Откъс от Амазония

Във вътрешността

Има един момент след шест вечерта, когато светлината става златиста. За мен винаги е бил най-прекрасният час от деня, но тук той впечатлява още повече, защото от прозореца не виждам сгради и улици. Виждам дървета и вода.
Дърветата имат донякъде все същия неизменен силует, растат, но не ги ли порази мълния или болест, си остават там, където са. Водата обаче се движи. Не само тече, а приижда и спада. С по десет, дванайсет метра. И преобразява пейзажа. Половината от дърветата, които сега виждам целите в позлата, в определен момент на годината се оказват под вода. Потопени, влизат в състояние на покой, подобно на летаргия, и оцеляват в тази апнея почти четири, дори шест месеца. Когато водата се оттегли, не са загубили нито лист и са красиви както преди.
През някои месеци на годината водата в реката се покачва дневно с по десет сантиметра дни наред, после забавя ход и се надига едва до четири сантиметра на ден, пак цели месеци, за да ускори отново темпото или за кратък период да остане на същото ниво. Никога не знаеш къде ще е утре. Същата променливост се наблюдава, когато реката пресъхва. Сезоните са четири: на пълноводие, спад, засуха и покачване. Но се случва през сезона на спадане, когато водата всеки ден се отдръпва по малко, да завали при извора и тогава реката внезапно приижда. Нарича се ripiquete, нещо като напорна вълна. Може да продължи седмици, но винаги е временно, защото е пълноводие, което идва с течението и си отива с него. Истинското, сезонното пълноводие настъпва срещу течението, то идва от река Амазонка. Когато поради топенето на сняг и лед и валежите над Андите нивото на голямата река започне да се покачва, ефектът е като дига на грамаден язовир – водата е като стена, притоците не успяват да се влеят нивото им се вдига и те на свой ред се превръщат в стена за по-малките притоци. Цялата система набъбва, прелива и наводнява околните райони. Обширни горски масиви потъват и стават плавателни.
Това явление засяга целия Амазонски басейн: на големите разливи, които започват на запад, са им нужни шест месеца, за да достигнат източните райони. След това бавно, месеци и месеци, с прекъсвания водата се оттегля, реките отново влизат в коритото си, което след това се изпразва, докато не покаже дъното си, цялото в скали или километрични пясъчни ивици като огромни езици. Ако погледнем съвкупно тази система, тя би наподобила пулсиращо сърце, което изпомпва вода във вените на целия биом. Или гигантски бял дроб, който издува бронхите си, задържа дъха си за няколко месеца и после ги изпразва. Със сигурност прилича на жив организъм, живеещ свой собствен живот.

За да живее човек в Амазония, трябва да разбира водата и да предвижда движението ѝ. Неслучайно в Бразилия общото название на жителите на екваториалните гори е ribeirinhos – произлиза от португалската дума rio, река. Тоест речни хора, жители на реката. Всеки аспект на живота е обусловен от водата: придвижването от едно място на друго, ловът, риболовът, земеделието, строителството, наличието на стоки, срещите. Отвисоко Амазония може и да изглежда хомогенна, но всъщност е своеобразна течна мозайка от острови, малки рекички, големи притоци, плавателни канали и скрити езера, тя е воден лабиринт, зависим от дъждовете, който налага на живите организми постоянна адаптация. Растенията си почиват под водата. Сухоземните животни намират убежище на появилата се земя, водните животни пък нахлуват в недостъпни преди това зони, а хората строят наколни жилища.
В шест часа̀ водата неизменно е спокойна и отразява небето, което се подготвя за залез. От върха на наколната ми колиба виждам светлосиния аквамарин, разстлал се над горския силует. Във висините небето е индиговосиньо и набраздено тук-там от перести млечнобели облаци. Наоколо цари покой, усеща се уханието на малки бели, току-що разцъфнали цветчета. Това е идеалният час за къпане с Ана Клара. Дългокрака, с големи очи и уста, която изстрелва въпроси като картечен откос, Клара е на десет години и е от една местност пò на север по реката. От две години живее с нас, защото там, където е израснала, няма училище.
