Откъс от книгата

Встъпителни думи и фонетични бележки

Обръщам се към малгашите във Франция, които четат: бъдете благосклонни, тъй като пиша основно за читатели, по-голямата част от които не познават Мадагаскар или са чували само носталгични истории, разказвани от някой стар чичо, прекарал на острова две години от живота си през 1960-те.
Първо, струва ми се важно да ви разкрия нещо, което всъщност беше откритие за мен самия: а именно – вашия език, толкова нежен, толкова красив, толкова поетичен. Толкова малко практикуван от нашите съотечественици, а толкова лесно научаван от англичаните или американците, че изглежда, сякаш е писан за тях… Езикът е ключът, необходим за отключване на богатствата и изтънчеността на вашата култура. И поради тяхната умствена или езикова леност в наши дни, а вероятно и заради тяхната „цивилизационна мисия“ или комплекса им за колониално превъзходство в миналото френските посетители не са положили достатъчно усилия да научат малгашки освен няколкото забележителни мисионери или учители. Жалко.
Още през първия ни месец в Тана претърпях неуспех с вашия език. Все пак съм учил (и забравил…) много езици през тридесетте години далечни пътувания по света. Очевидното, което поразява всички френскоезични посетители, е, че вашият език не се произнася така, както се пише. Мосю дьо Ла Палис не би могъл да го каже по-добре, но все пак трябваше да проведа проучване, което много малко наблюдатели са направили. Откъде можеше да произлиза този фонетичен хиатус?
Подсказа ми го един млад сътрудник от Корпуса на мира, осемнадесетгодишен американец, пристигнал два месеца преди срещата ни от Средния запад. Това беше първото му пътуване в чужбина, не е ходил в университет и все пак се оправяше добре на malagasy – така се нарича езикът на английски… и на малгашки, както знаете. По-нататък ще видите защо този малък детайл е важен. Да не би да си имам вземане-даване с някой гений по езиците? Да не би да е следвал някакъв специален метод на обучение в Мантасоа, тренировъчния лагер на брега на един красив язовир на изток от столицата?
Не. Той имаше ключа! От раждането си! Един исторически ключ, който вероятно познавате, но който е преди всичко фонетичен ключ. Преди да ви го дам, нека се обърна към сънародниците си.
Имерина. Разбира се, името не ви говори нищо. Въпреки това е съществено. Също толкова важно като Анжу, Валоа или франките за французите. Това е едновременно територия, кралство и идентичността на един народ: мерина. Това не ви говори нищо, защото в най-добрия случай сте чували да се говори за „мерна“, освен това през колониалната епоха ние, останалите французи, сме ги наричали hova, което произнасяме като „хув“. Което, между другото, е било несвойствено, тъй като hova са само една от кастите на мерина, тази на буржоата, между аристократите andriana и пролетариите andevo, когато не са били робите mainty. Твърде се отдалечих от темата.
Имерина, да се произнася „имерн“, е възхвалявана и възпявана в нашите романтични разкази от края на века от изследователите и изтъкнатите географи под името Емирн. Емирн, Имерина: обратното, нали! Как е възможно такова изопачаване? Английска измама, разбира се! Защото сред многото разногласия между нашите два народа съществува едно основно: малгашкият е бил написан от двама англичани, англиканските пастори Дейвид Грифитс и Дейвид Джоунс, между 1820 и 1823 г. Те успяват първи да убедят крал Радама I да запише малгашия. От незапомнени времена тази устна цивилизация е устояла без него. Много практично, за да си запази властта и да остане непозната за чуждия свят, това си е истинска защита. Арабите вече са се опитали да транскрибират езика по крайбрежието, тъй като е трябвало да поддържат търговските регистри и тези на търговията с роби – което е създало сурабе, – но той остава локализиран в няколко фактории.
Как са процедирали англичаните? Транскрибирали са с английска фонетика думите, произнасяни от мъдреците и ерудитите в двора.
Така например ние, французите, чуваме думата за слънце masoandro като „масоандж“. Но как, да му се не види, Грифитс и Джоунс са успели до такава степен да преобразуват тази дума? Много е просто – определено нямаме същия слух! Значи е достатъчно да сме предупредени и да четем, все едно сме англичани: maso-andro („масу-анджу“). И да го четем бързо. Един италианец, испанец или французин би написал езика по различен начин.
