Отзиви

Богата на детайли, безупречно написана и изпълнена със задълбочени прозрения.  Майкъл Палин

Завладяващ портрет на един отдалечен регион на света. Таброн описва задълбочено и с усет към детайла неговата богата история и култура. „Къркъс Ривюс“

Елегантна, елегична и емоционална книга. Таброн е проницателен наблюдател и сладкодумен разказвач, който пренася читателите по поречието на Амур. „Вашингтон Пост“

За автора

Колин Таброн е романист и всепризнат майстор на класическия пътепис. Носител е на множество литературни отличия, включително наградата „Хоторндън“ и наградата за пътепис „Томас Кук“. Първите му книги са посветени на Близкия изток – Дамаск, Ливан и Йерусалим. През 1982 г. прекосява Съветския съюз със стария си автомобил „Морис Марина“. Това приключение е описано в „Сред руснаците“ и вдъхновява следващите му пътеписи за Русия и Азия – „Изгубеното сърце на Азия“, „В Сибир“ и „Сенки по Пътя на коприната“ (издадени на български език от „Вакон“). От 2010 до 2017 г. е президент на Кралското литературно дружество.

Откъси

1

Изворът

…

В сърцето на Азия при древния сблъсък между степта и гората тревистите равнини на Монголия настъпват към Сибир като сиво-зелено море.
Почти нищо не нарушава мълчанието на земята. Рядко населена е. В най-далечния ѝ край, край руската граница, близо 13 000 кв. км са недостъпни за пътешественици. Планините, някога родина на Чингис хан, днес представляват свещена пустош. Самотната пътека, която стига до тях, свършва с бариера и рейнджърска хижа. Тук чакаме – аз, моят водач и двама конници, за да навлезем в територия, която нито един от нас не познава добре.
Някъде дълбоко в тези затворени земи се заражда една от най-страховитите реки на Земята. Събира водите си от басейн колкото Пакистан и през пролетта над двеста притока, някои от които също необятни, се изливат в набъбналото ѝ течение. В продължение на над 1600 км служи като граница между Русия и Китай – разлом, тънещ в отколешно недоверие.
Амур е потаен. Дори произходът на името му е неясен. В очите на западния свят реката изглежда недостижимо далечна и малцина дори са чували за нея. Преценките за дължината ѝ драстично се различават и я обявяват за десетата или дори осмата най-дълга река в света. Почти никой не е стигал до китайския бряг, а бодливата тел и наблюдателните кули са опасали от край до край руската страна, превръщайки я в най-плътно охраняваната граница на света.
Минава цял ден, после цяла нощ, докато чакаме да пристъпим в забранените планини. Рейнджърите в областта, наречена „Строго защитена зона Хан Хентий“, не желаят да ни пуснат, въпреки че разполагам с разрешително, осигурено ми от доверения агент, който ми намери също водача и конниците. Усещам първия пристъп на тревога. Трите ни палатки, опънати сред ливадните треви, започват да изглеждат окаяно, а въодушевлението от началото на пътуването – вътрешната възбуда, гъделът на очакването – започва да прераства в страх, че може въобще да не потеглим. През нощта ме будят конете, които подръпват трева край палатката. Именно в този час над ума се спуска тъмнина, внезапно идеята да следвам реката в продължение на 4548 км (най-популярната стойност), докато тече през Югоизточен Сибир, после се сблъсква с Китай и накрая се втурва към Тихия океан, ми се струва едва ли не фантастична.
Отварям ципа на палатката в студения мрак и си поемам дъх. Сянката ми се чернее върху тревата. Над мен нощта сияе от звезди и Млечният път пълзи като леден поток от светлина по огромното монголско небе.
Зората разпръсва неуловимо сияние като от друга планета. Светът изглежда все още безцветен. В просторите около нас слънцето надига блестяща мъгла над тревите, натежали от росата. Сякаш над равнините се е разразил голям пожар. За известно време той скрива хълмовете, поръбили хоризонта, а после маранята се разсейва, все едно сме си я въобразили. Въздухът се затопля. От тревата, където пеят невидими коприварчета, излитат мънички мушици еднодневки и въздухът се изпълва с цъкането и бръмченето на скакалците. Да крачиш тук, означава да газиш сред вълни от полски цветя: пъстроцветни богородички, тинтяви, маслени очиболци, пауновосини кандилки. По далечните склонове ивици бухнали еделвайси белеят като скреж километри наред.
После излизат конниците, навлечени с тежките местни горни дрехи деел, със затъкнати в коланите кинжали, за да проверят вързаните коне. Сутринта вече преваля, когато се появяват рейнджърите. Пристигат до палатките на мотори, с огромни ботуши и бандани на главите. Носят куфарчета. Моят водач Батмонх, който е родом от монголската столица, казва, че си придават важност, тъй като министър-председателят бил пристигнал тук на поклонение до Бурхан Халдун – свещената планина на Чингис хан. Те обаче се задържат дълго при нас и нагъват нашите бисквити, докато преглеждат документите ни. Страната пред нас е опасна, казват те, и почти непроходима. Най-далечният приток на Амур – река Онон, извира от мочурища, а през това лято мусоните били проливни. Сега, в края на август, земята е подгизнала и коварна. Освен това има мечки. Щом навлезем в резервата, няма кой да ни помогне.
Батмонх ги слуша с незаинтересован вид. Обяснява ми, че не харесват чужди натрапници в тяхната земя. Не разбирам и дума от това, което казват, и само мълчаливо се надявам да не ни откажат достъп. От време на време Батмонх пренебрежително става и тръгва нанякъде, а рейнджърите ту идват, ту си отиват, докато нашите конници им се смеят с презрението на свободните хора към бюрокрацията. Накрая рейнджърите ни дават да подпишем документ, който ги освобождава от всякаква отговорност, и след като са си измили ръцете от нас, най-сетне си тръгват, подскачайки през степта на китайските си мотоциклети.
Разбира се, трябваше да ги послушаме.

За последен път, преди да тръгнем, небето е надвиснало по-безбрежно и бурно от равнините. От край до край хоризонтът сякаш е потънал отвъд извивката на земята, а над нас се е ширнала панорама от разнолики облаци. От едната страна представляват само ивици мъгла, докато от другата – армада от кълбести къдели, понесли се към безкрая.
За миг се спираме на края на резервата, след това нагазваме в храсталаците и тръгваме покрай река Херлен, която се спуска от вододела си на изток. Склоновете вече стават по-стръмни и тъмнеят от гори. Обажда се закъсняла кукувица. Едва осъзнато прекосяваме границата между евразийските тревисти равнини и сибирската тайга, уханието на стъпканите под копитата полски цветя чезне и всички сме въодушевени от свободата си.
Скоро обаче теренът под нас прогизва. Понякога конете нагазват във все още течащи мочурища. Веднъж земята под водещия конник зловещо пропада и жребецът му – красиво доресто животно – рухва в тинеста яма и едва се измъкват, за да потеглят отново.
В ранния следобед вече яздим по хълмовете над реката. Мишелови се спускат ниско над блатата. Километри наред се провираме през гъсталаци от недорасли брези, докато по планинските склонове като нападаща армия са се строили лиственици и настъпват към долините. Единствените звуци наоколо са нашите. Въздухът става остър, усещам все по-отдалечаващия се път, по който сме поели, и ме обзема старата възбуда от навлизането в чужда страна.
Конят ми е 12-годишен жребец, който си няма име. Конниците го наричат просто Белия кон, всяко друго название би било сантиментално. Той е як и покрит с белези. Яздим в разтеглена кавалкада от деветима, тъй като палатките и храната ни са преметнати на гърбовете на пет товарни коня. Животните са силни и лъскави след лятната паша – нищо общо с немощните добичета в края на зимата. Късокраки и с големи глави, те са потомци на неуморните коне на монголските завоеватели, способни да галопират десет километра без почивка, и ние ги яздим по монголски – със свити в коленете крака и къси стремена. Конниците са малко над 40-годишни, пастири и ловци с обрулени от вятъра лица и жилести тела. Те също изглеждат неуморни.
Въпреки това древната родина на техните прадеди не е била степта, а горите, които те напуснали преди хилядолетия. Нашият преход дълго време остава неравен, където тревистите склонове се преплитат с гористи местности, и ние се връщаме назад във времето, а тропотът от копитата на ранните номади глъхне сред тишината на гората.
Привечер се появява първият знак за проблеми. Един от товарните коне още не е обязден и дивата му енергия притеснява останалите. Сред ниските дървета пред нас те внезапно започват да се дърпат и блъскат, после се откъсват от поводите и три от тях хукват по обратния път с разширени от ужас очи, а конниците препускат след тях.
Двамата с Батмонх връзваме останалите два коня за фиданките и чакаме. Струва ни се, че чакаме с часове. Когато конниците се връщат с жребците си, установяваме, че непокорният светлокафяв кон е хвърлил товара си, който сега лежи някъде незнайно къде в гората наоколо. Връщат се да го търсят, а ние с Батмонх се тюхкаме кои ли от огромните дисаги липсват. Осъзнавам, че ако са тези с раницата ми, значи паспорта и визите ми ги няма, което ще означава край на пътуването. Тръгвам обратно по пътя, по който изчезнаха конете, но гората се е ширнала наоколо като покривало от маскиращ брезов храсталак. Издирвам отпечатъци от панически копита и счупени клони, следвам пътечки, които се свиват до следите на отдавна преминало животно. Цвиленето на пастирските коне се чува все по-отдалеч, докато те разширяват търсенето си. Понякога паднала сребриста бреза проблясва сред храсталака като мимолетна надежда, гладка и светла като порцелан, но скоро вече не мога да си представя как въобще ще намеря нещо в този пущинак.
Когато се връщам, Батмонх оглежда оцелелия багаж, все още натоварен на завързаните коне, и е притеснен, че цялата ни храна липсва и ще се наложи веднага да потеглим обратно. Колебливо, всеки с неговите си надежди, започваме да търсим в една от натоварените торби, но конят се освобождава – вече всички са изнервени – и завлачва дървения си самар по пътеката след себе си. Можем само да го приберем обратно и да чакаме.
След час чуваме далечен вик. „Май са го намерили“, казва Батмонх.
Малко по-късно двамата мъже се връщат, все така непроницаеми, и носят изгубените дисаги, сякаш намирането им е нещо съвсем очаквано. И когато вечерта разопаковаме багажа на осеян с дървета склон над блатата, установяваме, че намерените торби са с храната ни.

