Изгубеното изкуство на бягането

Отзиви

Тази книга ще ви научи да бягате като професионалист.

„Таймс“

Отлична книга!

„Трейл Рънинг Мегазин“

Шейн Бензи е Индиана Джоунс на бягането.

Деймиън Хол, ултрамаратонец

Не е нужно да сте професионален атлет, за да прочетете тази книга. Както тренировките по бягане при Шейн Бензи, така и тези страници са за всеки, който бяга, за всеки, който иска да усети бягането като по-лесно и по-приятно изживяване, за всеки, който се стреми да бяга малко повече като кениец.

Адхарананд Фин, автор на „Да бягаш с кенийците“

За автора

Шейн Бензи е треньор по бягане и специалист по движение, основател на платформата Running Reborn. Проучванията му го отвеждат до разнообразни, често екстремни терени по целия свят, където живее и тренира с елитни атлети, представители на различни племена и коренни жители, за да разгадае тайната на човешкото движение и да я превърне във върхово представяне.

Тим Мейджър е писател, фотограф и запален бегач. Негови статии и фотографии са публикувани в списания като „Менс Джърнал“, „Трейл“, „Трейл Рънинг“, „Кънтри Уолкинг“, „Адвенчър Тревъл“ и „Ултра Мегазин“.

Откъси

ПРЕДГОВОР

За първи път срещнах Шейн Бензи на тренировъчния лагер на британския отбор по 24-часово бягане през един уикенд. Във фоайето на младежкото общежитие в Бъркшър той подскачаше насам-натам, вдигнал високо еластичната си дървена играчка, а сред атлетите се носеше възбуден шепот.

Ако подобрим дори съвсем мъничко формата си, обясняваше той, като при бягане държим главата си изправена – а така фасциалната система в тялото ни ще е напълно разтегната, – то тогава, вместо да се налага да създаваме цялото си движение посредством мускулите и с цената на усилия, с всяка крачка ще получаваме много и безплатна еластична енергия. „Представете си каква полза би ни донесло това за 24 часа бягане – говореше той. – Това са много крачки.“ Дан Лоусън – европейският шампион в 24-часовото бягане, стоеше отстрани, подскачаше от крак на крак и слушаше внимателно. Вече не можеше да сдържа ентусиазма си и внезапно извика: „Хайде, да го направим!“.

Всичко казано от Шейн в онзи следобед ми звучеше логично, след като бях изучавал спортната форма на великите кенийски бегачи, докато пишех „Да бягаш с кенийците“[1]. След речта си пред атлетите Шейн развълнувано ми сподели как изчел на един дъх книгата ми, а после отпътувал право за Итен в Разломната долина, за да изучава кенийските спортисти от първа ръка. Освен това посетил Етиопия, Уганда, Непал и амазонската джунгла. Така да се каже, поел от мен онази топка, с която подриблирах в моята книга, и с нея обикалял ли, обикалял, погълнат да изучава, да наблюдава и да слуша думите на великите бегачи по света, като попивал всичко, на което можели да го научат те, с открито съзнание и интелект.

Шейн е личен треньор, но преди всичко той е изследовател на движението. След като прави първото си откритие, не спира дотам, за да го обяви за „техника“ и да го продава на клиентите. Напротив, той продължава да изучава, трупа невероятна съкровищница от знания и стъпка по стъпка се приближава към основополагащата истина за това какво представлява доброто движение. И ето че сега, най-сетне, представя цялото това познание в писмен вид, за да го сподели с всички.

Да чета страниците на тази книга, да проследявам историите за приключенията му в света на бягането, за поуките и за изненадите, на които се е натъкнал, е колкото приятно, толкова и информативно. Шейн има вродена дарба да разказва истории и да увлича читателите. Не е нужно да сте професионален атлет, за да прочетете тази книга. Както тренировките по бягане при Шейн, така и тези страници са за всеки, който бяга, за всеки, който иска да усети бягането като по-лесно и по-приятно изживяване, за всеки, който се стреми да бяга малко повече като кениец – а това, предполагам, важи за почти всички нас.

