Момиче без име

Отзиви

Едно малко момиче, изтръгнато от семейството си и израснало сред дивата природа, разкрива историята си петдесет години по-късно. Невероятно.

Dailymail

Изумителната история на едно дете, което е живяло с маймуни в дивата джунгла в продължение на пет години.

The Sun

Това е книга за силата на човешкия дух, за волята да не се предадеш дори когато срещнеш невъобразими трудности и препятствия по пътя си.

Publishers Weekly

За автора

Марина Чапман

живее в Брадфорд, Йоркшър, омъжена е и има две дъщери. Приходите от книгата си „Момиче без име“ дарява на благотворителни организации, които се борят срещу трафика на хора, робството на деца и насилието в Колумбия. След като книгата и се превръща в абсолютен бестселър, през 2013 г. „Нешънъл Джиографик“ създава документалния филм „Жена, отгледана от маймуни“.

Откъси

ПРОЛОГ

Искам да ви разкажа една история. Историята на моя живот. Мислех, че да ви се представя, ще е най-лесното нещо на света. Но грешах. Оказа се най-трудното.
Когато се запознаваме с някого, е прието да се представим с името си. Това е първото нещо, което правим, и по този начин другите ни разпознават. И аз го правя. Казвам на хората, че името ми е Марина. Това обаче не е името, което родителите ми са ми дали, когато съм се родила, а е името, което сама си избрах, когато бях на около четиринайсет години. Рожденото ми име като всичко останало от ранното ми детство е изгубено във времето.
Важните неща, първите спомени, които ни помагат да установим самоличността си и които повечето хора приемат за даденост, за мен са отдавна забравени. Кои са били родителите ми? Как са се казвали и какви са били? Не зная. В съзнанието си нямам техен образ, нито бегли спомени. Нямам представа дори как са изглеждали. Задавам си много въпроси, на които никога няма да получа отговор. Как е изглеждал домът ми и как сме живели? Разбирала ли съм се със семейството си? Имам ли братя и сестри, които ме помнят, и ако имам – кои са те и къде са сега? Как съм се забавлявала? Била ли съм обичана? А щастлива? Кога имам рожден ден? Коя съм?
Засега това е всичко, което знам за себе си: родена съм около 1950 г. някъде в северната част на Южна Америка. Най-вероятно във Венецуела или в Колумбия. Не знам в коя от двете. Но тъй като впоследствие прекарах голяма част от живота си в Колумбия, казвам на хората, че съм оттам.
Единствените истински спомени, които имам, тези, които мога да си спомня достатъчно добре, че да ги споделя с вас, са неясни и не особено проницателни. Например черната ми кукличка. Нея си я спомням. Все още помня с подробности черната ѝ надиплена пола и панделките от червен сатен, които се спускаха по блузката ѝ. Кожата ѝ беше мека, а косата ѝ – черна и рошава; спомням си как обрамчваше нежното ѝ мургаво лице.
Помня и една шевна машина. Черна, със златни завъртулки отстрани, а до нея имаше стол, върху който често бяха струпани купчини платове. Може би майка ми е обичала да шие? Никога няма да разбера. Знам обаче, че домът ни беше скромен – за тоалетна използвахме дупка в земята. Около мен кипеше дейност. Винаги имаше много хора. Селото беше изпълнено с детска глъчка.
По-добре си спомням как изглеждаше малкият ми свят отвън. Една пътечка от червени тухли е особено ясна в съзнанието ми. Помня, че от къщата се отиваше към градина, а после към някакво място, където съм сигурна, че с часове берях зеленчуци. Освен този спомен имам и един, в който някой ме вика обратно вкъщи. Повечето пъти не се подчинявах. Когато този спомен идва в съзнанието ми, се чувствам на крачка от това да си припомня истинското си име, понеже със сигурност са го викали. Това ме измъчва, остава някъде извън обсега ми.
Какво друго? Какви други спомени са ми останали? Виждам как възрастните слизат от висок хълм по криволичещ път, после отново тръгват нагоре с туби вода. Спомням си и колите. Рядко се виждаха. Най-много три или четири на ден. И до днес, когато видя планина, нещо трепва в мен, затова ми се струва, че най-вероятно съм живяла в планина.
И това е всичко, което мога да ви разкажа, защото не знам нищо повече. Защото един ден всичко се промени завинаги.