Страхува се от кайманите, така че на реката ходим винаги заедно: за пране, къпане, а когато  водата в цистерната свърши – за миене на посудата. Всъщност това, което интересува кайманите, е храната и най-често те доближават ако чистиш риба, или идват да проверят какво правиш, за всеки случай. Така че, за да избегнем всякакви изненади, сме си измислили безопасна техника за къпане: когато едната от нас се потопи, другата оглежда старателно водната повърхност, за да се увери, че не приближава най-опасният, черен кайман. Дълъг четири метра, глава две педи и мощна опашка за скоростно придвижване – когато се насочи към теб, е като бърза и безшумна електрическа моторница.
Внимаваме и с всички змии от всякакъв размер и цвят. Най-общо към тях прилагаме същия предохранителен принцип като при гъбите: тъй като многообразието им е огромно и не е лесно да различим отровните, считаме всички за потенциално опасни. Което не значи да ги убиваме. Правим го само когато е крайно наложително. С Ана Клара си имаме железни правила, което значи да отблъскваме всички, без разлика от вида им.
За да стигна до моето наколно жилище, което се намира на няколко километра на юг от екватора, трябва да измина 400 километра реки, тръгвайки от Манаус, историческата столица на Амазонас. От големите градски пристанища, при водослива на Риу Негру и река Амазонка, тръгват корабчета за обществен превоз на пътници, които се полюшват в шарени хамаци, окачени плътно един до друг, както и всякакъв вид стока, натоварена в корпуса или натъпкана между пасажерите. Операциите по качване, товарене и слизане на сушата и разтоварване могат да отнемат дни и често са единствената възможност за доходи на много от жителите на крайните райони и фавелите на града.
“Команданте Натал VII“ е триетажен 60-метров ферибот. Изминава разстоянието от Манаус до малкото градче Барселус нагоре по Риу Негру за два дни плаване. Предишните кораби бяха дървени, със същия маршрут, но превозваха по-малко пасажери. Отплава всеки петък, стига да не е Коледа или Карнавалът и да няма избори или други важни събития, случаи, в които трябва да се свържеш с капитана Раул или с дъщеря му, за да разбереш дали ще избърза или ще закъснее с няколко дни. В деня на потеглянето пътниците запристигват още от сутринта, но ако дойдеш предната вечер и ти трябва място за спане, можеш спокойно да преспиш на борда. За да хванат хубаво място за хамак, повечето идват 4 – 5 часа по-рано. Но когато е много натоварено, се оказва по-зле и за дошлите много рано, тъй като хамакът си е едно гъвкаво легло и винаги може да се окачи още един малко по-ниско или малко по-високо от този на съседа. Както на масата – винаги има място за още един стол, стига седналите да се постеснят, поради което аз винаги отивам в последния момент. По-трудно е да се намери място за багажа, било в трюма или на палубата. С пасажерите пътува абсолютно всичко – от хранителни запаси до строителни материали, мебели, огледала, телевизори, вентилатори, мотоциклет, кола. Всичко, което ти се ще да си докараш от града. Минути до тръгването наоколо все още сноват амбулантни търговци: може да имаш нужда от въже за окачване на хамака или си забравил нещо от първа необходимост, като запалка, батерии или фенерче, което е жизненоважно по тези места. Или пък са ти останали някакви стотинки в джоба и искаш да похарчиш всичко, все едно си на duty free в страна, в която няма да се върнеш, и искаш да се освободиш от местната валута. Всъщност мнозина от пътуващите с този кораб ще се върнат в града, рано или късно, но поведението им е като на някой, готвещ се да влезе в друг свят. Така се възприема земята във вътрешността.
Раул изсвирва три пъти с тръбата. Потегляме. „Команданте Натал VII“ отплава по залез и моментът е все така магичен, корабът се отдалечава от града, от шума, от плаващите по повърхността отпадъци, тръгва напред в тишината на реката точно в посока към слънцето, което захожда над Риу Негру оттатък моста. Всеки път ми се струва, че това е някакъв праг – минаваш под моста и вече си го прекрачил.
Плаването е бавно. Нужни са 18 часа, за да бъдат изминати 300-та километра до Моура при сливането с Жауапери, реката, която служи за граница между бразилските щати Амазонас и Рурайма. Разписанието винаги е приблизително, тъй като зависи от нивото на водата в реките, метеорологичните условия и от тежестта на превозвания товар. Обикновено се говори за времеви диапазони. На борда пасажерите прекарват времето си в ядене, четене или спане, но преди всичко, завързвайки познанства със съседите по хамак. И нещо, което винаги ме е удивлявало: съвсем непознати на тръгване, в края на пътуването слизат от кораба и се разделят като първи приятели.
