оставяше да правя каквото си поискам.
Извадих фотоапарата, натиснах бутона и успях да уловя за вечността молитвения прът в свободното му падане.
Настана пълна тишина. Всички застинаха, зяпнали падналия прът, който лежеше на земята под необичаен ъгъл – явно беше счупен. Никой не викаше ки-ки-со-со, никой не хвърляше във въздуха цампа или молитвени знаменца. Някои плачеха. Други просто се бяха облещили и не можеха да помръднат от ужас.
Намерих Джинпа, паднал на колене.
– Това никога не се е случвало – притеснено каза той. – Никога, от триста години. Понякога молитвеният прът е бил накриво – не съвсем изправен – и това винаги се тълкува като лоша поличба за идната година. Ала това… Това е много лоша поличба. Много лоша. За всички, които сме тук, за цял Тибет.
Монасите край храма продължаваха да напяват мантри с дълбоките си гласове, но вече сбърчили вежди. Мъжете, които само преди минути бяха издигнали молитвения прът и бяха поздравени като герои, сега се лутаха отчаяно и гледаха слисано.
Джинпа се изправи и ме погледна. Очите му бяха замъглени.
– Хайде – каза ми той през сълзи. – Трябва да тръгваме. Чака ни дълъг път.

ПЪРВИ ЕТАП

Юли – декември 2018 г.

„Ако на земята има рай,
то това е той, това е той.“
Приписва се на поета Хазрат Амир Хусрау

Новият Път на коприната

Къде е началото и къде е краят на една планина, на една планинска верига, на едно пътешествие?
Ако погледнем планините в Азия на топографска карта без наименования, ще видим земната повърхност, застинали геоложки движения и вълни, геометрични модели и фрактали. Но не и начало, не и край, нито ясно разграничение.
Планините, наричани Хималаи, което на санскрит означава „дом на снега“, се простират като огромна извита преграда от скални масиви, ледници и дълбоки долини между Евразийския континент на север, където безкрайните диви гори на Сибир преливат в степите и пустините на Казахстан, Монголия и Китай, и Индийския субконтинент на юг, разположен на запад до Пакистан и на изток до Мианмар. В северния край на Хималаите се намира Тибетската планинска земя; в южния край към Индия и Пакистан веригата свършва по-рязко, подобно на щит от извисяващи се върхове. Допреди по-малко от век стръмните планински склонове са били дом на разнородни малки кралства, повечето вече погълнати от големи и могъщи държави. До наши дни е оцеляло само кралство Бутан.
На земята, както и на картата, планинският масив няма строго определено начало или край. На запад Хималаите са свързани с планините Памир, Каракорум и Хиндукуш. Тогава дали е по-правилно да се каже, че веригата започва от прохода Шибар в Афганистан, където вероятно свършва Хиндукуш, или от Нанга Парбат в Пакистан – с други думи, най-високата планина на запад, преди веригата да спре да се нарича Хималаи? В Киргизстан Памир се среща с Тяншан, или Небесните планини, които на север преминават в Алтай, а на изток гладко се сменят с веригата Саян, която свършва при Охотско море на изток. В такъв случай може ли да се каже, че Хималаите всъщност свършват – или пък започват – на Тихия океан?
Ако погледът обеме още повече, може дори да се твърди, че Хималаите са част от Алпийската орогенеза, започнала преди шейсет до осемдесет милиона години, когато Африканската тектонска плоча и Индо-австралийската тектонска плоча се сблъскали с Евразия на север и дали началото на Кавказ, Тавър, Алпите, Пиренеите и Атлас, а по-късно на Памир, Хиндукуш, Каракорум и… на Хималаите. Така – ако се включи разширеното семейство от алпийски вериги – Хималаите със своите близки и далечни роднини се простират на запад от Атлантическия океан и на изток до Тихия океан.
На което и определение да се спрем, никой не би казал, че Хималаите започват от древния град Кашгар, който е част от Пътя на коприната и е разположен в китайската провинция Синдзян насред сухия басейн на река Тарим във възможно най-западния край на Китай. Моето пътуване към Хималаите обаче започна точно там, и то с по-дълго от планираното встъпление. Не можех да поема по Пътя на коприната на юг към Хималаите, докато не се сдобия с лист хартия, позволяващ ми да премина свободно през прохода в Пакистан. Вината за забавянето беше основно на индийците, а аз трябваше да чакам търпеливо.
Бях подала документи за индийска виза много преди датата на отпътуването ми, само че процесът беше безкраен, защото посолството непрестанно искаше още и още информация: къде ще отседна, къде ще ходя, как ще пътувам, кой ще пътува с мен, защо изобщо ще ходя в Индия? Това продължаваше ли продължаваше, докато накрая не ми остана много време. Всъщност времето ми изтичаше. Отказах се от индийското посолство и се насочих към пакистанското, но и те бяха бавни. Оказа се, че някои от служителите са в отпуск. Вероятно можеха да издадат виза следващата седмица или по-следващата. И тогава дойде моментът на отпътуването, така че се качих на самолета за Китай, както беше планирано, и ме пуснаха да вляза с паспорта ми за спешни случаи. Основният ми паспорт все още беше в пакистанското посолство в Осло. За разлика от колегите си на юг от планините китайските бюрократи бяха прекрасен пример за ефективност – молбата ми за виза беше обработена по бързата процедура. И така се оказах в Кашгар и зачаках служителите на пакистанския консулски отдел в Осло да се върнат от отпуск, за да пристигне истинският ми паспорт с вълшебния лист хартия и за да мога да започна пътешествието си към планините.
Такива са прозаичните проблеми на съвременния пътешественик. В наши дни транспортът изобщо не отнема време. Бюрокрацията обаче е безкрайна. Постоянно ни се казва, че живеем в свят без граници и в глобализирана епоха, но само ако имате правилния паспорт и правилните документи. За какво мислите си говорят обикалящите света авантюристи, когато се срещат? За бюрокрация, консулства, удължаване на визи и процедури за подаване на молби.
Докато чаках пътуването ми да продължи, обикалях тихите улици на Кашгар. На входа на най-известната забележителност в града – бледожълтата джамия „Ид Ках“ – ме спря строг полицай.