ПЪРВА ЧАСТ

Глава 1

Имаше нещо в граховите шушулки, което ме хипнотизираше. Не знам защо, но ми се струваше като магия, когато издутите шушулки се пукаха, щом ги стиснех в ръка. Затова мястото, където растеше грахът, за мен беше специално и прекарвах много време там, погълната в собствения си малък свят.
Зеленчуковата градинка беше в края на двора ни. В онзи ден, както винаги когато нищо не се случваше, се бях промъкнала в нея по пътечката от тухли, която тръгваше от задната врата на къщата ни и преминаваше през двора. Около мен имаше други деца. Чувах ги, но нямах желание да разбера защо бърборят така развълнувано. Исках единствено да седя на сянка под листата, далеч от ослепителното слънце.
Бях на четири години, почти пет – помня, че с нетърпение очаквах петия си рожден ден, – и от моята гледна точка зеленчуците ми се струваха огромни. Растяха в повдигнати лехи и образуваха гъст зелен шубрак и високи лози, които сякаш се катереха по оградата. Първи бяха зелките и марулите, след тях – редиците на плъзналия навсякъде боб, а зад него беше мястото, където растеше грахът – растенията бяха пищни и гъсти, с множество филизи, листа и натежали шушулки.
Наведох се и откъснах най-близката шушулка. В дебелата обвивка се криеха сладките лъскави смарагдови топчета, които търсех. Скоро от едната ми страна имаше малка купчинка от празни шушулки, а от другата – нарастваща купчинка от грижливо подредени грахчета. Вглъбена в тази дейност, изобщо не забелязвах, че не съм сама в градинката.
Случи се толкова бързо, че е само кратък отрязък от спомен. В един момент бях клекнала върху голата пръст, съсредоточена в работата. А в следващия видях черна ръка с бял парцал и преди да успея да извикам, тя вече беше посегнала към лицето ми и го беше покрила изцяло.
Мисля, че съм се опитала да изпищя. Това е инстинкт. Може би дори съм успяла. Но кой е можел да ме чуе, скрита на моето специално място? И когато подскочих от страх, усетих острата миризма на някакъв химикал, който вече изпълваше дробовете ми. Ръката на лицето ми беше огромна и груба, а силата на онзи, който ме държеше – непреодолима. Последната ми мисъл, преди да изпадна в безсъзнание, беше проста: със сигурност ще умра.

*

Нямах представа колко време е минало, когато постепенно започнах да се пробуждам, но всичко ми се струваше някак особено. Долавях тихи шумове около себе си и напрягах слух, за да чуя нещо, което да ме успокои. Къде съм? Какво се случи?
Опитах се да се отърся от дълбокия сън, но клепачите ми тежаха прекалено много. Нямах достатъчно сили да отворя очи, затова продължих да се ослушвам, за да разбера какво се случва.
Скоро разпознах звуците на домашни животни – бях сигурна, че чувам петли. Мисля, че и прасета. И патици. Чувах и още един звук, който ми беше познат. Двигател. След малко осъзнах, че шумът от двигателя е навсякъде и че се треса под ритъма му. Шумът ту се усилваше, ту затихваше, вибрираше и аз подскачах с него. Бях в кола! Или – да, може би беше това! – в камион.
Сигурно беше обаче, че се движим по неравна, камениста земя – предположението ми беше потвърдено, когато най-сетне намерих сили да отворя очи. Ярката слънчева светлина направо ме заслепи и цветовете се сляха в ивици, които прехвърчаха покрай мен. Нямах представа къде съм, още по-малко къде ме карат, но камионът явно се движеше бързо и аз се търкалях напред-назад.
После осъзнах, че не съм сама. Не успявах да видя ясно другите пътници около мен, но чувах плач, хлипане и отчаяни викове „Пуснете ме!“. В камиона имаше и други деца – уплашени деца, също като мен.
Не знам дали от страх, или заради ефекта от онова, с което ме бяха упоили, но гласовете и образите се превърнаха в мъгла от цветове и звуци и отново изгубих съзнание.

