Невъзможни създания Отровеният крал

Откъс от Невъзможни създания Отровеният крал

Първа част

ЗАМЪК

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ,
ПРЕДИ ДА ЗАПОЧНЕМ

В света биха казали, че е невъзможно: хаосът и бъркотията, които тя причини. Биха казали, че тя няма такава смелост.
Ала тя я имаше, но дълбоко скрита. Какво ли ще намерите под къщата си, ако започнете да копаете? Пръст и червеи. Заровено съкровище. Скелети. Не знаете. Момичето се зарови в дълбините на сърцето си и там намери глад за справедливост и жажда за отмъщение.

ДРАКОНЪТ ЯКУЛ

Кристофър Форестър се събуди, защото по лицето го гризеше дракон.
Драконът беше с размерите на врабче – можеше да кацне на кокалчето на палеца на момчето – и се отличаваше с неповторима сребристозелена красота. Изражението му беше толкова надменно, че можеше да прогори дупка през стоманена врата.
Драконът проговори:
– Кристофър! Не ми беше лесно да те намеря.
Момчето седна.
– Жак?
И цялото му тяло се разтърси – от шок и от радост.
Кристофър отметна завивката и се огледа. Панталоните му бяха на пода; прозорецът разкриваше гледка към лондонска улица. Хем всичко си беше както преди, хем нищо не беше както преди, защото един миниатюрен дракон беше кацнал на масичката до леглото му.
– Жак! – отново възкликна Кристофър. Беше истински, беше тук и експериментираше да гризе крушката на лампата. – Какво става?
– Дойдох, за да те върна с мен – заяви Жак, отърсвайки се от счупено стъкло. – Сега, веднага.
– Да ме върнеш ли? В Архипелага?
– Очевидно. Заповядвам! – Освен високомерието в гласа му се долови още нещо. Страх. Драконът кацна на ръката на Кристофър и го ухапа здравата по палеца. Потече кръв. – Трябваш ми спешно.

