Докато сме свободни

Отзиви

Дързък и шокиращ мемоар
Sunday Times

Ширин Ебади разказва за поредица от зловещи атаки, които понася след като печели Нобеловата награда за мир през 2003 г. Този забележителен мемоар, който се чете като роман, описва опасната
ситуация, в която се намира, и непоколебимостта ù да остане твърда
въпреки всичко.
The Washington Post

Ширин Ебади е вдъхновяваща фигура, а нейната
напрегната, емоционална история е незабравима.
Publishers Weekly

Пленяваща и откровена история за куража и силата на една жена, която се изправя срещу иранското правителство и оцелява въпреки всички опити да провалят усилията ù.
Kirkus Reviews

За автора

Ширин Ебади е родена през 1947 г. в Хамадан, Иран. Ебади е една от първите жени съдии в Иран и първата жена, ръководила едно от най-висшите съдилища в страната, преди да бъде лишена от права
да практикува професията си след Ислямската революция през 1979 г. През 90-те години Ебади отново се връща към правото като защитник на правата на жените и децата и основава център за човешки права, който повежда битка за правна реформа и обществен дебат относно дискриминационните закони в ислямската република.
През 1999 г. прекарва един месец в затвора заради дейността си. Години наред тя е в центъра на женското движение на Иран. През 2003 г. получава Нобелова награда за мир заради своята рабо-
та. Живее в изгнание след протестите, последвали президентските избори през юни 2009 г.

Откъси

Пролог

Смъртна заплаха

Бях неспокойна. Вечерта беше съвсем обичайна, вечеряхме в дома на брат ми, но изпитвах необяснима тревога. В стаята беше задушно, светлината на лампите беше прекалено ярка, децата – по-шумни от обикновено. Излязох на терасата, за да подишам свеж въздух, и наблюдавах черните облаци, които пълзяха по небето. Отекна силен гръм и в следващия миг над Техеран заваля дългоочакваният дъжд, който прочисти отровната мъгла. Макар че беше април и вятърът трябваше вече да е прогонил зимното замърсяване, на мен ми беше трудно да дишам навън. Наскоро правителствен служител бе казал, че животът в град с толкова токсичен въздух е равносилен на „масово самоубийство“.
От няколко седмици работех по доклад за екзекуциите на деца, извършвани от правителството. Всички други държави по света бяха спрели рутинните екзекуции на деца, но Иран редовно осъждаше непълнолетни на смърт за различни престъпления: от предумишлено убийство до непредумишлено при самозащита. През 2004 г. властите наложиха смъртно наказание на шестнадесетгодишно момиче, задето е правило секс преди брака, или както го наричат – за „престъпления срещу целомъдрието“. Самият съдия изпълни ролята на екзекутор – заведе ученичката до бесилото, сложи ѝ превръзка на очите и направи знак кранът да я вдигне от земята. Тялото ѝ висеше там почти цял час, а бризът ветрееше черния ѝ чадор. Държавата не искаше тези екзекуции да привличат внимание, особено международно, но с моите колеги работехме усилено, за да покажем наличието на определен модел в присъдите. Това навярно бе най-дръзкият доклад, който бяхме писали, и предстоеше да го представим пред Организацията на обединените нации, където знаехме, че Ислямската република ще бъде осъдена заради тази практика. Предположих, че това бе причината за моето безпокойство. Щях да се успокоя у дома, седнала с чаша чай и доклада в ръка, за да проверя детайлите и да нанеса корекции.
Реших да се прибера рано и се сбогувах с брат ми и семейството му. Улиците бяха безлюдни, усещаше се миризма на изгорели газове, изгнили листа и дъжд. Качих се в колата, потеглих и в същия миг забелязах рисунка на стената на една сграда, осветена от улична лампа, която предизвикваше Америка и Запада: „Наложете ни санкции; ние ще се справим“.
Пътищата бяха притихнали, единственият шум идваше от локвите, през които минавах с колата. Завих по моята малка и спокойна улица. Валеше силно и навън нямаше никого, тротоарите бяха по-пусти от обикновено. Съпругът ми Джавад не се беше прибрал и вкъщи беше тъмно. Замислих се за доклада, който лежеше на бюрото ми и съдържаше ужасяващи снимки на деца, висящи обесени от крановете. Бръкнах неспокойно в джоба си за ключовете. Заобикаляйки локвите и поглеждайки нервно през рамо, аз видях бележката чак когато застанах точно срещу нея. На лист хартия, закачен с габърче на входната врата, ме чакаше съобщение от човек, който ме беше наблюдавал:
„Ако продължиш по същия начин, ще бъдем принудени да сложим край на живота ти. Ако го цениш, престани да злословиш по адрес на Ислямската република. Спри да вдигаш шум извън страната. Няма да ни е никак трудно да те убием“.