Няколко месеца след като го чух да говори на онзи тренировъчен лагер, самият аз отидох при Шейн, за да оцени как бягам из Примроуз Хил в Лондон с датчици, закрепени за тялото ми. Беше лесно да проследя анализа му, а основният съвет, който ми даде – при бягане да вдигам краката си по-бързо, се оказа простичък и с незабавен ефект. Беше лесен за изпълнение, но ми помогна веднага да се почувствам по-лек, когато бягам. Оттогава измина повече от година, а все още си напомням да правя това при почти всяко бягане, особено когато се изморя и усетя, че темпото ми се забавя. И винаги помага.

Въпреки че тази книга е посветена основно на бягането и движението, на срещите на Шейн с редица бегачи, треньори и специалисти по добра техника на бягане, в тези страници има и много мъдрост, поуки за смелостта, за приложната страна на нещата и за простотата им, които можем да приемем на много нива дори отвъд бягането.

Затова се надявам да я прочетете с удоволствие и да преоткриете в някаква степен онази изгубена радост от движението, защото, когато човек се движи добре, така, както е устроено тялото му, бягането би трябвало поне донякъде да е каквото изглежда при кенийците – леко и без усилие. А когато бягането престане да изисква усилия (или поне когато изисква по-малко), то е дори още по-приятно и удовлетворяващо.

И така, приятно четене и приятно бягане!

Адхарананд Фин,

автор на „Да бягаш с кенийците“

ВЪВЕДЕНИЕ

БЕКОДЖИ, ЕТИОПИЯ

Движехме се с темпо, което знаех, че тялото ми не може да поддържа. Над шума от леките, ритмични и хармонични стъпки на осемте спортисти около мен долавях единствено ехото на тежко и усилено дишане. Внезапно осъзнах, че това не е тяхното дишане. То почти не се чуваше. Просто моето хаотично пъхтене отекваше на фона на плавните движения на останалите бегачи. В своя защита трябва да спомена, че бягахме на над 2700 метра надморска височина – въздухът беше несправедливо разреден и всяко вдишване ми носеше разочароващо малко кислород. Но, да си го кажа съвсем честно, затруднявах се още от мига, в който направихме първите крачки.

Тъкмо започвах да се вслушвам в гласа в главата си, който от половин час непрестанно ми крещеше да спра, и ето че групата превключи на друга предавка и без никакво предупреждение почти полетя напред. Понесоха се плавно към далечината като ято лебеди, летящи в синхрон. Набих спирачки насред облака прахоляк зад тях и мигом се превих на две, за да си поема дъх. Явно това беше само загрявката им.

Намирах се в Бекоджи в Етиопия – градче с население под 17 хил. души, което, макар и толкова малко, може да се похвали с бегачи, спечелили 8 златни олимпийски медала, 10 световни рекорда и 32 световни шампионски титли. Вече беше толкова известно с успехите си, че го наричаха Града на бегачите. Тренирах заедно с едни от най-добрите млади етиопски надежди и както се оказа, кривата на учението тук беше не по-малко стръмна от хълмовете, по които те бягаха.

Това не беше просто невероятно преживяване. То отбеляза повратна точка в живота ми. Оказа се момент на прояснение насред мъглата от недостига на кислород и от това семенце покълна изследователската работа, която сега страстно развивам. Общоприетият подход към бягането е да обуеш чифт маратонки и да „дадеш всичко от себе си“: максималното усилие се равнява на максимални резултати и победители са онези, които влагат най-много пот и мъки. Дори в онова утро, за което разказвам, аз бях дал всичко от себе си. Но имаше нещо много различно – при спътниците ми по нищо не личеше да са възприели подхода, че „който не рискува, не печели“. Не бяха вдигнали темпото заради някаква по-голяма решителност. Ако беше така, щяха да правят гримаси и да ругаят също като мен. Напротив, те всички се усмихваха, докато грациозно се отдалечаваха напред. Увеличената им скорост не представляваше видимо увеличение на усилието им. Беше красиво движение, без усилия. Не можех да определя как точно го постигнаха, но от онзи момент нататък бях абсолютно сигурен в едно – щях да разбера.

