Отвъд възможното

Откъси

Какво се случва, когато амбицията срещне безграничното въображение?

Глава 1

СМЪРТ ИЛИ ВЕЛИЧИЕ

Дата: 3 юли 2019 г.

Светът под мен ми се изплъзваше, докато летях с главата надолу по кишавата, снежна стена на Нанга Парбат. Десет, двайсет, трийсет метра профучаваха пред очите ми като в мъгла.
Към смъртта си ли летях?
Едва секунди по-рано се чувствах сигурен, бях здраво вкопчен в стръмния склон и се борех с вятъра със съвсем отмерена крачка. После захватът ми поддаде, зъбите на котките ми не успяха да се забият в бялата маса и аз полетях надолу – първо бавно, после по-бързо, още по-бързо, като с всяка изминала секунда набирах скорост, а мозъкът ми броеше миговете, преди завинаги да се отделя от планината и тялото ми да бъде разкъсано от назъбените скали долу или премазано в някоя дълбока цепнатина.
Човече, нямаш много време да оправиш нещата.
Ако загинех, никой нямаше да е виновен за ужасния ми край. Сам бях решил да изкача деветия най-висок връх в света насред свирепа снежна буря. Сам бях решил да покоря четиринайсетте върха със Зона на смъртта само за седем месеца в опит да подобря рекорд; всеки от тези върхове се издигаше на повече от 8000 метра, а на такава височина въздухът е толкова разреден, че мозъкът и тялото отслабват и отказват да функционират. И отново сам бях решил да се отделя от фиксираното въже на слизане, за да направя път на друг катерач, който нервно се спускаше надолу. Само че след една, две, три стъпки снегът притеснително се размърда, поддаде и се свлече, помитайки ме със себе си.
Бях изгубил контрол и двете ми правила за експедиции, които си бях наложил, бяха тествани в изключително напрегната ситуация. Първо правило: „Надеждата е Бог“. Второ правило: „Малките неща имат най-голямо значение във високата планина“. Отдръпвайки се от въжето, вече бях нарушил второто правило, а това си беше моя грешка, мой проблем.
Така че можех да се уповавам само на първото.
Дали през тези кратки секунди се боях, че ще загина? В никакъв случай. Винаги бих избрал смъртта пред малодушието, особено по време на опит да премина отвъд предполагаемите предели на възможното. Всъщност се надявах да изпитам физическите си граници, когато през 2018 г. оповестих плана си да подобря предишното най-добро време, за което са били изкачени четиринайсетте върха със Зона на смъртта. Летвата бе вдигната от корейския алпинист Ким Чанг-хо – през 2013 г. той изпълни задачата за седем години, десет месеца и шест дни. Полският алпинист Йежи Кукучка постига същата цел за не по-малко впечатляващото време от седем години, единайсет месеца и четиринайсет дни през 1987 г.
Беше дръзко, дори свръхчовешко да се опитам да редуцирам толкова много време, но вярвах в себе си достатъчно, че да напусна Британската армия, където няколко години служих като гурка, преди да се присъединя към Специалната лодъчна служба (SBS) – подразделение на Силите за специални операции и елитна група от войници, които участват в операции на някои от най-смъртоносните бойни полета в света. Беше рисковано да се откажа от такава престижна кариера, но аз бях готов да заложа всичко в името на амбицията си.
Вярата в моите собствени способности ме тласкаше напред и аз гледах на предизвикателството като на военна мисия.  Докато планирах, дори нарекох опита си да разбия световния рекорд „Възможен проект“ и това име по-късно ми се струваше като знака на победата, насочен към хората, които не искаха или не можеха да повярват в моята мечта. А такива имаше много – песимистите извираха отвсякъде, макар че на моменти дори най-насърчителните гласове звучаха малко скептично. През 2019 г. сайтът на „Ред Бул“ изказа твърдението, че целта ми е точно толкова постижима, колкото да „стигна с плуване до Луната“. Аз не смятах така. Не се бях появил на този свят, за да приемам поражението. Не ми беше в кръвта да се отказвам дори при животозастрашаващи обстоятелства. Не бях агне, което чака овчарят да го побутне напред; бях лъв и отказвах да следвам другите.