*

Когато се събудих, все още не знаех колко време е минало. Вниманието ми беше насочено към едно-единствено нещо: водните пръски, които от време на време ме удряха през лицето. Земята около мен като че ли се тресеше и осъзнах, че някакъв човек ме носи. Тялото ми подскачаше в такт със забързаните му крачки, а лицето ми, с коса пред очите, гледаше към движещата се земя. Клонки и листа се заплитаха в мен и ме удряха. По краката и стъпалата ми болезнено се забиваха тръни, които разкъсваха кожата ми.
Някакъв мъж ме носеше на рамо и тичаше през гъста гора и въпреки че не го виждах, знаех, че до нас тича още някой. Чувах как земята пука и хрущи под тежките стъпки на два чифта крака. Но нищо повече – къде бяха изчезнали останалите деца? Мъжете като че ли бързаха все повече и повече с всяка изминала крачка и се зачудих дали бягат от нещо и са изплашени като мен. От някое животно ли? Или от чудовище? Знаех от приказките, че в джунглите живеят страшилища. Начинът, по който мъжете дишаха – чувах, че се задъхват от паника, вероятно и от изтощение, – като че ли подсказваше, че ни преследва нещо опасно.
От време на време мъжът, който ме носеше, залиташе застрашително, а коленете му поддаваха. Не знаех колко път сме изминали или накъде отиваме, но усещах, че е минало доста време. Мъжът се олюляваше, все едно ще падне, а аз бях прекалено уплашена, за да направя нещо друго, освен инстинктивно да се вкопча в него. Оставаше ми единствено да се надявам, че сме избягали от онова, което ни преследваше, каквото и да беше то.
Най-накрая мъжът спря и тялото ми рязко подскочи. После усетих, че ме завърта, сякаш не е сигурен накъде да поеме. След това обаче пак тръгнахме, навлизайки в още по-дълбок и по-гъст шубрак, после отново спряхме, и то още по-внезапно. Вкопчих се още по-здраво, но понеже мъжът ме беше сграбчил грубо, го пуснах, когато ме свали от рамото си и ме хвърли на земята.
Опитах се да се изправя, за да видя кой ме е носил, но когато успях да застана на четири крака и се обърнах, видях единствено два чифта дълги крака, които се отдалечаваха от мен, бягайки. Едните бяха тъмни, а другите – светли, но скоро се загубиха в мрака. Виках след тях, пищях, молех ги да не ме оставят. Въпреки че инстинктивно знаех, че са лоши мъже, страхът да остана самичка в гората беше по-силен. Но както се случва понякога в сънищата, от устата ми сякаш не излизаше нито звук, а след малко дори размазаните им силуети започнаха да избледняват и се сляха със сенките на дърветата и храстите – единственото, което виждах. Останах там дълго време, коленичила, без да смея да помръдна, и просто се взирах в мрака; исках те да се върнат или поне се надявах да чуя вика на някое от другите деца. Чувствах се безпомощна, изоставена и уплашена да бъда сама. Защо не се върнаха? Защо избягаха от мен? Къде беше майка ми? Как щях да се прибера у дома?
Тъмнината се сгъсти и сега, когато мъжете вече ги нямаше, зловещите нощни звуци на гората ме ужасяваха. Нямах представа къде съм, нито кога някой ще се върне, за да ме вземе. Бях облечена само с памучната рокля и гащичките, които майка ми ми беше сложила сутринта, и усещах хладината на влажната пръст, върху която лежах, докато се опитвах да се свия на възможно най-мъничко кълбо.
Мъката и самотата ме съкрушаваха. Можех само да се моля, че ако затворя очи, всичко ще се оправи. Ако ги стиснех достатъчно силно, мракът може би нямаше да е толкова плашещ и скоро – моля те, Господи, дано да е скоро – майка ми щеше да ме намери. Може би, ако заспях, когато се събудех, щях да съм в безопасност у дома, в леглото си, и щях да осъзная, че всичко е било просто кошмар…

