За автора

е израснал в отдалечено и красиво кътче на Южен Шропшър. Толкова отдалечено, че живеел в малка каравана без електричество или разумна форма на отопление. Според него навярно е сред малцината хора на неговата възраст, които са се научили да четат на газова лампа.
След като се утвърждава като автор на картинни книжки и илюстратор, с „Малки легенди: Крадецът на заклинания“ той прави първата си стъпка в литературата за млади читатели. Идеята за поредицата „Малки легенди“ е разработена от Том и дигиталното студио „Мейд ин Ми“, които заедно изследват нови начини да вдъхновяват следващите поколения с помощта на технологиите и разказването на истории.

Откъси

1

Червената шапчица, която всички наричаха Червената, Ананси, Рапунцел, Джак и вълшебната му говореща кокошчица Бетси седяха под разлистените клони на Приказното дърво насред Приказния град.
Следобедното слънце грееше безмилостно. Въздухът бе натежал. Над морето се събираха буреносни облаци. Канеше се да завали.
– Какво ли правят Хензел и Гретел? – попита Червената.
– Казаха, че отиват на палатка с баща си – отговори Рапунцел.
– Каквоо… – изкудкудяка Бетси и завъртя очи. Макар да беше говореща кокошчица, тя можеше да казва само Каквоо, но приятелите є някак винаги разбираха какво има предвид.
Джак се намръщи.
– Не е ли странно? – попита той. – Ходят на излети в гората с баща си и не ги виждаме в продължение на седмици! Сутринта обаче видях този техен баща в града с поредната нова жена, която е по-зла и от предишната. Той є купуваше инкрустирана с диаманти стойка за тоалетна хартия и изглеждаше много нещастен.
Всички се умълчаха. Животът в Приказния град винаги си е бил малко необичаен, но какво друго можеше да се очаква на място, където приказките буквално растяха по дърветата?
Името на Приказния град идваше от Приказното дърво. По клоните му растяха всички истории, които някога са били разказвани близо до него. За да „прочете“ някоя от тях, човек трябваше само да прокара пръст по клон или листенце и историята оживяваше в главата му. Всяко от децата имаше поне една или две истории на Приказното дърво – дори Ананси, който живееше там отскоро.
– Хей, Ананси, какво става с чичо ти Руфаро? – попита Рапунцел. – Има ли някакви новини?
– Още си изглежда като трол – отвърна Ананси. – И още живее във вонящата пещера в гората, далеч от всичките си приятели и цялото си семейство, като оцелява с мизерната храна и вода от смрадливото езерце.
– Хммм – каза Рапунцел замислено. – Това значи, че не е добре, нали?
– Опасявам се, че не – въздъхна Ананси.
Беше минала повече от година, откакто почти всички членове на семейството му бяха прокълнати да изглеждат, звучат и миришат като тролове. Само Ананси и баща му все още не бяха застигнати от проклятието. Никой не знаеше как се беше случило и защо. Но по-лошото беше, че никой нямаше никаква представа как да им върне предишния облик. А още по-лошото беше, че хората от Приказния град и троловете воюваха помежду си, откакто се помнеха. Семейството на Ананси никога нямаше да може да дойде при него, ако не се намереше лек.
– Ами майка ти? – попита Джак. – Още ли пътува насам?
Лицето на Ананси грейна.
– Да, трябва да пристигне всеки момент! Татко успя да є уреди билет на кораб от Далечната земя. – Той замълча за миг. – Е, не точно билет, всъщност… Да кажем просто, че е на кораб.
– Не се тревожи, Ананси – Червената го потупа по рамото, – сигурна съм, че Руфаро ще успее да намери лек.
– Надявам се – отвърна момчето, но не звучеше много уверено.
На земята падна голяма капка дъжд и вдигна облаче от прах, което накара Джак да погледне нагоре.
– Май ще…
Беше прекъснат от мощен гръм и по тях се посипаха едри капки дъжд. Всички скочиха и хукнаха да се скрият на сухо.

Капитанът вече беше дал заповед всички да напуснат кораба. Вълните бяха запратили плавателния съд към остри скали на около километър и половина от Приказния град и сега той се пълнеше с вода. Когато бяха спуснати и последните спасителни лодки, от един огромен сандък в трюма се разнесе дълбок глас:
– Ехо? Има ли някой? Не искам да ви притеснявам, но краката ми са във вода и исках да проверя дали всичко е наред. Корабът не потъва, нали?
Не последва отговор. Водата вече стигаше до средата на сандъка, на който пишеше:
ВНИМАНИЕ.
ОМАГЬОСАНИ
ВРЕТЕНА
МОЖЕ ДА ПРЕДИЗВИКАТ СЪНЛИВОСТ
– Гадост! – изпищя гласът, когато водата се покачи.
Човек трудно може да си представи създание с толкова дълбок и гробовен глас да изпищи, но някак се получи.
– Ще изляза – продължи гласът. – Само да ви предупредя… Приличам мъничко на трол. Но всъщност не съм трол. Така че, моля, без копия и мечове. Става ли?
Отново не последва отговор.
Гласът измърмори:
– Да видим сега… – след което сандъкът бе разпарчетосан и отвътре се показа много голям и много приличащ на трол трол.
Създанието се огледа и разбра, че корабът наистина потъва. После затършува из джобовете си, докато най-накрая не намери това, което търсеше – една яркожълта бутилка. След това се изкачи по стълбата на палубата и скочи на мачтата, като се катереше възможно най-бързо към наблюдателния пост. Тролът затвори очи, за да се съсредоточи, и прошепна някакво заклинание в бутилката. След това я запуши с тапа и я хвърли в бурните вълни.
Миг по-късно тролът падна в бушуващата вода, а пръските от пяна, които вдигна, бяха погълнати от тъмнината на бурята.