На фона на множество височинни алпинисти навярно изглеждах неопитен. Започнах да се изкачвам на повече от 8000 метра едва преди няколко години, но бързо станах машина на голяма надморска височина и по мое мнение това до голяма степен се дължеше на чудатата ми физиология. След като започнах да се катеря в Зоната на смъртта, установих, че за мен е относително лесно да се придвижвам бързо на голяма височина, като изминавам седемдесет крачки, преди да спра за почивка, докато други алпинисти правеха едва четири-пет.
Способността ми да се възстановявам също беше впечатляваща. Често набързо слизах от върха, купонясвах цяла нощ в базовите лагери и на сутринта – със или без махмурлук – поемах на следващата си експедиция. Такъв беше алпинизмът в стил Нимс: неуморен стремеж към съвършенство при брутални условия. Нищо не можеше да ме спре независимо от обстоятелствата.
Е, освен смъртта или някоя сериозна травма.
Още 30 – 40 метра профучаха покрай мен. По време на падането трябваше да се съсредоточа – върху движението и нарастващата си скорост; върху хората, които изчезваха в облаците над мен, докато се отдалечавах все повече и повече. И върху техниките, които ми бяха необходими, за да извърша жизненоважно самозадържане. Дали бих могъл да използвам пикела си и да го забия в склона, за да забавя падането? Издърпах пикела под мен и здраво вкопчен в главата, забих клюна в снега, но пластовете отдолу бяха прекалено меки, така че натиснах отново. Напразно. Не се задържаше.
Увереността, че съм в състояние да разреша проблема, бързо се топеше. Носех се надолу с още по-голяма скорост и напълно бях изгубил контрол, когато… ето там! През пръските забелязах фиксираното въже, за което се бях държал допреди малко. Ако се пресегнех към него достатъчно настървено, имаше шанс да го уловя. Това беше последната ми надежда, така че се извих, изпънах ръката си и се пресегнах към въжето… Готово! Стиснах го здраво, с горящи длани, и успях да се спра.
Светът сякаш въздъхна дълбоко с облекчение. Добре ли бях? Като че ли да, макар че краката ми определено се тресяха от адреналин. Сърцето ми също блъскаше силно.
Добре си, човече, помислих си. Няма нужда да се напрягаш сега.
Дадох си секунда-две, за да се възстановя, след което се изправих на крака, превключих на ново темпо и поех с по-предпазлива крачка. „Провери следващите няколко стъпки и се придвижвай внимателно…“
На хората в горната част на въжето несъмнено съм им изглеждал невъзмутим. На пръв поглед се бях върнал към стандартния си режим на действие и се държах така, все едно нищо необичайно не се е случило, но падането ме беше разтърсило. Увереността ми се беше поразклатила, така че здраво стисках въжето и проверявах всяка стъпка по два пъти, докато възвърна вярата в себе си. Нагласата ми вече беше друга. Докато стъпвах тежко в нестабилния сняг, си казвах, че смъртта ще дойде за мен в даден момент – може би на някоя планина по време на „Възможен проект“, може би на преклонна възраст десетилетия по-късно, – но не на Нанга Парбат и не в следващия миг.
Не и днес.
Не и днес.
Кога обаче?
И дали щях да доведа започнатото докрай?

Глава 2

НАДЕЖДАТА Е БОГ

Вдъхнових се да изкача четиринайсетте най-високи върха на Земята с безумна скорост и се надявах да покоря непалските гиганти Анапурна, Дхаулагири, Канчендзьонга, Еверест, Лхотце, Макалу и Манаслу; да препускам по Нанга Парбат, Гашербрум I и II, К2 и Броуд Пик в Пакистан; и накрая да покоря страховитите тибетски осемхилядници – Чо Ою (който беше достъпен и от Непал) и Шиша Пангма. Защо обаче? Това бяха някои от най-негостоприемните кътчета на планетата и подобно предизвикателство – и то с времетраене едва около половин година – навярно е звучало безумно на повечето хора. За мен обаче представляваше възможност да докажа на света, че всичко, абсолютно всичко е възможно, стига да вложиш сърцето и ума си в него.
Кого го беше грижа, че е опасно?
Приключението започна най-напред с Еверест – най-високия връх на Земята, както и легендарен хималайски монумент в родината ми. За хората извън малката, заобиколена от суша страна Непал Еверест има почти митичен статус. Когато бях малък обаче, върхът ми се струваше съвсем далечен. Семейството ми беше бедно; пътуването от дома ни до Еверест и обратно беше скъпо дори за местните и отнемаше около дванайсет дни. Освен това се налагаше пътниците да нощуват в поредица от чайни – малки хотели по пътя, – така че аз никога не изживях това приключение.