По здрач разпъваме палатките на размекнатата от дъжда земя, а конниците секат клони, за да си направят подслон. Цялото ни имущество – кутии с храна, бутилки с вода, брадвички, дори платнен стол – лежи пръснато по тревата, а разтоварените коне пасат под дърветата. Странно е да осъзнаеш сред тази безлюдна пустош, че нашият лагерен огън е единствената човешка светлинка, която само вълците или пробудени мечки ще видят.
Във вечерния студ огънят ни привлича към себе си, а димът му прогонва комарите, които летят около нас. Батмонх готви нудли с парчета телешко на походния котлон, а конниците пият солен чай и пушат. Първоначално приличаха на близнаци, но сега започват да се различават. Монго изглежда по-възрастен за годините си, препасан като бандит, със сурово лице и бъбрив. Ганпурев е съхранил момчешкия си вид – само че на момче с остър поглед, което е създавало неприятности. Той е най-малкият син на обедняло семейство. И двамата носят островърхи шапки, високи ботуши и якета с пиратски марки. Около огъня говорят за практични неща: гледане на коне и пари. При такъв терен за осем часа езда ще изминем едва 30 километра, твърдят те. Цигарите им просветват и угасват в мрака. Батмонх, който говори добър английски, понякога превежда. Но неговият свят не е техният и може би за тях той е също толкова чужд, колкото и аз. Тишината, сред която най-сетне заспиваме, е тишина от изтощение. Дори конете не помръдват и спят прави под звездната светлина.

Изворите на големите реки често са неясни. Спускат се сред плетеница от притоци или се процеждат от недостъпни блата и ледници. Инд се ражда от шест оспорвани потока. Твърди се, че Дунав започва от една вада в Шварцвалд. Що се отнася до Амур, когато конклав от руски и китайски географи се събрал да обсъди въпроса, за своя зла участ установил, че най-далечният извор не се намира в нито една от двете страни, ами в тези далечни монголски планини. Моите конници познават реката единствено като Онон, Свещената майка. Но ако самата майка се е родила някъде, малцина освен Ганпурев знаят точното място, а той е бил там само веднъж преди десет години.
Единствено силуетите на околните планини ни направляват, но за мен, докато слънцето изгрява, те представляват само безснежни сенки. Утринният въздух е студен и чист. Росата върху палатките е замръзнала, а чуловете на спънатите коне блестят от скреж и дъхът им вдига пара над тях. Цяла сутрин продължаваме към планините и яздим през горите от лиственици по танкови коловози, оставени от съветски военни учения преди десетилетия. Руската граница е на 65 км на север от нас. Само че коловозите вече са се размили в ручейчета дъждовна вода и над тях се събират храсти и треви. Освен това нещо се е случило с горите от лиственици. Те се трупат наоколо с печалните си зелени гънки, но понякога се озоваваме покрай опустошени от горски пожар склонове. Дърветата стърчат дори в смъртта и овъглената им кора се лющи, докато пътят ни се вие между почернелите колове. На два пъти по изоставените пътеки се натъкваме на високи купчини от клони, окичени с оброчни шалчета, станали вече на парцали, оставени от рейнджъри и бракониери. Подобни овоо бележат върха на планински била, които попадат във владенията на местен дух. Тези духове са непостоянни и понякога се ядосват, а тук не ги познаваме. Монго и Ганпурев слизат от конете, за да обиколят техните овоо, и поръсват с водка за умилостивяване. Искат от мен да направя същото в името на безопасното ни пътуване.
По пладне обаче нагазваме в друг вид терен. Пътеката се стеснява колкото да мине кон и почти се губи сред брезови гъсталаци, сред които се провираме слепешката. Часове наред чуваме само цамбуркащите стъпки на конете. След това се хвърляме напред в потоци със стръмни брегове – речни притоци, които не познаваме, а товарните коне ни следват. Понякога слизаме от седлата и ги водим. Газим до прасците. Непромокаемите ми маратонки не вършат никаква работа, а ботушите на другите се пълнят с вода.
Конете не са свикнали с подобно нещо. Те са потомци на номадска кавалерия, развъждана за степите. Като ги яздиш, забравяш всичко, на което са те учили. Не дърпаш юздите на Белия кон, когато си завре муцуната в задницата на товарния кон отпред. Освен това ги пришпорваш не с пети, ами като съскаш чу-чу. Никога не ги галиш по главите. Стигаме до по-висок терен и с облекчение тръгваме по-бързо. Но любимият ход на Белия кон не е отмерен лек галоп, а бърз тръс. Километър след километър той не се отказва от този тръскащ бяг, при който обичайното за западния ездач повдигане и отпускане на седлото е неприложимо – темпото е твърде бързо, така че вместо това стоиш изправен на стремената като монголските ездачи.
Именно след един подобен свиреп тръс спираме и се отпускаме на тревата. Спомням си нейната мекота и собственото си тежко дишане. Няколко минути по-късно се изправям, внезапно ми се завива свят и се свестявам в краката на Белия кон, с усукан под мен глезен. Започващата болка ме изпълва с опасения. После Батмонх ми помага да се кача на седлото. За миг се чудя дали не съм припаднал заради надморската височина – но сме едва на 2000 м. На инат решавам, че глезенът ми няма как да е счупен и че на сутринта ще мога да ходя. После отново изпитвам лекотата да съм на кон, кракът ми е безтегловен в стремето, а пред нас долините се отварят като сияйно зелено море. А сетне ме пронизва хлад: студената почуда от това да пътуваш през земя, лишена от памет или белези от човешка история. Понякога червено-кафяви чукари щръкват над гористите върхове, наподобявайки стени и крепости, дело на човешка ръка, но това е илюзия. Човешките пътеки се губят, а небето се набраздява единствено от прелитащи лешояди.
Но дори и тази пустота не е пълна. Бракониерството, което се е разразило в хаотичните години след рухването на Съветския съюз, е намаляло, но не и изчезнало и руски ловци продължават от време на време да прекосяват границата и да избиват мускусни елени и мечки, за да захранват китайския пазар на традиционни лекове. Въпреки това моите спътници се кълнат, че дивите животни се завръщат, и в продължение на няколко дни единственият нарушител, който срещаме, е парцалив старец, който събира борови ядки.
Тук сенките на миналото са по-стари и по-дълбоки, тъй като тук е сърцевината на монголските земи. Преди 800 години Чингис хан обявил горните течения на реките Онон и Херлен за неприкосновено светилище, достъпно само за монголските владетели и запазено за техните частни ритуали и погребения. Територията се превърнала в духовния център на огромната му империя. Дори днес, казва Батмонх, на пътешествениците в тези планини се гледа с лошо око. Това е свещена земя. Някъде на изток гористият масив се извисява към скалистото теме на Хан Хентий, почитан като Бурхан Халдун, на чиито склонове младият Чингис хан, мизерстващ и сам, намерил спасение от племенните си врагове. По тези закрилнически възвишения, разказва монголският епос, той потърсил убежище, беден като мишка, а по-късно се обърнал към планината с благодарствена почит – планина, която вече била свещена за народа му, близо до почитаното от предците им Вечно синьо небе. Той завещал за вечни времена на своите потомци религиозната почит на тази планина и сам се завръщал при нея в кризисни времена, за да вдъхне отново първичната ѝ сила.
Точното място на Бурхан Халдун не е сигурно, но пред нас в басейна на река Онон долината ѝ се изпълва с несгодите на бъдещия завоевател. Тук около 1162 г. той се родил в племето на дребен вожд. По нейните брегове, изоставена от племето си, майка му ровела за корени, за да изхрани децата си, а момчетата ловели риба в потоците. И тук, след като избягал от плен при вражески похитители, Чингис се потопил във водите на Онон, за да се измъкне от дървения оглавник, в който го били приклещили.

Лагеруваме на издатина твърда земя. Отвъд светлината на огъня въздухът е хладен и неподвижен, а в гората цари пълна тишина. Ядем овнешката яхния и си говорим, докато небето се изпълва със звезди. Понякога лицата на конниците се озаряват от криви усмивки и смях. Свързва ги някакво старо родство. В тъмното чертите и възрастта им сякаш се сливат, а и двамата са родени в Годината на коня (макар да казват, че това нищо не значи). Батмонх превежда несвързаните гърлени звуци и придихания на репликите им. Разказват истории за национални несправедливости: за руски барон разбойник, който много отдавна откраднал монголското злато по път, построен от китайски роби. „Знаем го от нашите предци.“
Батмонх пуска лека усмивка. От удобното място на нашия лагер под блещукащото небе той внезапно започва да говори за природни чудеса, сякаш за да замени легендата на конниците с нещо по-необичайно и истинско. Някъде там горе, казва той, Титан, спътник на Сатурн, е предоставил първите признаци за живот в Слънчевата система.
Конниците кимат мълчаливо. Невъзможно е да разбера доколко това ги впечатлява, или за тях е някакъв далечен мит, каквито има много. В крайна сметка то не им помага да изхранват нито семействата си, нито конете, които шумкат край нас в тъмното.
Батмонх обаче е различен. Той има жена и дете в Улан Батор, но умът му е изпълнен с размисли и мечти. Не съм виждал друг монголец като него. Има тъмна кожа и е хубав, с големи влажни очи. С по-фино телосложение от конниците, той изглежда едновременно по-жилав и по-уязвим.
– Хората ме мислят за индиец – говори тихо, въпреки че конниците не могат да го разберат. – Баща ми е анголец, разбираш ли, от Южна Африка. Майка ми се запознала с него в Москва по съветско време, били студенти от Третия свят. – Усмихва се на понятието. – Аз съм резултатът.
Спомням си, че в онези години московският университет „Лумумба“ приемал избрани студенти от развиващите се страни, мнозина от Африка, и им предоставял безплатно образование, пропито със съветски идеали.
– Къде са сега родителите ти? – питам аз.
– Майка ми се върна в Монголия, но баща ми не можа да я последва. Нашето правителство не позволи – от бедна африканска страна е…
Майка му се омъжила повторно, обяснява той, и родила още деца, а той бил приет в Харбинския университет и получил диплома по география.
– Когато се прибрах обаче, беше невъзможно да си намериш добра работа. Трябваха връзки, а аз нямах…
– Някой познат? – досещам се аз.
– Да – в гласа му се долавя бунтовна нотка. – Това е един вид корупция.
Питам се на глас какви ли предразсъдъци се ширят в Улан Батор и дали произходът му е бил някаква пречка. Дълго време не отговаря, а после казва:
– Не, не мисля. Няма нищо общо с цвета ми. Семейството ми е неизвестно. Не познаваме хора. Нямаме власт.
На моменти в това първо сближаване той изглежда смътно угрижен и замлъква. После усмивката му се връща като мило извинение.
– Дядо ми пое ролята на баща ми и ме отгледа – обяснява той, а аз вече се бях досетил. Старецът беше починал няколко дни преди да потеглим. Батмонх беше споделил с мен погребалната храна. Сега пъха още клони в огъня и се взира в пламъците.
– Обичах го – добавя той.