Глава 1

Сплашване

Историята на Иран е историята на моя живот. Понякога се питам защо съм толкова привързана към родината си, защо очертанията на планината Алборз в Техеран са ми също толкова близки и скъпи, колкото е лицето на дъщеря ми, и защо изпитвам такъв дълг към моя народ, по-силен от всичко останало. Спомням си средата на 80-те години, когато много от моите приятели и роднини започнаха да напускат страната, обезсърчени от бомбите, които валяха по време на войната с Ирак, и от контролно-пропускателните пунктове на нравствената полиция, въведени от новата ислямска власт. Не ги съдех заради желанието им да напуснат Иран, но у мен нямаше такъв импулс. Как би могъл човек да напусне града, в който са родени децата му? Как би живял далеч от дърветата в градината, за които се грижи всяка година още преди да са се родили нарове, орехи и ароматни ябълки?
Това беше немислимо за мен. Когато влязох в най-висшия съд на страната и новата революционна власт ми каза, че жените вече не могат да бъдат съдии, аз останах. Останах и когато властите ме понижиха до обикновен чиновник в съда, в който председателствах като съдия. Отказвах да слушам революционерите, превзели съдебната система, които в мое присъствие обясняваха, че жените са непостоянни, нерешителни и неспособни да раздават правосъдие – отсега нататък това щеше да бъде мъжка работа. Останах, когато иракските самолети бомбардираха къщите на нашата улица и ги сринаха със земята. Останах, когато новата власт заяви, че ислямът изисква жестоко правосъдие; че позволява млади мъже и жени да бъдат екзекутирани на покривите на сградите и да бъдат бесени на кранове заради своите политически убеждения, а след това телата им да бъдат захвърляни в масови гробове.
Не напуснах Иран и не изоставих исляма. Какво ще стане с нашата родина, ако всички си съберем багажа и се качим на самолета? Какво ще стане с вярата ни, ако сведем глави и си стоим мълчаливо у дома, позволявайки им да твърдят, че ислямът позволява убийството на писатели и екзекуцията на младежи?
Пишех дълги писма на емигриралите ми приятели върху тънката, прозрачна хартия, която използвахме за въздушна поща в онези години, и им разказвах, че все още успявах да живея. В средата на 80-те години спрях да работя и се затворих в себе си, прекратявайки всякаква връзка с бруталната политика на новия режим. Въпреки бомбите и контролно-пропускателните пунктове на нравствената полиция двамата със съпруга ми отгледахме двете ни момичета, които ходеха на училище с вързани на опашки коси и се учеха да четат. Вечеряхме заедно всяка вечер. Джавад продължи да работи като инженер, а аз гледах децата и търсех възможности за нова реализация, защото съдебната система се беше превърнала в мъжко царство.
В началото на 90-те години, след края на войната, дъщерите ни вече бяха пораснали и не се нуждаеха толкова много от мен. За кратко опитах да практикувам семейно право, но бързо осъзнах, че съдилищата в Ислямската република работеха много по-различно, отколкото по време на управлението на шаха преди това. Властите позволяваха на жените да работят като адвокати, но системата и всичките ѝ нови процедури не функционираха добре и на практика бе невъзможно да придвижиш едно дело напред в съда. Няколко пъти се сблъсках с трудности при опитите си дори само да прегледам досие в съда. Щом деловодителят разбереше, че няма да му дам бакшиш, за да получа досието (в корумпираните държави наричат подкупа по безброй други начини), той казваше: „Съжалявам, досието го няма. Елате отново утре“. Връщах се на следващия ден, а той казваше: „Съжалявам, нямах възможност да го потърся“. На третия или четвъртия ден най-сетне ми го даваше, защото знаеше, че ще дойда отново, ако не го направи. Но тъй като не исках да предложа подкуп, бях изгубила два или три дни.
В съдилищата ситуацията беше още по-лоша. Там правото беше на страната на онзи, който бе готов да плати повече; правосъдието се купуваше, не се водеше битка за него, нито се обсъждаше. Накрая в знак на протест окачих голяма табела в кантората си: „Поради настоящите негостоприемни обстоятелства в съдилищата вече няма да приемам клиенти и ще предлагам единствено правни консултации“. В онзи момент това не ми се струваше особено рисковано. Просто исках да бъда откровена за правния климат в страната, целта ми не беше да предизвиквам властта и да демонстрирам неподчинение. С времето обаче се научих, че мирното непокорство може да бъде силна проява на бунт. Скоро при мен започнаха да идват хора, които нямаха пари да си наемат адвокат – често те бяха обвинени в политически престъпления.
Състоянието на криминалното право беше особено тежко след Революцията през 1979 г. Ислямската република замени светския криминален кодекс, който действаше в Иран при управлението на шаха, със система от ислямско право, основана на прочит на ислямския закон шериат от VII век. И до ден днешен съвсем ясно си спомням делото, което ми разкри цялата дисфункция и жестокост на системата.