Между другото, преводът на думата „слънце“ на френски е „око“ (maso) на „деня“ (andro), което предзнаменува поетичните съкровища, които съдържа този език. Окото на Бога, което ви наблюдава през целия ден. А Богът във всичко това? Бог: Andriamanitra. Отгатнете как се произнася това: „Андиамандж“!
И всичко е в реда на нещата. „Мерси“? Misaotra, което се произнася за нашите френски уши като „мисоч“! Как да се справим с тази смайваща метаморфоза? Произнасяйки думата на английски и „изяждайки“ последната сричка. Ето защо е много по-лесно за един англичанин да научи малгашки: той е написан не за тях, а от тях. Ето защо и французите винаги се затрудняват и си късат нервите. Те са нямали ключа. И накрая, ето защо е трудно за малгашките деца да научат едновременно техния език и френския, език, който е на изчезване в Мадагаскар, освен, разбира се, сред елита.
Нещата се усложняват още малко от факта, че с цел да бъде справедлив и тъй като англичаните са изоставили политически страната на французите през XIX в., крал Радама II, за да се хареса на всички, преотстъпва произношението на гласните на френските йезуити, a, e, i, y, без o, което се произнася като „у“, и дава съгласните на английските пастори. Например j се произнася като „дж“, tr се произнася като „ч“, но преди всичко краят на думите се „изяжда“ и не се произнася.
Накратко, четете малгашкия на франглийски: това ще ви помогне да откриете съкровищата на мъдростта и философията, които крие. Надявам се, че като повдигам този неудобен фонетичен въпрос, ще допринеса за отварянето на очите и ушите и за възбуждането на любопитството на влюбените в тази страна, в нейната култура и език.

Александър Пусен,
23 септември 2020 г.

1

Имерина. Ден първи

(и петте предшестващи го месеца)

16 октомври 2014 г., Domaine Saint-François,
къща за гости на ASA, км 0

Гледам краката си. Те никога не са ме предавали. Разхождал съм ги по целия свят. Видели са прахоляк, пясъци, кал. Стоя прав с чаша чай в ръка зад моята каручка, заобиколен от близките ми. Със свито сърце. Както винаги при големите отпътувания. Без фанфари, дискретно, защото избрахме да е така. Поемаме на обиколка на Мадагаскар пеша, семейно. Цялото ни бъдеще се съдържа в тези думи: обиколка на Мадагаскар, пеша, семейно. Придружени от каручка, теглена от зебута, която да носи багажа ни. Изглежда просто. Въпреки че от пет месеца всички ни повтарят, че това е невъзможно – малгашите, изселниците, настанили се в Мадагаскар, и zanatany, изчезващият вид французи, родени тук. Ние ги игнорираме. Докато не сме започнали, докато не сме направили първата крачка, всичко е все още възможно. Тази несигурност ни окуражава, подхранва въображението ни: „браздата“, в която да засеем нашия проект, да вложим нашата енергия. Въпреки това съм притеснен по време на тази последна скромна закуска, на която чаят и сладкишите имат вкуса на комфорта и сигурността, а ние ще се откажем съзнателно от тях за неопределено време. Но аз се държа на положение, нали съм pater familias! Не трябва да се провалям при първата крачка. Слънцето вече се издига над хоризонта, което показва, че закъсняваме. В действителност съм разяждан от тревога. Чувствам се отговорен. Всъщност двамата със Соня сме отговорни: да споделяш, означава да разделиш бремето… Тази слабост е нова, появила се с бащинството. Когато заминавах на предишните си дълги пътувания, тази ахилесова пета я нямаше.
Нямаме търпение да се сблъскаме с приключението, да се гмурнем в него, да направим първата крачка, встъпителна за един нов живот, за едно прераждане. Фотосесии, добри думи, мъчителни отлагания, минутите отлитат, секундите. Щеше да е по-лесно с едно предстартово броене. Има свидетели: група подпийнали френски пенсионери, които непрекъснато снимат с фотоапаратите си. Коментарите им и малките им шеги не ни притесняват. Нашата домакиня Фанджа, която беше толкова добра с нас, няма „да ни остави да тръгнем ей така“, без kabary, реч за спазване на традицията: трябва да минем под закрилата на предците, razany, да ги предупредим устно за проекта. Зебутата потропват нервно върху паважа на двора. Най-накрая Фанджа ни пожелава късмет и отправя към нас свещените слова: Soava dia! O tahina Andriamanitra. Срещам погледите на Соня и на Тово, нашия говедар. Моментът настъпи: заминаването! Размърдваме се под звука на аплодисментите.