***

Не е лесно да се обясни как стигнах до Етиопия. Шест години по-рано аз дори не бях бегач. Но пък вече бях запленен от движението на един вид. Не на хората. Дори не става въпрос за движение на сушата. Моето пътешествие, подобно на еволюцията на най-ранните форми на живот на планетата, започна във водата.

ОСТРОВ ДАЙЪР, ЮЖНА АФРИКА

На около 8 километра от брега на Гансбаай в Южна Африка се намира остров Дайър. Навремето го наричали Ilha da Fera, което в превод означава приблизително „острова на дивите същества“. Този остров е многострадален съсед на колония от около 60 хил. южноафрикански морски мечки[2], които обитават близкото скалисто островче Гейзър Рок. Дори да се намирате на няколко километра разстояние, няма как да не ви стане пределно ясно, че те са там. Острата им миризма, долитаща безпрепятствено до крайбрежието, не остава незабелязана и от другите диви същества, които мародерстват из морето.

Проливът между Гейзър Рок и остров Дайър беше причината да измина няколко хиляди километра, за да се озова тук. Интересът ми не се свеждаше до това да стоя заедно с туристите на полуострова, носещ зловещото име Дейнджър Пойнт[3], нито пък бях дошъл да наблюдавам игривите скокове във водата на морските мечки, увлечени в лов на храна. Бях пристигнал, за да видя големите морски хищници, които долавяха присъствието на тези морски мечки, и плуваха насам бавно, но смъртоносно целеустремено, за да проверят какво става. Целта ми беше да се гмурна в тесния воден канал между остров Дайър и Гейзър Рок. Тези води се смятат за едни от най-опасните на планетата. Бях тук заради „Алеята на акулите“.

Малко неща на този свят са по-впечатляващи от гледката на бяла акула, която изскача от водата: силуетът ѝ се издига, очите са обърнати назад, устата – зейнала, с остри като бръснач зъби, челюстите се сключват рязко около нищо неподозиращата плячка, преди цялата тази маса от бляскава кожа и впиващи се зъби да изчезне под повърхността. Миг на раздвижване, после всичко отново е тихо. Плашещо е колко много необуздана мощ е вложена в тази атака на акулата.

Да влезеш във водата при същество, за което знаеш, че е способно на толкова бързо и яростно действие, никак не е лесно. Осъзнаваш колко си малък в сравнение с тези морски гиганти. Колко си неподготвен да се защитиш, ако някой от тях реши да смаже беззащитното ти човешко тяло, осмелило се да се доближи дотолкова, че да попадне в обхвата му. Моментът, в който си седнал на ръба на лодката, наместваш си маската и проверяваш водолазната екипировка, винаги е изключително самотен. Често се замислях какви решения съм вземал през живота си и се питах каква е мотивацията ми да правя всичко това. Защо бях там? Защо просто не си седях в удобния си и спокоен дом с хубава книга и чаша кафе в ръка? После идваше решението да се отделя от лодката и да потъна под повърхността. В неизвестното. Правех онзи финален скок в бездната, а след него ме обземаше съсредоточено спокойствие. Всички въпроси напускаха ума ми. Внезапно вниманието ми беше насочено само върху онова, заради което бях дошъл.

Тези така близки срещи с подобни интригуващи същества бяха основополагащи за изследванията ми и вече започвах истински да им се наслаждавам. Все още имаше толкова много неща, които не знаехме за тях. Толкова много да научим, като се присъединим към тях в естествената им среда. Всеки път, когато влезех във водата, усещах все по-дълбока връзка с този вид.