– Паспорт! – излая той. В наши дни и за да влезете в дома на Бога, ви трябват подходящите документи.
– В хотела е – отвърнах аз.
– Тогава не мога да ви пусна – заяви той. – И нямате право да снимате в джамията – добави намусено. – Снимките са строго забранени.
Върнах се на големия и наскоро обновен площад. Неколцина посивели мъже седяха на сянка под дърветата и на мобилен телефон слушаха призива за молитва. До пътя три китайчета се катереха по гърбиците на изпосталяла камила, а родителите им енергично документираха това събитие. Освен тях мястото беше пусто.
До другата страна пътя водеше подлез. В полумрака беше разположен поредният пункт за проверка на личните документи. На китайските туристи и на мен ни махнаха да минем покрай металодетектора. Уйгурите обаче трябваше да се редят на опашка за пълна проверка. Слагаха чантите си на лентата, сканираха личните си карти и гледаха право напред в апарата. Когато излязох на светло, до входа на известния стар град имаше още една проверка на личните документи. И пак ми махнаха да мина покрай опашката от местни жени и деца.
На пазара в стария град на една сергия се продаваше сок от нар, на друга бяха изложени плоски питки, на трета – нудли, шишчета с месо и варено овнешко. Още сергии изкушаваха със сочни медени пъпеши, сушени кайсии и големи чепки грозде. Навред се носеше тежка миризма на храна и въодушевени китайски туристи се тълпяха около огромни купи с месо. Кашгар е известен надлъж и шир със своите оживени пазари – в много отношения целият град е един голям пазар. На всеки ъгъл се продаваше по нещо за ядене. Жените търговки бяха облечени в обемисти рокли с флорални мотиви, по-възрастните мъже носеха шарени кръгли шапки. Безброй китайски туристи снимаха екзотичните местни жители с полупрофесионални фотоапарати с обективи по половин метър. Тъй като Кашгар е разположен в западната част на Китай и се намира по-близо до Багдад, отколкото до Пекин, мнозина от тях се бяха отдалечили значително от дома си.
Успях да се провра сред многото сергии за храна и се шмугнах в една тясна странична уличка. На картата старият град не изглеждаше голям, но мигом се изгубих сред лабиринта от виещи се улици. Навсякъде около мен имаше традиционни светлокафяви кирпичени постройки. С викове ни хао няколко малки момиченца, нагласени с рокли като принцески, се спуснаха към мен, за да ме пипнат по косата. Сред тях се намериха и достатъчно смели да опитат и хелоу. Пред вратите седяха възрастни жени и пиеха чай. Когато минавах покрай някоя, тя ми се усмихваше и ме поздравяваше със салаам.
Туристическите власти навсякъде бяха поставили обозначения и карти. Те обаче не ми помагаха, тъй като на тях нямаше имена, а само маршрути през лабиринта. Маршрут 1, маршрут 2, маршрут 3. От време на време попадах на китайски туристи със стикове за селфи и козирки срещу слънцето, но като цяло бях сама сред смеещи се деца и набръчкани баби. Прашните улички се извиваха във всички посоки – изглеждаха, все едно са излезли от „Приказки от хиляда и една нощ“. Помислих си, че сигурно Кашгар е изглеждал така, разбира се, без картите и стиковете за селфи, но с повече камили и магарета, преди почти две хиляди години, когато търговците започнали да пренасят коприна, хартия, подправки и други доходоносни стоки по маршрутите на керваните от изток на запад.
Когато на прага на новия век създателите на филма „Ловецът на хвърчила“ търсили място, на което да снимат и което да е по-безопасно от Кабул, те се спрели на Кашгар – най-добре запазения и най-големия ислямски стар град в Централна Азия. Две десетилетия по-късно вероятно щеше да им се наложи да потърсят нещо по-автентично. Ако не знаех, вероятно нямаше да забележа, защото всичко беше изработено изкусно с най-голямо внимание към традициите. Само че всички ъгли бяха прави. Всички кирпичени стени бяха идеални – без ни най-малко петънце, без ни най-малка грапавина. От време на време попадах на стъпала, които не водеха наникъде, и на улици, които свършваха право в градските стени, защото схемата на града е била изцяло променена. И ако не бяха усмихнатите деца, улиците щяха да са пусти.
Прочутият стар град на Кашгар е вече само декоративен. Красив и с атмосфера, но всъщност чисто нов.
Преместването и разрушаването на стария град започнало през 2009 г. Според китайските власти сградите не били безопасни при земетресения и отчаяно се нуждаели от ремонт и модернизация. Но вместо да реновират старите сгради, устояли на времето с векове, китайците, както винаги верни на мащабите си, се захванали за работа с булдозери. И били изключително щателни. Повече от шейсет и пет хиляди сгради били съборени и повече от двеста хиляди души останали без дом. Много от тях сега живеят в малки съвременни апартаменти в безлични високи блокове в покрайнините на града.
След като се полутах малко повече от час, отново се озовах пред внушителния вход към стария град, който също беше чисто нов. Табела на уйгурски, китайски и английски указваше, че това е входът към Стария град на Кашгар. Вляво от входа се мъдреха пет букви А, които означаваха, че забележителността е с пет звезди – била удостоена с тази чест през 2014 г., когато съвсем новият стар град бил завършен.
От другата страна на улицата една малка част от оригиналния стар град беше оставена непокътната. В нея нямаше никакво усещане за ред. Повечето постройки бяха накацали една върху друга и тънеха в разруха. Останките от градските стени приличаха повече на изсъхнало свлачище, отколкото на стена, а всяко местенце между постройките беше зарито с боклуци. Четирима полицаи не ми позволиха да вляза. Седяха под сянката на един чадър и пушеха – явно единствената им задача беше да не пускат туристи в стария стар град. Опитах се да разбера защо няма достъп, но без успех – полицаите говореха само на китайски. Една голяма табела до масата обявяваше на три езика, че влизането е забранено, един от които наподобяваше английски: „Важно: Уважаеми посетител, поради народна къща се облича, не може влиза. Моля, извини“. Китайците имат пълно доверие на автоматичния компютърен превод. Китайските туристи също бяха спирани. Само на уйгурски жени, следвани по петите от куп деца, беше позволено да влязат.