Приятелката ми Шахла Шеркат, видна феминистка, редактор и издател, ме потърси с въпроса дали съм съгласна да предложа консултация на семейството на единадесетгодишно момиче на име Лейла. Един ден Лейла беряла диви цветя на хълма до селото си, когато трима мъже се промъкнали и я нападнали. Те я изнасилили, удряли я многократно по главата, а накрая я хвърлили от близката скала. Местната полиция арестувала мъжете. Единият от тях загадъчно се обесил в затвора, а останалите били осъдени за изнасилване и убийство. Тъй като обаче законите от онова време ценяха живота на осъден за убийство мъж повече, отколкото на изнасилено и хвърлено от скала момиче, семейството на Лейла трябвало да плати за екзекуцията им. Близките на момичето не успели да съберат парите и мъжете били пуснати на свобода.
Ислямската република твърдеше, че тези закони се основават на принципа за кръвнината в ислямския шериат, но аз вярвах, че те не просто бяха несправедливи, а изкривяваха истинските ислямски правни принципи.
Докато търсеха справедливост чрез съдилищата, с времето семейството на Лейла изпадна в крайна нужда. Майка ѝ стоеше пред съда всеки ден, покрита с бяла забрадка, и мълчаливо стискаше табела, която описваше какво се беше случило с дъщеря ѝ. Както разказах по-подробно в книгата си „Пробуждането на Иран“, аз поех случая им и макар да не успях да им донеса справедливост, тяхното изпитание оформи онази правна реакция, която се превърна в моя втора професия. Съдията по делото на Лейла ме обвини в това, че моите доводи противоречат на исляма, но аз се позовах на ислямския закон и принципи, за да го предизвикам. Разбрах, че много от съдиите в Ислямската република не бяха особено или дори изобщо запознати с догмите на ислямския закон и че голяма част от жените в Иран нямаха представа, че законът ги дискриминира до крайна степен. Те осъзнаваха, че нямат почти никаква стойност пред закона, единствено ако животът им ги поставеше на някой мрачен кръстопът – развод, смърт на дете, разправия за наследство.
Възползвах се максимално от делото на Лейла – пишех статии, говорех публично за случая и не след дълго широкото му отразяване в иранската преса предизвика обществен отзвук. В една от работите си обясних, че съгласно криминалния кодекс всеки мъж, понесъл телесна повреда, засегнала тестисите му, трябва да получи компенсация, която е равна на кръвнината, отсъждана за живота на една жена. Поставих въпроса по следния начин: ако жена с докторска степен бъде блъсната от автомобил и загине, а тестисът на някой неграмотен убиец пострада в свада, животът на жената и тестисът на мъжа имат еднаква стойност ли? Това ли е отношението на Ислямската република към жените? – питах аз.
Темата за правата и равенството на жените беше привлякла обществения интерес за първи път след Революцията. Тогава видях, че иранското общество проявяваше съчувствие към тази несправедливост, и разбрах колко силен може да бъде гневът му; най-важното беше, че то принуди властта да обърне внимание на въпроса. Именно тогава аз поех по пътя, който следвам и до днес в търсене на справедливост, като защитавам правата на най-уязвимите – жени, деца, дисиденти и малцинства – и настоявам за правна промяна на бойното поле на обществените настроения.
Ислямската република има безброй недостатъци. Тя предоставя цялата власт на един върховен лидер, който не е избран на избори, тормози духовниците с независими убеждения, които се противопоставят на религиозната основа, върху която се гради жестокото ислямско управление, и прокарва радикални политики, които не защитават националните интереси на иранския народ. Подобно обаче на всеки режим, твърдо решен да запази властта си, в някои случаи властта демонстрира известна чувствителност към порицанието и осъждането от страна на международната общност и към клокочещото недоволство на собствените си граждани. През 90-те години и в началото на новото хилядолетие управляващите, макар и неохотно, променят някои от най-нехуманните закони и политики в отговор на гражданската активност от моя страна и от страна на много от колегите ми в областта на човешките права и редица феминистки движения. Този път изглеждаше като единствения възможен за мен, защото адвокатурата си събираше багажа и заминаваше. Макар че в онези времена хиляди иранци емигрираха, и заминаващите, и оставащите бяха все така горди с иранския народ. Бяха ни управлявали автократи, крале, а сега и духовници; имахме хилядолетна история, която стигаше назад във времето чак до Кир Велики – персийския шах, който изписва върху цилиндър първата харта за човешките права в Персийската империя. Приемах себе си като наследник на тази дълга история, на великата традиция на епичната персийска поезия, която бях чела на дъщерите си всяка вечер преди лягане. Подобно на повечето иранци, аз бях горчиво разочарована от настоящето на Иран точно заради любовта и възхищението ми към миналото на родината ми.