След портата завиваме надясно. Знаем пътя наизуст. Зебутата също. Тренирахме много преди деня с главно Д, за да се подготвим. Вече станаха пет месеца, откакто пристигнахме в страната. Оставям каручката да се движи и превъртам мислено всички тези седмици, през които сякаш нищо не напредваше. Те обаче бяха изключително натоварени – всичко беше насочено към тази първа крачка. Пет месеца да напипаме пулса на страната, да се срещаме с хора, да се научим, да разберем, да усъвършенстваме нашия проект. Пет месеца да доизпипаме каручката, да я напълним само с най-необходимото, оставяйки ненужното. Пет месеца да се абстрахираме и да измъдрим тази нова мечта.
Приземихме се в Мадагаскар на 16 май 2014 г. Няколко дни преди заминаването ни една приятелка на Соня, Тамара, за която често чувах да се говори, но за която от години не сме имали никакви новини, ни написа тази поетична покана: „Вятърът на интернет довя до ушите ми вашия проект. Няма да повярвате, но аз живея в Тана със съпруга ми и дъщеря ми Филае и ще се радваме да ви посрещнем!“. Магията на живота. Неговата мистериозна нишка. Двойно съвпадение: тази приятелка, нейното присъствие в мадагаскарската столица, откъдето бяхме предвидили да тръгнем, но където все още нямахме отправна точка, и името на дъщеря ѝ, същото като на първородното ни дете. Име, което не се среща особено често.
Не знаехме почти нищо за Мадагаскар, никога не бяхме стъпвали там, нямахме нито семейни, нито колониални корени там, нямахме никаква друга причина да отидем освен любопитството. Когато преди това обикаляхме Африка пеша от нос Добра надежда до планината на Блаженствата, минахме покрай този голям остров, между Мозамбик и Малави, и се поколебахме дали да не се отклоним. Накрая притегателната сила на африканския континент го отнесе. Кръстосвахме Източноафриканската рифтова долина, от зората на човечеството, а Мадагаскар не принадлежеше към нея. Палеонтологията не е открила там древни човешки фосили – само sapiens – и ние продължихме по пътя си. Но със съжалението, че не сме отишли да разгледаме изключителния му ендемизъм, дължащ се на изолацията му.
И ето ни най-накрая тук. Само на седемнадесет километра западно от столицата. На границата на този огромен насип от оризища, който обгръща като майка закрилница голямата скала, на която е кацнал Антананариво. След няколко изкачвания и спускания, лъкатушейки през крайградски имоти, сега стоим на края на широка и равна долина, където на всеки парцел оризопроизводители подготвят усърдно земята за „бракосъчетанието“ ѝ с плодовете. Дъждовният сезон наближава и има работа! Хората, които срещаме, са добронамерени. Поздравяваме ги с ентусиазма на начинаещите, а те се спират за миг, за да хвърлят поглед към тази странна каручка и да ни помахат за поздрав, преди да продължат да обръщат земята с ралото или браната.
Каручката върви добре, нищо не скърца, реглажите са съвършени, зебутата вървят с бавна и важна походка, небето е синьо, мечтата ни е в ход! Разпитвам децата. Филае седи на седалката точно зад зебутата в предната част на каручката, откъдето може да се управлява.
– Е, Филае, доволна ли си, че най-накрая тръгнахме?
– О, да! Вече десет години казвате, че заминаваме, и най-накрая моментът настъпи!
Едва на девет години… а вече има готов отговор! Юлис, кацнал на алуминиевите сандъци отзад, е по-лаконичен.
– А ти доволен ли си?
– Мда!
– Всичко наред ли е? Да не си гладен? Жаден? Добре ли си се настанил?