Фериботът няма странични стени и с изключение на няколко кабини на втория етаж е почти изцяло открит. От хамака, както си лежиш, виждаш гората, ту по-близо, ту по-далеч. От време на време литва щъркел, тукан набраздява водата или виждаш делфин да плува отстрани на кораба, на който денонощно подухва приятен ветрец, приспиващ те ведно с шума на мотора.
Пристигането в Моура обикновено е предшествано от аромата на сутрешно кафе, който се носи от столовата, където сервират и другите ястия, винаги много вкусни и обилни. След освежаващ душ майките сресват и парфюмират децата. Пътниците се приготвят за слизане, прибират хамаците  и стягат багажа си.
Моура е село с претенции за град. Има една главна улица, една странична и към днешна дата, мисля, три автомобила и четири или максимум пет мотоциклета. Благодарение на каменната кариера и малката фабрика за лед голямото завоевание на селото е, че има електричество 24 часа в денонощието. Което е мечта за близките села – те получават малка месечна квота за няколко часа ток, предимно вечер.
В Риу Негру, около Моура, се вливат много реки: Риу Бранку, Риу Унини, Риу Шеруини. Обитава ги традиционното население, групирано в малки селища от пет до седемдесет семейства, които заедно споделят изолирания живот, трудностите и необходимите умения и стратегии за оцеляване в този отдалечен и все още девствен регион. До осемнайсети век той е непознат за западните цивилизации. Първите португалци, достигнали Риу Бранку, имали за цел да отвличат индианци и да ги продават като роби в Белен, щата Парà. В началото на двадесети век, когато пришълци редовно нахлували в местните територии в търсене на природни ресурси, като каучук и бразилски орех, Моура бил важен аванпост. Коренното население от Риу Жауапери, страховитите воини от народа уаймири-атроари, с лъкове и стрели отблъсквали нашествениците към Моура. Днес по-възрастните от поречието, индианци или не, все още помнят и разказват историята на тези сблъсъци, внезапните нападения, предателствата и многото погубени животи.
Много семейства от близките реки се преселили в Моура, за да правят бизнес. Паула и Мануел успели в това начинание – отворили малък магазин, който с годините се разраснал до бензиностанция, след това почти до супермаркет. С големи усилия се снабдяват със стока от града, Манаус, като я транспортират както могат – със собствени плавателни средства или се възползват от седмичните курсове на „Команданте Натал“, поемайки доста високи разходи, които компенсират с удвоени цени на стоките за клиентите. Имат четири деца, вече пораснали и получили образование: синът е във флота, едната дъщеря има успешен брак в Боа Виста – сватбата била с галаобяд и фотографи. Най-малката, Таина̀, бе избрана за Мис Моура преди две години въпреки свития нѝ характер.
Когато корабът акостира в Моура, първата от трите междинни спирки преди крайната в Барселус, малкото пристанище вече е пълно с народ: заминаващи, посрещачи на някой пристигащ или очакващи стока, друга стока, която трябва да бъде натоварена. Слизам и аз. Последните три часа от пътуването ми са с моторна лодка, често с тази на Мануел, който не се двоуми, щом става въпрос за пътуване нагоре по Жауапери, където се е запознал със своята Паула.
Трудностите са изцяло заради транспорта – да се пренесе стоката от кораба на транзитния кей и от него на моторна лодка и до крайната дестинация, да се натовари на рампата, което заради ниската вода тези дни означава да изкатериш 200 метра с наклон 40 градуса и знаеш, че не можеш да го направиш сам. За щастие, Мануел е тук. Сериозен и скромен, той е мъж с приятна външност, среден ръст, светла кожа, неуморим работяга. Обикновено спира работа колкото за един обяд, после се втурва при Паула, не само от любов, а и от благоразумие. На нивото на Моура, Риу Негру достига до 3 км ширина и за да бъдат прекосени, човек трябва да държи сметка за времето, вятъра и дъжда. Вълните лесно могат да обърнат една малка 5-метрова лодка като неговата, a тръгнеш ли да потъваш, без да можеш да повикаш помощ, най-вероятно би означавало смърт. Прекосяването на това открито пространство е най-опасната част от пътуването за всички жители на региона.