ТРЯБВАШ МИ СПЕШНО

Кристофър усети как сърцето му подскача – високо и все по-високо. Но се постара да не издаде въодушевлението си и да диша равномерно, докато не разбере. Започна бързо да се облича – да надява дънките от предишния ден.
– Би било добре да не ме вземаш за храна – смъмри той Жак. – Кажи ми какво е станало. Как дойде тук?
– С безгранична находчивост и усилия. Отидох в Атидина през прохода в тамошната река. Беше много мокро, а аз ненавиждам водата. Никак не ми хареса. Беше си ужасно. Тогава реших да те намеря в Шотландия през прохода, който излиза там – обясни Жак. – Обаче там те нямаше. Изплъзнах се на дядо ти и поех на юг, като следвах миризмата ти. Бях нападнат от ято гълъби и една досадна врана. Не можех да избълвам огън… тоест не исках, за да не ме забележат човеците. Затова се хранех с каквото има в онези големи кутии с гниеща храна, които по необясними причини сте монтирали по сивите си улици. Беше отвратително. Освен малките пластмасови квадратчета с червената течност. Те са вкусновати.
Като се вгледа, Кристофър забеляза, че люспите под брадичката на дракона са омазани с кетчуп.
– Но защо? Защо си тук? Тук не е безопасно за теб, Жак.
– Да не мислиш, че не знам? Не бих дошъл и не бих се осмелил да прелетя покрай вашите отвратителни зловонни четириколесни кутии убийци без причина. Нямах избор! – избълва Жак, а после изтрака със зъби. На малкото му личице се изписа страдание. – Бях изпратен.
– От кого?
Ала Жак така се беше разгорещил, че чак спря да говори. След миг издиша, при което стаята се изпълни не с огън, а с огромен облак парещ черен дим. Кристофър се спусна към прозореца, за да не може димът да задейства противопожарната аларма – няколко пъти го разтвори и го затвори широко.
– Жак! Кажи ми!
Думите на Жак се изсипаха като порой:
– Големите дракони измират. С десетки. Никой не знае защо.
Кристофър усети, че го обзема ужас. Беше виждал дракони. Беше ги доближавал достатъчно, че да долови силата им и суровата им неумолима интелигентност: не интелигентността на хората, а нещо безкрайно по-голямо, диво и древно.
– Как? Кои видове?
Дано не червенокрилите дракони, помисли си момчето.
– Ледените дракони на север: шест са мъртви. Жълтите дракони на юг: десет, намерили ги феникси. Две семейства среброопашати: дванайсет мъртви. И други, и други… никой не знае точно колко… през цялото време.
– Болест ли е? Или… убийство? Но как е възможно някое създание да убие дванайсет дракона? Дори един сфинкс не би бил достатъчно силен… дори мантикорът.
– Не знам! И така Саркани, голямата червенокрила драконка, на чийто гръб самият ти летя, ме изпрати да те призова. Каза ми да те върна в Архипелага.
– Но защо мен?
– Защото само ти можеш! – От носа на Жак се разнесе дим. – Някои твърдят, че е драконова болест, затова драконите не смеят да се придвижват. Разделени са от страха от зараза. Повечето обаче смятат, че е убийство, затова никой дракон не би се доверил на човек или на създание от Архипелага. Ти си от Другите земи. Саркани има доверие единствено и само на теб.
Кристофър застина с ръка на дръжката на прозореца. Драконите… убити? Замисли се за Саркани – за страховитото ѝ великолепие и тътена на крилете ѝ.
– Но какво бих могъл да…
Жак отново изпуфтя: още гневен черен дим.
– Драконите не обичат да бъдат разпитвани от хора. Още един въпрос и ще изпепеля цялата стая. Идваш ли?
Дали да отиде? Каква ли опасност го очакваше от другата страна, където го зовеше якулът? Какво изобщо би могъл да направи, което драконите – с всичките им години на мощ и безпощадно знание – не могат? Ала в Кристофър се зароди и въодушевление. Дракон се нуждаеше от него! Да се върне в Архипелага! При еднорозите и драконите, при лонгмите и канкотата, при глиморито, в земята на Мал Арвориан!
– Да.
Изпод леглото си Кристофър извади една кутийка. В нея се намираше сфинкският зъб – внимателно увит в памук. Имаше още нож, метална бутилка за вода и малко храна: шоколад, зърнени десертчета, неща, които няма да се развалят. Кристофър отдавна беше готов. И чакаше. Тайничко се надяваше… някой да изрече името му и да го призове.
Мушна зъба, ножа и бутилката в джоба на палтото си заедно с всичките си пари и телефона. Обаче извади телефона, изключи го и го сложи до леглото. Кристофър не искаше да бъде намерен. Остави бележка на баща си: беше още рано, едва ли щеше да е станал.
Татко, връщам се в Архипелага. Драконите се нуждаят от моята помощ. От самото написване по ръката му полазиха тръпки. Извинявай, че не те попитах. Не се тревожи за мен. Ще бъда в пълна безопасност. Погледна и задраска Ще бъда в пълна безопасност. Нямаше смисъл да лъже. Добави Ще внимавам, но и това задраска. И накрая написа: С обич, Кристофър.
– Побързай! – подкани го Жак.
Момчето изтърси от раницата си за училище един невероятно скучен проект по география за белгийската пътна система, древен неизпран чорап от комплекта по физическо и почернял банан. После я предложи на Жак.
При погледа на дракона всяко цвете би повехнало. Можеше направо да повали дъгата от небето.
– Няма да бъда превозван в това… вонящо на крака подобие на чувал. Ще седя на рамото ти, както ми се полага, като могъщ император на своя жребец.
– Не бива. Хората ще те видят.
– Тогава ще полетя из облаците, както и дойдох.
– С влака ще е по-бързо и по-лесно.
Малкият дракон изглеждаше изтощен, ала Кристофър не посмя да го каже.
– Тогава намерѝ друг вариант. Мърлявото нещо не подлежи на обсъждане.
Палтото на Кристофър беше дълго и дебело, с големи джобове.
– Можеш да се вмъкнеш в този джоб.
Жак подуши.
– По-добре. Едва се търпи, но поне не мирише на миниатюрен апокалипсис.
Кристофър разтвори джоба и драконът влетя в него. На пипане люспите му бяха горещи и сухи. Джобът мигом се стопли.
– А сега, да тръгваме – заяви Жак.
После изпуфтя и от джоба се разнесе дим – този път бял и почти сладък. На Кристофър му се стори, че ухае на Архипелага: на глимори, на бездънни небеса с лонгми и феникси, на диви омагьосани острови.