Холмс и Мориарти

Откъс от Холмс и Мориарти

Глава 1

Понякога в скромните ми мемоари за дните ми с Шерлок Холмс се опитвам да опиша емоциите си от случаите, когато властите ни призоваваха да разбулим мистерията около някой инцидент, затроднил дори най-изтънчените им мозъци. Редно е да спомена, че въпросните описания открай време дразнят приятеля ми, който настоява, че интересът по отношение на престъпленията трябва да е съсредоточен върху чистата механика зад тях, нещо като инструктаж за правилното сглобяване на локомотив, а не върху човешките емоции, оплетени в тях. Затова твърди, че трябва да се въздържам от подобно оцветяване на повествованието. Но колкото и да се възхищавам на Холмс – най-великия детектив консултант, познат на света, – винаги съм му се противопоставял в тази насока.
Ето защо ще споделя какво изпитвах под светлината на залеза два дни преди Коледата на 1889-а.
Страх. Страх, какъвто не бях изпитвал никога преди.
Защото убийството на британския министър на войната в период, когато цяла Европа беше на ръба на въоръжен конфликт, можеше да се окаже искрата, възпламенила континента. След това същата тази война щеше да погълне по-голямата част от света. А аз бях виждал войни. Бях виждал зейналите порти на Ада.
И какво ни делеше от тези порти? Гледка, която никога не бих нарекъл възможна: праведният Шерлок Холмс и злотворният обитател на престъпния свят професор Джеймс Мориарти да си сътрудничат като стари приятели, вместо да останат заклети врагове. Да си сътрудничат, за да спасят цяла Европа от катастрофа.
Да, в една швейцарска планина, докато навън се вихреше стихийна буря, двамата преплитаха умовете си ведно, напасваха се един спрямо друг, сътворяваха хибрид на доброто и злото: оръжие, което щеше да нанесе първия ни удар срещу заплаха, каквато светът не беше виждал дотогава – и се моля на бог никога повече да не види. На свечеряване Мориарти ме погледна и протегна ръка към мен. Кимнах и изсипах в шепата му патроните, всеки от които трябваше да прати по един мъж в гроба, ала тогава…
Но май избързвам. Холмс все цъка с език, като правя така.
– Всичко по реда си, Уотсън. Няма ли ред, остава ни само безредие.
И признавам, има право. Затова ще следвам хронологията на събитията.

В предходните ми разкази, най-вече в този за чудатата история на гръцкия преводач, ми се отдаде възможност да обрисувам клуб „Диоген“, леговището на най-негодните за клубно членство мъже в Лондон. Всеки господин, презиращ дори мисълта за социални контакти, можеше да се оттегли в приглушената му среда и да се отдаде на четене на вестници или дебели книги в атмосфера, лишена и от най-тихия звук. Факт е, че всеки, дръзнал да отчете присъствието на друго човешко същество в публичните стаи на клуба, рискува трайно отстраняване. В ситуации на живот и смърт Стаята на непознатите е предвидена за комуникация, но всеки член, забелязан да влиза или излиза от нея, все пак получава черна точка срещу името си в членската книга на клуба.
Накратко това беше идеалното място за брата на Холмс, Майкрофт (който всъщност беше един от основателите на клуба). Шерлок приписва на брат си ум, често надминаващ неговия по въпросите на криминалните разследвания – факт, на който Тайните служби редовно разчитат по думи на Холмс, – но със закърнели способности заради леността на собственика му.
Въпросната инертност беше вродена черта, но в периода, който описвам, вече се беше превърнала в медицинско състояние. Майкрофт беше отседнал в една от спалните на клуба и ме извикаха да му предложа лечение.
Стаята беше практично обзаведена – обитателите на клуба предпочитат спартанската мебелировка. Ако изпълнява функцията си, нека служи. Ако само внася красота – на боклука. Затова в стаята имаше няколко солидни стола, писалище и никакви картини, плакати и вази с цветя. Застанахме в долния край на леглото, в което Майкрофт четеше едновременно монография за азиатските паякообразни – в дясната ръка, и пълно италианско издание на „Божествена комедия“ на Данте – в лявата. Облеченият в бяла престилка домакин на клуба, който ни заведе до стаята, измърмори шепа дрезгави думи, навъртайки се безпричинно няколко секунди, впил ненавистен поглед в нас, после напусна начумерено – и тогава устата на Майкрофт се изви в тънка усмивка.
