Откъси

Пепеляшка, която всички наричаха Ела, седеше под Приказното дърво, загледана в неговите златни и сребърни клони. Те съхраняваха всички истории, които някога са били разказвани близо до него. За да „прочете“ някоя от тях, човек трябваше само да прокара пръст по клон или листенце и тя оживяваше в главата му. Някъде там горе беше и историята за това как Ела и нейното магическо братче Коул бяха измъкнати от лапите на една ужасно зла вещица благодарение на Червената шапчица, Джак, Ананси и Рапунцел.
Момичето погледна новите си приятели и се усмихна, след което придърпа един чорап с дупка, която трябваше да закърпи: имаше толкова много задачи, а толкова малко време!
– Ехо, Ела – извика Рапунцел. – Може ли да си взема крака обратно?
– Извинявай! – отвърна Ела и пусна крака є. – Пак ли го направих?
Децата кимнаха. Ела имаше навика да поправя всичко, което изглеждаше счупено, скъсано, смачкано или мръсно – дори и да нямаше нужда от поправка. Веднъж беше зашила всички дупки на любимия пуловер на Ананси, включително тези за врата и ръцете.
– Ела не е виновна! – възрази Коул. – Злата вещица я омагьоса така – да иска да поправя всичко. Аз обаче не мога да разваля магията, защото е твърде силна.
– Някой друг не може ли…
– … да помогне? – попитаха Хензел и Гретел, които често си завършваха взаимно изреченията, а също и храната, и кръстословиците.
– Каквооо? – изкудкудяка Бетси, вълшебната говореща кокошчица на Джак.
– Едва ли комплектът за магии, който получих за рождения си ден, ще помогне – отговори Джак. – С него обаче мога да направя така, че пръстът ми да изглежда отрязан!
– Това е готино! – възкликна Ананси.
– Каквооо? – изкудкудяка Бетси.
Макар да беше говореща кокошчица, Бетси можеше да казва само Каквооо, но Джак някак винаги успяваше да я разбере.
– Страхотна идея! – въодушеви се момчето и се обърна към Ананси: – Ами чичо ти Руфаро? Той нали разбира от магии?
– Така е, но в момента не е тук – отвърна Ананси. – Все още се опитва да развали проклятието върху… нали се сещаш… – Той повдигна рамене, като се стараеше да не изглежда прекалено разтревожен от факта, че повечето членове на семейството му бяха прокълнати да изглеждат като тролове. – Би трябвало да се върне утре вечер – добави момчето.
– Това ме подсеща за нещо – каза Джак. – Виждали ли сте плакатите, които кметът Фич е разлепил навсякъде? С които призовава всички да съобщят, ако забележат трол? Тролът на плаката поразително много прилича на Руфаро.
– За онези плакати ли говориш? – попита Ананси и посочи едно табло за обяви. – Те са навсякъде! Сутринта стоях на едно място, без да мърдам, и едва не ми закачиха един на гърба!
– Каквооо? – прекъсна го Бетси.
– Е, Фич наистина изглежда малко подъл… – отговори Джак. – Но все пак е кмет на Приказния град и не трябва да сме твърде груби към него!

– Отклоняваме се от темата – намеси се Рапунцел. – Задачата ни сега е да измислим какво ще правим с Ела.
Всички погледнаха към момичето, което се опитваше да измете праха от една купчина пръст.
– Дали някоя от роднините ти феи може да помогне, Коул? – попита Червената. – Например баба ти или полубратовчедка ти? Ще се получи ли с някоя от тях?
– Всички заминаха на някакво голямо събиране на феите – отвърна Коул. – Сещам се обаче за магическия си по-голям брат Зак… Той се справя невероятно с… кажи-речи всичко и много обича всички да го знаят.
– Можеш ли да го призовеш, или каквото там се прави? – попита Рапунцел.
– Ще се опитам – измърмори Коул. – Но после да не ми се сърдите, ако той не спре да се хвали колко е добър.
Коул щракна с пръсти и от нищото до главата му се появи чаша, от която стърчеше някаква връв. Момчето наклони глава и заговори в чашата.
– Зак? Ехо? Здравей, аз съм, Коул… – той замълча и се заслуша в приглушените шумове, които долитаха от чашата.
– Да, разбира се, че Коул, твоят по-малък брат! – завъртя очи той. – Кой друг Коул може да е? – Момчето отново замълча и се заслуша в чашата. – Можеш ли да дойдеш при мен? Моля те, моля те! Имам един малък…