Глава 2

Събуди ме горещината на слънцето. Под лявата си буза усещах единствено топла мекота, но под дясната – истинска жега. Беше силна и изгаряща и когато отворих очи, светлината беше толкова заслепяваща, че веднага ги затворих.
Претърколих се по гръб, все още някъде между съня и будното състояние, и усетих ново неудобство. Този път беше свързано с ушите ми – въздухът беше точно толкова изпълнен със звуци, колкото светлината – с блясък. Чуваха се ужасяващи писъци и странни крясъци, които не разпознавах.
Позволих на клепачите си да се отворят бавно и се озовах лице в лице с огромно синьо пространство. Невероятно ярко, обградено отвсякъде от тъмнина. Докато се взирах, засенчвайки блясъка с ръка, малко по малко осъзнах какво виждам. Беше част от небето, оградена от листата на дърветата, които бяха толкова високо над мен, че виждах единствено разпокъсаните им черни очертания.
Най-накрая знаех къде съм. В джунглата! Тази мисъл ме прониза и донесе със себе си паника, докато спомените от предишната вечер започнаха да се връщат. Бях отвлечена от дома си от някакви мъже, които ме бяха захвърлили тук.
Изтупах черната пръст от дланите си и застанах на колене. После с мъка се изправих и започнах да търся откъде да избягам. Мислех единствено за това как да намеря мъжете, които ме бяха оставили тук. Да ги настигна и да ги помоля да ме върнат у дома. Исках мама. Къде беше тя? Защо не ме беше потърсила?
Не знаех колко време е минало, откакто похитителите ми ме бяха изоставили. Наострих слух с надеждата да чуя някой познат звук. Детски смях, поздрав, тракане на количка някъде наблизо. Виках майка си, плачех, докато я зовях отново и отново. Гърлото ми беше сухо и ме болеше, но в този момент не мислех за храна и вода. Просто отчаяно исках да намеря път към дома, затова се опитах да изляза от храсталака – оплетените увивни растения, които се спускаха по дънерите на дърветата, чворестите клони и вейки, които като че ли преграждаха всеки изход, и листата, толкова големи, причудливи и различни едно от друго, че сякаш нарочно ме държаха затворена в този страшен зелен ад.
Но къде да отида? Не изглеждаше да има каквато и да било пътека и нищо не ми се струваше познато. Не можех да разбера откъде съм дошла.
Въртях се, но всяка просека приличаше на предишната. Дървета, дървета и само дървета, докъдето погледът стига. От време на време, докато се препъвах и лутах сред всички оплетени препятствия, съзирах нещо светло в далечината отвъд тях. Вероятно далечен хълм? Но твърде скоро мрежестите стени на зеления ми затвор отново се затваряха и колкото повече вървях, толкова повече изпадах в трескава паника. Това е глупаво! Защо го правех? Трябваше да се върна, нали? Ами ако мама дойдеше да ме вземе? А ако дойдеше и не ме намереше там?
Обърнах се, задавена от нестихващи ридания, и се опитах да намеря пътя до мястото, където ме бяха оставили. Но скоро стана ясно, че съвсем съм се изгубила. Не виждах откъде съм минала, нямаше следи, които да ми покажат пътя наобратно.
Вече плачех на воля. Не можех да спра сълзите си. И докато се препъвах, а разни ужасни клони се закачаха в мен и ме драскаха, се опитвах да си обясня как се бях озовала там. Дали родителите ми го бяха искали? Така ли беше станало? Дали бяха искали да се отърват от мен? Опитвах се да се сетя какво може да съм направила, че да ги ядосам толкова много. Заради граховите шушулки ли беше? Да не би да ми бяха ядосани, защото съм откъснала толкова много от тях? Дали майка ми и баща ми бяха помолили тези страшни мъже да ме отведат?
Помъчих се да си спомня мъжа, който ме беше отвлякъл от градинката. Чернокожия човек, който запуши устата ми с ръка. Кой беше той? Някой мой чичо? Опитах се да си спомня неговите черти. Беше висок и силен. Дали беше някой мой познат? Едно от най-ценните ми притежания беше красивата ми черна кукличка и незнайно защо, все се сещах за нея. Ние бяхме бяло семейство, а куклата ми беше чернокожа. Защо? Това имаше ли някакво значение, което не разбирах?