През 2003 г. получих Нобелова награда за моите усилия в областта на демокрацията и човешките права. Човек би си помислил, че това би трябвало да тласне работата ми в Иран още по-напред и да ми спечели неохотно уважение, но всъщност отличието ме постави под още по-голямо напрежение и наблюдение от страна на правителството. Иранската държава направи всичко възможно да спре разпространението на новината, като забрани на държавните радио- и телевизионни канали да я споменават и ми наложи още по-строго новинарско ембарго. Веднъж един репортер попита тогавашния президент и реформатор Мохамад Хатами защо не ме е поздравил за постижението и той отвърна: „Тази награда няма значение. Важна е само Нобеловата награда за литература“.
Типично за Иран обаче винаги има начин да заобиколиш официалната цензура. Важните новини успяват да си проправят път до онези, които трябва да ги чуят. Поканих група, изпълняваща кюрдска музика, да свири на церемонията по връчване на Нобеловите награди. Години наред режимът в Иран цензурира кюрдското малцинство и не му позволява да учи на собствения си език, нито да поддържа кюрдската си идентичност в обществения живот. Кюрдите в Иран гледаха изпълнението на групата по сателитната телевизия и плачеха от гордост. Това беше малък, но символичен жест и сред иранските кюрди плъзна слухът, че съм с кюрдско потекло. Правителството полагаше всички усилия да игнорира моята Нобелова награда, която бе признание за труда на всички защитници на човешките права, опитващи се по мирен път да променят и смекчат ситуацията отвътре, но благодарение на сателитната телевизия и цифровите медии сега живеехме във времена, в които народът вече не можеше да бъде държан в информационно затъмнение.
Други обърнаха внимание и на самата награда – най-вече жените в Иран, които от дълго време работеха за равни права и признание; те тълкуваха решението на Нобеловия комитет като глобална подкрепа и насочване на вниманието към тяхната борба. Ректорът на изцяло женския университет „Алзахра“ Захра Рахнавард, ме покани да изнеса публична лекция за правния статут на жените. Рахнавард – първата жена, оглавила университет след Ислямската революция, беше изтъкнат учен и активист. Светът тепърва щеше да чуе за нея през 2009 г., когато се появи на първите страници на вестниците като съпруга на Мир Хосеин Мусави, лидер на опозиционното „Зелено движение“. Но в онзи ден през 2003 г. Рахнавард ме поздрави в университетската аудитория в кампуса – висока сграда от жълти тухли, заобиколена от обширни морави, където млади жени четяха под сенките на чинарите. Стотици студенти чакаха отвън, макар че залата вече беше пълна и в нея се носеше жуженето на гласове. Обсъждахме къде да сложим катедрата и в този момент вратите в задната част на аудиторията се отвориха с трясък и вътре нахлу група от около тридесет жени. Главите им бяха покрити с черни чадори и те крещяха ядосано.
– Ако днес Ебади изнесе лекция тук, утре ще поискате Джордж Буш! – крещяха те и напираха към подиума, където стояхме аз и Рахнавард. Тези жени очевидно не бяха студентки; те бяха блюстители на реда, поддържани от държавата. – Лекцията се отменя! – викаха те. Студентите на предните редове станаха от местата си и ме заобиколиха в опит да ме предпазят. Рахнавард направи няколко крачки напред с гневно изражение.
– Тази лекция се провежда с официално разрешение от университета. Нямате право да я прекъсвате – каза тя. – Всички вие трябва да напуснете незабавно.
Една от жените скочи към нея и посегна към чадора ѝ.
– Не заслужаваш да носиш този чадор на главата си – извика тя и дръпна силно забрадката, която беше прикрепена към мантото на Рахнавард.
Останалите ѝ съмишленици също се втурнаха напред. Малката група студенти, която ме беше обградила, започна да се придвижва към задната част на аудиторията.
– Ебади ханъм – настояха те, – трябва да ви изведем оттук, последвайте ни.
Избутаха мен и ректора през задния вход и се озовахме в дълъг коридор. Студентите ни заведоха в малка класна стая, затвориха вратата и я барикадираха със столове и маси. Не след дълго чухме крясъци и шум от тичане, до нас долетяха викове: „Тук са, крият се в тази стая!“, заблъскаха с юмруци по вратата в опит да я отворят. Рахнавард се обади на службите за сигурност по мобилния си телефон.
– Принудиха ме да направя нещо, което никога не съм искала да се случва. Не смятам, че полицията има работа в университета, но нямам друг избор – каза ми тя.
Органите на реда пристигнаха и насила изведоха жените от сградата. Единодушно решихме, че бе най-безопасно да отменим лекцията, и аз благодарих на ректора и колегите ѝ за поканата и за хладнокръвната им реакция при нападението. Стиснахме си ръцете приятелски, а двамата полицаи, които бяха останали, ме изведоха благополучно от университета. Инцидентът нямаше никакви последствия, никой не беше арестуван и ние така и не разбрахме кой бе изпратил жените, за да провалят лекцията ми. Рахнавард заплаши да подаде оставка, ако властите не намерят и не осъдят виновните. Това обаче така и не се случи, а след избирането на президента Махмуд Ахмадинеджад тя напусна поста – не стана ясно дали това бе нейно решение, или е била уволнена. Макар че обсъждането на правата на жените винаги е било трудно в Иран, случилото се в онзи ден, изглежда, бе само началото на съвсем нов вид преследване и сплашване.