– Уверен съм, Шерлок, че не ти е убягнало мрачното поведение на Манинг в последно време? – програчи той.
Докато Шерлок е висок, блед, слаб и ъгловат, със зализана назад черна коса, пронизителни зелени очи и осанката на индийски аскет, способен за нула време да свика завидна жизненост, Майкрофт е нисък и закръглен, с тъмна кожа и причудлива козя брадичка, с която леко наподобява руски анархист.
Сега носеше копринена пижама и египетски фес, докато ние, идвайки от гъстия зимен смог – същинска зеленикава грахова супа, в която файтоните и уличните метачи се блъскаха едни в други, а джебчиите заработваха достатъчно пари да се пенсионират, – бяхме загърнати в дебели мокри палта. А помещението беше толкова тясно, че усещахме как парата се издига от дрехите ни. Дори сред съотборниците ми от ръгби клуба „Блекхийт“ се смятах за едър екземпляр, така че буквално ми се наложи да се набутам в малкото помещение. Искаше ми се да сваля подгизналите си връхни дрехи, но просто не разполагах с достатъчно пространство за целта.
За капак на всичко от миналата седмица провеждах катастрофален експеримент с бакенбарди, понеже се надявах да придадат по-сериозен вид на лицето ми – оказа се, че му придават само допълнителна тежест, – и сега те също бяха наквасени с дъждовна вода. Взех решение да ги обръсна веднага щом се върнехме в удобната ни квартира на Бейкър Стрийт. Пък и бяха доста по-сиви от светлата коса на главата ми и не одобрявах постоянното напомняне, че вече не съм първа младост. Дори коланът на панталона ми започваше да ме стяга повечко от преди.
– Виждам очевидното – отвърна Холмс на брат си. – Загубил е десет шилинга в Кемптънските надбягвания тази сутрин, залагайки на кон, който е бил на косъм да спечели, и впоследствие е изпаднал в затруднено финансово положение.
– Какво? – пророних. – Как разбра?
– О, Уотсън. Със сигурност си забелязал умърлушеното му сприхаво настроение, като ни посрещна, и че поостана, след като изпълни задължението си, въпреки че в тази институция търсенето на парично възнаграждение от членовете или гостите им несъмнено е постъпка, наказуема с уволнение.
– Така е – потвърди Майкрофт.
– Но останалото…
Холмс въздъхна.
– Тревата по ботушите му. В средата на декември зелена трева се намира само на старателно поддържани терени. Фактът, че не е намерил време да почисти обувките си, преди да се яви на работното си място, демонстрира, че идва директно от мястото, където по тях е полепнала зеленината. Откъснатите хартийки, безцеремонно натъпкани в джоба на панталона му, в горния край на едната от които се виждаше числото 10, безспорно са квитанциите от търговеца на тайни сведения за състезателите, а ме съмнява Манинг да разполага с десет гвинеи за залози, така че трябва да са шилинги. Освен това реших, че трябва да е бил на състезанието в Кемптън поради простата причина, че днес нямаше други конни надбягвания; а доказателство, че неговият кон е бил близо до победата, е напрегнатият му прегракнал глас, след като си е драл гърлото да вика за него. Нямаше да си прави труда да крещи толкова, ако избраникът му е бил най-отзад.
– Боже мой – възкликнах.
– Добра работа, Шерлок – усмихна се Майкрофт. – Обърка само една подробност.
– И каква е тя? – осведоми се с бегло любопитство приятелят ми.
– Не е бил кон.
– Така ли?
– О, Шерлок. Наистина ли не усети миризмата на куче? Беше направо натрапчива. Пистата за кучешки надбягвания, братко. Манинг несъмнено е бил в Уолтъмстоу.
Приятелят ми сви рамене, сякаш поправката на брат му не го беше смутила, само че аз го познавах достатъчно добре да знам истината.
– А на вас какво ви има?
– О, най-обикновена настинка, бих казал. – Майкрофт видимо се радваше на шанса за изолация в леглото. – Ще ми предложите ли някакво лекарство за болката, докторе?
– Ще ви изпратя нещо. Пийте по една чаша два пъти дневно след хранене. Би трябвало да ви облекчи.
– Благодаря. Шерлок, имам една молба към теб.
– Каква?
– Възнамерявам да остана тук известно време. Но в дома ми има едни документи, които не искам да бъдат на разположението на всеки крадец от тук до Константинопол. Занеси ги в кабинета ми в Уайтхол. И ги пази с живота си. Изключително важни са в този момент.