Никой обаче не ме спря да направя обиколка около рушащия се стар град на Кашгар. В началото таях надежда, че ще намеря някой не толкова официален начин да вляза, но полицаи имаше на всеки вход, независимо колко беше тесен и порутен. На места успях да хвърля поглед през прозорците на накривените постройки. Хората вътре пиеха чай или гледаха телевизия – предполагам държавната. Неотдавна негледането на държавната телевизия било обявено за признак на екстремизъм заедно с постите по време на Рамазан и ислямските имена за новородените. От гледна точка на статистиката имаше голяма вероятност някои от зрителите, изтегнали се по диваните в мизерните постройки, да са китайци от народността хан, докарани от по-централни части на Китай, за да научат мюсюлманското население на Дивия запад как да живее модерно в унисон с партийната линия.
Дистопията на Джордж Оруел от 1948 г. бледнее в сравнение с провинция Синдзян през 2018 г.

За Хималаите научих за първи път от Патока Доналд. Както пътуванията ми в Централна Азия и държавите със завършващи на „-стан“ имена бяха вдъхновени от Патока Доналд и неговите лудории в Далечестан, така и семената на сегашната ми експедиция бяха посети от Карл Баркс. Като дете заспивах и ставах с Патока Доналд – дори се научих да чета с Патока Доналд. За лека нощ татко ми четеше само списания за Патока Доналд и когато заспиваше, а това се случваше често, се налагаше да продължа да си чета сама.
Когато пораснах, започнах да чета, разбира се, и други неща и бях запленена от атласите вкъщи. Нямахме глобус, но пък имахме няколко дебели атласа. Във въображението си пътувах по тези карти с най-вълшебните имена в кафяво-белите планини между Индия и Китай – Хиндукуш, Тхимпху, Лхаса, Хунза, Катманду, Сиким, Каракорум, Анапурна. И най-красивото сред всички: Хималаи. Никога не се уморявах да си повтарям сричките Хи-ма-ла-и.
В една от любимите ми истории Дъкбург Карл Баркс разказва, че чичо Скрудж изпада в нервна криза. Състоянието му е много тежко: не може да понася нито да гледа, нито да слуша за пари. Накрая Доналд и племенниците му решават да заведат Скрудж в тайната долина Трала-Ла високо в Хималаите, където парите нямат никаква стойност. Долината е толкова изолирана, че могат да стигнат там само с парашут, но всичките им усилия се увенчават с успех: намират рая на земята, където хората са щастливи, весели и доволни.
Няма много места по света така забулени в митове като Хималаите. Планините се оказват последната граница за много изследователи. Дори в началото на ХХ век западните пътешественици се предрешват като местни търговци и поклонници с надеждата да се доберат до Лхаса – легендарната столица на Тибет. Няколко десетилетия след като и на Южния, и на Северния полюс са забодени знамена, най-високите върхове на Хималаите си остават непокорени. Да не забравяме и безбройните истории, и мистицизма. Книги за тайни долини, в които никой не остарява и никой не умира и в които всички живеят в просветена хармония и изконна мъдрост, заливат книжарниците в Париж, Лондон и Ню Йорк.
Чичо Скрудж не остава дълго в Трала-Ла. Той си носи шишенца с лекарство и местните жители се вманиачават по капачките им, които за тях са истинско съкровище, затова започват да ги разменят. За да реши проблема, чичо Скрудж урежда самолети да пуснат милиард капачки над долината. Полетата се покриват с капачки, но това се оказва прекалено. Жителите изпадат в гняв и патоците нямат друг избор, освен да избягат от долината.
Когато станах на деветнайсет години и започнах да пътувам, първият ми избор беше ясен: трябваше да видя Хималаите. Срещите с хаотичните улици на Катманду, където туристическите магазинчета се боричкат за място, и с тибетските селца край Анапурна, където се предлагат пица и спагети, ме изпълниха с отвращение, но исках още. Години по-късно посетих Бутан и открих съвсем различна хималайска действителност, но и тя е видоизменена и олекотена, за да подхожда на съвременния западен изследовател.
Усещах и бях чела, че Хималаите са много повече от това, много повече от мечтата за рай на духовни туристи или планинари. Културното и езиковото разнообразие е невероятно, тъй като през вековете различни големи и малки етнически групи са търсили убежище в отдалечените и недостъпни долини, като много от тях все още живеят там необезпокоявани и в наши дни. Катерачите пишат за планините, които изкачват, и за собствените си усилия. Изследователите най-често пишат за самите себе си, а не за обществата, които „откриват“. Хималаите са не само високи, те са и дълги: веригата се разпростира през пет държави – от Китай и Индия на север през Бутан и Непал до Пакистан на северозапад. Аз исках да открия живота и културите там извън добре отъпканите пътеки, високо в долините и селцата на планините с красивото име.
Скоро щях да се отправя на път и надалече, и нависоко.
Но първо трябваше да се сдобия със Свещения Граал, а именно – визата. Служителите в пакистанското посолство в Осло продължаваха да са в отпуск и така седмицата се проточи до уикенда и до неделя – деня на легендарния пазар за добитък в Кашгар. Взех такси от центъра и последвах острата миризма, като отминах продавачите на пъпеши и касапите и най-накрая стигнах до добитъка. На входа към тази част на пазара ме спряха трима полицаи и строго посочиха фотоапарата ми.
– Без снимки! – завикаха в един глас те.
– Защо? – попитах аз, но не получих друг отговор освен поредното „Без снимки!“.
Стори ми се странно. Пазарът за добитък в Кашгар се слави като един от най-добрите и най-интересните в света. Заради него хора идват отдалече с пълни куфари със скъпа снимачна техника.
Самият пазар вонеше на кожа, изпражнения и страх. Беше препълнено с овце, говеда и някое и друго шумно магаре. Животните бяха завързани за специално издигнати прегради или натъпкани в камиони. Навсякъде хора крещяха и се пазаряха. Брояха се банкноти, които сменяха притежателя си. Мъжете бяха със загрубели ръце и мръсни работни дрехи. Жените бяха облечени с дълги рокли, омазани с лайна. Тук-там попаднах на китайски туристи с маски на лицето. Те изобщо не обръщаха внимание на факта, че снимките не са позволени, а и животновъдите нямаха нищо против да бъдат снимани – бяха прекалено заети. Полицаите си стояха в караулката на входа – на безопасно разстояние от кравешките и овчите изпражнения… и от туристите.
