Шакълтън – несломимият

За автора

Хавиер Качо е испански учен, полярник и писател. Участва в шест испански антарктически експедиции, а през 2020 г. е част и от 28-ата българска експедиция до ледения континент.
В резултат на многогодишните си изследвания написва книгите „Амундсен – Скот: дуел на Антарктида“, „Аз, Фрам“, „Героите на Антарктида“, „Нансен. Полярният изследовател, който искаше да промени света“ и други. Автор е и на детската книга „Приключенията на Пити на Антарктида“.
През 2020 г. един от островите край Антарктида е кръстен Качо като признание за големия му принос за популяризирането на ледения континент и за дългогодишната му подкрепа към българската антарктическа програма. тук…

Откъси

Предговор към българското издание

Днес, 5 март 2022 година, до нас от Антарктида достигна новината, че една експедиция е успяла да намери легендарния кораб на Шакълтън „Ендюранс“ на дъното на море Уедъл на 3000 метра дълбочина. Кадрите обиколиха планетата, предизвиквайки смесица от изумление и подозрение, като в същото време съживиха спомена за онова легендарно пътуване на 28-те мъже, приклещени от ледовете в едно от най-негостоприемните морета на Земята.
Да бъде намерен круширалият кораб, не е било лека задача. Ледовете, които постоянно покриват онова море, провалили един от опитите, осъществен три години по-рано, а при настоящия опит обгърнали кораба, заплашвайки да го приклещят. Районът на издирването бил много обширен, надвишаващ 400 кв.км, а пълната тъмнина на подобна дълбочина се оказала последното препятствие, което трябвало да се преодолее. Въпреки всичко резултатът бил налице. Там се намирал „Ендюранс“, изправен, горд и в толкова запазено състояние, че изглеждал като току-що изоставен от екипажа си.
Ако историята на полярните изследвания ни е оставила броеница от приключения на надмогвания, за да бъдат посрещани несгодите, то одисеята на онези мъже, които почти две години се борили срещу ледената коса на смъртта, надвиснала безмилостно над тях, е написала една от най-затрогващите ѝ глави, превръщайки историята им в химн на надеждата и устойчивостта („Ендюранс“ означава именно това). Защото, ако тази експедиция все още се помни в наши дни, то е заради начина, по който онези мъже, водени от Шакълтън, се оказали способни да поддържат надеждата за спасение, макар перипетиите, през които им се наложило да преминат, да били ужасяващи.
Един от най-драматичните моменти от онова приключение бил, когато ледовете, след като девет месеца държали приклещен кораба, най-накрая разбили корпуса му и го ранили смъртоносно. Невъзможно е дори да си представим чувството за осиротялост на онези мъже, като видели как морето поглъща кораба им, което ги осъждало да се скитат по замръзналото море на хиляди километри от най-близкото обитаемо място. Въпреки това, макар че бъдещето било неясно, силата на Шакълтън успяла да ги мотивира да не се предадат и да продължат да се борят.
Може би поради това новината ни направи толкова силно впечатление, а кадрите съживиха спомена. В трудните и несигурни времена, в които живеем, когато лошите новини се изливат върху ни, а страхът и безнадеждността заплашват да изтерзаят сърцата ни, откриването на „Ендюранс“ ни припомня, че колкото и трудни да са обстоятелствата, срещу които ни се налага да се изправим, и ние като Шакълтън и неговите хора ще съумеем да ги преодолеем.
Накрая, посредством едно леко намигване на съдбата, корабът бил открит на 5 март – в същия ден, в който точно преди един век Шакълтън бил погребан на остров Южна Джорджия. Може би корабът се завръща от дълбините на времето, за да извика в съзнанието ни Шакълтън и неговият пример да ни накара да погледнем бъдещето с надежда.