– Случайно някои от тях да са на немски? А други на руски може би?
– И на френски, има няколко и на италиански. Един-два на турски. Да, предположението ти е правилно, братко.
– Не беше трудно да стигна до него предвид ангажираността на колегите ти в Уестминстър.
Най-сетне започвах да разбирам. През последните няколко месеца вестниците тръбяха за препирни из цяла Европа. Върволица от млади политици и принцове подбуждаха националистически пристрастия в държавите си. Комбинираният ефект от действията им изправяше на нокти Великите сили на Европа и ги караше да се хващат за гърлата.
– Вярно, Шерлок. Вярно. Документите са в сейфа ми. Джароу, личният ми секретар в кабинета ми в Уайтхол, знае какво да прави с тях.
– Ще осигуря безопасното им прехвърляне. Има ли друго?
– Не, не.
Той продължи да чете двете си книги, сякаш присъствието ни беше приключило заедно с разговора.
– И каква е комбинацията за сейфа? – попитах, учуден, че не ни е подсигурил тази информация.
Той ме погледна смаяно.
– Защо питате?
– Ами не можем да отворим сейфа без нея – изтъкнах.
– Нима? – Той се обърна към Холмс със същото озадачение. – Шерлок, такъв ли е случаят?
– Разбира се, че не – увери го приятелят ми.
Майкрофт ме изгледа, сякаш бях заявил, че луната е гигантска риба.
– Невероятно изказване – подхвърли под мустак.
– Хайде, Уотсън – подкани Холмс. – Да…
Но така и не довърши изречението си, защото на вратата се почука глухо.
Майкрофт простена.
– О, не, само не и посетители – оплака се той. – Болен съм.
Тъй като не желаех да слушам повече жалните му стонове, отворих вратата и останах доста изненадан да видя на прага добре облечен млад мъж – възпитаник на колежа в Хароу, ако съдех по вратовръзката му (не само Холмс е надарен със зорко око) – с прецизно подстригана светла коса и приятно момчешко лице. Височината и доброто му телосложение говореха за стабилна физическа форма – аз бих го разпределил като външен полузащитник. Той отвори уста в готовност да заговори, и в същия момент Холмс го сграбчи за рамото и го издърпа в стаята.
– Млади момко – подхвана Холмс, – твърде рисковано е да проронвате и дума извън спалните или Стаята на непознатите в този клуб. Тутакси ще бъдете насилствено изхвърлен на улицата.
Той изглеждаше малко стреснат от посрещането, но бързо се окопити. Имах усещането, че се мъти нещо крайно значимо.
– Господин Шерлок Холмс?
– Разбира се.
– Вас търся, сър.
– Естествено. В противен случай нямаше да сте тук. Предполагам, достопочтената госпожа Хъдсън се е смилила над вас и ви е уведомила за местонахождението ни?
– Точно така, сър.
– Шерлок, опитвам се да чета – измърмори Майкрофт, без да вдигне поглед от страниците. – Тези осмокраки са интригуващи същества и изискват неотклонното ми внимание.
Холмс махна на младия мъж, който според мен искаше да го възприемаме като следващия ни клиент.
– Накратко.
Младежът като че ли се засегна.
– Господин Холмс, името ми е Джордж Рейнолдс и съм жертва на измама. Измама толкова необичайна, че дори не знам дали изобщо е измама.
Леко стиснатите устни на Холмс бяха единственият белег, че твърдението на непознатия е събудило интереса му.
– В какъв смисъл?
Младият Рейнолдс прокара ръка през гъстата си коса.
– Сър, по професия съм актьор. Не бих се нарекъл най-великото светило на поколението си, но съм надарен с известни умения. В момента участвам в една постановка.
– Играете титулярната роля в „Ричард III“ и днес сте имали утринно представление.
Младежът го зяпна удивено.
– Как е възможно да знаете?
– Бледата следа от сценична боя на челото ви образува дъга, обозначаваща носенето на шапка или корона. Още по-издайническа е стойката ви. Като актьор са ви обучавали да стоите с гордо изопнат гръб, но в момента сте леко приведен, което сочи, че дълго време сте стояли прегърбен и гърбът ви още не се е възстановил. Скованата лумбална област е съвсем обяснимо последствие от тричасов престой с превит гръб.
Младият мъж мигна и изпъна рамене.