Глава 2

Сватба

Въпреки че Нобеловата награда раздразни иранското правителство, парите от нея помогнаха значително на работата ми. Купих апартамент, който да служи като централа на Центъра за защита на човешките права – основана от мен организация, чиято цел бе да събере различни адвокати в страната, които да защитават политически затворници и да работят за правните и човешките права на иранските граждани. Центърът беше най-ефективната сила, възразяваща срещу политическата репресия на иранското правителство; той също така изпълняваше функция на мрежа за правна помощ за дисиденти и жертви на държавните репресии. Парите от Нобеловата награда ни позволиха да преследваме по-амбициозни планове и програми – нещо, което преди това бе невъзможно.
Също така внесох част от парите в банкова сметка с висока лихва в Иран и разпределях лихвата сред семействата на политически затворници, които разчитаха само на един работещ и отчаяно се нуждаеха от помощ. Вложих малка сума в сметка във Франция, с която да подпомогна обучението на дъщерите ми. След като през 1980 г. ислямската власт ми забрани да работя като съдия, аз не можех да печеля и да пестя пари за образованието им. Правната дейност, с която се заех през 90-те години – защита на правата на деца и жени, – беше почти изцяло про боно.
Ние не просто предлагахме безплатна защита, защото като адвокати смятахме, че така е редно. Имахме и по-висока цел: искахме да вдъхнем кураж на хората да изразяват мнението си. Да ги уверим, че ако бъдат арестувани заради своята дейност в подкрепа на демокрацията или заради това, че са изказали гледната си точка за правата на гражданите или по някоя друга чувствителна тема, ще имат достъп до група адвокати, които ще ги защитят безплатно и ще помогнат на семействата им. Разполагахме и с екип от психиатри и лекари, които предлагаха безплатно лечение на близките на нашите клиенти.
Докладите, които съставяхме на всеки три месеца, бяха другият ключов елемент в нашата работа. Посвещавахме им много време и усилия и включвахме единствено документирани и проверени злоупотреби, като например случаи на произволно задържане и тормоз на активисти. Това бяха първите подобни доклади, публикувани в Иран и съставени от иранска организация, и не след дълго те се превърнаха в основен източник на информация за ООН и други международни организации за правата на човека, подтиквайки властта да наблюдава още по-критично и агресивно дейността на Центъра. Провеждахме курсове за обучение за всички хора, чийто произход или дейности ги правеха особено уязвими за арест – студенти активисти, религиозни и етнически малцинства и журналисти. Обучавахме ги за правата им, в случай че бъдат задържани, и им обяснявахме как да се справят с юридическите процедури, за да си гарантират отпуск и понякога дори предсрочно освобождаване.
Бяхме положили началото на Центъра без очаквания да се издържаме от него и ни беше трудно да осигурим основната инфраструктура: офис, бюра, работещи телефони, място, на което хората можеха да донесат разбития си живот. Но благодарение на парите от Нобеловата награда сега адвокатите ни вече имаха къде да се събират и да работят.
В годината, в която я спечелих, една малко известна личност стана кмет на Техеран. По-голямата част от иранците, а и повечето жители на столицата не бяха чували за Махмуд Ахмадинеджад, строителен инженер от южната част на града, населена основно от хора от работническата класа. Кметските избори навярно бяха с най-ниската избирателна активност в историята на Техеран. Гласуваха едва 12% от жителите му, като почти всички принадлежаха към традиционното, радикално малцинство, лоялно на ислямския режим. Повечето иранци бяха разочаровани от неуспешните реформи на президента Мохамад Хатами и изобщо не гласуваха. Предвид липсата на умереното мнозинство консервативните представители спечелиха изборите с лекота и градският съвет, съставен от традиционалисти и поддръжници на твърдата политика, избраха Ахмадинеджад за кмет на Техеран.