Случва се внезапно. Спускаме се в горските сенки, шляпаме през вадите от последния дъжд. Розови скали, довлечени от топящия се сняг от отминали епохи, се надигат от алувиалната почва. Почти пладне е. На югоизток виждаме неясните очертания на планини: двувърхия масив на планината Хентий, където може би почива Чингис хан. Не мога да преценя колко е далеч. После теренът става равен и ние напредваме през шибащите гъсталаци слепешката, с приведени глави. На два пъти каската ми за езда отбива ударите на провисналите клони на листвениците.
Сетне шубраците се отварят пред пояс переста трева. Тук неочаквано се натъкваме на широк около метър ручей. Предните коне вече са го пресекли и не се виждат.
– Какво е това? – провиквам се към Батмонх.
– Онон – отвръща ми той.
Дръпвам юздите. Това е новороденият Амур. Разбира се, по нищо не се различава от останалите потоци, които сме прекосили, само е малко по-тесен и чист. Има лек торфен дъх. Нагоре по течението не извира изцяло от земята, а се заражда от блещукащото смесване на мочурливи води, обрамчени с власатка и върби. Искам да пия от него, но когато тръгвам да слизам от седлото, глезенът ми поддава и не мога да се наведа. До новородената река аз изведнъж се чувствам стар. Представям си как изпитвам към нея глупава нежност като към дете, което не знае какво му предстои. С течение на времето ще престане да бъде Онон и ще стане сибирската Шилка, после ще промени пола си в руския Малък баща, докато най-накрая, на границата с Китай, се преобрази в гигантския Амур.
През останалата част от деня следваме блестящия му път на изток, който ту се появява, ту се губи от погледа.

Колко е тихо. През нощта не се разнасят животински крясъци, нито стържат цикади. Наближаваме горската тишина на Русия. В непрогледния мрак на палатката съм благодарен за умората на тялото си, което не доглежда къде спи (върху тънка дунапренена постелка), и се наслаждавам на нашия мимолетен триумф. Онон се вие навън в нощта, докато над мен се спуска сънно блаженство – лежа, забравил за жужащия от комари въздух, и потъвам в сън.
На зазоряване вали лек дъжд, все едно някой сипе пясък по покрива на палатката, което носи обезсърчаваща поличба. Цялата сутрин теренът под нас става все по-кален, сякаш целият сухоземен свят се превръща във вода. Онон невидимо потъва в блатата край нас, където жълтеещи треви маркират бавното му течение. Час по час радостта ми от намирането на реката отслабва сред шляпането на копитата на Белия кон във все по-дълбоките мочурища. По пътя ни не вали дъжд, но от всички страни небето е обагрено в кехлибарено и сиво от полуосветените облаци. Само веднъж се разкъсват, за да пропуснат златистожълт лъч, който огрява реката като благословия.
Привечер се натъкваме на единственото човешко обиталище през последните шест дни: рейнджърска хижа и груби навеси от трупи над минералните извори край реката. Рейнджърът си мълчи, все едно сме се натрапили, и ни посочва просто скована колиба до неговата. Монго и Ганпурев са чували за тези извори. Обичайното им безмълвие преминава в мърморещо очакване, а после в момчешка радост, когато хукват да се къпят. Дърветата покрай речния бряг отстъпват място на равна тревиста земя около изворите, където реката тече по-бърза и по-тъмна. Изворите представляват четири или пет ями, обградени с дъски и покриви от трупи. Изглеждат изоставени. Монго и Ганпурев се измъкват вече от тях по здрач, когато аз отивам. Голотата им не разкрива стегнати тела, както съм предполагал, нямат изпъкнали мускули и косми. Ганпурев е започнал да пуска коремче. Скоро си тръгват към нашата хижа и ме оставят сам.
Събличам се и се потапям в топлата вода с надеждата да облекчи глезена ми, който също като небето е станал кехлибарено-черен. За няколко минути, отпуснат във водата, усещам как болката напуска тялото ми и се чудя колко е странно това изливане на топлина в студената река. Водите ѝ изглеждат вече употребени и мътни.
Над мен през пролуките между гредите проблясват няколко звезди. После се измъквам. За миг заставам изправен под тъмнеещия навес над тайнственото вирче. После болката от глезена ме пронизва нагоре и падам. Подценил съм усилията при ездата и коварната слабост, гръдният ми кош се удря в твърдата дървена пейка зад мен. Цяла минута лежа и се питам какво ще стане, ако помръдна. Какво е счупено или спукано? Внимателно се раздвижвам и започвам да се обличам, безуспешно се мъча да си спестя болките, накрая тръгвам да се изкачвам към хижата, като се улавям и изтеглям за туфи власатка.
Колибата е скована от сурови дървета, има два нара за спане. Ръждива печка е протегнала комин през покрива. Мястото е осеяно с отпадъците на последните посетители – захвърлени цигарени кутии, пепел, празни бутилки. През нощта от горния нар, където се опитвам да спя, докато Батмонх и конниците са отдолу, поглеждам навън към горчивата си награда – бледната на лунната светлина Онон, която се вие под самотна лиственица. В рамката на грубо издялания прозорец тя е застинала като гравюра – с оголени брегове и спрели насред течението води: изгубена река, идваща отникъде.
Заел съм сателитния телефон на Батмонх – единствената връзка с външния свят, който не може да ни помогне, и се обаждам на съпругата си в Лондон, за да ѝ кажа, че всичко е наред, като се изключат дълбоките блата. Ето го и дирещия лъч на гласа ѝ. Защо звуча странно ли? Нещо е станало. Да, паднах няколко пъти, но за щастие, не си счупих очилата. Тя се смее. Връзката ли е лоша? Струваш ми се много далеч. Сигурно е заради орбитата на сателита… Явно звуча тъжен, тъй като тя настоява: „Не мисли за мен, докато не се прибереш“. Ниско, закъсняващо ехо съпровожда гласа ѝ: „Мисли за пътуването“. Розите цъфтят в градината, казва тя, и ще изкарат до зимата.

Навлизахме в област, която дори конниците не познават. В продължение на четири дни определяха пътя по заобикалящите ни планини. На юг от нас се извисяваха масивите на Хентий и Асралт – не са алпийски върхове, а пепеливи силуети с височина около 2400 м. Пред нас Онон течеше невидимо – течението ѝ беше спокойно и равно, през долини от трева до коленете. Понякога към тресавищата се спускаха ели и борове или се отдръпваха пред гладки като морави хълмове. Отдалеч теренът изглеждаше невинен, като оформен от човешка ръка. Само че и от двете страни на реката притоците ѝ се процеждаха през все по-широко мочурище, където торфен мъх и покрили земята треви от власатка и коило са гнили хилядолетия наред в бездънно тресавище. Преминахме на южния бряг на реката, после обратно. Вече беше по-бурна и бързотечна, а бреговете бяха обрасли с върби. Конете с нежелание нагазиха в нея. Коритото беше меко под копитата им. Скоро изгубих броя на притоците, които пресякохме. Често изглеждаха пълноводни и дълбоки колкото и самата Онон. Батмонх ми махаше да избягвам по-коварните места за преминаване, но Монго и Ганпурев се втурваха като кентаври, с увиснали между устните цигари, а течението ги заливаше над коленете. Веднъж, докато се спускаха по бреговете на Онон, товарните коне се уплашиха и отказаха да продължат, след което се наложи пак да ги събират, а конниците ги ритаха за назидание по хълбоците. Белия кон беше стар и усещах как при всяко слизане го обзема страх, но никога не забави ход насред течението, нито се препъна.
Нямаше пътека, която да следваме. Под тревата почвата представляваше жвакащо мочурище, което сякаш ставаше все по-дълбоко, докато напредвахме. Всеки ден с осем часа езда едва успявахме да изминем трийсетина километра – точно както конниците бяха предупредили. Често земята изчезваше под глазура от ниски храсталаци, така че нито конят, нито ездачът виждаше къде стъпва. Понякога този несигурен терен, миниран със скрити тресавища, се отваряше под нас като капан. Внезапно конете пропадаха до холките и торфената вода преливаше над гърбовете им. После започваха с усилия да се измъкват с изхвръкнали очи – предните им крака яростно търсеха опора, задните панически ритаха, а ние се мятахме напред-назад на седлата.
Именно на подобен терен Белия кон затъна в дупка и загуби опора под краката. Килна се настрани в гниещата земя, изтърколи се и ме хвърли от седлото. За миг се намерих затиснат под неговия надигащ се хълбок, все още с крака в стремената, а ребрата ми изхрущяха. После изплашено се изправи и хукна да бяга. Успях да измъкна единия си крак, но другият остана заклещен в стремето и конят ме повлече. Маратонката обаче ми беше хлабава и успях да изхлузя крака си, докато той набираше скорост. За миг останах да лежа в блатото, странно спокоен, докато маратонката ми замина. Но не беше смешно: имах само един чифт.
От другата страна на блатото Батмонх видял Белия кон да се появява без ездач и само с гуменка в стремето. Конниците се заели да върнат животното, а той се провикнал към пустотата:
– Къде си? Можеш ли да се изправиш?
Чух жалния му тих глас през мочурището. Изправих се и тръгнах към него. Помислих си (едва после обаче), че има нещо комично. Бяха ме спасили купените с намаление маратонки, които ми бяха големи. Докато другите мъже носеха високи до коленете ботуши, пълни с блатна вода, моите маратонки се бяха превърнали в жвакащи кътчета топлина. Много отдавна вече не се впечатлявахме от калта и застоялата вода, която се плискаше наоколо. А вечер събутите обувки вдигаха пара край лагерния огън заедно с чуловете.
Тези часове се превърнаха във време на сънливо другарство. На заслонен от дърветата рид или хълмче, под растящата луна, Монго и Ганпурев разказваха за своите ловни експедиции – като водачи на руски олигарси на лов за дивеч. Винаги имало привкус на опасност, казаха те. През ранната пролет, когато мечките се събуждали от зимен сън, те били гладни и малко необуздани. След като опустошавали някой мравуняк, мравчената киселина ги удряла в главата и те пощурявали. Трябвало да внимават и за глигани, които ставали коварни и свирепи, ако бъдат ранени. Монго го доказваше с дълбока рана на бедрото.
– Мислиш си, че ти ловуваш тях, но ако ги раниш, всъщност те започват да преследват теб.
Не, нямали нищо против руснаците. Те не били като китайците. Монго се възхищаваше на Путин, дори на Тръмп. Тачеше управници, демонстриращи сила. Ганпурев нищо не каза, а Батмонх поклати глава. Конниците се зачудиха кой управлява Великобритания. Кралското семейство, нали? Странно, че насред монголската твърд бяха чули, че принц от британското кралско семейство се е оженил за американка от смесена раса. И че тя е дете на разведени родители…
Батмонх внезапно заяви:
– Такова беше положението и на майка ми, както и моето. Нейният баща ѝ беше много ядосан. „Знаеш какво ще кажат хората – заявил ѝ той. – Всички ще го кажат. Да се ожениш за черен. От Африка, от Третия свят. А и на децата – това съм аз – също ще им личи. Но ако толкова искаш да го направиш, добре, направи го.“ И тя го направила, въпреки че се наложило да се разделят, но дядо ми я подкрепяше докрай.
Сподели всичко това и с конниците в кратки изречения.
Колебливо, Ганпурев каза:
– Според мен смесените бракове са нещо добро. В Монголия сме твърде затворени.
Изведнъж отвъд сгъстяващия се мрак долетя зовът на вълк. Първоначално беше само тъничък звук, наподобяващ далечен писък. Монго скочи на крака, сви длани около устата си и му отговори. После зовът отново прозвуча, по-отблизо, от гъсталаците на стотина метра – безтелесен вой, висок и виещ се, а после спадащ до неутешим вопъл. На свой ред викът на Монго отекна по същия начин, а ответите вече ехтяха към нас – или пък един към друг – от все още невидимите вълци. Конете се размърдаха неспокойно. Ще се приближат към палатките през нощта, отбеляза Монго. Вълците обикаляха несигурно около нас. Нещо не беше наред. Така и не ги видяхме, но те са ни видели, каза Монго, и огънят ни ги е притеснил.
Известно време останахме да седим в тъмното, докато воят отшуми. Всички бяхме уморени. За повече от 20 години обиколки, признаха конниците, това бил най-лошият терен, който са виждали. Когато луната залезе и огънят угасна, огънчетата на цигарите осветяваха лицата им с измамна мекота, после конниците се прибраха в палатката си.
Както често се случваше, Батмонх остана, взрян в жаравата, а аз седях до него. Обикновено обичаше да говори какво е чел. Отдавна беше загърбил старите любими четива от съветско време – „Белия зъб“ и „Последният мохикан“, и поглъщаше книги по световна история и астрономия, за произхода на човешкия род, съвременната война и историята на хуните. Тази вечер обаче каза:
– Голяма тъга ме е налегнала.
Спомняше си за дядо си – могъщия старец, негов втори баща, от чието погребение си беше тръгнал, за да ме съпровожда.
– Именно той ме насърчаваше. Когато водех историци и палеонтолози в пустинята Гоби, той казваше, че правя нещо хубаво и че това е моят принос към света. – После Батмонх даде воля на отколешното ридание на опечалените. – Така и не му казах колко го обичам.
– Със сигурност е знаел – утеших го аз.
– Знаеше, че краят му наближава. В мозъка му навлизаше кръв. Отишъл да умре при една река. Намериха го след четири дни, с почти недокосната бутилка водка. Разпознаха го само по часовника.