– Да, да, разбирам.
Майкрофт въздъхна шумно.
– А за каква измама говорите?
– За следната, господин Холмс: всички останали участници в постановката, от носачите на мечове до кралицата, са абсолютни аматьори. Нямат представа какво правят, почти никога не си помнят репликите, имат потресаваща дикция и въобще не могат да бъдат наречени актьори.
Холмс сбърчи устни, разочарован от стоката, която му бяха продали.
– В такъв случай съжалявам публиката, но подобни професионални несгоди далеч не влизат в моята сфера на интереси. Желая ви хубав ден.
Той забута младежа към вратата.
– Но публиката е във възторг – настоя актьорът, изтръгвайки ръката си от хватката на Холмс.
– Значи са глупаци.
– Тъкмо това е странното. Зрителите всеки път са едни и същи. Петнайсетина са и като че ли се явяват на смени, по десетина всяка вечер. Никога не идват нови хора. Но при всяко свое посещение въпросните лица се дегизират, за да приличат на други посетители.
Ръката на Холмс застина.
– Членовете на публиката са дегизирани?
Младият Джордж Рейнолдс вече стоеше изправен в пълен ръст и забелязах, че носи типично за актьор облекло: с дръзки кройка и цвят, но инак леко опърпано.
– Досега сме имали около дузина представления. Всеки път гостите седят в различни двойки или сами, облечени във всевъзможни одежди: скъпи кожени палта или дрехи на перачки, или военни униформи. Понякога мъжете носят фалшиви бради или ниско дръпнати каскети, за да не бъдат разпознати. И вярно, когато си на сцената и прожекторите светят в очите ти, не е лесно да различаваш лица, но когато сляза от сцената, обичам да стоя в задния край на залата, за да наблюдавам дали публиката харесва представлението. Именно така забелязах, че членовете ѝ са все едни и същи.
– Предана публика, която не желае да бъде разпозната. Това определено е необичайно – рече умислено Холмс.
– Но не и всичко.
– Продължете, тогава.
– Вероятно сте наясно, че постановката включва кулминационен дуел с рапири между самия Ричард и Ричмънд.
– Наясно съм.
Майкрофт захвърли книгата на Данте и монографията за паякообразните на пода и въздъхна.
– Този следобед ни сполетя ужасен инцидент. Тъпият връх на сценичната ми рапира се отчупи, когато атакувах с нея господин Гилс, който играе Ричмънд, и действително го наръгах в корема. Раната не беше сериозна, но той кървеше и изглеждаше в шок. Тогава обаче, докато лежеше на сцената, внезапно изпадна в паника. Не заради кръвта, а защото си помислил, че може да напусна представлението. Мисълта направо го изкара извън релси и аз се принудих да се закълна в живота си, че няма да напусна. Той дори се опита да стане, за да ме увери, че раната е повърхностна. Срути се в ръцете ми, макар че бързо се свести. Господин Холмс, какво означава всичко това?
– Инкогнито публика и актьорски състав от необяснимо отчаяни аматьори. – Той плесна с ръце и ги вдигна към тавана. – Господин Рейнолдс, смятам, че случаят ви заслужава вниманието ми. Елате да се оттеглим в жилището ми на Бейкър Стрийт и да го обсъдим по-задълбочено.
Докато напускахме, Майкрофт подхвърли под носа си:
– Слава богу.

Глава 2

От всичко най-много харесвам неравностойния бой. Мразя, когато мачът е справедлив и ту клони в едната посока, ту в другата, а участниците се редуват да се удрят един друг и да парират. Не, дайте ми на мен някой здравеняк, който хубавичко да намлати по-дребния, и ще съм щастлив.
Казвам ви го, защото цялата тази чудата история започна на годшния панаир във Воксхол – мащабно увеселение, познато на мнозина като Злодейското сборище заради атмосферата на джебчийска безнравственост и дяволско мошеничество. По Коледа силните на деня отключваха портите на старите Воксхолски градини, където лордовете и дамите някога пиели чая си, за тридневно гуляене, посветено на „земни“ типове като мен. Прибираха си фините чашки с индийски чай и откриваха боксовите мачове и карнавалните зрелища, които онези от нас с Дявола в душите си обичахме да посещаваме. Та точно там видях Мерик, Човека слон, и Бес Гърка, който се изхранваше само с пилешки воденички. Видях как Уолър, Шропшърския гигант, пребива четирима мъже едновременно в ринга – докато жените и на четиримата припадаха по него и се бореха за удоволствието да избършат потта му след мача. Страшна веселба, казвам ви. Страшна веселба.