След като през 2003 г. се преместих в Англия в качеството си на млад гурка, служещ на Въоръжените сили на      Великобритания, хората все ме питаха едно и също: „И как е Еверест?“. Колеги, незапознати с географията на Непал, си представяха, че върхът едва ли не се издига величествено в задния ми двор. Гледаха недоверчиво, когато им признаех, че дори не съм виждал базовия лагер, а камо ли да съм се изкачвал над него. В резултат от това силата ми на боец биваше поставена под съмнение.
– Намира се пред прага ти, човече, а дори не си си направил труда да го изкачиш? А ние си мислехме, че гурките били жилави…
След десет години шегите и критиките най-сетне ме изнервиха.
Добре. Ще започна да се катеря. Време е.
Направих първите си стъпки към най-високата точка на Земята през декември 2012 г. Тогава, на двайсет и девет годишна възраст, извървях разстоянието до подножието на страховития връх. На този етап вече не бях част от полка на гурките, а се бях присъединил към елитните военни части и един колега ме свърза с известния непалски катерач Дордже Хатри, който предложи да ме заведе до базовия лагер, като преходът щеше да отнеме няколко дни. Дордже неколкократно беше изкачвал Еверест и беше застъпник на планинските водачи шерпи: защитаваше правата им и се обявяваше за по-високо заплащане, но също така беше и климатичен активист и се опитваше да промени начина, по който хората възприемаха крехката екосистема на Хималаите.
Не се сещах за по-подходящ човек, с когото да осъществя тази експедиция. Но докато се взирах в най-високата точка на     Еверест, която се мержелееше на 8848 метра над нас, установих, че преходът до базовия лагер не ми е достатъчен и че не ме е грижа за рисковете. Време беше да се кача по-нагоре.
След известно убеждаване Дордже се съгласи да ме научи на някои от уменията, необходими, за да изкачиш осемхилядник. Първоначално го помолих да ми позволи да изкача Ама Даблам – близко разположен връх, който се издигаше на 6812 метра надморска височина, но Дордже се изсмя на идеята.
– Нимс, тази планина е с много техничен терен – каза той. – Дори хора, изкачили Еверест, срещат трудности да стигнат до върха.
Вместо това отидохме на един друг недалечен връх – Лобуче Изток, като взехме екипировка под наем от близко село, преди да поемем нагоре. Напредвахме бавно, но сигурно и под напътствията на Дордже за първи път си сложих котки, тръгнах по тревистия склон и усетих как острите им зъби захапват почвата. Чувството беше странно, но добих представа какво ще преживея при истинско изкачване и докато бавно се изкачвахме към върха, насред хапещ студ и мощни ветрове, за първи път изпитах тръпката, съпътстваща експедициите.
Всяка стъпка ме принуждаваше да спра и да премисля нещата – периодично ме заливаше вълна от страх; на моменти вероятността да падна и да загина ми изглеждаше съвсем реална. След като обаче бях изхабил толкова много енергия в притеснения, в крайна сметка събрах куража да вървя напред целеустремено, без да изпитвам тревога.
На върха останах смаян от гледката около мен: назъбените хималайски върхове бяха обвити в пелена от облаци, но тук-таме някой от тях успяваше да пробие сивата мъгла. Почувствах как адреналинът ми скача, щом Дордже посочи Еверест, Лхотце и Макалу. Заля ме вълна на гордост, но изпитах и някакво нетърпение. Вече бях решил да изкача тези три върха в далечината, въпреки че късно правех дебюта си във височинния алпинизъм.
Исках повече. По това време до ушите ми стигна вълнуваща информация: през 2015 г. Бригадата на гурките – събирателно наименование на въоръжените сили на гурките – отбелязваше двувековната си служба на Британската армия с чествания, наречени G200. Организираха се поредица от престижни събития, сред които и възпоменателна служба при статуята на гурките в Лондон, прием в парламента и възпоменателен фестивал в концертната зала „Роял Албърт Хол“.    Някъде сред натоварената културна програма се споменаваше и за експедиция до Еверест.