Думите „Кашгар“ и „търговия“ са кажи-речи синоними. Заради стратегическото разположение на града в полите на Памир, който контролирал града, контролирал и търговските маршрути на запад към Персия и на юг към Кашмир. Кервани пътували от Кашгар към Сиан на североизток и Казахстан на север. През XIII век Марко Поло минал през града по пътя си към Китай и описал Кашгар като „най-красивия и най-големия“ град в региона.
Кашгар има дълга и превратна история. Градът бил под властта на гръко-бактрийската кушанска династия, на тибетски управници, китайски императори, арабски халифи, монголски ханове и турски династии. Китайците доминират едва през XVIII век, като провинция Синдзян и град Кашгар са включени постоянно в Китайската империя през 1757 г. Синдзян означава „нова граница“.
Синдзян е най-западната провинция на Китай, като в същото време е най-голямата: нейната площ е по-голяма от Испания, Франция, Германия и Обединеното кралство, взети заедно. Провинцията граничи с осем държави – Русия, Монголия, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Афганистан, Пакистан и Индия. Има ключово значение за развитието на Новия Път на коприната, или така наречената инициатива „Един пояс, един път“, както е официалното наименование на любимия проект на китайските власти. Планът е Китай да бъде свързан с другите държави в Азия, както и в Европа и Африка, чрез огромна мрежа от нови пътища, железопътни релси и плавателни маршрути – един модерен Път на коприната, като Китай е основният глобален доставчик на работна ръка, големи заеми, евтина електроника и дрехи масово производство. Китай е намерил разковничето: в ерата на хиперкапитализма, в която всичко се продава и свободната конкуренция е издигната до божествен статут, изграждането на една империя добива различни измерения. Защо да се окупира, като може да се купи? Защо да подчиняваш някоя държава със сила, като можеш да доставяш най-евтините стоки на нейния пазар?
Макар Синдзян да е наполовина от територията на Индия, населението е колкото в Пекин – около двайсет милиона. Централноазиатският терен е негостоприемен и огромни територии като планината Тяншан и пустинята Такламакан са ненаселени. През последните десетилетия броят на китайците от народността хан в Синдзян се е увеличил драстично, но все още не надвишава половината от броя на уйгурите. Повече от деветдесет процента от населението в останалата част на Китай са от народността хан. Синдзян и Тибет са единствените провинции, в които те все още не са мнозинство.
Уйгурите са тюркска народност с корени в Монголия и областта на юг от езерото Байкал в Русия. През IX век те са изтласкани от Монголия от енисейските киргизи и се установяват в района, който в наши дни включва Синдзян. Тук те създават държавата Кочо, позната още като Уйгуристан. През XIII век уйгурите падат под оръжията на жестоката армия на Чингис хан и в продължение на векове са под господството на различни монголски хаганати. Първоначално уйгурите били будисти и манихеи, като по време на монголското господство приемат исляма.
На китайците им се налага да полагат специални усилия, за да поддържат властта си над новата територия. Към края на 60-те години на XIX век Якуб Бег, жесток военачалник от земите, които понастоящем представляват Узбекистан, контролира големи части от Синдзян. Той тиранизира региона почти цяло десетилетие, преди китайците да съумеят да го прогонят. Междувременно руснаците се възползвали да завладеят долината Или на север, но я връщат на китайците след десет години в замяна на сериозна парична сума. След падането на династия Цин през 1912 г. и обявяването на първата китайска република Синдзян, общо взето, е оставен сам на себе си. Русия отново се възползва и до края на 30-те години на XX век Синдзян на практика се превръща в руска колония във всяко едно отношение освен по официалното си наименование. Руснаците контролират всичко от петролните кладенци до калаените мини, руският е най-популярният чужд език и както подобава в добър комунистически стил – много джамии са превърнати в читалища и театри. Старото руско консулство в центъра на Кашгар все още стои като паметник на руското влияние. Сега е евтин хотел, но екзотичните градини, в които не липсват и вдъхновени от гръцката античност статуи, павилиони и фонтани, свидетелстват за миналото величие.
По времето, когато Съветска Русия доминира в региона, местното население изживява национално пробуждане. Тюркскоговорещите мюсюлмани отново започват да се наричат уйгури – наследници на държавата Уйгуристан, чието име не е произнасяно от векове. Някои мечтаят дори за създаване на Туркестан – независима република на тюркски народи в Централна Азия, като в началото на 30-те години на XX век се появява Източен Туркестан. С подкрепата на Гоминдан – китайската националистическа партия – мюсюлманска армия напада Кашгар през 1934 г. В последвалите битки загиват няколко хиляди уйгури и с тях си отива републиката Източен Туркестан. За кратко е възстановена десет години по-късно в долината Или в северната част на Синдзян – при това със значителна подкрепа от Съветския съюз. Втората република Източен Туркестан, която имала своя парична система и армия, окончателно губи независимостта си през 1949 г. с идването на Мао на власт.
През последните години в Дивия запад на Китай отново се разнасят тътени, довели до множество терористични атаки. През март 2014 г. група уйгурски терористи нападат с ножове случайни пътници на железопътната гара в Кунмин в провинция Юнан, отдалечена на повече от две хиляди километра от Синдзян. Загиват тринайсет души, а повече от сто и четиресет са ранени. Няколко седмици по-късно четиресет и трима души са убити от автомобил бомба на зеленчуковия пазар в Юрумчи, най-големия град в Синдзян. През септември следващата година повече от петдесет души са убити при нападение с ножове във въглищна мина в Аксу в западната част на Синдзян и отново уйгури стоят зад нападението.