Въведение

На 13 април 1970 година изглеждало, че всичко на борда на командния модул „Аполо 13“ върви по план. След успеха на предишните два кораба всичко навеждало на мисълта, че тази нова мисия ще стъпи отново на лунната повърхност и ще успее да върне пак екипажа ѝ на нашата планета. Изведнъж един възглас от кораба разбил на пух и прах тази увереност: „Хюстън, имаме проблем“.
Сами в Космоса, на хиляди километри от Земята, трима мъже се изправили пред сигурна смърт при неспособност да отстранят възникналата авария с ограничените средства, с които разполагали на космическия кораб.
На 27 октомври 1915 година подобна трагедия се случила в едно от моретата, заобикалящи антарктическия континент. „Ендюранс“, корабът на експедицията на Шакълтън, разбит от ледовете, трябвало да бъде напуснат от своя екипаж, осъждайки двайсет и осемте мъже да се скитат върху ледове, заплашващи да се пропукат във всеки момент, в една напълно непозната територия, откъдето най-близкото обитаемо място се намирало на около 4000 километра разстояние.
Докато призивът за помощ от „Аполо 13“ изправил на нокти НАСА, най-голямата космическа организация в света, и специалистите ѝ заработили трескаво за разрешаване на проблема, мъжете от „Ендюранс“ не разполагали с радио, за да отправят молба за помощ. Ако членовете на екипажа на космическия кораб са били убедени, че стотици инженери и учени ще работят денонощно, за да ги спасят, членовете на експедицията от морския кораб били наясно, че никой не знае дори къде се намират, нито какво им се е случило, поради което не таели никаква надежда, че някой ще им се притече на помощ и ще ги спаси.
Изгубени в Космоса. Изгубени в безкрая на Антарктида. Едните очаквали, че от наземния контрол в Хюстън ще им кажат как да разрешат своя проблем. Другите, най-вече водачите на експедицията, знаели, че те сами трябва да намерят решение на проблема си, ако искат да оцелеят.
Ако командирът на мисията „Аполо“ имал достатъчно хладнокръвие, за да произнесе едно просто изречение, което се превърнало в модел за кризисни ситуации, ръководителят на полярната експедиция сър Ърнест Шакълтън произнесъл друго изречение, което също заслужава почетно място в репертоара на човешката памет: „Момчета, да си вървим вкъщи“. Първото изречение предизвикало безпрецедентно информационно разпространение, което може да си съперничи със стъпването на човек на Луната. Второто било началото на мъчително чакане върху леда, продължило шест месеца и завършило с пътуване в спасителна лодка в условия, каквито нито един моряк не би могъл да си представи дори и в най-кошмарните си сънища.
„Аполо 13“, макар никога да не стъпил на Луната, щял да бъде запомнен като един от най-големите успехи от надпреварата за Космоса поради това, че успял да върне живи тримата астронавти благодарение на извършената от наземния екип работа под времеви натиск. Трагедията на „Ендюранс“ също щяла да бъде запомнена като едно от най-великите постижения на полярните проучвания заради това, че всички мъже са успели да се спасят, но в този случай благодарение на лидерството на Шакълтън, който в продължение на месеци успял да поддържа в своите хора надеждата, че ще съумеят да се измъкнат от ледения капан, който заплашвал да се превърне в техен покров.
За разлика от други полярни изследователи, които намерили своето място в историята, като Пири с покоряването на Северния полюс, или заради професионалната подготовка на техните експедиции, като Амундсен, или по начина, по който са посрещнали смъртта, като Скот, или дори заради това, че са предизвикали голяма трагедия, като Франклин… историята помни Шакълтън като изследователя, който винаги успявал да измъкне живи своите хора от възможно най-екстремните ситуации.
Настоящата книга разказва именно за този изследовател, за сър Ърнест Шакълтън, способен да мечтае за най-страховитите приключения, да ги организира за рекордно кратък период, да се изправи лице в лице с най-трудните ситуации и да успее да избегне катастрофата, когато всичко вече изглеждало безвъзвратно изгубено. Обаятелен лидер, който събирал най-различни хора в един екип, който съумявал да наложи своя авторитет, когато било необходимо, и който винаги се грижел за хората си, като предусещал страховете им и им вдъхвал надежди с почти майчинска загриженост. Без да се забравя обаче и неговото човешко измерение като мъж, който преследва своята житейска съдба, който препуска след химерата на един икономически успех, който има амбиции, смее се, страда, обича… и който се нуждае от скут, в който да се приюти.
Тези страници се стремят да разкрият живота на една личност, на изследовател и лидер, който е оставил незаличима следа в сърцата на всички, които са го познавали, който изковал едни от най-епичните епизоди от историята на полярните изследвания и чиято легендарност все повече нараствала с времето. Такъв е животът на Шакълтън, на приятеля Шакс, на сър Ърнест, на Шефа, както го наричали с уважение и преклонение неговите хора – вероятно титлата, с която най-много се възприемал. Човек, на когото са се възхищавали съвременниците му, а след това бил забравен и който в наши дни отново събуди безпрецедентен интерес и чиято личност се обви в очарователен ореол.