Гурките си бяха спечелили репутация на издръжливи катерачи, но заради многобройните военни операции и неотдавнашното разполагане на полка в Афганистан и Ирак никой служещ гурка не беше изкачвал върха. (Освен това на непалците им излизаше доста скъпо да изкачат Еверест независимо от отстъпките, предоставяни на местните жители.)  Всичко това щеше да се промени, когато обявиха амбициозния план да заведат десетина гурки до върха на Еверест през  Южното седло като част от честванията.
Мисията, наречена „Експедиция G200“ (G200E), имаше за цел да бъде предизвикателство и да създава история. И което беше още по-хубаво: като служещ гурка имах право да се включа. Гордеех се с полка, бях готов да направя всичко необходимо, за да затвърдя репутацията му, и това ми звучеше като достойна кауза.
Усъвършенствах уменията си и амбицията ми нарасна. Като част от Британската армия имах достъп до редица специализирани курсове. Кандидатствах за един, в който учеха войниците на изкуството да се бият в изключително студено време, докато не станах част от тази уникална група планински специалисти. После изкачих Денали, най-високия връх в Съединените щати и един от Седемте върха – група на най-високите върхове на всеки континент, която включва още: Еверест (Азия), Елбрус (Европа), Килиманджаро (Африка), Винсън (Антарктида), Аконкагуа (Южна Америка) и Пирамидата на Карстенс (Океания).
Не беше шега работа да изкачиш високия 6190 метра Денали. На изолирания връх беше ужасно студено и температурите понякога падаха до повече от 50 градуса под нулата, което беше сериозен проблем за новак в катеренето като мен, но пък това беше и съвършената тренировъчна площадка. Научих се да боравя с въжета и се възползвах от издръжливостта, придобита по време на военната ми служба, като часове наред теглех шейната си през дебелия сняг и внимавах да не падна в някоя от многобройните цепнатини из планината.
После, през 2014 г., изкачих първия си връх със Зона на смъртта. Дхаулагири беше безпощаден. Наречен Бялата планина заради снега, който обгръщаше стръмните му страховити склонове, върхът бе смятан за един от най-опасните в света, а смъртността по време на експедициите до него беше плашещо висока. По онова време повече от осемдесет алпинисти бяха загинали на Дхаулагири, а южната стена все още не беше покорена, въпреки че катерачи от ранга на      Райнхолд Меснер бяха направили опит по както изглеждаше, непроходим маршрут.
Най-голямата опасност беше рискът от лавини, които се появяваха от нищото и отнасяха всичко и всекиго по пътя си. През 1969 г. петима американци и двама шерпи са пометени от лавина. Шест години по-късно шестима членове на японска експедиция загиват, когато снежна стена ги погребва живи. Дхаулагири не трябваше да се приема като лекомислено приключение, особено от катерач, който има само осемнайсет месеца опит зад гърба си и ограничени познания, що се отнася до суровите условия на високите върхове. Но изпълнен с желание да подобря катерачните си умения, реших да се изкача веднага щом ме освободят от сраженията в Афганистан.
Един колега от Специалната въздушна служба (SAS), подразделение на Силите за специални операции – нека го наречем Джеймс, – ме придружи на това пътуване. Никой от двамата не беше облечен подходящо при пристигането ни в базовия лагер – носехме джапанки, шорти и слънчеви очила „Рей Бан“. Освен това пристигнахме и в неподходящ момент. Щяхме да се присъединим към по-голяма експедиция, която от месец се аклиматизираше към условията и разредения въздух. Лавина на ледопада Кхумбу бе възпрепятствала прехода им до Еверест, така че вместо това се бяха преориентирали към Дхаулагири.
Двамата бяхме закъснели заради ограничения си военен отпуск, така че нямаше начин да се възползваме от обичайните процедури на голяма надморска височина – например аклиматизационните ротации. В същото време нашите спътници изглеждаха истински професионалисти – вече се бяха установили в региона и когато всички предприехме прехода до базовия лагер, ние бързо изостанахме. Джеймс сериозно го мъчеше голямата надморска височина. Преходът ни отне три дни повече, отколкото на останалите.
– С какво се занимавате, момчета? – попита ни един катерач по-късно.
Външният ни вид го беше заинтригувал още при пристигането ни. Знаех какво си мисли. Бяхме или безстрашни бунтари, или непредсказуеми типове, от които на всяка цена трябва да стоиш далеч по време на рискована атака на върха.