Изведнъж проблесна синя светлина и във въздуха до Коул се появи още едно магическо момче. Двамата изглеждаха почти еднакво, като изключим факта, че второто момче беше по-голямо и по-високо. Няколко кичура коса небрежно падаха над очите му, а яката му бе повдигната нагоре.
– Здравейте – каза Зак и отметна косата от лицето си. – Значи вие, хлапета, имате нужда от помощ, така ли?
– Става въпрос за Ела – отговори Коул и посочи момичето, което точно се опитваше да пришие едно паднало цветче към една маргаритка. – Тя е под влиянието на заклинание, което я кара да поправя всичко. Можеш ли да го развалиш?
Зак присви очи замислено и зарея поглед в далечината.
Рапунцел, Гретел и Ела въздъхнаха. Коул завъртя очи.
– Мога да помогна – каза след малко Зак и отново отметна непокорния си бретон.
– Наистина ли? – замечтано попита Рапунцел.
– Ти си толкова умен! – възкликна Гретел.
– Може ли да пипна косата ти? – обади се Ела и се изчерви.
Зак се подсмихна.
– Дори нещо повече… Какво ще кажете да направя така, че всяка магия просто да отскача от Ела? Тогава никакви заклинания и проклятия няма да я засягат по никакъв начин!
– Наистина ли можеш да го направиш? – попита Рапунцел.
– Страхотно! – възкликна Гретел.
– Това би било НЕВЕРОЯТНО! – добави Ела.
– Ама, разбира се – потвърди Зак, след което се приведе към Коул: – Това всъщност е доста проста работа – прошепна той достатъчно силно, че да го чуят всички. – Мислех, че дори ти можеш да го направиш…
От главата на Коул се разхвърчаха сини искри.
– Просто го направи – измърмори той.
Зак се изправи и се усмихна, а около Ела се образува кръг от яркосиня светлина. Тя проследи изумено с поглед как светлината се уви около нея, заискря и затрептя, а най-накрая оформи синя стъклена огърлица около шията є.
– Готово! – заяви Зак. – Докато носиш тази огърлица, никаква магия не може да ти повлияе. А сега, ако нямате нищо против… Трябва да тръгвам. Адиос, хлапета! – Той щракна с пръсти и им намигна, преди да изчезне яко дим.
– Толкова е готин! – прошепна Ела.
– Толкова е досаден! – измърмориха Коул, Ананси, Хензел и Джак в един глас.

Скоро след като Зак буквално се изпари, всички се разотидоха по домовете си. Ела и Коул гостуваха на Рапунцел, макар никой от тях да не беше напълно сигурен дали родителите є знаят за това. Те бяха кралят и кралицата на Приказния град и затова винаги бяха много заети, а дворецът беше толкова необятен, че дори още няколко гости лесно можеха да останат незабелязани.
Докато чакаха да бъдат повикани за вечеря, Рапунцел, Ела и Коул решиха да поиграят на криеница. Никой не знаеше точно колко стаи има в двореца – в някои от по-големите бани имаше дори минибани, – затова една игра на криеница можеше да продължи седмици.
– Двайсет и девет, двайсет и десет, петдесет! – извика Коул, който изпитваше известни затруднения с по-големите числа. – Кой пред мен, кой зад мен, кой от двете ми страни, три пъти подред жуми, отварям аз очи!

Докато Коул обикаляше по коридорите, Рапунцел намери идеалното място, на което да се скрие. Беше огромна урна на една от площадките на стълбището в източното крило. Първо реши, че може да се вмъкне вътре, но урната є се стори нестабилна и затова се промуши зад нея. Беше много прашно и докато придърпваше невероятно дългата си коса в опит да я скрие, Рапунцел кихна СИЛНО и си удари главата в урната.
– Ох! – измърмори тя и добави: – О, не!
Урната се заклати… напред… назад… след което се прекатури с глух тътен и заподскача надолу по стъпалата.
„Може би все пак всичко ще завърши добре?“ – помисли си Рапунцел, докато урната се търкаляше надолу.
В този миг се разнесе ужасен трясък.
„Или… – продължи да си мисли тя, гледайки стотиците разтрошени парченца. – Може би не.“

Рапунцел тъкмо се чудеше какво да прави, когато родителите є се зададоха по коридора, следвани от неколцина пажове и толкова много куфари, че биха били достатъчни за една малка армия. Нямаше как да не видят счупената урна.
– О, миииличка! Ето къде си била! – изгука майката на Рапунцел. – Толкова е хубаво, че се натъкнахме на теб. За съжаление, с баща ти трябва да заминем спешно по държавни дела.
Рапунцел хвърли поглед към багажа им. Един от пакетите поразително приличаше на ски.
– Спешни ски дела ли? – попита тя.
– Точно така, цветенце мое! – възкликна баща є. – Да си владетел на Приказния град, е изтощително. Имам нужда да разпусна! Гмуркането миналата седмица направо ме съсипа! Гувернантката ти ще се грижи за теб, докато ни няма. – Той погледна съпругата си. – Нали си казала на гувернантката, скъпа?
– Не я ли уволнихме? – попита кралицата.
– О, да, така направихме! – възкликна кралят и се засмя, след което се обърна към Рапунцел: – При всички положения в двореца има много слуги. Просто повикай някого, ако имаш нужда от храна или дрехи.
– И сама мога да се обличам! – заяви Рапунцел.
– Чудесен начин на мислене! – отвърна баща є и я потупа по гърба. – Трябва да побързаме, корабът ни чака. Обичаме те! Чао!
Когато кралят тръгна надолу по стъпалата, счупените парченца захрускаха под краката му.
– Какво пък е това! – възмути се той. – Никой ли не чисти тук?
Рапунцел усети, че се изчервява.
– Олеле, майчице, какво е станало с урната от площадката? – попита кралицата и присви очи. – Рапунцел?
– Ами… такова… тя… – заекна момичето.
– Да? – попитаха родителите є с очакване.
Рапунцел всъщност не искаше да каже думите, които излязоха от устата є, но това нямаше значение, защото все пак ги каза:
– Беше Ела – припряно изрече принцесата. – Нали се сещате, момичето, което ни е на гости. Играехме на криеница и тя случайно я счупи. Аз само се опитвах да видя дали мога да я поправя. Тя много съжалява. Моля ви, не є се ядосвайте.
Настъпи миг тишина, в който баща є си погледна часовника, а майка є местеше поглед от Рапунцел към счупената урна.
Момичето притаи дъх.
– Аз, така или иначе, не харесвах особено тази урна! – заяви кралицата. – Със злокобни рисунки и грозна форма, направо ужасна!
– Но, скъпа моя! – възрази кралят. – Аз ти подарих тази урна на сватбения ни ден!
– Така ли?
– Да, точно така! В знак на моята вечна любов.
– Е, това показва колко ужасен вкус имаш! – засмя се кралицата и потупа съпруга си по ръката. – Хайде, скъпи, корабът ще отплава без нас. До скооооро! – изгука тя към Рапунцел и двамата тръгнаха.