Прекалено изтощена и разстроена, за да си пробивам път през безкрайните храсталаци, които стигаха до кръста ми, забавих крачка. Но какво можех да направя, освен да продължа да вървя? Така и постъпих. Решението беше подсъзнателно. Просто продължавах напред, защото може би щях да намеря изход или някого, който да ми помогне. Или някакъв знак, който да ми подскаже, че съм с една крачка по-близо до дома.
Но времето минаваше, тялото ми се покри с драскотини и все повече се страхувах, че това няма да се случи. И когато започна да се мръква, усетих надеждата ми за изход да гасне заедно със слънцето. Беше вечер. Време за сън. Денят беше свършил. Беше изминал цял един ден, а аз продължавах да съм в капана на джунглата. Щеше да се наложи да прекарам още една нощ сама.
Никога не бях виждала толкова черна нощ. Колкото и да напрягах очи, не съзирах дори една точица светлина освен далечния блясък на звездите. Самото небе обаче ми се струваше необичайно близо – все едно ме бе захлупило отвсякъде, като огромен черен чаршаф, и ме бе хванало в капан заедно с нощните създания. Сега, когато преценката ми не беше замъглена от влиянието на упойващите вещества, ужасът и отчаянието ми бяха по-силни от предишната нощ. Отново чувах шум – невероятно силен и пълен с разнообразие от звуци, които, както знаех от възрастните, издават зверовете в джунглата, когато излязат нощем. И знаех, че го правят, защото, скрити в мрака, ще им е по-лесно да уловят плячката си.
Докато тъмнината се спускаше над мен, намерих местенце без растения в дънера на голямо дърво. Легнах там, а когато въздухът стана по-гъст и тъмен, отново се свих на мъничко кълбо, облегната на успокояващо твърдата кора, с ръце, стискащи свитите ми колене. Усещах с цялото си тяло, че не бива да помръдвам, нито да издавам звук. Все едно е игра, мислех си. Криеница. Ако стоя наистина неподвижно, без да издавам звук, нощните създания няма да разберат, че съм там.
Но тяхното присъствие беше ужасяващо осезаемо. Чувах толкова различни звуци, а много от тях – наблизо. Долавях същото шумолене, каквото и аз бях предизвикала, докато газех през храсталака. И припкане – близо до мен преминаваха дребни животинки. Последва изпукване. Силно изпукване, опасно близо до мястото, където се бях свила. Хрущене на нещо сухо – мъртви клони, настъпвани от някакво животно? Шумът се движеше около мен. Каквото и да беше това, като че ли обикаляше около мен, изчаквайки подходящия момент да нападне. Дали можеше да ме види ясно с големите си нощни очи? И какви бяха тези звуци като от замахване, които идваха от него? Опашка? Дали беше чудовище, което яде деца? Можеше ли да ме надуши?
Опитах се да се смаля. Толкова ми се искаше да имам клетка, в която да се скрия. Клетка, която да ме пази от остри нокти и опасни челюсти. Или светлина. Копнеех мама да ми донесе светлина, която да прогони чудовищата.
Но каквото и да ме дебнеше, вероятно се стресна от нещо, защото изведнъж прошумоля и побягна, а аз изпитах блажено облекчение. То обаче не продължи дълго. През безкрайната нощ, докато лежах свита в дънера, все повече ме плашеше липсата на видимост. Колкото и да ме беше страх да видя някое диво животно отблизо, реших, че е още по-ужасно да не мога да го видя. Нямаше какво да направя, освен да се сепвам и да треперя от ужас, докато разни същества пълзят по крайниците ми, изучават лицето ми и се завират в ушите ми. Мечтаех си да спя, както никога преди не бях мечтала за нищо друго, защото никой кошмар, дори и най-страшният, не беше по-ужасен от кошмара, в който бях попаднала.