– Мда…
По-скоро е тъжен, че напуска нашите добри самаряни от Тананариво, семейство Щолщайнер и техните три деца. Те ни приеха в дома си за четири месеца след Тамара и Силвен, докато аз майсторях каручката ни, и цяла една стая в къщата им беше отделена за „Лего“ и „Плеймобил“. Изоставянето на тази страхотна площадка за игри заради неизвестното вероятно не му изглежда разумно… А пропускането на училището! Все още не знае какъв щастливец е! При пристигането ни беше на шест години и след това стигна съзнателната възраст, отпразнувайки седмия си рожден ден при нашите нови приятели. Време е да премине от пластмасовата количка „Плеймобил“ към тази в естествен размер! Към реалния живот на големите!
Внушителни пещи за тухли пушат по пътя. Това са квадратни кули, високи и широки като къщурки от кирпичени тухли, натрупани умело, така че горещият въздух да циркулира от долу нагоре от отворите за въздух в основата.
– Виж, Юлис! Приличат на кули от лего!
В пролуките между тухлите – оризови люспи. Тези малки фини обвивки, които обгръщат зърната и които се веят на вятъра, изгарят бавно, осигурявайки изпичането. Близо до пещите се намира работилницата под открито небе, където се суетят мъже, сухи като изсъхналите филизи на лоза, чиято кожа блести на слънцето от потта. Те отливат тухлите, като хвърлят със замах смесената с оризова слама кал в малък дървен калъп, закачен на забучен в земята кол. Просто, но ефикасно. Един удар с лопатката, изваждане от калъпа и глиненият слитък се нарежда направо на земята за първо сушене на слънцето. Юлис е запленен. Възможност за един първи нагледен урок.
– Така ли се правят къщите?
– Да, това е традиционният метод, който води началото си тук от XIX век. Оказва се, че англичанинът Джеймс Камерън, който е бил мисионер и съветник на краля на Мадагаскар Радама I, произвежда първите тухли тук през 1826 година. А двама французи, Луи Гро и Жан Лаборд, разработват нова архитектура на къщите, с веранди, поддържани от колони. Но именно Камерън разпространява този стил в целия регион по време на второто си пътуване.
– Откъде знаеш всичко това?
– Филип Жирар ми го разказа, този, който е построил всички къщи в квартала „Уотърфронт“!
Като че да се онагледи разказът ми за архитектурата, минаваме покрай красиви традиционни къщи в първия квартал, който прекосяваме. Състоят се само от един етаж и прави външни коридори, подравнени и обезопасени с парапети с плоски решетки, изкусно украсени като тези на балконите на швейцарските планински хижи. Тези коридори подслоняват външните дървени стълбища, където на сянка са окачени лук, плитки чесън или царевични кочани. Колоните имат малки капители от стърчащи тухли, а триъгълните фронтони на къщите – кръгли прозорчета, обрамчени с червени тухлички. Корнизът е украсен със старателно изработени фризове. Покривът, достатъчно полегат, че да устои на поройните дъждове на мусонните бури, е покрит с керемиди, чиято подредба наподобява рибени люспи. От този модел Жан Лаборд, който произхожда от Централна Франция, копира калъпите.
– Даваш ли си сметка, че тези къщи са на над един век!
– А какви са били къщите им преди това? – подема отново Юлис.
– На аристократите са били дървени, но някъде към XIX век поради обезлесяването този материал е станал толкова рядък, че само те са имали право да го използват. Хората са имали сламени къщи или колиби от тръстика. Но ужасяващи пожари са унищожили кралския град, затова, когато първите европейски пътешественици са успели да се приближат до властта, от 1820 година натам са предложили решението с къщите от тухли като в Англия.
– Защо не ги правят от камък като при нас?
– Защото според един кралски едикт камъните са били запазени за гробниците, за вечната обител.
Соня и аз научихме всичко това през последните пет месеца при честите ни посещения в горната част на града, който веднага ни заплени.