Свих рамене. Нямаше начин да разкрием докрай ролята си в армията, особено при положение че от нас се изискваше определено ниво на конфиденциалност. Освен това и двамата предпочитахме да съдят за нас въз основа на евентуалната ни катерачна вещина, а не на изключителните ни бойни умения.
– О, ние сме военни – отвърнах накрая с надеждата това да сложи край на въпросите.
Той озадачено вдигна вежди. Пътните ни принадлежности изглеждаха доста неорганизирани, въпреки че катерачното оборудване, което бяхме взели, беше висококачествено. Независимо от това нашите спътници ни отписаха като съвсем неопитни туристи. Предполагам, че донякъде имаха право, но аз нямаше да позволя някой да ми търси кусури и в базовия лагер ние въодушевено се подготвихме за първите си аклиматизационни ротации. Планът беше през предстоящата седмица да се изкачваме до лагер 1 и 2. После щяхме да нощуваме по-надолу в планината, докато не се почувстваме готови да щурмуваме върха.
Веднага щом се екипирахме и започнахме първото изкачване за аклиматизация, стана ясно, че Джеймс не притежава същата физиология като мен. Беше очевидно още по време на прехода до базовия лагер, но когато се заехме със сериозното начинание да направим първата ротация до лагер 1, той не успяваше да издържи на темпото ми. Височинната болест го съсипваше и щом спряхме за почивка в лагер 1 по време на първата ротация, осъзнах, че се мъчи.
На следващия ден се изстрелях напред и Джеймс отново изостана, въпреки че един шерп му помагаше с по-голямата част от екипировката, а аз сам носех 30-килограмовата си раница. Въпреки това не можех да си позволя да съм самонадеян. Не след дълго аз също се изтощих. В пристъп на безумие реших да се перча със скоростта си, но избързах прекалено. Докато си почивах в лагер 1 с чаша горещ чай в ръка и чаках спътниците си, ме споходи ужасяваща мисъл.
Дали Джеймс все още беше жив?
Освен че често бе разтърсван от лавини, Дхаулагири беше известен и с дълбоките си цепнатини. Ако не бяха видели някоя цепнатина, беше напълно възможно Джеймс и неговият шерп да са пропаднали в нея. В случай че бе станало именно това, едва ли щяха да ги открият в продължение на дни, ако въобще ги откриеха. Обзет от лека паника, прибрах в багажа тенджерата и чашата и се запътих към базовия лагер да ги търся. (На много ранен етап се научих да не оставям вещите си из планината; беше най-добре всичко да е с мен през цялото време – за всеки случай.)
Не отне много време. Двама души бавно се придвижваха под мен. Скоро се оказа, че това са моите спътници, но Джеймс беше в по-лошо състояние отпреди.
– Това е голяма планина, приятелю – казах, след като ги поздравих. – Бориш се с аклиматизацията; нека ти взема раницата.
Понечих да облекча товара му, но Джеймс, изглежда, се колебаеше. Не искаше да се поддава на болката, но аз бях настоятелен. При акция на Силите за специални операции във военна зона поведението му би било похвално. На толкова опасна планина като Дхаулагири обаче си беше чисто самоубийство.
– Виж, забрави за егото си – казах. – Ако искаш да стигнеш до върха, позволи ми да ти помогна.
Джеймс склони. Бавно, но сигурно се добрахме обратно до лагер 1, но аз също бях изтощен. Бях положил прекомерни усилия и планината ми преподаваше първия си основен урок: Никога не се претоварвай излишно. От този момент нататък си обещах да не губя ценна енергия; щях да се напрягам само когато наистина се налага. Когато няколко дни по-късно дойде време за първи път да щурмувам осемхилядник, се постарах да съм в края на водещата група, докато пъплехме от базовия лагер към връхната точка на Дхаулагири – отчасти в знак на уважение към неколцината шерпи, които ни водеха към върха, но и защото никога досега не бях изкачвал толкова висока планина и не исках отново да остана без сили.
Тогава забелязах как водачите на експедицията непрекъснато се сменят. Водещият шерп периодично се изморяваше да проправя път през високите до пояс снежни преспи и позволяваше на някого от спътниците си да заеме мястото му за кратко. После изоставаше в дъното на групата, докато не дойдеше време отново да застане начело, а останалите повтаряхме стъпките му в снега, което не представляваше особено усилие. Тази техника беше позната като „биене на пъртина“ и с безкористното си усърдие водещият шерп помагаше на експедицията да напредва по по-отъпкан маршрут.    Уважавах усилията, които всеки от водачите полагаше.