Зората хвърля мека светлина над земята, сякаш нощта я е пречистила. Под нашия лагер все още немощното слънце вдига дълго покривало от мъгла над долината, където реката криволичи ту към нас, ту надалеч измежду жълтеещите от наближаващата есен шубраци. Измъквам се след безсънна нощ и тялото ме боли. При все това пустотата на безлюдната страна и пълната тишина пораждат изблик на почуда, сякаш светът отново е млад. Зорките очи на конниците различават пасящи сибирски благородни елени на над километър и половина от нас. Батмонх вдига бинокъла пред очите ми. Животните са напуснали защитата на дърветата и стоят насред открита ливада. Заради разстоянието и бледата розова светлина изглеждат леко призрачни. Сякаш пасат в някакво различно измерение от нашето, сред спокойствието на друго слънце.
Денят настъпва. Конете лъщят и хапят дърветата, за които са завързани. Монго и Ганпурев си тананикат песни без мелодии, докато товарят багажа ни на дървените седла и опират крак в хълбоците на конете, за да затегнат въжетата. Тръгваме, без да знаем къде ще му излезе краят. Почти веднага пак затъваме в блато. Облаци черни мухи и комари ни следват. Тръгваме да търсим по-висок терен, но необязденият товарен кон подивява и страхът му се разпространява сред останалите, които се пръсват по склона. Губим още часове, докато открием хвърления багаж, и спираме да отпочинем в малка горичка, където Монго се мъчи да укроти своенравния кон. Когато се изправя на задните си крака срещу тях, двамата мъже вдигат тежки клони и го блъскат с тях по шията и хълбоците. Виковете и ударите им го ядосват и той пак се отскубва. Изглежда, тези яки и търпеливи животни се пречупват с насилие – краен сблъсък на волята – и сега разбирам откъде са белезите по шията на моя Бял кон. Батмонх протестира пред мъжете, но те отговарят, че винаги така са правили. А когато конете остареят, казват те, „са доста добри за ядене“.

Мислех си, че това е най-ниската точка в пътуването. Вече не можех да се позная. Знаех, че отслабвам. От време на време някой от конниците идваше да ме изправи на седлото, слизах с прехвърляне на единия крак над шията на коня, за да си пазя ребрата. Дори дребните неща като бръсненето и миенето на зъби се превърнаха в изпитание. Отказах се да оглеждам тялото си за кърлежи и да гоня комарите, които жужаха в мрака на палатката. Нямах апетит. Една вечер Батмонх тъжно рече:
– Не ти ли харесва как готвя?
Мъчеше ме само изгаряща жажда. От време на време усещах как конниците ме гледат и сякаш четях мислите им: Колко ли още ще изкара? Но вече дори те бяха отпаднали. Буйстването на товарните коне сред блатата не преставаше. Вечер не аз, а Батмонх разпъваше палатката ми, а конниците вече не разговаряха около огъня, а изтощени отиваха да спят, без да си събуват ботушите. Колкото до мен, аз лежах с дрехите на тънката постелка в палатката и се радвах на умората, която надвиваше всяка болка.
Батмонх седеше сам край огъня и размишляваше. В крайна сметка, изглежда, се оказа най-издръжлив от всички ни. Съгласи се, че е твърде късно да се връщаме, дори и да искаме. Беше по-добър ездач от мен, а на сутринта конят му го хвърли, докато конниците му се смееха, но се отърва невредим. Изпитваше момчешка гордост от начинанието.
– Това е най-трудното пътуване, което съм правил – призна той. – И след десет години още ще разказвам на хората за него.
Бяхме прекарали на конете малко повече от седмица и бяхме изминали едва 320 километра. Торфените блата ни изтощиха – подгизналата преизподня, която ни принуждаваше да заобикаляме и потапяше и плашеше конете ни.
После обаче в едно утро установихме, че нещо се променя. Хълмовете станаха по-голи и каменисти. Безцветните тресавища отстъпиха. Скоро вече яздехме по пътеки от разпрашен пясъчник и около нас се завърнаха тревистите пространства на степите. Високите хълмове отстъпиха пред полегати склонове, където самотно стърчаха оранжево-сиви скали, а мишеловите кръжаха в небето на оръфаните си криле. Степната флора се люшна край нас в целия си паметен блясък. Богородички, глушник, тинтява и лилави и червени детелини жужаха от оси и пчели, а над тях се спускаха шарени пеперуди. Скоро се появиха адмирали, дяволски пеперуди, бързокрили копривни пеперуди и много други, които не познавах, а край реката цвърчаха стърчиопашки. Избеляла табела ни съобщи, че напускаме строго защитената зона. Появиха се следи от обитаване: съборени ограждения за добитък, изоставени конюшни, тук-там някоя крава. Самотен селянин, който косеше сено, почти не ни обърна внимание. А в края на деня високопроходимият автомобил, който ни беше докарал до границата на областта – украински УАЗ с невъзмутим шофьор, – беше направил 500-километровата си обиколка, за да ни пресрещне по маршрута.

2

Степите

. . .