По време на въпросното пътуване бях отишъл в Южна Африка, за да работя с Крис Фалоус – експерт в областта си и, в частност, в анализа на поведението, което акулите демонстрират при изскачане от водата точно край тези конкретни брегове. Като директор на Дружеството за опазване на акулите главната ми цел беше да анализирам популациите на акулите в океаните ни и да лобирам за повишаване на степента на тяхната защита. Традиционният начин да разбереш и следиш популациите на акулите беше да посещаваш рибните пазари или да броиш перки на акули от борда на някой кораб. Аз бях убеден, че е необходимо по-задълбочено изследване, и затова ми се наложи да прекарам няколко години в пътешествия до прочутите горещи точки по света, в това число Близкия изток, Мозамбик и Южна Африка. И резултатът беше, че вече бях влизал във водата сред бели и тигрови акули, понякога в клетка, друг път – не, и бях плувал редом с бичи, сини, селдови и китови акули и гигантски манти. Бях добил по-голямо разбиране за поведението, навиците и емоциите на тези огромни същества.

Работата ми с акулите нямаше връзка с бягането, разбира се. И все пак, макар че тогава не го съзнавах, тя представляваше идеалната основа за бъдещата ми работа с хора. От нея се оформи един модел за наблюдение на даден вид: чрез анализ и документиране на движението и поведението му в естествената му среда. А ако искаш да анализираш вид, който е издържал успешно проверката на времето, най-добрият пример е акулата. Оцелели след всички събития, довели до масово измиране на видове, акулите са резултат от 450 млн. години еволюция, при все че през последните 100 млн. години почти не им се е налагало да еволюират – може би защото, с изключение на сравнително скорошната заплаха, която представляват хората, и по някоя и друга косатка от време на време, нямат естествени хищници. От гледна точка на оцеляването на най-приспособения акулата безспорно е кралят на моретата.

Акулите се движат така, както природата ги е създала. Те постоянно пътешестват в търсене на храна и започват всеки ден със знанието, че трябва да ядат. При повечето акули в 80% от случаите нападението завършва с провал. Резултатът от това е, че не си организират тренировки по плуване и не усъвършенстват ловните си умения със специални упражнения. Не могат да си позволят да пропилеят тази енергия.

Тъкмо в това се състои огромната разлика с нас, хората, като вид днес. Повечето от нас вече не се будят всяка сутрин с подобно постоянно напрежение – че трябва да намерят храна. Можем просто да влезем в кухнята или да седнем в колата и да отидем до магазина или закусвалнята, за да се нахраним. Ако искаме да използваме телата си за конкретна цел, трябва да тренираме за нея. Ако всекидневната ни дейност беше да търсим храна, както е било някога, нямаше да си хабим енергията в тренировки. Щяхме да си я пестим за моментите, когато ще ни трябва. Телата ни щяха да са във форма и готови за задачата, защото щяхме да прекарваме почти цялото си време, заети именно с нея.

Работата ми с акулите породи у мен невероятен интерес към приключенията и желание да пътувам до далечни кътчета на света, ако се налага, за да наблюдавам и да се уча. Нервите ми се обтягаха до крайност, когато скачах в океана с ясното съзнание, че ще ме заобиколят неизвестен брой първични, необуздани акули. Започнах да търся и други аспекти в живота си, в които да изпитвам себе си, и да провеждам изследванията си не само на географско, а и на физическо ниво, за да разбера доколко са способни тялото и умът ми да останат силни, когато доближат предела си. И тогава открих ултрамаратонското бягане.

[1] Фин, Адхарананд. Да бягаш с кенийците. София, Вакон, 2015. – Б. р.

[2] Вид морски бозайници от семейство Ушати тюлени. – Б. р.

[3] От англ. Danger Point – Нос на опасностите. – Б. р.