Споделих с моя приятел и ментор – вие го знаете: високия, слаб джентълмен с най-острия ум за анализи на криминални планове, когото светът някога е виждал – за увлечението си по несправедливите битки и той призна, че разбира позицията ми.
– Причината за това – обясни той – е, че сте животно, Моран.
– Благодаря ви, професоре – отвърнах. – Ще го приема за комплимент.
Той спря пред една сергия за топъл шоколад, прогони няколко нелицеприятни улични гаменчета с абаносовия си бастун и си купи чаша от горещата напитка. Отпи глътка и ме погледна.
– О, прощавайте, искате ли и вие?
Е, честно казано, при други обстоятелства не бих отказал. И не че не можех да си го позволя – едно пени нямаше да изпразни банковата ми сметка (в „Куутс и съдружници“, банката на Нейно Величество), – но не можех да си купя топъл шоколад след него, защото така щях да изглеждам като псе, вървящо по петите на господаря си, а не като доверен офицер в кралския му двор.
Но, питате вие, защо полковник Себастиан Моран, възпитаник на колежа Итън и Оксфордския университет, бивш военнослужещ в Първи бангалорски полк, следваше професор Джеймс Мориарти, бивш преподавател в университета на Сейнт Андрюс? Ами останете с мен и ще ви подшушна истината.
В колежа си прекарах добре, но армията ме превърна в нещо ново. Преследване из равнините и битки сред хълмовете: още месец, след като облякох униформата, пердетата паднаха от очите ми и осъзнах за какво съм създаден. Имах сабя в дясната ръка и пистолет – в лявата, и бях готов да сея хаос.
Връчваха ми медали, понижаваха ме в ранг, порицаваха ме в телеграми и на няколко пъти почти ме освободиха от военна служба. И така, докато не си създадох твърде много врагове и реших, че е време да си търся ново призвание. Но когато си си изградил репутация на най-добрия стрелец в Индийската армия, когато си преследвал тигри, въоръжен единствено с монголски меч… ами животът на стоков брокер или преподавател по гръцки на дребни сополанковци те кара да си разбиеш главата в някоя стена.
Защото в моя живот трябва да има тръпка. А, друже, тръпки няма да намериш, ако висиш в някоя квартира в Клапъм и излизаш само в неделя да се поразтъпчеш в парка. Майната му на това.
Ама пари си трябват. Хазартът, конете, блудниците – всичките искат пари. Затова изпълнявам някои поръчки на професора.
Попрегледал съм доста учебници по история и с ръка на сърцето мога да ти кажа, че неговият мозък е уникален. Никога не е имало друг като него. О, да, престъпните му планове са истински шедьоври. Политически афери, кражби, тук-таме шантаж. Някои от тях не ги разбирам чак до края, когато се окаже, че сме по-богати и от крал Крез, а полицията не може с пръст да ни пипне. И каква е моята роля? Ами аз организирам ударите: хората, стрелците, ако планът е по-пиперлив, укритията след това. Поддържам дисциплината и извивам ръце, когато се наложи. Грижа се разни образи да не си врат носовете където не им е работа.
Да, в общи линии професорът ми плаща дебела пачка да се забавлявам.
И така стигнахме до Воксхолските градини. Поогледах сергиите и развлеченията. Имаше тераси и декоративно езеро с паянтови лодки под наем, и дървени перголи, които приличаха повече на бесилки, отколкото на китайските навеси, на които уж трябваше да приличат. И изобщо цялото място беше пропито с долнопробната атмосфера, прилягаща на тридневната вакханалия, заради която бяхме дошли. Не ти трябваше покана за Злодейското сборище, не беше нужно някой да те вкара; задължително обаче трябваше да си нащрек и достатъчно ловък да си хванеш портмонето. В противен случай се прибираш с доста поолекнали джобове.
Бандата на Орчард дирижираше всичко. Сиймъс Орчард, който я беше наследил от баща си Икабод, вече имаше такава история зад гърба си, че човек можеше да прекоси канала Риджънт само по труповете, които беше хвърлял в него. Сиймъс определено си знаеше работата и също като мангуста, нападнала кобра, не оставяше нищо на случайността. Веднага познах някои от хората му – като начало беше поставил по един чифт от тях на всеки от входовете, – на които спокойно бих поверил гърба си в схватка с аборигени или пущуни.