Така се стига до Xixuaù, което се произнася ши-шу-а-у̀, селце с малко на брой наколни колиби, липсващо в официалните географски карти, както и повечето селища в най-отдалечените части на екваториалната гора.
До него се стига нагоре срещу течението на Риу Негру и Риу Жауапери с отправна точка Манаус и след като се прекоси огромната мозайка от редуващи се езици суша на Анавилянас, втория по големина речен архипелаг в света. Шишуау̀ е последната общност преди земята на народа уаймири-атроари, където плаването спира и не минава никой.

Безкрайността е познато понятие за всеки роден в Амазония, пространството тук изглежда безгранично. За да разбере човек начина на мислене на крайречните обитатели, трябва да проумее мащабите на територията. По права линия разстоянието между двете крайни точки на Амазония, т.е. извора и устието на нейната главна река, Амазонка, е почти 7000 километра. Като си представим земната сфера, това е почти същото разстояние, което дели Рим от Белен, градa портал към Амазония.
Предполагам, че усещането да си спрял посред Атлантическия океан, е същото, което изпитвам тук, в моята колиба, в центъра на амазонската джунгла.
В началото, когато се случваше да говоря за обезлесяването пред жители от отдалечени селища, изолирани поради разстоянието и ограничения достъп до информация, си спомням някои скептични коментари: „Не могат да я унищожат цялата, тя е безкрайна“, Тя, Амазония. Действително е безкрайна и човешкото око не само че не може да стигне до края ѝ, но я вижда и удвоена. Най-познатият и обичаен образ за всеки, прекосяващ тази шир, е идеалното отражение на гората във водите на реката като в някакво полегнало огледало, в което образът се удвоява като в калейдоскоп в две съвсем еднакви части. Реките също имат своя двойник – небето. Същото количество вода, което тече по земята на Амазонския басейн, тече и на небето, изпарявана от 400-те милиарда дървета, които съставляват тропическата гора. Само река Амазонка пренася 17 милиарда тона вода на ден и поне толкова – така наречените летящи реки, огромни маси водна пара, тласкани от пасатите и носещи от Амазонския басейн влага, дъжд и следователно – плодородие на бразилския Юг, чиито земи не са пустиня само по тази причина.
В обширното амазонско пространство водата играе главна роля. Реките се отличават по цвета на водите си: води с различни химични и физически качества се срещат, без да се смесват, не отстъпват, създавайки уникални зрелища и вариации с други цветови нюанси. Тъй наречените бели води на Амазонка водят началото си от младите скали на Андите и цветът им се дължи на повишената концентрация на наноси. Обратно, бистрите синьо-зелени води на река Тапажòс идват от древни и промити скални образувания и дренират бедната на хранителни вещества почва. Докато тъмният цвят на водите на Риу Негру се дължи на органичния материал в горската почва, който се разлага във водата по време на сезонните наводнения. Едно разнообразие от условия, определящи наличието или отсъствието на живи същества.
Степента на добри условия за живот за нас, хората, е обратнопропорционална на геохимичното богатство. Колкото повече хранителни вещества изобилстват в една среда, толкова повече живот поддържа тя. Колкото повече живот има, толкова повече живот се заражда. А с него и опасностите, насекомите, хищниците, болестите и враждебните действия. По-бедна на хранителни вещества вода, – по-малко живот, по-малко насекоми, по-малко хищници, по-малко опасности, но затова пък бели плажове и кристални води.

Наколното ми жилище се намира на брега на малък приток с бистра вода, който се влива в река с тъмни води на няколко километра от поток с млечнобели води. Резултатът е среда, богата на див живот, но годна за живеене и за нас. Нагоре срещу течението няма други селища, нито колиби, така че считаме водата годна за пиене и това е водата, която пием.