Земята изглежда пуста. Реките, които се спускат в нея от планините, се укротяват и продължават в забавен ход през вълнистите треви. Човешкият живот се свежда до пръснати пастири полуномади, чиито плъстени юрти гер се размиват в далечината, която е само небе. Сред тези ярко осветени равнини споменът за мочурливия пущинак се завръща само с един торфен разлив на река Онон, с профила на чезнещите зад нас планини и може би с болките в тялото.
В очите на нейните обитатели, чийто шаманизъм е намерил място за будизма и е надживял комунизма, цялата страна е жива. Трябва да я използват внимателно, тъй като тя не е изцяло тяхна. Невидими господари духове се разпореждат от върховете на хълмовете, всеки един увенчан с овоо или пък въздигащ се гол, но одушевен в местната памет. С тях земята диша. Планините са приютили непредсказуеми сили, които отстъпват само на сводестата егида на Вечното небе, а течащите реки са телесните живителни сокове на земята. Специално Онон е Свещената майка или Царицата майка, която се спуска от сърцето на Монголия. Дори душите на прадедите остават в смъртния свят и витаят неосвободени отвъд някой хълм, завой на реката или невидима врата в планинския склон.
Страната се разгръща и просветлява, докато по изгрев нашата уазка се тресе на изток по черни пътища от спечена кал. Монго и Ганпурев си бяха тръгнали, подкарали конете пред себе си и щастливи от допълнителното заплащане. Онон беше свърнала на север с един издължен мимолетен лупинг, обърсвайки руската граница, а ние следваме нейния приток Егия към село Батширет. Нашият шофьор Точтор е широкоплещест гражданин, чиито радушни очи са потънали в неизменно спокойно лице. Насочва колата, но не мога да разбера по какво се ориентира.
Дори степните села, когато ги открием, изглеждат като съвсем нетрайно човешко присъствие върху древната земя. Оградените колиби сияят с метални покриви в карнавални цветове – алено, оранжево, яркосиньо, все едно са играчки, които някой е изпуснал на земята. Понякога от нечий двор като гъба се надига куполът на някой гер, сякаш стопаните все още си мечтаят за старата необуздана свобода и се канят да потеглят нанякъде. По-често огражденията съдържат само външна тоалетна, китайски скутер или развален камион. Паянтовите стобори, които ограждат всяка къща, виещи се покрай широките кални улици, засилват усещането за селище, което следваща буря ще помете.
Батширет, където пристигаме по пладне, е първото от тези преходни на вид места. Има избелели реклами на G-Mobile и караоке, но повечето магазини са затворени и изоставени. Група жени в поли на цветя се пазарят за домашни потреби в магазин на главната улица. Зимният вятър е обрулил страните им, а косите им са като конски опашки. Радостно се смеят в един глас.
Долините стават равни и се отварят на изток в същинска степ. Хълмовете са се смалили до осеяни със скали гънки, а по пасищата се носят огромни многоцветни стада говеда, понякога от по двеста животни. На север от нас хоризонтът избледнява отвъд прелестната равнина със сезонни езерца. Черните пътища криволичат и се пресичат и Точтор сякаш избира пътя ни съвсем произволно. Изровената им повърхност тресе и подхвърля шасито и аз седя с облегнати на мекия багаж ребра – внушавам си, че са само натъртени и че глезенът ми е само навехнат (ала месеци по-късно рентгенът ще покаже две спукани ребра и счупен при глезена малък пищял).
През този североизточен пущинак се отправяме към далечната руска граница. Онон тече като дъга от светлина на север и прекосяваме места, които са непознати дори на Батмонх. Вечер намираме прости биваци за туристи, но туристи няма. В запазените за гости гер стените са от плъст, дебели и топли, а ако имаме късмет, закуската включва пържени кнедли и домашно кисело мляко. Една вечер пастири с обветрени лица ни оставят семейната си юрта, чиито стени са затиснати с дънери срещу вятъра. Вътре все още личи номадско обзавеждане. Върбовото скеле се спуска радиално от кръглия отвор за дима, а от печката на земята стърчи ръждив кюнец. На домашния олтар вече няма снимки на партийни лидери, той се е върнал към старите светини. Груби рисунки на тибетски будистки божества и покровители – благата Бяла Тара и страховития Черен Махакала, са подпрени върху тенекиена кутия „Имперски бисквити първо качество“. Под тях край миниатюрно колело за молитви горят хвойнови семки, а отзад виси вързоп сушена извара – жертва за местния планински дух. Семейството ни предлага паница със студени овнешки кокали и ни оставя да спим – аз на единственото легло, а Батмонх и Точтор си лягат върху одеяла на пода.
Походните жилища и крехките села, които ги поглъщат, са нещо естествено за бурятските монголци, които населяват областта. Близкото им минало е почернено от гонения и търсене на спасение. В началото на миналия век, когато революцията и гражданската война залели руската им родина, те побягнали на юг към по-спокойната Монголия. Само че сянката на Русия надвиснала и над тази страна и скоро Сталиновият бич се спуснал върху тях в лицето на монголския деспот Хорлоогийн Чойбалсан, също толкова безпощаден, колкото и съветския му ментор. През 30-те години на ХХ век нощни арести завлекли хиляди буряти към смъртта или трудовите лагери. Обвинявали ги в панмонголски конспирации или в шпионаж в полза на вече агресивната Япония. В една подвластна на страха епоха били набедени за фатално различни. Между 1937 – 1938 г. в разгара на кървавите бани била избита половината монголска интелигенция, заедно със 17 000 монаси.
Въпреки всичко бурятите са все така уседнали на широка ивица земя южно от руската граница. Със своите 42 000 души те съставляват по-малко от два процента от монголското население, само че техните таланти са им спечелили несъразмерно влияние и омраза и именно те заемат вододела на свещената река Онон между нейните извори в планината Хентий и отпътуването ѝ през границата на Сибир източно от нас.

Мрачните години са отминали почти отвъд пределите на живата памет, но сянката им сякаш пада дори върху хора, които са твърде млади и няма как да помнят: осиротялата жена, лишена от своята история, която живее в град, още носещ името Чойбалсан, или мъжа, когото срещам един следобед в Улан Батор, докато пие чай във фоайето на хотела. Попрехвърлил е средната възраст, но косата му е гарвановочерна, а по лицето му почти няма бръчки. Според мен ми се доверява, тъй като се запознаваме чрез общ приятел, а английският му е безупречен: бурятски държавен служител, който работи за една млада и уязвима демокрация. Преди век, казва той, баба му и дядо му избягали от болшевишката революция, отправили се на юг от Бурятия – руската област, която все още е родина на народа му, и се заселили в Монголия, където река Онон тече на север към Сибир.
– Още се връщам в родното си място там – казва той. – Не мога да го обясня, но понякога лягам на земята точно там и мачкам пръстта с ръце. Тогава усещам как земята и планините проникват в тялото ми.
Разперва ръце, за да го изрази, като признава някакво дълбоко и унаследено прозрение или самозаблуда, струва ми се, че не е сигурен. Осъзнавам, че говори за своята „плацентна родина“ – за извечната практика на своя народ да заравя плацентата на бебетата на мястото, където са родени. Искам да го попитам но се поколебавам и той само казва:
– Винаги го има този натрапчив импулс да се върна.
Чувал съм, че подобни родни места обвързват човек завинаги и дори го притеглят към себе си в смъртта.
По съветско време този ритуал на връщане към дома продължил тихомълком – жизнена връзка, която е по-дълбока от обикновената националност. След това терорът от 30-те години довел до смущаващо объркване, при което самата бурятска идентичност се превърнала в престъпление. Хората изгаряли или криели родословието си, заличавайки собственото си минало – рана, която не е заздравяла до ден днешен.
– Загубили сме наследството си.
Гласът му е мрачен и монотонен. За него автентичността на неговия народ идва от степите.
– Днес нашите номадски деца ходят в интернати, където учат по руски или китайски програми. Скоро вече не си спомнят колко им е харесвало да яздят кон и да доят крава. Сигурно дори вече не знаят какво е крава.
Гледам го – с официален костюм и вратовръзка – и се чудя колко ли градски жители чувстват, че истинската им родина е в някой далечен бивак, където земята пулсира под тях. Но дядо му не бил пастир, признава той, а талантлив журналист. От самото начало бил от грешната класа.
– Една вечер през 1941-ва, като смятал, че е сред приятели, казал, че се надява Хитлер да спечели войната, за да престанат червените да потискат Монголия. Същата нощ КГБ го прибрал и изчезнал в ГУЛаг. По онова време от едната страна напредвали германците, а от другата – японците. Никой не се чувствал в безопасност. Дядо ми се върнал едва след смъртта на Сталин през 1953 г. Починал три месеца по-късно мирно в дома си, сякаш само това чакал.
– Баща ти помни ли го?
– Баща ми никога не говореше за това. Израснах в незнание. После дойдоха падането на Берлинската стена и перестройката на Горбачов, но на нас всичко това ни се струваше много далечно, не като на вас. После обаче ние също направихме революция и през 1991 г. отвориха архивите. Тогава можах да прочета разпита на дядо ми. И внезапно прозрях всичко случило се. Нали разбираш, бяхме много съветизирани, с напълно промити мозъци. И когато го прочетох, нещо у мен се пречупи и заплаках.
В това време на възраждащ се национализъм народният гняв се насочил не към Чойбалсан, дълго време възхваляван като герой патриот, а към далечния абстрактен образ на Сталин.
– Да, някои от нас мразят Сталин. Но не сме против руснаците, разбираш ли. Дори ги харесваме. – Внезапно се намръщва. – Това също не мога съвсем да го разбера след всичко сторено от тях. Може би защото са ни донесли култура – европейска култура. Дали са ни медицина и образование. Нали разбираш, тръгнали сме от много ниско, почти от дъното. Преди век сме били оставени на милостта на китайците, а те ни грабели…
Това продължава да ме удивява. Руснаците смазали местната монголска култура, опустошили манастирите им и почти ликвидирали елита им. Въпреки това именно китайците, които господствали в страната в продължение на три века допреди 1921 г., са обект на изконна омраза и недоверие. Техните инструменти за мъчения са широко изложени в националния музей редом със счетоводните книги на алчните им търговци. А в народното съзнание се е съхранило именно безмилостното лихварство на китайските търгаши. Твърди се, че половината страна била задлъжняла към тях. Дори днес все още има монголци, които смятат, че ги преследват духовете на отдавна починали китайци, които не ги допускат до заровени иманета. Нито лђмите, нито шаманите успели да ги избавят.
Съветската пропаганда може би е затвърдила тази стара неприязън, но именно лавината от китайски имигранти в началото на миналия век тласнала страната към насилие и накрая в ръцете на Русия.
– Китайците са щели да ни изколят до крак – добавя мъжът.
За да илюстрира казаното, размества по масата китайската чаша за чай и руската бутилка от двете страни на парче намачкана хартия, което обявява за Монголия.
– Китайците само взимали от нас, докато руснаците и давали. Когато купуваме нещо, винаги избираме руското, въпреки че е десет пъти по-скъпо и винаги е дефицитно.
Печално побутва чаената чаша към хартиената Монголия, а бутилката водка отстъпва.
– Мразим китайците, но трябва да правим бизнес с тях. Навсякъде са. Боя се, че накрая ще ни превземат. – Неволно понижава глас до шепот. – Твърди се, че дори пасат стадата ни.
Сега вече чашата чай се е придвижила още по-напред под ръцете му и чувам шумоленето на хартията под нея.