Първата ни гледка към Тана на излизане от летището, от дигите, които пресичат оризищата, беше едно откровение, една изненада и безпрецедентен естетически шок. Никъде другаде в Субсахарска Африка не бяхме виждали такава архитектура, толкова структурирана, толкова древна, толкова дълбоко вкоренена в културно отношение, толкова красива, с изключение може би на руините на Велико Зимбабве, но това беше мъртъв град. Тук ровата на Манджакамиадана, или дворецът на Кралицата, беше надвесена с цялата си величественост над равнината и скупчените постройки, вкопчени в стръмните склонове на огромната скала, на върха на която е построена. Соня остана със зинала уста:
– Еха! Впечатляващо! Усеща се, че тук има история и култура на красотата…
Стиловете и всички архитектурни епохи, които се смесват в града, също привлякоха погледа ни – почти османски остатъци от дялан камък, лят бетон от 30-те, модернизъм от 50-те, да не говорим за отклоненията от 70-те с лек съветски привкус, грозотиите на китайската настилка с плочки или индийската армировъчна стомана, стърчаща към небето… Въпреки цялата анархия на тази разюздана урбанизация изпъкваше един уникален мадагаскарски стил, неочакван, със своите традиционни тухлени къщи. А павираните улички! Огромни павета, блестящи и излъскани от последния век, по които окачванията на постоянния поток от бежови ситроени 2CV и рено 4L правят чудеса.
Павета и коли, табели, написани навсякъде на френски, жандармеристи със същата униформа като на тези във Франция не ни оставиха равнодушни. Бяхме изумени. Защо не знаехме, че нашите две страни бяха толкова свързани? Защо във Франция вече не се говореше за Мадагаскар? Това са първите въпроси, които ни идват наум, предизвикани от всичко, което разпознаваме сред гъмжилото на улиците, с разносвачите на зеленчуци или яйца, децата, които играят по тротоарите, и мъжете, потящи се под слънцето, крачещи с боси крака по изгарящата настилка и бутащи ръчни колички; бледолилавите лехи с водни хиацинти в изоставените оризища. Имахме усещането, че се докосваме до древен свят, богат на традиции, който граничи с една силна култура, уникална на света, но смесена с познати знаци.
Когато пристигнахме при Тамара, след първоначалните прегръдки и целувки, я заразихме с нашия екзалтиран ентусиазъм.
– Като цяло първото, за което говорят хората при запознанството им с Мадагаскар, е мизерията, която ги грабва при пристигането, просяците, купчините кофи за смет и дрипавите вехтошари, а не естетическият шок!
– Всъщност, когато си опознал Индия или Африка, истинските, не тези на парковете за диви животни и на красивите хотели, тази мизерия не те изненадва. И впрочем не мизерията видяхме, а по-скоро бедността и силния дух. Усеща се, че тук има някаква воля за борба и работа, като кипеж. Освен това бяхме изненадани да видим малки романтични двойки да се държат за ръка, да вървят свободно по улиците, момичетата облечени елегантно… Изглеждат безгрижни в това отношение…
Тамара и Силвен ни слушаха, развеселени от този нов поглед.
Аз продължих:
– Обожавам първите впечатления – според крилатата фраза те винаги са грешни, но аз мисля, че е по-скоро обратното. От пръв поглед тук изглежда, че хората работят здраво, за да оцелеят, но не им се помага и могат да разчитат единствено на себе си. Дрипавите просяци и групичките сополиви деца, които протягат ръка по тротоарите или между колите в задръстванията, шокират, разбира се, и веднага разбираме, че държавата майка не съществува или че евентуалните системи в помощ на тези хора са по-малко ефикасни от просията.
Ъгълчетата на устата на Тамара се бяха извили в лека усмивка, която означаваше, че ще замълчи, но че мисли по същия начин. Тя работи за сътрудничеството на региона Ил-дьо-Франс, който е с най-големия бюджет за децентрализирано сътрудничество в страната. В задълженията ѝ влиза да се опита да подобри управлението на града и да подпомага градската общност на Антананариво.
– Виждам, че сте пообиколили наоколо! Но ще видите, че в Мада нещата не са такива, каквито си мислите. Всичко е деликатно, измамно, приветливо, изградено от преструвки и нюанси. Знаците не са същите. Трябва да внимавате с привидностите…
Съпругът ѝ Силвен, основател на туристическа агенция, напълно споделяше мнението ѝ.
– Когато си помислиш, че си разбрал нещо тук, може да приемеш точно обратното и вероятно ще бъдеш по-близо до истината. Трябва да си много предпазлив. Тази страна се отнася с изключително уважение към традициите. Те не са там само за фолклора, но и изграждат цялото общество. Всъщност тук сме повече в Азия, отколкото в Африка. Въпреки чувството на близост, което може да имаме, идвайки от Франция, това е само привидност. Доста далеч сме от дома ни, вярвай ми!