*

Същото слънце със същата мощ, греещо от същото ослепително синьо небе, отново ме събуди на следващата сутрин. Трябваше ми известно време, докато се накарам да отворя очи. В удобството на сънливостта почти можех да повярвам, че топлината, която усещам, е от одеялото на леглото ми, а слънцето струи през прозореца на спалнята ми. Но звуците на пробуждащата се джунгла бързо прогониха тази представа и ме върнаха в действителността.
Отново заплаках в дънера, гърлото ме болеше, а коремът ми беше свит от глад. Но не можех да плача вечно. Пък и кой щеше да ме чуе? Потърках подпухналото си мокро лице с длани и когато погледът ми се поизбистри, ми се стори, че виждам пеперуда.
Погледнах отново. Не, не беше една пеперуда. Много пеперуди във всякакви цветове пърхаха точно над главата ми. Обикаляха около красиви розови и бели цветя, които висяха от дълги зелени стъбла, спускащи се високо от короните на дърветата. Бяха хипнотизиращи и докато от земята в джунглата се вдигаше пàра, всяка частица от вниманието ми беше прикована към тях.
Но болката в стомаха не ме остави да си почивам дълго. Бях гладна и се налагаше да намеря храна. Но каква? По земята имаше шушулки, които разгледах внимателно. Миришеха приятно и дори изпълваха въздуха около мен с благоухание, но бяха катраненочерни и сбръчкани и трябваше да отворя само една от тях, за да разбера, че са различни от граха. Дали тук растеше грах? Или царевица? Вероятно можех да намеря. Станах и започнах да разучавам джунглата, само че този път по съвсем различен начин.
Бях малка и нямах представа, че някои от тези чудати растения и плодове може да ме отровят. Но не желаех да ги ям, понеже изглеждаха странни и не особено вкусни. В храсталака не виждах нищо, което да ми се струва познато.
Отново се замислих за положението, в което бях. Ако не намерех храна, щях още повече да огладнея. А после, както знаех от приказките в книжките и от разговорите на възрастните, щях да умра и животните да ме изядат. Но тук като че ли нямаше какво да ям. И понеже не желаех да умра и животните да ме изядат, реших, че не може да стоя на едно място. Днес щях да вървя. Да вървя и да не спирам. Щом никой не ми идваше на помощ, аз щях да я потърся. Реших да вървя, докато краката ми ме държат, което се надявах да е достатъчно дълго, че да намеря някого, който да ми даде храна и да ме заведе при родителите ми.
Отново поех през непроходимия гъсталак с единствената цел да се махна оттам, където бях. Все пак двамата мъже ме бяха донесли в джунглата, така че, ако вървях достатъчно дълго, сигурно щях да изляза от нея.
През повечето време не виждах отвъд мрежата от листа пред себе си и кожата ми негодуваше при поредните драскотини, докато клоните, които отмествах, се връщаха яростно по местата си, за да ме накажат, задето ги притеснявам. В зловещата зелена гора беше горещо и задушно и скоро забравих, че съм тръгнала за храна. Докато от дърветата се стичаха капки и се вдигаха изпарения, едно ново усещане надви вълчия ми глад. Осъзнах, че съм изключително жадна.
Но как да намеря вода? Нямах представа. Въпреки че всичко около мен блестеше от влага, ми се струваше невъзможно да открия вода за пиене. Заоглеждах се внимателно. Къде можех да намеря вода за пиене на това място?
Търсех вдлъбнатини по камъни и локви по земята. Проследявах насекомите, които жужаха и бръмчаха навсякъде, и с надежда проверявах във всяко цвете, докато най-накрая попаднах на растение с извити почти като чашки зелени листа с власинки по краищата. Щом приличат на чашки, помислих си, вероятно изпълняват функцията на такива, и наистина, когато погледнах в една от тях, открих малко течност, в която виждах отражението си.
Почувствах се, все едно съм намерила тайно съкровище, и дръпнах конусовидното листо към себе си. После напуканите ми устни докоснаха блестящата му повърхност. Усещането беше божествено; бързо вдигнах листото нагоре и внимателно изсипах останалото в устата си. Водата имаше особен вкус. Все едно пиех почва. Но това нямаше значение. Поне за малко жаждата ми беше утолена.