Докато пътуваме на юг от Батширет, степите се ширят чак до хоризонта като вълни от трева и камък, а в небето се мержелеят няколко хвърчила. Тук и там обикаля стадо крави или белият купол на някой гер се надига над тревите. През 1206 г. някъде тук хуралът – великият съвет на монголските племена, обединени от войнствения гений на Чингис хан, го обявил за върховен водач. Приближаваме към мястото през масив избелели скали и стигаме до шестоъгълно ограждение около купчина сиви камъни и окичена с оброчни шалове платформа. Табелата, указваща мястото на онзи съдбоносен събор, вече я няма, само че хората са оставили дарове – сладкиши, лампи и счукан чай, а сега от пустошта изниква велосипедист, който обикаля три пъти могилката, хвърля камъче и изчезва в синевата.
Почитта към Чингис хан заедно с другите прояви на монголски национализъм била задушена по съветско време и със спечелването на независимостта на страната се зародил голям глад за някаква физическа следа от великия владетел. Появили се множество посветителни колони и овоо, а на изток от Улан Батор пейзажът е белязан от исполинска стоманена статуя – най-голямата конна фигура в света. Само че почти всички места са спорни или необосновани. Не се знае къде се е провел първият хурал, а е пълно с кандидати за родното място или гроба на Чингис хан. В село Биндер, чиято плетеница от огради и шарени покриви повтаря тази от Батширет, един бивш министър-председател направил конкурентен хурал (тъй като бил родом от Биндер, пояснява Батмонх) – грозна колона с малки портрети на хана, където купчинки оброчни пари лежат недокоснати.
Вечерта стигаме до място, където степта тъмнее и прелива в гориста долина. Стръмният склон, покрит с канари и лиственици, се отваря на върха в остри оранжеви скали. Те стърчат над храсталаците и накъсват хоризонта като счупени зъби. В подножието на хълма минава дълга стена от суха зидария, чиито необработени камъни не подсказват кога е построена. Насред тази гола страна, където почти няма масивни постройки, това укрепление представлява смущаваща въпросителна. Върви нагоре по склона от двете страни чак до билото и порутените му останки се точат на три километра и половина. Сякаш някога цял укрепен град е покривал хълма, а после, обрулен от стихиите, се е върнал в земята и скалите.
През 2002 г. това загадъчно място, наричано от местните „Стената на дарителя“, се превърнало в обект на страстно археологическо дирене. Финансирано било от чикагския търговец на промишлени стоки Моури Кравиц, който бил обсебен от идеята, че тук се намира гробът на Чингис хан, пълен с богатства от завоеванията му. Разкопките започнали с бурен оптимизъм. Батмонх, който на млади години работил тук, още си спомня темповете и напрежението. Отломки от загладени постглациални скали създават илюзия за човешка дейност на хълма. Били идентифицирани над 40 предполагаеми гроба. Скелет в люспеста броня бил обявен за монголски воин и върнат в гроба, без да е правен ДНК анализ. По ирония на съдбата тъкмо големият шум около проекта довел до краха му. По онова време Чингис хан бил възприеман едва ли не като национално божество и вероятността гробът му да бъде осквернен, при това от чужденец, предизвикала нарастващо официално възмущение. Търсенето било принудително преустановено.
Все пак ние прекрачваме през дупка в стената със смътно очакване. Външната є страна е полегнала върху тревясал чакъл и често се губи напълно в земята. Батмонх се покатерва нависоко към мястото, където по негов спомен били гробовете. Аз вървя в ниското и газя през повехнали цветя и обрулени тръни към скални образувания, които не ми изглеждат като дело на човешка ръка, щом се приближавам. Твърди се, че скалите гъмжат от пепелянки, но аз забелязвам само мармоти, които търчат към невидимите си дупки, и реещ се в небето лешояд. Сядам да си отпочина в оградена с камъни кухина, която бях помислил за гроб, и чувам цвърченето на скакалците. Нищо тук ни най-малко не напомня за императорската гробница, която се явява от бъркотията от писмените извори: предполагаемо плато на планински склон, където тайната на последното обиталище на Чингис била отъпкана от коне, прекарвани отново и отново по пръстта над него, докато вече нищо не личало. Малкото находки, извадени на бял свят при Стената на дарителя – фрагменти керамика, парчета въглени – разказват друга история. Археолозите упорито копнеели да се завърнат. Ала, изглежда, голямата каменна стена няма нищо общо с Чингис хан. Тук имало некропол на някогашното страховито племе кидани, чието вековно господство над Северен Китай и Монголия на династията им Ляо приключило почти 40 години преди раждането на монголския император.
Най-близкият до него по време извор за живота на Чингис хан – „Тайната история на монголите“, не споменава нищо за гроба му. Липсата му в този необикновен документ предполага, че има забрана за разкриването му, но именно „Тайната история“ изпълва долината на Онон с младостта на Чингис и ранните му конфликти. Анонимният епос, написан първоначално на монголски няколко години след смъртта на Чингис, бил открит през XIX век на рафтовете на библиотека в Пекин. От творбата лъха на устни предания, където историята се смесва с легендата, а ярките детайли – с архаични епитети. Изглежда е била съставена като поучителна история за монголското царско семейство и следва възхода на великия им родоначалник от младежките му страхове и престъпления – убил е собствения си полубрат – до сбъдването на божественото му призвание от Вечното небе. Наред с познатата на Запад вихрушка от шокиращи жестокости се очертава сложен характер – едновременно политик и визионер. Именно на бреговете на Онон монголите най-сетне се обединили под негова власт, именно из тукашните долини колективният лов и ранните битки прокарали пътя за империята, крепяща се на конете. „Тайната история“ е свела двете десетилетия късни походи до няколко кратки изречения, но при неговата смърт през 1227 г. империята му се простирала от Тихия океан до Каспийско море, а наследниците му я разширили до най-голямата монолитна империя в историята, като завоювали Китай на изток и тормозели Виена на запад. До 1290 г. цялата азиатска шир била обхваната в огромна конфедерация, чийто Pax Mongolica се задържал още век, през който търговията процъфтявала и царял изчерпващ се мир. Твърдяло се, че девица със златно блюдо можела необезпокоявано да стигне от Китай до Турция.
Вероятно Чингис хан, който не оставил никаква веществена следа на вододела на Онон, го населява далеч по-трайно в човешкото въображение. Същата вечер, когато отново стигаме до реката, тя вече не изглежда като нещо случайно сред пейзажа, а е неговото туптящо сърце. Тук е по-пълноводна и по-дълбока, подхранвана от планински притоци. Повърхността ѝ проблясва със сурови подводни скали и прагове, водите ѝ нежно докосват бреговете и в същото време ги подкопават. Въпреки това реката е още малка – тънка подвижна ивица сред мрака, но никоя теория не разсейва почудата, че тя е причинила катастрофалното преобразяване на Азия и че днешна Монголия, с едва тримилионно население, някога е избълвала поток от концентрирана мощ.
Руската граница минава едва на 80 км, но при смъртта на Чингис е била на близо 5000 км на запад, където мозайка от непокорни княжества съставлявали ранната Русия. Между 1237 и 1239 г. северозападната монголска сила – Златната орда, помела тази уязвима област, смазала Киев – най-силната и изтънчена от местните държави, и наложила непосилни данъци върху оцелялото славянско население. Над двувековното подчинение на Русия на монголите драстично променило ориентацията ѝ, осуетявайки сближаването ѝ със Западна Европа. Според някои историци т.нар. татарско иго породило руския стоически фатализъм и увековечило крепостното право и самодържавието. Така един безобразно ловък трик превръща Иван Грозни, Сталин и Путин в потомци на Чингис хан, а извечното раздвоение на страната между западната цивилизация и „азиатската“ ѝ съдба води началото си от огряната от луната река край нас.

На следващата сутрин нито едно облаче не смущава небето. На юг от нас, отвъд воднистия хоризонт виждаме летящи жерави. Невъзможно е да преценя от какъв вид са – дали величествени даурски жерави, или сребристи момини жерави, – а печалните им гласове са почти недоловимо далечни, виждаме ясно само мощната траектория на полета им – проточените им шии и разбриданите краища на крилете, докато се насочват към Хималаите и отвъд тях към Индия. Красотата им и техните танци, дори предполагаемата им моногамност ги обвили в митове из цяла Азия – китайците си представяли, че отнасят покойниците към безсмъртието – и аз гледам със смътно съжаление как изчезват, сякаш никога няма да се върнат.
Точтор забелязва четворка лебеди, които се носят из степта. Кацнали са в сезонно мочурище и обикалят между затъналите треви. Отвъд тях, на малко възвишение се появяват три еленови камъка. Подобни монолити са пръснати из цялата степ. Не е ясно дали бележат места за церемонии, или пък гробове, но изглежда, представляват фигури на изправени мъже и са покрити с врязани изображения на летящи елени, чието значение остава неизвестно. Тези, на които се натъкваме, са толкова изтрити, че са останали само призрачни резки. Два са по-високи от мен и извисяват масивната си гранитна снага: фигури на воини, може би отпреди три хилядолетия, все още възправени сред пустата равнина.
Час по-късно стигаме до място, където земята отстъпва и от тревистата ѝ покривка изригва гранитна урва. Вероятно водата, която понякога се процежда сред скалите ѝ, е привлякла мезолитни ловци, които са се установили тук и са оставили следите си преди около 15 000 години. Люспите от изработката на каменни сечива още са разпилени по склона. Преди месеци видях снимки на скална стена тук, покрита с петроглифи – козирози с изящно извити назад рога, яки коне като дивата монголска порода, северен елен с великолепни рога и две дебнещи големи котки (поне така си помислих). Насред това съзвездие от грижливо гравирани животни стоеше човек с лък и стрели, а над него беше изрязана свастика – благоприятен символ в Древна Евразия.
Катеря се по скалите с Батмонх с надеждата да ги намерим, но скалните стени са празни, а цепнатините между тях – пусти. Батмонх е също толкова озадачен. Копнее да запълни празнините в своето съветско образование. Седим на тревата и се чудим дали някой трик на косите слънчеви лъчи няма да съживи камъка. В краката ми има гигантска канара, покрита със символи, които не мога да разчета. Врязани са дълбоко и грубо в камъка, изпъстрен със сиви лишеи. Доколкото знам, твърди се, че тук се намират някои от двайсетте запазени надписа – от тибетски, персийски, старотюркски и монголски до надписи на предците на династията Ляо. Но аз виждам единствено бъркотия от гъсто изписани символи – може би племенни знаци, все едно изгубена азбука. На Батмонх му се струва, че забелязва изображения, подобни на дамгите по номадските коне, а аз си въобразявам, че под лишеите различавам белега на моя Бял кон – разделен на две кръг.
Връщаме се смутени при уазката. Точтор спи на шофьорската седалка, а шкембето му удобно се издува между ризата и панталона. Тези пътувания му харесват заради чистия въздух извън града, но не се вълнува от стари камъни. За миг и аз не виждам смисъла. Преди цели 60 години монголски археолози идентифицирали по тези скални стени почти триста врязани изображения. Представях си как сред типичните за бронзовата епоха и II хил. пр.Хр. петроглифи ще открия животни от един различен пейзаж (тъй като някога скалите стърчали над езеро) и може би ще различа профила на лос, чийто ненаситен апетит за зеленина би свидетелствал за някогашна гориста растителност. Може би дори щях да зърна силуета на далечен мамут (в Алтай на запад от нас просъществували чак до 1000 г. пр.Хр.) или изостанал носорог. Вместо това голямата скала изчезва от поглед и аз сърдито се настанявам на задната седалка на колата със съзнанието, че някъде по камъка живее цяла процесия от животни и че моите очи не са били достатъчно зорки, за да ги съживят.