– Наистина веднага почувствахме, че сме повече в Азия! – потвърди Соня. – Като че ли целият континент се е смесил тук: срещнахме военни, които приличаха на гурките в Непал, продавачи на патици, които приличаха на филипински селяни, носачи на вода, които можеха да са камбоджанци, виетнамски рикши, индонезийски продавачи на портокали, но и групи млади момичета с дълги и прави коси като полинезийките на Гоген от Маркизките острови! Къде е Африка?
– Да, но ще видите, че като приближавате крайбрежието, ще срещнете везо, сакалава, бара, масикоро, много различни етноси от населенията на Високите земи, по-африкански дори в поведението си. А в същото време всички са и малгаши! Не е нито Азия, нито Африка, това е Мадагаскар, една смесица от двете, уникална за света, с френска спойка, защото цялата законодателна, административна и конституционна система е копирана от нашата. Елитът би минал и без това наследство, но в същото време добре се възползва от него. Просто е. Именно това е вълнуващото! Наследствата на историята! Опитвам се да прилагам на практика следния принцип на Бернар Вербер: „Важното е не да убеждаваш, а да подтикнеш към размисъл…“.
С тези добри съвети прекарахме пет месеца, за да се запознаем с историята на страната от книги и учебници, да се опитаме да разберем целите на властта, междуетническите борби, трафика на роби, френско-английското съперничество, кръстовището на влиянията. Сдобихме се с невероятната книга на Пиер Соньо, „Жан Лаборд. За любовта на една кралица“, която разказва за екстравагантния живот на авантюриста, изобретателя, индустриалеца и дипломат Жан Лаборд, персонаж, какъвто се ражда в страната ни веднъж на сто години. Също така се консултирахме с неизменния сборник „Мадагаскар, една култура в опасност“ на йезуита Силвен Юрфер, фин познавач на малгашката душа, с когото имахме щастието да се срещнем на два пъти. Не сме съвсем чужди на мистериите на тази страна към момента, в който навлизаме дълбоко във вътрешността ѝ. Изпитваме огромна жажда да узнаем повече за нея и да я открием сами.
Напускайки малкото предградие, се пренасяме в нов пейзаж. Именно с непознатото реално започва нашето пътуване. От всичко най-много обичам да закова поглед в хоризонта, за да се опитам да открия продължението, страницата на пейзажа, която да отгърна бавно! Соня върви отпред, отпуснала ръцете си и наклонила леко глава с дългата си руса плитка. Отдалеч усещам, че е щастлива, като освободена от оковите на това очакване. Тази жена е изключителна. Вече е извървяла 14 000 километра в екстремни санитарни условия, лишавайки се от всичко, спейки на земята, задоволявайки се с полуготови китайски супи с нудли и споделената храна от африканското гърне за три години, без риза за преобличане, без уют, без да се възпротиви! Това е моята Редник Джейн, дегизирана като млада жена, романтична и изключително женствена, една специална сила, жена мечта!
Срещаме първите каручки, натоварени с тухли, купчини слама, насипна глина или щайги с ароматни домати. Наистина са многофункционални. Нашата чисто нова красива пътническа каручка прави силно впечатление. Сякаш се перчи. Коларите обръщат глава след нея при преминаването ѝ. Изключително горди сме!
За обяд имаме среща с мосю Пол. Срещнах го при едно от многобройните ми отивания и връщания с буш-такситата между Тана и района Сен-Франсоа. Първоначално мълчалив и предпазлив при обявяването на проекта ни, постепенно се въодушеви от мотивацията ми и от реалните доказателства, които му давах за предстоящото ни отпътуване. Тук се отнасят с недоверие към историите на vazaha. Vazaha е чужденецът от Европа. Той винаги има оригинален проект, който ще претърпи неуспех в истинските условия. Мадагаскарците слушат любезно. Кимат с глава в знак на съгласие. Никога не противоречат. Виждали са да минават ексцентрици, ентусиасти, особняци, разбунтували се богаташки синчета с проект, който „ще премахне глада по света“, „ще се бори срещу неравенствата“ или дори „ще развие страната“! В Тана се срещнахме с един високопоставен международен функционер, който с високомерието на човек с престижно положение ни каза какво мисли за редовните новопристигнали vazaha:
– В Мада е страшно, прибираме тези, които са се провалили навсякъде: в брака или в професията си, често и в двете, и младите идеалисти, които още нищо не са направили, но имат идеи за всичко! Ще видите, че тази страна е гробище на добри намерения, където осакатените от живота, рециклирани няколко пъти, идват да удавят горчивината и скептицизма си в евтина бира.