Понастоящем китайските власти прилагат драконови мерки, за да смажат уйгурското сепаратистко движение. От 2017 г. повече от един милион уйгури са държани в държавни лагери. Китайските власти предпочитат да ги наричат „превъзпитателни“, но в действителност те са си съвременни концентрационни лагери, оградени от високи стени и телени мрежи, следени от караул. Излезли оттам затворници разказват, че са ги принуждавали да пеят песни във възхвала на Комунистическата партия и че „трудните“ затворници са подлагани на побоища, изнасилване, глад и изолация. На много места в семействата на затворниците са настанени китайци от народността хан, за да следят роднините и да ги възпитават в китайските ценности.
Лагерите се смятат за голям успех – след 2016 г. в Синдзян няма терористични нападения.

На връщане от пазара за добитък направих втори опит да посетя джамията „Ид Ках“. Бях се подготвила и носех паспорта си за спешни случаи, но този път вратата беше заключена. На табелата пишеше, че джамията затваря в деветнайсет часа, но на практика това означаваше в седемнайсет. Тъй като Синдзян е разположен далеч на запад, хората тук следват свое време с около два часа преди времето в Пекин. Официално обаче цял Китай съблюдава пекинското време и затова джамията беше вече затворена.
На следващия ден все още нямаше новини от пакистанското посолство. Визата ми можеше да е готова до края на седмицата или пък през следващата. Тогава осъзнах, че престоят ми в Кашгар може да се окаже по-дълъг от очакваното, и затова смених тактиката си. Сетих се, че моя приятелка познава бившия пакистански посланик. Свързах се с нея и тя незабавно изпрати имейл до посолството. Подейства като магия: само след няколко часа визата пътуваше към Кашгар с експресна поща. Съвсем скоро пътуването ми до множеството държави и общности в Хималаите щеше да започне.
Междувременно посетих мавзолея на Афак Ходжа – най-святото място в Синдзян. Намира се на няколко километра от центъра на Кашгар и със своя внушителен купол и сводест вход, покрити със зелени и бели керамични плочки, напомня за много други сгради в градовете по Пътя на коприната като Самарканд и Бухара. Построен е през 1640 г. като гробница на суфи учителя Мохамед Юсуф от неговия син Афак Ходжа, чието име носи. Афак Ходжа също е погребан там. В наши дни обаче мавзолеят е известен като гробницата на Благоуханната наложница.
Легендата гласи, че внучката на Афак Ходжа – Ипархан, или Сян Фей на китайски – била толкова красива и благоуханна, че когато император Цянлун чул за нея, пожелал да му я изпратят за наложница. Ако се доверим на китайската легенда, на красавицата от Запада дали прекрасна стая със собствена градина, ала луксът на императорския дворец не бил достатъчен, за да притъпи копнежа ѝ по дома. Императорът бил отчаян и правел каквото можел, за да бъде тя щастлива. За нея той построил джамия, под прозореца ѝ пресъздал уйгурско селце и мюсюлмански пазар. В крайна сметка изпратил свои слуги в Кашгар, за да донесат екземпляр от дървото хинап, което раждало златни плодове. Тогава Сян Фей най-сетне разбрала колко я обичал императорът и в замяна му била вярна до края на дните си. След смъртта ѝ тялото ѝ било върнато в Кашгар като символ на национално обединение и на любовта на императора. Според легендата последното пътуване на Сян Фей продължило три години.
Уйгурският вариант завършва трагично. Сърцето на Сян Фей преливало от омраза и желание за мъст. Тя се защитавала от набезите на императора с малки ками, скрити в ръкавите ѝ. Майката на императора била загрижена за безопасността на сина си и затова един ден, когато останала насаме със Сян Фей, ѝ дала ултиматум: дръж се, както подобава на наложница, или сложи край на живота си. След това според една версия Сян Фей била отровена. Според друга версия тя послушала съвета на свекървата си и се обесила с копринен шал.
В наши дни преобладава романтичният китайски вариант. С името на Сян Фей се кичат ресторанти, парфюми, телевизионни сериали, филми и танцови спектакли. Предлага се дори обиколка на гроба ѝ с водач. Вероятно легендата се базира на действително съществувала жена – наложницата Ронг, която пристига в императорския дворец в Пекин от западната част на Китай през 60-те години на XVIII век. Тя умира от болест на петдесет и три години, но е погребана в Пекин на повече от четири хиляди километра от прочутия гроб на Благоуханната наложница в Кашгар. Всъщност никой не знае кой точно почива в гроба.
Вдясно от мавзолея се намират редици груби глинени гробове. В миналото и пред мавзолея е имало гробове, защото мюсюлманите вярват, че е добре да бъдат погребани близо до светилище. Когато мавзолеят станал популярна туристическа дестинация, китайските власти преместили гробовете и засадили рози. В единия край на розовата градина е поставена табела „Най-хубаво място за снимки“. Идеята е туристите в Синдзян да се върнат със снимки на рози, а не на стари гробове или на изпосталели животни.
И със сигурност не от вътрешността на джамии.
В крайна сметка успях да мина през жълтите стени на джамията „Ид Ках“. Една служителка сканира пропуска ми, а друга взе входната такса от четиресет и пет юана.
– Не е позволено да се снима – каза служителката, докато ми подаваше билета и рестото.
– Снимането не е разрешено – каза другата служителка, преди да ми върне паспорта.
– Снимането е забранено – каза трети служител и провери чантата ми, преди да ме пусне в двора на джамията.
Зад стените се побират повече от двайсет хиляди души, което прави „Ид Ках“ не само най-голямата джамия в Кашгар, но и най-голямата в Китай. Сградата е малка и дървена и датира от преди повече от шестстотин години. Обикновено – когато посещавам джамии – покривам главата си, както е редно, но в Синдзян шаловете за глава трябва да се забраждат, а дългите бради и мюсюлманските дрехи – да се покриват. Всеки външен белег за принадлежност към мюсюлманската вяра е покана за „превъзпитание“.
„Всеки ден хиляди мюсюлмани идват тук за молитва“, пише на уебсайта на китайската туристическа агенция Travel China Guide. Джамията обаче е пуста, ако се изключат десетината китайски туристи. По дърветата отвън са накачени големи камери за видеонаблюдение, а до всеки стълб за улично осветление стои по един пазач.
– Без снимки – изръмжа един от тях, когато минах покрай него на излизане от джамията.
На пейките отвън под сянката на няколко дървета седяха неколцина старци. Бяха похлупили лицата си с ръце и тихо мълвяха думи. Може би се молеха за по-добри времена.