Онова, което се случи след това, учуди всички и най-вече хората като мен – вярващи мюсюлмани, които не натрапваха вярата си и смятаха, че религията трябва да бъде личен въпрос и не бива да се използва за екстравагантни политически ходове. Ахмадинеджад заяви, че мъчениците от Ирано-иракската война заслужават по-голямо обществено възпоменание, и нареди новооткритите тленни останки на жертви от войната да бъдат погребани в седемдесет и два от парковете и площадите в столицата. Техеран, където бях прекарала младостта си като студентка, включително и парковете, в които двамата със съпруга ми се бяхме разхождали, хванати за ръце, докато се ухажвахме, и където бях водила дъщерите си да играят като малки, щеше да се превърне в безпорядъчно гробище.
Най-възмутени бяха младите иранци. Зелените паркове на града бяха сред малкото места, където приятели и двойки можеха да прекарват свободното си време, и предвид строгите социални норми – забраната на западни филми и музика, интернет ограниченията и честите полицейски рейдове в кафенетата – парковете бяха особено ценни. Ахмадинеджад обаче беше категоричен. Изпрати загърнати с националния флаг ковчези с тленните останки на ветераните в университетите в Техеран. Избухнаха сблъсъци между гневни студенти от едната страна и полицията и общинските гробари – от другата. Най-големият сблъсък се състоя в елитния Технологичен университет „Шариф“, в който студентите се подготвяха за „Станфорд“ и други водещи образователни институции на Запад. Иранските университети, за разлика от тези в чужбина, са развъдници на политическа дейност. Студентите знаеха, че с тези погребения властта имаше за цел да им изпрати ясно послание: че свободните убеждения, образованието и физическото пространство в университета принадлежат на Революцията и нейните мъченици.
Техеран бавно се превръщаше в платно, върху което Ахмадинеджад изразяваше своето радикално виждане за държавата. Един следобед, докато шофирах, видях огромна рисунка на стената на една сграда. Изобразяваше палестинска жена, самоубиец атентатор, хванала пушка в едната си ръка и малкия си син в другата. Очевидно това бе единствената представа на държавата за равенството между половете. Ахмадинеджад въведе отделни асансьори за мъже и жени в правителствените сгради и уволни редица общински служители, които не бяха религиозни или не изповядваха неговата идеология достатъчно отдадено.
Техеран беше започнал да се променя отдавна, още след Революцията от 1979 г. Но необичайният начин, по който Ахмадинеджад управляваше града и го оформяше съгласно своите крайни представи за света, ме изпълваше с тъга. Спомнях си космополитния Техеран от 70-те години на XX век, в който Джавад ме беше ухажвал. Елегантните ресторанти и поддържаните градини навярно отразяваха класовото неравенство, но и символизираха надеждите на повечето жители за удобен градски живот. Джавад също беше притеснен от промяната на Техеран. Той беше старши инженер в повечето от водещите строителни проекти в столицата, а най-голямата му мечта бе да построи модерен град с лъскави болници и телекомуникационни кули.
Запознах се с Джавад през 1974 г. в дома на семейни приятели. По онова време аз бях на двадесет и седем години. Няколко седмици след запознанството ни той влезе в съдебната ми зала в Техеран, облечен в бял костюм, под претекст, че иска да чуе мнението ми по някакъв неясен юридически казус. Той беше електроинженер, чиято работа не включваше тълкуване на гражданското право, но имаше огромно желание да се опознаем.