Не знаехме дали това беше послание, което косвено се отнасяше за нас…
– А младите възпитаници на Института по политически науки… А? Вие също сте учили политически науки, нали? Е, добре… Да кажем, че говорят красноречиво, имат добри намерения, но тук, повече отколкото на други места, адът е постлан с тях. Имам предвид, че събеседниците им винаги казват „да“, но на място, конкретно, е друго нещо. Сътрудничеството е един огромен бизнес, който носи полза на всички, но не и на тези, които наистина имат нужда от него. Въпросните млади си тръгват, възхитени от работата, която си мислят, че са свършили. От толкова години – въпреки всичката помощ и сътрудничество, количеството налети милиони – нещата само се влошават…
В продължение на пет месеца този вид „оптимистични“ срещи само се множаха, за да полеят със студена вода нашия ентусиазъм. Стигнахме дотам, че избягвахме да говорим публично за проекта си и предпочетохме да не се набиваме на очи, да не се хвалим, тъй като черногледците се опитваха да ни разубедят.
Тази среща с мосю Пол е много важна за нас. Щастлива случайност е, че живее по маршрута ни. Той е първият ни мадагаскарски домакин. Стар другар по оръжие на президента Рацирака, той е бил морски командос, след това е изградил цялата си кариера в Министерство на финансите. Трябваше да тръгнем вчера. Изпратих му съобщение, за да изместя минаването покрай тях с един ден. Надявам се, че го е получил и не ни е очаквал по-рано.
След около час и половина вървене до една горичка от портокалови дръвчета предлагам на Тово да направим кратка почивка за зебутата, за да ги нахраним. Разбираме се много добре с нашия говедар, един дангалак, който говори правилно френски. Срещата ни е типична за увереността ни в способността на живота да осигури това, което е необходимо, когато е необходимо. Стига да му се даде възможност и да не се предвижда всичко. На това му се казва щастлива случайност. Именно щастливите случайности се навързват и подхранват една друга, правейки живота ни възможен.
– Тово, спомняш ли си как се срещнахме?
– О, да! Бях толкова изненадан да ви видя в селото, като паднали от небето! Мислех, че сте американци, защото американските баптисти ни бяха предложили водопреносна мрежа и чешма. Тогава си помислих, че идвате да проконтролирате нещата…
– А днес си тук! Не съжаляваш ли?
– Неее! Вашият проект е добър! За мен е чест да ви помагам и съм горд, че мога да ви покажа нашата страна и културата ни.
Срещнахме Тово случайно насред полето в момент, в който търсехме зебута, които да теглят каручката ни. Всичко започна в Имеринциатосика при Pininfarina на мадагаскарската каручка: Алфред Рандрианариманана (без паника, четете го разделено на три части: Рандриа-нари-манана; виждате, че не са чак толкова сложни малгашките имена), известен производител поради дизайна и издръжливостта на своите двигатели. Неговата миниатюрна и безименна работилница в сърцето на градчето, притисната между заведение и магазинче за телефони, беше задръстена с дъски, стърготини, сгурия и отломъци. Бях дошъл да се консултирам с него няколко пъти по технически въпроси за изработването, а дъщеря му Оливия ми беше помогнала много, защото говореше малко френски и играеше ролята на преводач.
Също така се възползвах от услугите на зет му, Ери, да ми намери две зебута, след като претърпяхме неуспех на месечния пазар на говеда в покрайнините на града. Зебутата за продан, почти винаги предназначени за кланицата, бяха прекалено възрастни, прекалено охранени, изморени, малко или никак обучени, а търговците на добитък виждаха в нас само изпратени от съдбата наивници, затова търсенето отне много време. Впрегатните зебута за каручка са рядкост и мадагаскарците не се разделят лесно с тях. Със сигурност пазарът не беше мястото, от което да се сдобием с такива.