На 70 км след самотния чукар земята се издига и тъмнее под стърчащите борове. Човек може да се скита по песъчливата почва и да се чуди защо теренът изглежда толкова нагънат и обветрен, все едно е място на изчезнало село, или защо някои скали са подредени по толкова странен начин. Катерим се по ниски хълмчета, където отдавна са се настанили дърветата, и веднъж успявам да различа засипана входна шахта в пепеливата земя. Тук, при Дуурлиг Нарс, се намира царският некропол на загадъчен номадски народ – сионну, чиято империя преди две хиляди години се била разпростряла дълбоко навътре в Сибир и блъскала по Великата китайска стена. Не са оставили писмени сведения за себе си и са пречупени в историята единствено през погледа на ужасените китайци, които ги описали като напаст от безобразни варвари. Преди десет години, когато археолози сондирали земята, по която вървим, телата, които били захвърлени обезглавени в ограбените камери, били обявени за смес между европеидна и източноазиатска раса. Много учени ги смятали за прадеди на хуните, които нахлули в Европа приблизително по времето, когато самите сионну изчезват от историята.
В този некропол са проучени само пет гроба от общо двеста. Някъде под краката ни голяма каменна плоча отворила път към три етажа облицовани с дърво камери, килнати и полусрутени след грабителски набези. Червенолаковият ковчег в най-долната камера се бил разпаднал, но шарките от златно фолио на облицовката още изпъстряли земята с пъпки на златни цветя. Сред отломките блестели фрагменти от изящните украси, покривали гърдите на покойника: подобни на птици орнаменти от лапис лазули, златни и кехлибарени мъниста, капковидни тюркоазени висулки и кончета от позлатен бронз.
Призраци на коне населяват тези гробове. Малко над гробната камера почивала плетеница от конска сбруя – зъбалци и псалии, и скелетите на дванайсет принесени в жертва животни, със свити като в ход крака, готови да съпроводят душата в отвъдната степ. В други гробове имало гърнета, пълни с конски кости, тъй като това била конна империя. Китайците с удивление описвали как децата сионну, преди още да могат да възседнат конче, яздели овце и стреляли по птици и полски мишки. По време на безкрайните си войни сионну – хлабава конфедерация, били в състояние да изпратят няколкостотин хиляди конни воини срещу великата династия Хан, чиято пехота понякога тръгвала на поход на коне, за да не изостава, а след това се спешавала за бой, тъй като не се чувствала равностойна като кавалерия.
Във времена на неспокоен мир двете империи давали или получавали данък според това коя от тях била във възход. Сионну изпращали принцове като заложници. Китайците предавали принцесите си като невести – тогавашната поезия прелива от тяхната печал, заедно с пратеници, чието покорство било татуирано на лицата им. Сред погребалните дарове в най-богатия гроб – керамични купи, копринени тъкани, бронзови котли и чайници, имало чернолакова колесница, внесена цяла от Китай, от която били останали оста от високите колела, панелите от каросерията и гнездото за слънчобрана отгоре. Може би страхът от мрака на гробницата е намерил отзвук в оставената като дар тройна лампа и в китайското огледало, за което вярвали, че излъчва светлина и отблъсква демони.
В тихия здрач стъпките ни трещят като изстрели по нападалите шишарки и от дърветата се стрелкат малки прилепчета. Чудим се дали някой от стотиците гробове се е спасил от оскверняване и какво ли се крие под краката ни. Често е трудно да се прецени дали натрошаването на гробния инвентар е дело на грабители, или на опечалените, тъй като до ден днешен обичаят да се чупят даровете се е съхранил сред изолирани сибирски народи. Те смятат, че отвъдното е обратното на нашия свят, така че, каквото е счупено тук, е здраво там и че съпътстващите мъртвите отломки чакат също като тях отново да станат цели.

Докато се вие през меката земя, Онон набъбва от придошлите води. Вече е широка стотина метра и тече бързо, без блясък. Когато се отпускам на колене, за да пия, брегът се рони. Студеното течение докосва пръстите ми.
Един старец нарича реката „Царицата майка Онон“, също като бурятите, които я възприемат като жена. Не трябва да скубеш храстите и дърветата по бреговете на Онон, казва той, да не говорим пък да се облекчиш там. Реката вече е замърсена от златодобива край Батширет и водите са опетнени. Измъкнеш ли голям таймен от дълбините ѝ, както се учат да правят местните хора, Онон ще се ядоса и ще прелее през бреговете си. Той не знае, че далеч надолу по течението тя се превръща във великия Амур, който разделя Русия от Китай, нито къде точно е краят ѝ. За него, след като пресече границата към Сибир, Онон изчезва в мъглите на безсмисленото.
Някои си представят родното място на Чингис хан на изток от Биндер, където в Онон се влива малкият приток Хурхин. Онон леко се набръчква при срещата на двете реки. Течението се разделя около блатистите острови, окичени с върби, и дълбае бреговете от чакъл и паднали брези. Според „Тайната история на монголите“ Чингис хан се родил край Онон, близо до загадъчната Далакова могила, и тукашната тревиста равнина, подходяща за номадски лагер, където наблизо се издига хълм, е заситила националния копнеж за култово място, осеял склона с многобройни овоо.
Още по-голям спор се води за гроба на завоевателя. Починал е през 1227 г., докато бил на поход на 1600 км от монголската родина, и вероятно свитата му го е докарала обратно в планината Хентий. Почти веднага тръгнали всякакви слухове за местонахождението на гробницата му. Завръщащият се кортеж се превърнал в потайна и ужасяваща кавалкада. Всяка жива твар, станала свидетел на погребението, била погубена. Четиридесет млади жени били затворени в ханската гробница, а робите и войниците, които я построили и охранявали, били екзекутирани, за да не остане свидетел, който знае мястото.
Колкото по-близо са изворите до времето на смъртта на Чингис, толкова по-смътни са те. Девет години по-късно двама китайски пратеници, нетърпеливи да посетят мястото, били отведени до охраняваните предели на Голямата забранена област в планината Хентий и не видели и помен от гроба.
Още от 70-те години на ХIХ век множество обречени експедиции тръгвали да го търсят. Повечето учени вярват, че гробницата се намира на южния склон на Хентий, за който се смята, че е Бурхан Халдун, но това не е сигурно. Планината се простира на 1000 квадратни километра труден терен, където огладените от ледниците скали създават илюзия за човешка намеса, а гробът все още не е открит. Мнозина монголци предпочитат да си остане така.
Загадката на неизвестната гробница вероятно подхранва илюзията, че Чингис хан е още жив, и днес, след 70-годишно съветско ембарго, владетелят отново се е явил да всява страхопочитание у своя народ. Зората на независимостта през 1990 г. разкъсала дигите. Съветските имена били сменени за една нощ. Появило се летище „Чингис хан“, университет „Чингис хан“, луксозен хотел „Чингис хан“, Институт за изследване на Чингис хан. Всяко второ новородено момченце било кръщавано Чингис или Темуджин (рожденото име на хана). Дори в провинцията хората пиели бира „Чингис хан“, слушали поп групата „Чингис хан“ и обръщали чашки водка „Чингис“. Мавзолеят по московски образец на главния площад в столицата, съхраняващ балсамираните тела на националните герои революционери Сухе Батор и Чойбалсан, бил разрушен, за да отвори място за гигантския мемориал на Чингис хан, а възродилият се шаманизъм претендирал за връзка с духа му.
Междувременно отвъд границата с китайска Вътрешна Монголия, където има алтернативно място за гроба на Чингис, почитта към него е разцъфнала в своеобразна религия на всеобщия мир, внасяйки мрачна ирония. Тъй като Кублай хан, внукът завоевател на Чингис, основал китайската династия Юан, Монголия би могла да претендира за самия Китай. От друга, по-зловеща страна, Китай, позовавайки се на същата обединена империя, би могъл да предяви исторически претенции върху Монголия.