Що се отнася до биенето на пъртина, трябва да се овладеят две техники. Първата се прилага при сняг с дълбочина до пищяла или коляното: при такива условия катерачът трябва да пристъпва, като всеки път вдига крака си до нивото на гърдите и стабилно поставя стъпалото си на земята. Втората е за по-екстремни условия, когато снегът стига до бедрото или кръста. В тези случаи водачът трябва да си проправя път с бедра, като си освободи място, преди да вдигне крака си и да завърти бедро, за да направи следващата крачка.
Изведнъж един човек пред мен излезе от строя и се запъти към предната част на групата, за да помогне.
– Ей, приятелю! – извиках след него. – Какви ги вършиш? Шерпите няма ли да се разсърдят?
Той махна с ръка.
– Не, човече, давам своя принос, като им помагам…
Бях решил, че е неуважително спрямо водачите на експедицията да повеждаш групата по такъв начин; изглеждаше, все едно някой друг се опитва да се прави на герой, което по-рано ми се струваше рискована стъпка на толкова опасна планина. Оказа се, че греша, и не след дълго друг шерп ме успокои:
– Нимс, снегът е много дълбок. Ако имаш енергия и можеш да ни помогнеш, ще ти бъдем благодарни…
Насърчен от думите му, по-късно застанах начело и поех напред. Краката ми се вдигаха и спускаха като бутала, докато крачех през преспите. Задачата беше тежка, но аз гледах на всяка стъпка като на доказателство за значителен напредък и част от по-голямо общо усилие и така съумявах да се придвижвам неотклонно напред. Бедрата и прасците ме боляха от усилието, но на дробовете ми им беше леко. Умората, която на голяма височина се явяваше пречка дори за най-издръжливите, изглежда, не можеше да ме повали. Бях силен. Бум! Бум! Бум! Всяка крачка бе съпътствана от прилив на сила. Когато се обърнах назад, за да видя колко далеч съм стигнал, с изумление забелязах останалите от групата. Бяха малки черни точици долу.
Леле, тук съм в стихията си, помислих си, възхищавайки се на дълбоките следи, които бях оставил за групата. Бях действал, без да му мисля много-много, намирайки се в онова състояние на „поток“, което атлетите споменават, щом разбият световен рекорд или спечелят шампионат. Бях в зоната.
Като се стараех да не се претоваря отново, бавно биех пъртина до следващия хребет, където почаках един час, за да ме настигнат останалите от групата. Когато по-късно се събраха около мен, главният шерп възкликна развълнувано и ме потупа по гърба. Други членове на експедицията – катерачи, които няколко дни по-рано гледаха на мен пренебрежително и смятаха, че няма да достигна върха – сега ми стискаха ръката.
Всички, изглежда, изпитваха облекчение, че бях свършил толкова сериозна подготвителна работа, и усърдието ми напълно промени отношението на целия екип. Вече не бях турист. Собственият ми мироглед също се беше променил.    Когато стигнах до върха, след като бях проправял пъртина през повече от 70% от маршрута, бях не просто изненадан от постигнатото, а и окрилен.
„Човече – помислих си, – ти си същински терминатор на голяма височина.“

Не съм генетично предразположен към успех в Зоната на смъртта и катеренето определено не е било част от живота на семейството ми. Като малък исках да бъда едно от две неща. Първият ми избор: да бъда гурка като баща ми, защото по света ги смятаха за безстрашна военна сила. В исторически план гурките като бойна единица бяха разпръснати в непалската, британската и индийската армия, както и в сингапурската полиция. Все пак всички те произхождаха от Непал и имаха репутация на елитни бойци, сърцати, лоялни и с непоклатима вяра в кралицата и короната.
Има достатъчно исторически книги за тяхното възникване, ако темата ви интересува, но сега ще изложа възможно най-кратката предистория. По време на Англо-непалската война (1814 – 1816) между Непал, тогава известен като Кралство на гурките, и Британската източноиндийска компания, или EIC, частна армия, двойно по-голяма от Британската редовна армия, уменията на непалските бойци будят такова възхищение, че всички дезертьори, потърсили работа в EIC след договорно споразумение, са наемани като „нередовни сили“.