Забелязах, че сред момчетата му има нови лица.
– Сиймъс е наел още работници – коментирах.
Щом Орчард разширяваше бизнеса си, значи шефът му беше дал благословията си.
– Налага се. В града има нова звезда.
– Професоре?
– Не си ли чул? Явно не. Нюйоркският гангстерски главатар Дъч Калхун е изявил желание да разшири бизнеса си отвъд Атлантическия океан. Интригуваща и амбициозна перспектива, пък и той самият е интересен човек. Главно защото едва преди година двамата с по-малкия му брат се смятаха за изтърсаците на рода Калхун. Носеше им се слава на малодушни в сравнение с баща им, когото всички познават като голям дивак. Сега Дъч е тук, доколкото знам, с брат му. Струва ми се, че в даден момент ще трябва да се срещна с него, за да обсъдим намеренията му.
Шефът пийна от топлия си шоколад, а накрая се подсмихна, привика едно от уличните арабчета и му връчи остатъка в чашата си с бащинско потупване по бузата. Освен това се облича – и върви – като дядо, за да се слива с тълпата. Тромави стъпки и спретнати костюми от три части като на всеки възрастен господин в автобуса от Тотнъм Корт до един Бог знае къде. Не ме разбирайте погрешно; отлично запознат съм със значимостта на камуфлажа: затова нося каки сред природата и изискания ми горскозелен туиден костюм от „Грийвс енд Хоукс“ на Пикадили. Но си имам граници в публичното ми представяне и обличането като мъж от Балъм с единия крак в гроба е отвъд тях.
Минавахме покрай най-голямата шатра, в която се провеждаха боевете: огромен палат от раирано платнище с печати на кръстосани юмруци по всички страни. Дори най-безмозъчният посетител на панаира можеше да разбере какво се случва вътре. Входът струваше три пенса, което си беше изгодно, като се имаше предвид, че получаваш три вида развлечения: едната зона беше за боеве между мъже, втората – за боеве между кучета, а третата – между песове и мечки с извадени зъби.
– Да изгледаме една борба?
– Щом искаш – склони той. – Макар че не съм почитател на насилието без определена цел.
Последвах го до входа без коментар. Там ни посрещнаха още главорези – познах Макгил Петте пръста, който не ходеше никъде без момичето си Колийн, злобна дребна червенокоска, която с лекота можеше да натупа възрастен орангутан.
– Макгил – поздравих го на влизане.
– Господин Моран – изпръхтя той. Аз спрях и впих многозначителен поглед в него. – Полковник – поправи се той леко смутено.
Колийн се изхили зад гърба му.
Тъкмо извлачваха от ринга масивен черен боец с разбит нос и кървища от едното ухо до другото, докато в центъра му подскачаше китаец, висок метър и половина. Като го видиш това кльощаво човече, си викаш, че не може да смачка и муха, но аз съм гледал какво правят малчовците с краката, коленете и юмруците си, когато най-малко очакваш. Все едно на ринга се е разразила вихрушка.

На местата непосредствено пред ринга се въртяха пари. Много пари. Букмейкърите винаги се налапваха добре на Злодейското сборище и Сиймъс Орчард се хилеше в ъгъла като котарака, докопал каймака, защото вече усещаше как джобовете му се пълнят с полагаемите му се десет процента.
Разходих се до арената за боя с мечки. Това вече беше зрелище. Едно голямо кафяво копеле беше вързано за кол, забит в земята, но всеки момент щеше да го изтръгне, за да разкъса с нокти кучето, което подскачаше около него и го хапеше. Да, тук бях в свои води – зверове, крещяща публика и възможност да изкарам малко пари. Набарах типа с дъската, който вписваше залозите за псето.
– Една гвинея, че ще свали мечката. – Вдигнах златната монета и той посегна към нея. – Не бързай толкова, тарикат. Да чуя курса.
Той погледа кучето няколко секунди и видях, че изчислява. Тия кокнита много ги бива в смятането, когато им изнася.
– За теб, друже, тройка.
– Тройка? Не ме разсмивай. Мечокът почти се е удушил. – Е, онзи помрънка, но накрая се споразумяхме на двойка и аз скръстих ръце, като следях с удоволствие мелето. – Хо-хо! – извиках, когато кучето отхапа голямо парче от бедрото на мечката. – Дребният хапльо ще вземе да победи.