Можех да следя пътя на паспорта ми от Осло до Кашгар. В деня, в който е изпратен, стигна в Хонконг и аз започнах да се готвя за пътуването на юг към планините. От Хонконг пое към Гуанджоу и там спря. Свързах се със служители на куриерската фирма, които ме уведомиха, че паспортът ми е в Гуанджоу. Което вече знаех. Дните минаваха, нищо не се случваше. Потърсих информация за Гуанджоу в интернет и научих, че там живеят петнайсет милиона души, почти три пъти колкото населението на Норвегия. Защо досега не бях чувала за Гуанджоу? Продължих да чета и научих, че Гуанджоу е китайското име на Кантон и че не само е изиграл ключова роля в Опиумните войни, но е бил и важна спирка по Пътя на коприната. Кашгар е бил спирка за керваните с камили, а Гуанджоу – пристанище за морската търговия.
А аз се намирах във възможно най-далечната точка от морето.
Един ден, докато чаках паспортът ми да отпътува от Гуанджоу, се отправих на север от Кашгар към границата с Киргизстан. Равнинният и безплоден пейзаж рязко свърши при внушителни варовикови образувания на височина от няколко метра. Тук-там кактуси и храсти внасяха малко зелено на иначе кафявия фон. Теренът бе прорязан от дълбоки клисури, издълбани от води и реки, стичали се някога от Тибетското плато към равнините.
През 1947 г. последният британски генерален консул Ерик Шиптън предприема няколко експедиции в този район. Шиптън бил отличен алпинист и вече бил участвал в няколко относително успешни експедиции към Еверест, въпреки че все още никой не успявал да изкачи върха. Той търсел огромна арка в планините, която някога зърнал отдалече край Кашгар. Намерил я след третия опит. Уйгурското име на арката е Тушук Таш, или Планината с дупка, но по света е известна като Арката на Шиптън. До неотдавна се смятало, че остров, море или континент не е открит подобаващо, ако европеец не го опише и не остави знак там.
Арката на Шиптън била вписана в Книгата на рекордите „Гинес“ като най-голямата природна арка в света, но била заличена, защото никой не можел да я открие повторно. Едва половин век по-късно – през 2000 г. – експедиция, финансирана частично от National Geographic, успява да намери скритото, но не забравено скално образувание.
След като арката е преоткрита, почти до нея е построен път. Към него са добавени паркинг и туристически център с тоалетни и магазин. Полицията също присъства, за да проверява документите на всеки посетител. Разходката от центъра до арката е около един час, като по пътя има пейки и масички за почивка.
Пътеката следва дъното на издълбаните от някогашни реки клисури, опасани от двете страни от варовикови скали, така осеяни с дупки, извивки и резки, че почти приличат на изкуство. Величествената и всепоглъщаща тишина обаче трябваше да си я представя, защото бях заобиколена от бъбрещо множество, както е почти навсякъде в Китай. Някои туристи бяха екипирани за сериозен планински трек, а други се тътреха по чакъления път в къси тесни рокли, надянали високи токове, докато от мобилните им телефони бумтеше музика.
Широки дървени стълби водеха към платформата за наблюдения. Едва когато стигнах там, наистина се насладих на реалния размер на арката – спускаше се към долината и беше толкова геометрически съвършена по форма, че можеше да е издялана от изкусен майстор. Под самата арка се виеха някакви черни птици – спускаха се и се издигаха, описвайки игриви спирали, сякаш танцуваха.

И изведнъж в един прекрасен ден благоговеяната виза ме чакаше на рецепцията. Почти се бях отказала… планините ми се струваха далечна и нереална мечта. Бях свикнала да стоя на едно място и в Кашгар почти се чувствах като у дома.
Тогава за последен път се разходих из новопостроения организиран хаос на стария град. За пореден път се изгубих и се озовах до гигантската статуя на Мао на Народния площад. Издигната е по време на Културната революция, като височината ѝ от повече от двайсет и четири метра я прави една от четирите най-големи статуи на Мао в Китай. Не било никак евтино да се издигне такъв огромен монумент, но градският съвет знаел как да реши проблема – насърчил жителите доброволно да дарят пари. Онези, които нямали пари, можели да дарят талоните си за храна. И хората, разбира се, отворили кесиите си, независимо дали можели да си го позволят. Щом събрали средствата, изникнал друг проблем: как да намерят достатъчно строителен материал насред пустинята? В крайна сметка се наложило статуята да бъде пренесена от централната част на Китай до Кашгар на части с шестнайсет камиона. След това майсторите няколко месеца сглобявали парчетата и най-накрая статуята била завършена през 1969 г.
На бетонния площад около нея нямаше жива душа. Един самотен пазач седеше в малка караулка и бдеше над бащицата на Народната република.
Колко ли хора са ангажирани в полицията и службите за сигурност в Китай? Сигурно милиони. През последните години страната отделя повече средства за национална сигурност, отколкото за армията, а бюджетът за отбраната на Китай е втори по големина в света. Според статистиката през 2020 г. Китай е похарчил 252,3 милиарда долара годишно за отбрана. И това е далеч от бюджета за национална сигурност.
Последната вечер в Кашгар излязох да се поразходя около хотела, който се намираше на няколко километра от стария град и беше заобиколен от ниски жилищни блокове. Кварталът беше добре организиран и поддържан, с широки шестлентови шосета и отделна лента за изобилстващите мотори и скутери. Велосипедите, допреди няколко години символ на градския живот в Китай, видимо отсъстваха, както и уйгурите. Навсякъде имаше само китайци от народността хан, като се виждаше, че повечето са се преселили тук неотдавна. Покрай пътя в прави редички бяха засадени най-различни цветя. По широките тротоари на вечерна разходка бяха излезли множество семейства. Отстрани на един блок няколко момичета играеха гимнастика – следваха указанията на жизнерадостен глас, разнасящ се от преносима колона. За разлика от пълния с деца стар град всяко семейство тук беше с по едно дете.