Пътят към Дадал, малката столица на Бурятия, следва плетеница от разтърсващи кокалите черни коловози, където се ориентираме по компас. Тук-там самотен гер вдига сив купол под хълмовете. Прекосяваме Онон с нашия офроуд УАЗ на понтонен сал, задвижван от фиксирано въже и мълчалив лодкар. Водата под нас кипи от спадове и въртопи, сякаш смущавана от скрита сила. Деца с бакърена кожа се смеят в плитчините. В мига, в който отново стъпваме на пътя, реката изчезва от поглед, степта си връща пустото спокойствие и отново сме сами.
След час редица телеграфни стълбове пресичат хоризонта, а после се появява Дадал. Представлява ширнало се село от оградени къщички, някои от които разкрасени с капандури и резбовани стрехи. Моторни скутери са заменили конете, а по стените висят сателитни чинии. Малкото хора наоколо изглеждат еднакво бедни. Същите пълни и жизнерадостни жени с червените бузи на тибетки говорят по мобилни телефони, а грубовати мъже с деел и тежки ботуши седят под студените слънчеви лъчи. Калните улици сякаш не водят наникъде. Оградите, които ги опасват, са килнати или съборени, а в локвите са паркирани стари корейски камиони.
Дадал е поредният необоснован претендент за родно място на Чингис хан и грапавата мемориална плоча с гравирания в златно негов гневен образ стои тук още от 1962 г., когато била издигната заради подобна претенция в Китай. Сега се извисява сред почти опустошения туристически къмпинг. На стръмния хълм над него, който изкатервам с болки в ребрата, празнично овоо развява многоцветни шалове – червени за огъня (обяснява Батмонх), жълти за слънцето, зелени за земята, бели за чистотата, сини за Вечното небе, покрай окачени от монасите изгнили молитвени знаменца и няколко оброчни бутилки водка.
Тези забележителности с политически мотиви се сливат с извечния анимизъм навсякъде наоколо – вярвания, толкова разпространени и дълбоко враснали, че дори и масовото изкореняване, на което били подложени в началото на ХХ век, не успяло да ги изличи. Всъщност последвалата офанзива срещу бурятите през 30-те години разкъсала цели общности и оставила някои хора без ориентир за миналото.
На една тиха дадалска улица с по-хубави къщи от повечето наоколо един старец се противи на Времето. Чимент живее с жена си на половин метър над земята, в хижа от трупи, качена на дървени подпори срещу вечната замръзналост. На 85 години е и излъчва странна и държелива благост. Все още е як и с гладка кожа.
– Според мен съм третият най-стар човек в Дадал. Останахме трима много стари. – Леко се усмихва. – Аз съм най-младият.
Седим един до друг в неговата кухня, а Батмонх превежда дълбокия и твърд бурятски акцент.
– Наричаме се „хората с непосредствена памет“, тъй като сме преживели онова, за което другите само са чували. Последните сме.
Разбирам, че иска да говори с мен, тъй като усеща как миналото му се изплъзва, подобно на език, който скоро никой няма да говори. Звучи леко поучително и прави дълги паузи, преди да каже нещо, сякаш си припомня образите, преди да изчезнат.
– Не знам откъде е дошъл моят народ, но е някъде от Русия по време на Гражданската война. Ние, бурятите, сме се сражавали заедно с белите срещу червените и след като белите загубили, моето семейство избягало в Монголия. Смятали, че тук е празно.
По онова време над 40 000 буряти се стекли на юг, но скоро необезпокояваното движение на номадите пастири между Сибир и Монголия останало само спомен и когато Чимент се родил, границата била вече затворена. Тогава бежанците обърнали поглед към родината с ужаса, че ще умрат в изгнание, а понякога с горчивото съзнание, че роднините им са на едва няколко километра навътре в Русия – в обсега на кучешки лай, както казвали. Тъй като не желаели да оставят телата си в чужда земя, някои от бежанците предпочели да бъдат кремирани, вместо погребани, така че вятърът да отнесе обратно душата им в родината. Особено по време на лунната нова година копнеели да се върнат при семействата си, дори се твърди, че прекосявали снежните полета по границата с обути наобратно обувки или с привързани еленови копита, за да надхитрят граничните патрули.
Само че за Чимент, чието родословие било прекъснато, дори това не вършело работа.
– Баща ми и майка ми били екзекутирани през трийсетте години, не ги помня. После ме осиновили. Така ставало по онова време. Осиновяването било начин да се защитят хората, децата. Навсякъде семействата се разделяли и хората се развеждали. Спомням си, че харесвах осиновителите си, но това е всичко. После вторият ми баща също беше заловен и екзекутиран. Случи се с хиляди от нашите. Взеха и стадата ни. Казват, че някога родният ми баща имал петдесет-шейсет коня, които били нашият живот.
Обръща леко преценяващ поглед към мен – тревожи се дали го слушам – и за мен е лесно да си представя страдание в скосените му очи и тънката уста. Ала вместо това долавям изстрадано спокойствие.
– След това – продължава той – ме пратиха в малко село на север, където да ме гледа една възрастна двойка. Бяхме общо осемнайсет семейства, всичките осиротели или разделени. После дойдоха войната и пропагандата да изпращаме продуктите си на север в Русия, въпреки че не знам какво можехме да направим за Русия, каквито бяхме малки. А аз бях само момче. Но тук намерих съпругата си.
Тя седи до печката и пъди мухите с пластмасова бръскалка: мъничка като маймунка жена с огромна пола, която сякаш не ни чува. Изглежда с цяло поколение по-възрастна от него. Чимент добавя:
– Оженихме се много млади. И двамата бяхме на осемнайсет. И нейният баща бил екзекутиран.
Жената обръща към нас дребничкото си лице, но очите ѝ са затворени. Двамата с Чимент се измъкнали заедно от ужасните години на Чойбалсан само за да изстрадат хаоса на насилствената колективизация. Въпреки това му родила десет деца и само едно от тях починало. Не можели да си позволят отчаяние. След смъртта на Сталин открито протестирали срещу безмилостния разпитващ Данзан, когато той се върнал в Дадал от Улан Батор. Протестите бързо се разраснали, сякаш се разсейвала непрогледна тъма. Данзан глътнал отрова.
– Дори в Дадал всичко се промени – казва Чимент. – Тук имахме корумпиран партиен комитет, който преследваше когото му скимне. След смъртта на Сталин един от членовете му се побърка, така си мисля. Или пък беше пиян. По време на националния траур тичаше като бесен из селото и крещеше: „Арестувайте ме! Щастлив съм! Радвам се, че Сталин го няма! Защо никой не ме арестува?“.
Обхождам с очи дома му. Кухнята се отваря към голяма, застлана с килими всекидневна, където има скрин с порцелан. Има телевизор, нов хладилник. Не виждам молитвено колело, нито кадилница. Дали будизмът му е помогнал – питам го, – или пък шаманизмът? Изражението му не се променя.
– Не. Нищо не помогна. Всички тези неща бяха прочистени от нас. Изпразниха умовете ни.
Накрая си изкарвал прехраната с отглеждане на говеда, казва той, и в местната администрация, когато времената станали по-добри. Стената зад мен е покрита със стари календари и съзвездие от снимки – деца, внуци и правнуци, цяло топло и разклонено семейство, създадено от сираче, което си нямало никакво. Питам го дали някога си е представял детския си дом, пасището с изгубените коне. Той обаче отвръща:
– Аз съм само тук.
Каквото е постигнал, го е направил с вродения си изострен усет: бурятската интелигентност, която продължава да е трън в очите на господстващите в страната халха монголци, заедно с така нареченото споразумение на бурятите с Русия през 20-те години на ХХ век. Чимент е твърде предпазлив или пък любезен, за да се оплаче от този предразсъдък пред Батмонх, но преди да си тръгнем, казва:
– Можеш да прочетеш в историите какво се е случило тук, но те често грешат. Едно ще ти кажа: Тези неща ги вършат хората, не режимите и доктрините. Половината от случилото се няма нищо общо с политиката. Всичко са лични отношения: ревност, гняв, стари дрязги…
– Мнозина ли си спомнят това? – питам аз.
– Твърде са малко тези, с които имаме общо минало. Младите хора въобще не го разбират. Живеят в различен свят. Дори се възхищават на Чойбалсан. Казват, че е бил голям стратег и държавник. Според мен беше чудовище. Аз съм го преживял. Те не са.
Може би е вярно, че психическите травми на старата диаспора отминават. По-младите поколения, които не могат да разберат Чимент, откриват своята идентичност не в порусначените земи, откъдето произхождат, а тук, в монголската си родина и родния си език.
Когато двамата с Батмонх откриваме паянтов ресторант, където да обядваме, по телевизора над главите ни върви стар черно-бял пропаганден филм. Трима бездушни младежи и малко момиченце гледат нагоре към властния Сталин, който разговаря с раболепния Чойбалсан, чиято гръд е покрита с медали. Филмът вдъхва и на двамата тирани мрачна тежест, докато се движат и ораторстват не в човешкия свят на Чимент, а в някаква вражеска страна с манипулирана история. Отегчените мъже стават и си тръгват, а очите на малкото момиче шарят срамежливо между телевизора и чудатия чужденец.
Докато си ядеше нудлите, Батмонх не обръщаше внимание на телевизора, но сега казва:
– Мисля, че по онова време са избити петнайсет процента от нашия народ. Семейните истории на почти всички мои познати потъват в мъгла през 30-те години. Вече никой нищо не знае…
– И тази на майка ти ли? – питам аз.
– Тя е отгледана от друго семейство. Истинският ѝ дядо изчезнал, предполагам, е бил убит. Станал монах и го предали.
– Кой го е предал?
– По-малкият му брат. Отказал се от него и сам го арестувал.

Не бях виждал следи от будизъм, откакто тръгнах от Улан Батор. Навсякъде, където отивах, се оглеждах за манастири, но и един не е останал в тези отдалечени области. Изглежда вярата така и не се възстановила след свирепите репресии през 30-те години. В Биндер единственият лама беше болен, в Батширет манастирът беше в развалини, а в Баян-Уул, последното селище, преди Онон да навлезе в Русия, ламата беше отишъл да служи на погребение.
Тибетският будизъм, който се разпространил в страната през XVII век, също не минал без гонения. Понякога замествал шаманските обичаи и духовете под други имена, дори почитането на Чингис хан, а ламите изпълнявали ритуалите заедно с местните вождове по време на големи церемонии при овоо. В други времена шаманите били съдени и екзекутирани. Към 1920 г., на ръба на катастрофата, хегемонията на будистката вяра била обвила цялата страна в задушаващ саван. Една трета от населението били монаси или подчинени на манастирите и пътешествениците пишели с отвращение за тяхната леност и поквара. На подкрепяната от Съветския съюз република ѝ трябвали почти 20 години, за да премахнe тази изпаднала в безвремие теокрация, като разрушила повечето от нейните 3000 манастира и храмове и размонашила или изклала монасите.
За последен път пътуваме през почти безпътната степ към манастир, за който Батмонх се надява, че още съществува. Когато отново пресичаме Онон, водите ѝ дълбаят стръмни брегове в меката земя. Намираме приют, където спим неспокойно в тясна стая с една крушка и без вода. На следващата сутрин пътят се вие през тревистата равнина към скрита долина и пуст къмпинг. Малък мост и пътека от хлътнали камъни водят към двора на манастира. За 80 години е обрасъл, а храмът се е превърнал в развалини. Някога тук живеели 120 монаси, казва ни пазачът на къмпинга, но били избити през 30-те години. Наскоро някой докарал шаман, който да вдъхне на мястото благ дух. Шаманът казал, че усеща кръв и насилие, които не са по силите му да изцели. Сега, когато се взирам през помътнелите прозорци, виждам само рушащата се молитвена зала и настъплението на роящата се плесен.

Тръгваме към руската граница през гъсталаци от бор и бели брези, докато накрая страната се разгръща пред нас и се надигат планини, непреклонни отвъд степите. На импровизирания пограничен пункт едрият командир ни отвежда до мястото, където реката напуска неговата страна към Сибир. Оказва се, че не можем да прекосим границата тук. Най-близкият контролно-пропускателен пункт за чужденци е на повече от 150 км на изток, в Ереенцев. Той обаче ни закарва по обраслия черен път до счупена желязна порта с надпис „Руска граница 200 м“. После ни превежда пеш покрай нея към брега на Онон, която тече бърза и сурова на север към бледнеещите планини.
– Това е Русия – казва той. – Хора са се давили в опит да пресекат Онон тук.
Но не пояснява накъде или защо.
– Мога ли да направя снимка – пита Батмонх.
– Можеш – смее се командирът. – Но не я качвай в интернет.
Минават още два дни, докато стигнем до Ереенцев през пустата територия. Батмонх и Точтор мълчаливо се тревожат, че ги напускам. Къде ще спя? Как ще пътувам? Аз, разбира се, не зная. Загриженото изражение на Батмонх пробужда у мен опасения. Може би твърде много съм се научил да разчитам на неговата находчивост и на мълчаливата му тревога. Сега ме моли да му пиша и може би да му изпратя нещо за четене. Прегръщаме се тромаво. После вече крача към руската граница с ново вълнение и нотка страх.