Инициативността му ме зарадва. В онези дни много родители настояваха те да избират брачните партньори на децата си, но моите родители бяха широко скроени и с радост ме оставяха да взимам решения сама. В началото на нашето ухажване двамата с Джавад прекарвахме вечерите в ресторантите в Техеран и бързо стана ясно, че той нямаше нищо против моята независимост и оценяваше моята прямота и своенравност. Това беше от особено значение за мен, защото много ирански мъже не бяха склонни да приемат жена с толкова взискателна кариера. През 70-те години голяма част от жените, произлизащи от образовани семейства от горната средна класа, преследваха професионално развитие, но традиционното отношение към дълга на жената към дома и семейството почти не се беше променило. Джавад обаче, изглежда, приемаше това да работя като съдия, за напълно естествено. Ценеше високо моята независимост, а аз бях привлечена от неговата самоувереност. Оженихме се в един пролетен ден, а главният прокурор на съда беше един от свидетелите ни. Булчинският ми букет беше от бели рози.
Бракът ни винаги е бил стабилен въпреки всички преживени трудности. Когато спрях да практикувам право, Джавад ме подкрепи, точно както постъпи и в началото на 90-те години, когато започнах да се занимавам с дела, свързани с човешките права. Имахме двете си дъщери, които трябваше да отгледаме и възпитаме, къщата ни с малката овощна градина беше нашето убежище; имахме нашите родители, братя и сестри. И макар че интересите ни бяха доста различни – Джавад беше спортна натура и обичаше да свири на класически персийски музикални инструменти, а аз работех часове наред и ходех на планина с приятели поети, – дори и след като дъщерите ни пораснаха, ние ценяхме сплотеността на брака ни, в който бяхме събрали взаимно разбирателство, наши собствени шеги и общи тревоги.
Властта ме следеше внимателно още от 90-те години, когато работата ми като защитник на жени и деца започна да привлича национално внимание. Веднъж имахме проблем с телефонните линии в офиса. Електротехникът свали телефонната розетка от стената и откри две подслушвателни устройства, прикрепени към кабелите – бръмбари с размера на батерия за часовник. Махна ги с клещи и ги огледа невярващо.
– Ханъм, искате ли да проверя всички розетки в офиса? – попита той.
– Не, няма нужда. Нека подслушват.
Нямах нищо против да подслушват служебните ми разговори. Нямах какво да крия. Знаех, че подслушват телефоните ми, дълго преди да видя подслушвателните устройства с очите си. През трите седмици, които прекарах в затвора през 2000 г., разпитващите открито споменаваха лични теми – отношения с мои приятели и детайли за неразбирателство между колеги, които можеше да знаят единствено ако са ме подслушвали. След като получих Нобеловата награда обаче, наблюдението стана още по-стриктно. Държавата твърдеше, че се притеснява за безопасността ми, затова назначи двама бодигардове, които бяха с мен през цялото време; привидно ме пазеха, но аз знаех, че истинската им цел беше да наблюдават работата ми и да докладват за всеки човек, с когото се срещах и разговарях. Всеки път, когато двамата с Джавад излизахме на вечеря, те също идваха и сядаха на съседната маса.
Постоянното следене ни принуждаваше да стоим повече у дома. Вечер си правехме салата и сядахме на кухненската маса „Формика“, говорехме си за последния инженерен проект на Джавад – болница „Милад“, която щеше да бъде най-голямата в столицата, – както и за случаите, по които работех. Сега, прибирайки се вечер след работа, аз първо свалях шала от главата си, след това вадех батерията на мобилния си телефон. Дори и изключени, електронните устройства можеха да бъдат използвани за подслушване. Подобно на много ирански семейства, ние живеехме в една сграда с роднини и когато вечер отивах на гости на майка ми на долния етаж, аз се чудех дали не наблюдаваха и нейното жилище, дали следяха движенията и слушаха мнението на една седемдесетгодишна жена.