Никой не знае точно колко уйгури са задържани в държавни превъзпитателни лагери – оценките варират от един милион до милион и половина. Ако е така, то в момента един на десетима уйгури е задържан в лагер против волята си. С други думи, всички уйгури, които виждах на улицата, на пазара за добитък, в стария град, всички уйгури, които работеха в хотела, където бях отседнала, и в ресторантите, в които се хранех, абсолютно всички уйгури, с които имах някакъв досег, познаваха някой задържан човек.
Нямаше обаче как да попитам. Проследяването беше повсеместно. Ако някой разговаря с чужденец, това не би останало незабелязано.
Как се разпознава потискането? Какво бих избрала аз самата, ако не знаех това, което знаех? И какво всъщност бях избрала?
Покрай една мръсна рекичка, воняща на канал, беше оформена алея със зелени дървета, а над нея се простираха мостчета за пешеходци. Ресторантите и магазините все още бяха отворени, въпреки че наближаваше полунощ пекинско време. Навсякъде седяха малки семейства, двойки и приятели – приказваха си и се забавляваха. Ако не бяха уйгурите, които продаваха шишчета с месо и плоски питки, и ако не беше полицейското присъствие, атмосферата беше като във всеки друг провинциален китайски град.
Само че в уравнението трябва да включим и всичко, което не виждаме и не чуваме. При предишното ми посещение в Синдзян преди три години много жени носеха шарени шалове. Сега всички бяха с непокрити глави. Нито един мъж, когото видях, не носеше дълга брада. Призивите на мюезина за молитва не се разнасяха из града по пет пъти на ден. Единствените хора в джамията бяха китайски туристи.
Да не забравяме и нещата, които човек не иска да види или не смее да види. Когато се върнах в хотела същата вечер, на рецепцията четирима полицаи проследяваха списък с имена. Явно търсеха някого и ако се съдеше по разтревоженото изражение на момичето на рецепцията, скоро щяха да го намерят.
Бързичко минах покрай тях и заключих вратата на стаята си.

Никой не си тръгва от Кашгар просто така. На излизане от града ме спряха на три пункта за проверка на документи. На всеки от тях багажът ми трябваше да бъде проверен, паспортът ми – сканиран, а на мен трябваше да ми вземат пръстови отпечатъци. На другите пътници в автомобила – семейство от Пекин – им разрешаваха да останат вътре, докато аз и цели автобуси с уйгури се точехме през проверката на дълги опашки.
Самото шосе беше в идеално състояние и заради честите проверки с радар шофьорът стриктно спазваше ограниченията на скоростта. Най-сетне, наистина най-сетне бях на път към Пакистан, към Хималаите. Другите пътници с мен спяха дълбоко, затова и аз задрямах. Когато се събудих, около мен се издигаха ръждиви на цвят планини, а семейството китайци помоли да спрем, за да се поразтъпчат. Косата на жената беше червена като планините и нейният съпруг ѝ направи снимки от всеки възможен ъгъл. Когато той отказа да я снима повече, тя ме помоли аз да заема неговото място.
С всеки завой склоновете ставаха все по-високи и по-стръмни и не след дълго се видяха снежни върхове. Жената с червената коса отново поиска да спрем за снимки. Пейзажът беше по-див, въздухът беше по-разреден. Сетих се за младия норвежки пътешественик Вилфред Скреде, минал по същия маршрут преди около осемдесет години, през 1941 г. Тогава Норвегия била окупирана от нацистите и във война, а Скреде бил на път към Канада, към норвежкия въздушен тренировъчен лагер „Малката Норвегия“. Тъй като прекосяването на Северно море било опасно, за да стигне до Канада, той минал през Швеция, Финландия, Съветския съюз и Синдзян, през планините в сегашните Пакистан и Кашмир, а оттам стигнал до пристанище в Сингапур. Пътуването му отнело повече от година, като Скреде бил арестуван няколко пъти. При автомобилен инцидент в Синдзян си счупил гръбнака и се възстановявал в Кашгар благодарение на щедрото гостоприемство на британския генерален консул Шиптън – същия онзи с арката. Норвежецът останал при консула планинар цял месец. „Смятам онези дни за едни от най-щастливите в своя живот“, пише Скреде в мемоарите си. Когато гръбнакът му се поизлекувал, младежът продължил на юг към планините. Пътуването от Кашгар до Ташкурган отнело единайсет дни езда, като бил придружаван от въоръжена охрана, защото местният владетел се опасявал, че норвежецът може да е шпионин. Когато конете се уморили толкова, че не можели да продължат заради разредения планински въздух, хората проболи муцуните им, за да прокървят и да успеят да изминат още малко път. Избелели кости по склоновете свидетелстваха за всички други, отказали се завинаги.
„От векове между Кашмир и Кашгар пътуват кервани – пише Скреде. – Мнозина си мислят, че е романтично и красиво, ала всеки, минал през прохода Чичиклик, сам се е убедил, че този търговски маршрут бил същински ад за хиляди измъчени животни, докарани до изтощение и болезнена смърт, без да имат Аллах, към когото да се обърнат с молитва.“
Ако всичките документи на човек са наред, в наши дни пътуването от Кашгар до Ташкурган отнема не повече от един ден, включително времето за обяд и спиране за снимки. Каракорумската магистрала – важна част от Новия Път на коприната, се извива през планините като черна асфалтова змия от Кашгар чак до Гилгит в Пакистан. Край езерото Каракул, в чиито води се оглеждат снежните върхове, получихме поредната възможност за снимки. Там вече имаше стотици китайски туристи, които съхраняваха за вечността спиращия дъха пейзаж. Киргизи с широки лица и тесни очи ни предлагаха езда с коне, шишчета с месо, етнически бижута и възможности да се снимаме в типични за номадите одежди, но ние трябваше да продължим. Очакваше ни още много път. Само допреди няколко години е било възможно пътниците да прекарат нощта в традиционни киргизки юрти край езерото, както е направил и Скреде по време на войната, но властите са сложили край на тази свобода и сега е разрешен единствено престой в регулирани условия и одобрени хотели. Може да се направи изключение, но ще ви струва повече от седемстотин евро.