Ери замина да търси двойка зебута за продан в околните селца. И очевидно беше намерил перфектните! Уговорихме си среща да отидем да ги видим край Национален път №1, този, който води право на запад до Цироаномандиди, минавайки през Аривонимамо, и който смятахме да следваме по паралелни пътища. Срещата беше на 25-ия километър, след малкото мостче на Кацоака точно след Парка на лемурите, където бяхме отишли да се любуваме за първи път на тези грациозни примати. Взехме Ери и потеглихме по тесен черен път, минаващ по многобройни заоблени скали, излагайки на риск картера и гърнето на автомобила. В такива случаи караме бавно, със скоростта на каручка. Оставихме колата в подножието на един хълм, на върха на който група сгушени къщурки се извисяваха над един завой на река Икопа.
Там Ери намери само жени, заети да боядисват дълги стъбла оризова слама, които се използват за плетене на шапки. Огромни многоцветни плитки се сушаха на слънцето, окачени на един балкон, придавайки празничен вид на селцето. Ери, който знаеше само две думи на френски, и аз, с моите едва три думи на малгашки, трудно разбрахме къде е отишъл този прословут Мишел, „собственик на зебута за продан“. Един съсед дойде да види какво искаме и успя да ни обясни, че Мишел тъкмо бил отишъл при местните власти да търси необходимите документи за евентуално прехвърляне. И ето така се запознахме с Тово.
Завършил висше образование със специалност „Социология и антропология“, дори изкарал три семестъра в университета в Монпелие и един в университета на Троа Ривиер в Квебек с държавна стипендия, поради липса на работа Тово е трябвало да поеме тази семейна ферма, за да не бъде завзета от съседите. Защото в Мадагаскар понятието за собственост не е същото като при нас, както ни обясни той: „Тук земята е рядкост и е свещена. Повече, отколкото навсякъде другаде притежаването на имот означава собственост! В такъв случай, ако не обработваш земята си, съседите могат тихомълком да я присвоят, заграбвайки малко по малко. И след три години това късче земя е изгубено, ако не внимаваш! Но това е нормално! Бог ни казва да правим така, че земята да дава плодове! Ако ти не го правиш, а съседът го прави, значи той има право!“.
Като реформиран протестант Тово е много вярващ. Затова каза следното:
– Небето ви изпрати и ме избра да ви помагам! Тук никога не е идвал нито един vazaha освен онези американски мисионери, които ни донесоха водата. И ето ви при нас – това не е случайност.
Тайнството на вярата. Вероятно беше прав, защото два месеца по-късно бяхме заедно.
В този ден той ни помогна за прехвърлянето с Мишел, от когото в крайна сметка купихме само едно зебу, красиво mena. Второто ми се стори прекалено агресивно и трябваше да потърсим друго в съседно селце. Бяхме избрали едно assada-assada и Тово се измъчи да ни помогне с процедурите: разбрахме важността на taratassy, административни документи, покрити с червени печати, без които не може да се направи нищо в Мадагаскар и които задават рамка за установяване на доверие. Бяхме открили, че тази страна, макар и с устна традиция, не беше от типа „имаме сделка“ за пет минути и че едно прехвърляне отнемаше време, безкрайни обсъждания, накъсвани от красноречиви мълчания. Само за установяване на доверие.
В крайна сметка, въпреки неговите усилия и предложеното примамливо заплащане, Тово не беше намерил говедари, които да ни придружат. Тъй като помежду ни вече се беше установило доверие, накрая му предложих да дойде с нас:
– Разбираме се добре! Благодарение на теб имаме две зебута и както ти каза веднъж, срещата ни не може да е била случайна!
– Но аз никога не съм карал каручка! И не познавам пътя!
– Голяма работа! Ще се учим заедно и ще го открием по-лесно с теб!
Най-сетне се съгласи и дори убеди съседа си Мишел, който според него беше истински говедар колар, да осигури „следсервизното обслужване“ на зебуто си, като ни придружи до първия етап от пътешествието ни, Ампасипоци, на около двадесетина дни пеша оттук.
Едва бяхме тръгнали отново след тази кратка почивка, когато забелязах мосю Пол да върви насреща ни усмихнат, с красива черна шапка на главата.
– Ако не го бях видял с очите си, нямаше да повярвам! До последния момент историята ви за обиколка на Мадагаскар с каручка ми изглеждаше като лудост. Извинете ме, но мислех, че си правите майтап с мен. Каква радост е да я видя как се появява в далечината! Разкошна е!
– Истина е, че минаването ни предизвиква много радост. След себе си оставя много усмивки. Доста обещаващо!