Най-неприятно ми беше, че някой постоянно подслушваше разговорите ми с децата. По-голямата ми дъщеря Негар учеше магистратура в университета „Макгил“ в Канада и се чувах с нея всеки ден. Една вечер, скоро след като получих Нобеловата награда, телефонът звънна към три часа сутринта. Грабнах слушалката от нощното шкафче, като заедно с това съборих будилника и събудих Джавад. Вдигнах със свито сърце, питайки се какво се беше случило. Постоянно се тревожех за тях – за съпруга ми и дъщерите ми, – защото знаех, че режимът не би се поколебал да ги използва срещу мен. Знаех го от онзи ден през 1999 г., когато преглеждах правителствените досиета за един случай, в който представях семействата на двама убити дисиденти, и видях името си в списъка с цели за убийство, поръчано от държавата. Това навярно бе най-ужасяващият миг в живота ми, но след това многократно благодарих на Бога за възможността да го видя. Това ми разкри безскрупулността, пред която се бях изправила, и ми показа, че на свой ред трябваше да бъда силна и да се пазя.
– Какво става? – попитах аз без предисловия.
– Нищо! Съжалявам, че се обаждам толкова късно. Но Бехнуд ми предложи да се омъжа за него. Исках да кажа първо на теб.
Отпуснах се на възглавницата и вдишах дълбоко. Махнах със свободната си ръка, за да покажа на Джавад, че всичко е наред. Бехнуд беше млад иранец, когото бях виждала само веднъж в Канада, докато бях на гости на Негар. Знаех, че двамата хранеха симпатии един към друг, но той се беше преместил в Съединените щати, за да запише докторска степен в Технологичния университет в Джорджия.
– Но Бехнуд е в Джорджия – казах аз.
Водена от решителността на младите влюбени, Негар вече бе начертала пътя пред себе си. Тя се беше свързала с университета и беше научила, че има немалка вероятност да получи стипендия и да учи там. Постарах се да звуча окуражаващо и да ѝ покажа, че се радвам за нея, но планът ѝ ме тревожеше. Ами ако не я приемеха? Ако не получеше стипендия? Нима трябваше да се откаже от любовта или да прекъсне следването си и да се премести в Джорджия, надявайки се да бъде приета в някой университет наблизо? След като приключихме разговора, аз изгасих лампата и се пъхнах под завивките, оставяйки решението на проблема в Божиите ръце. За щастие, не след дълго пристигна новината, че Негар е приета в Технологичния университет в Джорджия и скоро двамата с Бехнуд щяха да започнат живота си там.
Имаше само още едно малко усложнение. Те трябваше да се оженят бързо, защото Негар щеше да влезе в Съединените щати със студентска виза, а по онова време американските власти предлагаха на иранските студенти единствено визи, позволяващи еднократно влизане в страната. Това означаваше, че хилядите млади иранци, които всяка година отиваха в Щатите, за да се запишат в университет или да получат научна степен, всъщност бяха затворени там, защото не можеха да посещават семействата си в Иран за периода на следването си, независимо колко дълъг беше той. Дългогодишната вражда между Иран и Съединените щати не успяваше да потуши желанието на младите иранци да учат в Америка, но им костваше много. Присъщо за политиката, обикновените хора страдаха заради неразбирателствата между правителствата. Негар и Бехнуд не можеха да се оженят в Съединените щати, защото неговите роднини не можеха да получат американски визи и да пътуват за сватбата.
В началото на лятото Негар се върна в Техеран. Вдигнахме празненството в голяма овощна градина в покрайнините на града, тъй като това бе единственото място, на което можехме да организираме смесено тържество. Повечето двойки от средната класа се женеха у дома или наемаха някоя от частните градини, които разполагаха с беседки и кетъринг зали за сватбените тържества. Законът не позволяваше на хотелите и ресторантите в града да допускат мъже и жени заедно дори и по такива поводи, а властите често правеха проверки в частните домове в Техеран, глобяваха и арестуваха гостите или искаха подкуп.
По време на сватбата аз останах встрани от празненствата за миг, за да наблюдавам дъщеря си. След малко Джавад се присъедини към мен, а на лицето му грееше нежна усмивка. Стояхме един до друг в топлата вечер, в миговете тишина между песните чувахме музиката на щурците и навярно си мислехме едно и също нещо: Всичко мина добре.
Благодарих на Бог и го молих да продължи да ни пази от всички онези, които ни мислеха злото.

Глава 3

Мъжът, който искаше да купи центрофуга

…