По-късно гурките стават дълбоко уважаван полк и вземат участие във Втората световна война, както и в Ирак и    Афганистан по време на Войната срещу тероризма. Двама от по-големите ми братя – Ганга и Камал, поеха по стъпките на баща ми и всеки път, щом се връщаха в Непал през отпуските си, хората ги гледаха с такова страхопочитание, сякаш бяха рок звезди. Гурките бяха легендарни и тяхното мото – „По-добре да умреш, отколкото да си страхливец“, извикваше в съзнанието героични образи. Впечатлението само се подсилваше от историите за успешни военни мисии и изпълнени с премеждия приключения.
Втората ми професионална амбиция беше да стана правителствен служител – само че исках да бъда непалската версия на Робин Худ и да крада от богатите, за да давам на бедните. Страната, в която съм израснал, е много малка и обикновеният човек твърде дълго е бил лишен от гражданските си права; дори като малък осъзнавах, че хората около мен живеят в недоимък и нивата на бедността са изключително високи. Много непалски жители бяха индуси и въпреки че бяха бедни, често даряваха парите си на храма, който посещаваха.
Това не важеше за мен. Случеше ли се да имам пари, предпочитах да изпразня портмонето си при някой човек на улицата, бездомник, слепец или при инвалидите край храма. Правех същото и в автобуса, където свиреха улични музиканти, които не можеха да работят, защото някакво ужасяващо нараняване или омаломощаваща болест ги беше направило недееспособни.
Всяко дарение бе съпътствано от споразумение: Това е за теб, човече, но не го пилей за алкохол. Използвай го, за да купиш за семейството си храната, от която се нуждае.
Винаги съм си бил такъв. Парите никога не са ме привличали, но като дете мечтаех за авторитетна служба – такава, на която да нося униформа. Не защото исках власт или обществено положение, а защото ми допадаше идеята да вземам пари от свръхбогатите непалци, особено от онези, които тънеха в корупция, и да раздавам плячката на хората без нищо.
Подобно отношение едва ли е изненадващо, при положение че съм без пукната пара от самото начало – откакто съм се родил на 25 юли 1983 г. в село на име Дана в област Миагди, Западен Непал. Малкото селище е разположено на около 1600 метра надморска височина, така че не е като да съм израснал с котки на краката или големи височини в кръвта.  Дхаулагири беше най-високият връх в този регион, но все пак беше доста далеч от дома ми и щяха да са нужни сериозни усилия да стигна дотам.
Разликата между мен и по-големите ми братя Ганга, Джит и Камал беше около осемнайсет години, а имах и по-малка сестра Анита. Бяхме сплотено семейство; нямахме никакви пари и идеята да притежаваме кола беше немислима, но аз бях щастливо дете. Не се нуждаех от много, за да се развличам.
Майка ми и баща ми имали затруднения дълго преди да се родя. В началото проблемите им произлизали от факта, че се оженили, макар да принадлежат към различни касти, или класи. В Непал обичаят бил друг и семействата им били дълбоко засегнати. Двойката скоро била отлъчена от родителите и братята и сестрите, което значело, че се налага да започне новия си съвместен живот от нулата.
По онова време баща ми служел в индийския гуркски полк, но неговата заплата не успявала да покрие издръжката на семейството, затова, когато се родили Ганга, Джит и Камал, майка ми започнала да работи в местната ферма срещу заплащане. През повечето време поне едно от децата било привързано с парче плат за гърба ѝ. Бремето да се грижиш за младо семейство, докато носиш вкъщи пари, изкарани с пот на челото, трябва да е било непоносимо, но тя не се отказала и работната ми етика до голяма степен се дължи на нея – тя оказваше голямо влияние върху мен, както и върху много други хора.
Майка ми нямаше образование, което несъмнено я е ядосвало, защото тя бе развила визия как да помага на други жени в областта и в крайна сметка бе станала активистка в Непал, където полагаше усилия да промени отношението към жените и образованието. Тогава ситуацията в Непал беше друга, но майка ми се бореше за онова, в което вярваше, и през повечето седмици печелеше едва колкото да сложи храна на масата. И все пак семейството ни оцеляваше. По-късно, когато братята ми вече бяха достатъчно големи, те също трябваше да работят и да стават в пет сутринта, за да вървят два часа в търсене и събиране на трева за трите бивола на семейството. После отиваха на училище и по цял ден имаха часове.