А скоро успях да я утоля още повече. Открих мъничко поточе – водата се стичаше и удряше в камъните – и когато отпих, този път беше студена, бистра и приятна. Но не можех да заблудя стомаха си. Скоро той започна да къркори и недоволства, затова отново съсредоточих усилията си да намеря нещо за ядене, докато вървя.
Не намерих храна, а папагал. Колкото и да бях изтощена от глад, все пак тази гледка ме плени. С окраска в синьо, зелено и жълто и голям колкото тиквичка, той беше кацнал върху нисък клон и кряскаше. Беше успокоително – стоеше там и ме гледаше толкова самонадеяно, че инстинктивно поисках да се приближа. Протегнах ръка. Може би щеше да кацне на пръста ми, както понякога правеха питомните папагали в селото ми.
Но грешах. Едва го бях доближила, когато той протегна глава към мен, изграчи силно и рязко ме клъвна по пръста, преди да отлети, силно раздразнен. Погледнах към палеца си, който пулсираше болезнено, и когато видях как по дланта ми се стича кръв, отново избухнах в горещи сълзи на самосъжаление. В следващите години тази случка щеше да ми бъде много скъпа, защото я приемах като ключова за оцеляването си. Бях стъписана, че такова красиво създание може да иска да ме нарани, но същото това стъписване щеше да бъде основата на вероятно най-важния урок в живота ми: че джунглата не е създадено от човека място, пълно с красиви питомни животни, а е дива територия, където дивите животни убиват, за да оцелеят. Унило продължих по пътя си.
Скоро обаче духът ми се повдигна. Малко след злополучната среща с папагала забелязах промяна в обстановката. Храсталакът като че ли пооредя. Бях забравила за палеца си, който болезнено пулсираше, и започнах да отмествам все по-намаляващите прегради от клони по пътя си с усещането, че може би почти съм избягала. Продължавах напред, блъскайки клоните все по-трескаво, защото очевидно наближавах някакво сечище. И колкото повече се приближавах, толкова повече очите ми сякаш го потвърждаваха. Пред погледа ми все по-често се виждаше как джунглата отстъпва на нещо, което изглеждаше като отворено пространство.
Това трябва да е! Вече бях толкова решена да стигна до края, че не се интересувах колко неприятни клони и филизи ме шибат и удрят. С въодушевление най-накрая пробих храсталака и се озовах от едната страна на малка тревна площ. Но радостта ми бе твърде кратка. Веднага щом излязох от храсталака, видях, че от другата страна на ниската повехнала трева започва също толкова непроходим гъсталак, колкото този, от който се бях измъкнала. Бях стигнала толкова далече! Бях вървяла толкова дълго! Умирах от глад, бях изтощена, а не виждах път за бягство. Бях навлязла още по-навътре в джунглата.
Защо? Чудех се защо, защо, защо, защо се беше случило това? Защо майка ми не ме беше намерила? С какво бях заслужила това? И ако беше наказание за някоя моя грешка, то за каква? Погледнах към роклята си, която някога беше чисто бяла с розови цветчета, а сега се беше превърнала в разкъсан сив парцал, оцапан с кръв и пръст. Нямах обувки и босите ми крака бяха захабени, издрани и мръсни, умирах от глад. Свлякох се в жалка купчина, усещайки мириса на трева и земя в ноздрите си. Не знаех какво да направя, освен да лежа тук и да плача. Исках у дома, исках мама, исках някой да ме успокои и да ме прегърне. Но нямах никого и нищо, за което да се вкопча.
Лежах свита като че ли цяла вечност, дори заспах за кратко. Най-вероятно съм сънувала кошмари. Необичайните звуци в джунглата ме караха да подскачам, а силните викове и крясъци сякаш ми се подиграваха.
Исках единствено да умра. Но впоследствие отчаянието и страхът ми бяха заменени от непоносим глад, а физическата болка от дълбините на стомаха ми ме накара да приема, че скоро няма да умра.
Лекичко отворих едното си око. Все още ме обливаше светлина. Отворих го още по-широко, но това, което видях, ме накара да го затворя. Завъртях глава на другата страна колкото мога по-тихо и внимателно.
Бърз поглед с другото око потвърди, че не е било сън. Не бях сама. Всъщност бях обкръжена.