Обядвахме на едно малко място за почивка насред огромен паркинг. Обядът ни беше нудли с големи късове месо. Другите пътници не говореха английски, но шофьорът свали на телефона си приложение за превод, за да може да ми дава полезна информация. Жената с червената коса му взе телефона назаем и набързо ме заля с въпроси: откъде съм, на колко години съм, омъжена ли съм, имам ли деца, не искам ли деца. Най-накрая дойде и въпросът, който явно я глождеше – жената ме гледаше с очакване, докато механичният глас на приложението превеждаше: „Кожата ти не изгаря ли на слънцето?“.
Поклатих отрицателно глава. Жената ме гледаше, без да може да повярва. За да се пази от слънцето, тя самата не излизаше от автомобила без шапка, шал и тънко яке. Аз извадих от чантата си лосиона за слънце и ѝ го показах. Тя се усмихна и извади съвсем същия – и той с фактор петдесет.

Ташкурган означава „каменно укрепление“, а това е подходящо име за единствената туристическа атракция в града – каменното укрепление на 2200 години. Някога тук е имало цяло селище, но от древните обитатели са останали само разхвърляни камъни. И от старото укрепление не е останало много. Нови дървени стълби, придружени със съответни предупредителни табели, ме отведоха до върха на руините. Оттам се разкрива гледка към река и тревисто поле, където мирно и кротко пасяха стадо кравички. На фона на зеленото се открояваха няколко бели юрти. В Кашгар преобладават уйгурите, край езерото Каракул – киргизите, а в Ташкурган мнозинство са етническите таджики. Повечето жени носеха традиционните плоски шапки, покрити с шал, който завързват или под брадичката, или на гърдите.
Беше трийсет градуса на сянка и горчиво съжалих, че не послушах момичето на рецепцията и не си взех чадър, за да се пазя от слънцето. Градът беше тих и заспал. Имаше малки магазинчета и насам-натам търчаха хлапета, а възрастни мъже и жени се бяха скупчили заедно. Сега бяхме в средата на горещия сезон, но какво ли ще е през зимата, когато снегът е затрупал всичко и пътят е затворен с месеци?
Екстремното разположение на града – на повече от три хиляди метра надморска височина, заобиколен от планини, почти два пъти по-високи – е и причината за неговото съществуване. В продължение на повече от две хиляди години укреплението било важна спирка в южната част на Пътя на коприната от Китай през Каракорум до Шринагар и Лех в Индия.
Сега Ташкурган отново ще се превърне във важно средище.
Първото ми впечатление от него е за типичен азиатски пограничен град, брулен от ветровете. Пътищата обаче бяха широки и впечатляващо добре поддържани, с внушителни кръгови кръстовища и отлично осветление, а повечето административни сгради бяха съвсем нови и лъскави. Новата яркорозова пожарна е по-голяма от всеки хотел там. Има планове за международно летище, а скоро и пътят може да не бъде затварян с месеци през зимата. Амбицията е границата с Пакистан да е отворена през цялата година, а бъдещето е по-близо от всякога.
Заявената цел на амбициозния и скъп Икономически коридор между Китай и Пакистан е да осигури висококачествени пътни връзки от Кашгар чак до пакистанското пристанище Карачи, а с времето и железопътна връзка. Работата вече тече и най-големите инфраструктурни инвестиции на Китай са именно в съседния му Пакистан. Когато пътят е готов, камионите ще могат да минават пряко през Западен Китай и Пакистан до чакащите ги в Арабско море кораби, а не през централната част на Китай до китайски пристанища. Тогава Ташкурган ще се превърне в най-важното погранично селище в Хималаите. Възможностите са необятни и през последните години бизнесмени от цял Китай се стичат в града с надеждата за добри сделки и неминуемо по-светло бъдеще.

– Няма ли да гледате танците? – озадачено ме попита момичето на рецепцията, когато се върнах в хотела, цялата потна и прашна от дългия ден на слънцето. – Другите туристи отдавна отидоха в етнографското село. Мислех, че и вие ще сте там.
– Какви танци? – попитах аз.
– Културният танцов спектакъл. Никой ли не ви е разказал за него? Провежда се всяка вечер и е много популярен сред гостите ни.
Не исках да ми се разнесе славата на туристката, пропуснала културния танцов спектакъл, и затова се завлякох до етнографското село, разположено точно до центъра на града. По пътя настигнах една жена, която очевидно отиваше на същото място, защото беше облечена с дълга червена рокля и тежко огърлие. Заговорих я и я попитах дали е ходила в Таджикистан. Отговорът беше отрицателен.
– Аз съм от китайските таджики – обясни ми тя.
За безопасността на танцовия спектакъл отговаряха петима-шестима полицаи и четирима тежковъоръжени войници. Жената с червената рокля ме покани в една характерна за таджиките къща недалече. Както във всеки дом на таджики, до стената имаше дълги пейки, а в центъра на стаята се издигаше изкусно изваяна дървена колона. Възхитих се на красивите бродирани възглавници.
– Продават се – каза ми жената. – Искате ли да си купите една? А ако купите две, ще получите отстъпка.
Китайските таджики – също като братята и сестрите си в Памир – са исмаилити и затова очаквах да видя портрети в рамка на техния духовен водач Ага Хан. Само че по стените висяха китайски комунистически лидери – от Мао до Си. Внезапно отвън се разнесоха барабани и радостни викове. Спектакълът беше започнал и на площада изведоха „булката“ и „младоженеца“. Стотина китайски туристи се опитваха да запечатат шоуто със своите висококачествени обективи. Някой запали огъня, показващ зороастрийските корени на таджиките, и тогава те затанцуваха в кръг около пламъците, чийто блясък беше стократно увеличаван от светкавици.
Много от местните жители също бяха дошли на спектакъла. Вечер в Ташкурган няма много какво да се прави. Тръгнах си от тържеството и се отправих към хотела, преди да е започнало културното побратимяване. Момичето на рецепцията ме беше предупредило, че спектакълът винаги завършвал със смесването на китайците и таджиките в общ танц.
Докато вървях по тъмните пусти улички, си мислех, че властите точно това искат от етническите групи. Танци, разноцветни народни носии, забавна туристическа атракция, чист фолклор.
Хотелът също беше тих и празен. Излязох на верандата и поседнах под ясното небе, обсипано със звезди. Поръчах си бира.
Последната за дълго време.