Привилегията на изолацията е тишината, а в далечна Амазония тишината е от съществено значение. Звуците на животните, на растенията, на вятъра и дъжда, на бурите се разнасят по различно време на фона на една първична тишина. Покоят в три следобед е основа за подготовката на концерта на цикадите в четири часа, изпъстрен с мелодичната песен на птиците намбу, а преди залез слънце ни стряска крясъкът на тигровата чапла, подобен на този на пумата; междувременно се разнася монотонният и вибриращ звук, издаван от жабите, най-малко шест или седем различни вида, които квакат едновременно или се редуват, сякаш си предават щафета, бавно, до късно през нощта, когато започват да се обаждат маймуните ревачи. Наоколо е такава тишина, че чувам шумоленето на падащо листо. Ако някое моторно средство приближава по реката, го чувам от километри. Понякога през нощта долавям шума на електрическия генератор на селище на 20 километра оттук или дори съскането на змия.
Спомням си, че мислех за тази тишина в garimpo на река Жума, открита златна мина, една от нелегалните, където важи законът на Дивия запад и където хиляди хора, дошли само за няколко месеца, нахлуват и опустошават гората, замърсяват водните пътища и принуждават фауната и флората да търпят постоянния шум на изкопните машини по двадесет часа на ден. Помислих си какви късметлии сме ние, аз и съседите ми от околните колиби, че можем да живеем в тишина. Не всички жители на Амазония се радват на подобна привилегия. Амазония може да изглежда хомогенна, но тя е мозайка от звуци, Вавилон от езици, от знания и стратегии за оцеляване. Повече от 12 000 години е обитавана от хората на гората: коренни жители и традиционно население, ловци и събирачи, речни жители, кабоклу и киломбола, развили огромно разнообразие от култури, начин на живот и езици.
Движещата сила за това многообразие е може би различната среда в рамките на биома – съвкупност от гъсти гори, залети територии, открити полета, алувиални почви, мангрови гори, планински гори, взаимодействащи помежду си. Милиарди години на геоложки промени и милиони години еволюция са създали тук условия за най-високата концентрация на биоразнообразие в света.
В същото време този биом е и антропогенизиран, урбанизиран, шумен. И то не от днес. В Амазония има следи от градове и мрежи от селища, датиращи отпреди 1500 години, много преди пристигането на португалските колонизатори. Намират се свидетелства от древни цивилизации, строили пътища, канали и дори 20-метрови пирамиди, както в Боливия, където са открити селища, свързани помежду си с пътища, всяко със свой административен и духовен център и определени познания за използването на пространството. Това противоречи на разпространеното становище, че до пристигането на европейците през XVI век, народите на Амазония са живели в малки номадски племена с минимално въздействие върху околната среда. Учените го наричат „градска среда с ниска плътност“, това е зората на днешните метрополии. Оттогава, където и когато е било възможно, горските народи са се стремили да изграждат градове. Икитос, Летисия, Коари, Манаус, Сантарей, Белен са сред най-важните, но разположените край реките на Амазония градове са стотици. Почти всички са с под 50 000 жители, но вкупом са дом на над 75 процента от населението на региона. Вписват се в околния пейзаж като петна от жълто-сиви звезди върху зелено платно, сякаш някой е изтръскал четката. Границата в края на града и началото на екваториалната гора е физическа, може ясно да се види както от наблюдателната кула на Музея на Амазония, МUSA, в Манаус, където пред очите ни е последният градски квартал и началото на горския резерват Адолфу Дюке, така и от къщата на донa Клеу, последна в редицата долу във фавелата на Какау Перейра, от чийто кухненски прозорец се вижда поточето и зад него зелената стена на джунглата.

Девет нации, 47 милиона души, над 300 езика, десетки традиционни народи, 2,2 милиона коренни жители и повече от 400 етнически групи, от които най-малко 80 са в доброволна изолация. Четири метеорологични и четири хидрологични сезона, води в три различни цвята, гори, савани, планини, реки, езера, водопади, скали, плажове, плантации, ферми, градове, защитени територии, мини, нефтени станции, язовири и ВЕЦ-ове. Това са многото лица на най-голямата тропическа гора, останала на планетата.
Едно малко село във вътрешността вече повече от двайсет години е моята привилегирована гледна точка. От тук, където живея днес, съм тръгвала много пъти, за да стигна до най-отдалечените части на Амазония и да опозная по-добре околните райони, водена от различни мотиви: изследователски проект, журналистически репортаж, мисия за международно сътрудничество. Именно от тук, от моето наколно жилище, ще се опитам да разкажа какво видях.