На мен ми беше малко по-лесно. В градината ни имаше няколко портокалови дръвчета и когато плодовете узрееха през есента, аз се покатервах между клоните и ги разклащах, докато не обрулех всичко. Земята скоро се покриваше с плод и аз ядях на корем. На следващия ден си вземах още плячка и повтарях пиршеството. Когато обаче бях на четири години, семейството ни се премести в селище в джунглата, наречено Рамнагар, което се намираше в Читван, на 227 километра от Дана, в най-горещата и равна област в страната. Родителите ми се бяха притеснили от множеството свлачища, заплашващи Дана, където няколко бързотечащи реки често причиняваха наводнения и опустошения.
Преместването ни не ме притесняваше. Джунглата се стелеше пред прага ни и майка ми бродеше из шубраците да събира дърва за огрев, докато аз можех да си търся белята къде ли не: на улицата, в гората, край водата – потенциалът за изследване беше огромен.
От съвсем ранна възраст установих, че ми е достатъчно съвсем малко, за да съм емоционално удовлетворен, което донякъде обяснява как по-късно съумях да изживея по-голямата част от живота си сред хаоса на сражения или в палатка, разпъната на планински склон. Майка ми беше много строга, но през уикендите, когато не бях на училище, тя с радост ме оставяше да изследвам Рамнагар сам. Най-често се отправях към близката река и от десет сутринта до пет следобед се мотаех край брега, като убивах времето с лов на раци и скариди. Сред природата се чувствах най-щастлив; приключенията сякаш дебнеха отвсякъде, макар че майка ми често се мръщеше, когато гордо ѝ показвах улова си.
– Защо си ми донесъл насекоми? – недоволстваше тя.
Нещата скоро щяха да се подобрят. Братята ми се присъединиха към гурките и ми обясниха, че се надяват така да направят живота ми по-хубав. Всеки месец изпращаха част от заплатата си у дома, за да финансират образованието ми в „Смол Хевън Хайър Секъндъри“ – пансион в Читван, където се преподаваше на английски, – и когато бях на около пет години, отидох да уча там. Това беше сериозен лукс, макар и не безкраен, и майка ми често споменаваше, че щедростта на братята ми е временно явление.
– Един ден ще се оженят – казваше тя. – Ще си имат свои собствени семейства, за които да се грижат, и вече няма да могат да плащат за образованието ти.
Дори като малък обаче аз вече имах план как да издържам семейството.
– Виж, не се тревожи – казах на майка си, опитвайки се да неутрализирам напрежението. – Като порасна, ще си взема изпитите и ще стана учител в училището или дори в някоя детска градина. Тогава ще мога аз да се грижа за теб.
В действителност обаче исках да бъда гурка.
Определено притежавах нужните качества да стана военен. Макар да бях едва петгодишен, когато постъпих в пансиона, ритъмът на живота далеч от дома като че ли беше подходящ за мен. Всички спяха в общежитие, където се разпореждаха по-големите деца, а учителите биеха хлапетата, ако кривнеха от пътя. Това беше първото ми предизвикателство – трябваше да се науча да оцелявам в такава сурова среда, и то бързо.
С течение на времето дневните битки на игрището станаха рисковано преживяване. Вярно, че бях жилав за възрастта си, но трябваше да се справям с множество по-големи деца и ако се случеше майка ми да ме посети и да ми донесе храна или провизии, някой от по-големите хулигани често чукаше на вратата ми, щом тя си тръгнеше. Понякога ми отмъкваха храната и не можех да направя нищо по въпроса.
Първият ми инстинкт за оцеляване беше да избягам и да се шмугна сред дърветата, преди някой да е успял да ме ограби. Бях бърз, притежавах голяма издръжливост и се наслаждавах на състезанията по лека атлетика в часовете по физическо възпитание. Вторият ми инстинкт за оцеляване обаче беше да дам отпор. Постепенно се развивах и ставах по-силен – много по-силен – и щом навлязох в тийнейджърските си години, реших да се захвана с кикбокс. Не след дълго се научих да се защитавам и разгромявах съперниците си, докато не си извоювах статут на местен шампион.
До момента, когато започнах девети клас, бях претърпял само едно поражение, и то от непалски национален шампион, който беше по-голям от мен с няколко години. Всеки път, щом някой училищен побойник идваше за храната ми, аз се опълчвах на заплахите му и после го смазвах. След това много малко деца си позволяваха да ме предизвикат. Кикбоксът беше първата стъпка към възмъжаването ми.
Следващата беше кандидатурата ми за гурка.