Рапунцел издиша облекчено и промърмори:
– На косъм!
Тъкмо щеше да потърси кой да почисти, когато я стресна разгневен глас:
– Не знам на какво толкова се радваш!
– Кой каза това? – попита Рапунцел озадачено. Огледа се, но не видя никого. Тогава на един рафт се размърда едно малко крилато чайниче, от което се подаде глава.
– Аз съм дух отшелник и ти току-що унищожи моя дом! – извика странното същество. – Обичах тази урна! Прекарах в нея най-хубавите години от живота си, а сега какво ще правя? Ще живея в чайник!
– Ами… – започна Рапунцел. – Съжалявам!
Тя беше чувала за духовете отшелници, които живееха в празни бутилки, урни, лампи и понякога обувки. Можеха да напускат дома си само за няколко мига, затова, ако им се наложеше спешно да си търсят жилище, нямаха много време да намерят ново място.

– Значи съжаляваш, така ли? – изръмжа духът, а чайникът през цялото време пляскаше с крила. – Това няма да ми помогне особено много! Защото сега съм обречен да живея в чайник! Никой няма да ме приеме сериозно, когато съм облечен с това нещо.
– Не е чак толкова зле – успокои го Рапунцел. – Дори бих казала, че е симпатично. Сигурно е и по-леко. Не мога да си представя как се носите из въздуха в огромната урна.
– Не това е важното в случая! – изригна духът, а заострената му брадичка трепереше от ярост. – Важното е, че ти счупи дома ми и след това излъга!
– Вече казах, че съжалявам – отговори Рапунцел. – Какво още искате?
Духът ахна:
– Какво още ли? Какво ще кажеш за една чудесна ваза от времето на династията Мин, в която да живея? Или пък за едно истинско извинение? Такова, което идва от сърцето ти!
Рапунцел погледна духа замислено.
– Я почакайте малко. Щом сте дух, не трябва ли да ми изпълните три желания или нещо подобно?
– Не мога да повярвам каква наглост! – задави се от гняв духът. – Някой трябва да ти даде урок как да се държиш, млада госпожице…
– Добре… вижте, съжалявам – прекъсна го Рапунцел. – Честна дума. Нека започнем отначало. В двореца имаме зала за древни урни и красиви лампи, буркани и бутилки. Може да си изберете каквото ви харесва.
– Вече е твърде късно за това! – студено отвърна духът. – Ти счупи дома ми и обвини приятелката си! Явно си мислиш, че всичко може да ти се размине, но край с този номер! Отсега нататък за всяко погрешно нещо в Приказния град ще обвиняват… ТЕБ! – Духът изскочи от чайника и замаха с ръце към Рапунцел. – Проклинам те така: Магия завладява те сега, над тебе власт ще има тя, дордето не поправиш своята злина!
– Не! Почакайте! Спрете! – извика Рапунцел, но чайникът и духът изчезнаха насред розово облаче. – Е, добре – измънка тя и тръгна към кухнята, за да намери някого, който да почисти. – Едва ли ще е чак толкова зле?

За автора

Tом Пърсивал е израснал в отдалечено и красиво кътче на Южен Шропшър, Англия. Толкова отдалечено, че живеел в малка каравана без електричество или разумна форма на отопление. Според него навярно е сред малцината хора на неговата възраст, които са се научили да четат на газова лампа.
След като се утвърждава като автор на картинни книжки и илюстратор, с поредицата „Малки легенди“ той прави първите си стъпки в литературата за млади читатели. Идеята за „Малки легенди“ е разработена от Том и дигиталното студио „Мейд ин Ми“, които заедно изследват нови начини да вдъхновяват следващите поколения с помощта на технологиите и разказването на истории.