Глава 1: Роден за Антарктида
Момчето, което искало да пътува
От най-древни времена родителите жадували да узнаят какво бъдеще очаква техните новородени деца. Предсказатели, вълшебници, жреци, магьосници, шамани… всички търсели отговора, гадаейки по разположението на звездите, вътрешностите на жертвени животни, полета на птиците, атмосферните явления или всякакви други вселенски поличби. Днес възприемаме тези обичаи с благосклонна насмешка от гледна точка на здравия разум, но в наши дни, както и в онези времена, всички родители биха искали да прозрат бъдещето на своите деца в една кристална сфера. Това обаче не е възможно, животът трябва да се развива по своя логика, пулсиране след пулсиране, стъпка по стъпка, мисъл след мисъл. Насочваме се изкусно към онази съдба, към която ни водят нашият темперамент, нашето възпитание и нашите въжделения.
Вярно е обаче също така, че когато се наблюдава траекторията на един човек през призмата на времето, възможно е да се забележи в тази поредица от събития, съставляващи живота му, наличието на определени тенденции, на ритмична повторяемост, на проявяващи се модели, които водят до поемането в конкретна посока, била тя професионална, емоционална, културна… или всички едновременно.
Такъв е случаят с Ърнест Шакълтън. Животът му е можело да поеме съвсем различен курс, но сякаш нещо го е подтиквало да крачи извън обществено установените пътеки, водещи към неговия собствен друм, колкото самотен и изнурителен да е той. Ето защо можем да кажем, че историята му започнала не в деня на неговото раждане, а много преди това, преди десетки години или дори преди векове, защото било необходимо да се открие един континент, Антарктида, за да може там, върху онази ледена пустиня да се разгърнат лидерските му качества, заради които Шакълтън ще бъде винаги помнен.

В търсене на един континент

Гърците наивно предположили съществуването на Антарктида като начин за компенсиране на планетата в противовес на Арктика и векове наред тя била един митичен регион. Това е единственото място, което много преди да бъде открито, било бленувано от философите като рай, описано от географите като обетована земя и издирвано усърдно от най-добрите мореплаватели. Но обръчът от ледени води, който го заобикаля, страховитите бури, ураганните ветрове и заплашителните айсберги дали отпор на всички опити на испански, френски и холандски експедиции да го открият… и дори напорът на най-прочутия моряк на XVIII век капитан Кук, който посветил три години усилни опити и безполезни страдания да намери така жадувания континент, не сполучил, а след края на своите пътувания, разочарован, огорчен и надменен отрекъл съществуването на Антарктида. И ако в даден момент все пак допуснал минимална възможност за нейното съществуване, казал злобно, че вероятно е „една прокълната земя, осъдена от природата никога да не бъде огряна от слънчевите лъчи и да остане завинаги заключена в студа и сред ледове“.
Заради славата му на добросъвестен търсач и експерт в мореплаването неговите думи изтрили Антарктида от картата на политическите и търговските интереси за десетилетия наред. Нито една страна не изпратила нова експедиция да я търси и вероятно случайността отвела друг английски моряк – Уилям Смит, в началото на XIX век до откриването на група острови южно от Огнена земя, които веднага били възприети като първото доказателство, че мистериозният континент може да съществува. Предположението за съществуването на Антарктида отново се появило на световната сцена, но този път за да привлече алчни погледи върху онези новооткрити острови, осеяни с тюлени и морски слонове. Кораби с ловци се отправили натам в търсене на ценните кожи от тези животни и касапницата стигнала такъв размер, че за по-малко от четири години довела тези видове до ръба на изчезването.
Въпреки че плавателните съдове принадлежали на компании от различни страни, след като моряците опоскали зоната, именно британците, подтиквани едновременно от търговски и географски интереси, проникнали дълбоко навътре в съседните морета, за да търсят нови територии за ловуване. Сред толкова опасни, колкото и непознати води, с цената на всевъзможни страдания моряците напредвали бавно и тук-там съзирали нови територии, които възродили надеждата за откриване на този толкова изплъзващ се континент.
Както се случвало винаги в човешката история, амбицията за завладяване на нови територии накарала трите най-могъщи нации по онова време – САЩ, Франция и Великобритания, да подготвят почти едновременно експедиции към далечните ледени предели. Всички експедиции трябвало да се изправят пред ужасяваща битка с безмилостна среда, която наказвала хора и кораби, но и всички те били възнаградени с постигане на целта си и откриването на нови територии, макар и изцяло покрити с лед и сняг.
От трите експедиции първата, която забелязала малка част от антарктическия бряг и слязла на прилежащия остров, била френската, но нейната победа била засенчена от северноамериканската, когато малко по-късно успяла да прекоси нов заледен бряг с дължина над 1000 километра. Двата подвига обаче били помрачени от британците, които били по-добре оборудвани и ръководени от най-опитния полярен изследовател за времето Джеймс Рос, като извършили геройство, каквото никой не можел дори да си представи. Отправяйки се на юг от Нова Зеландия, неговите кораби се натъкнали на компактно море, осеяно с ледове, което накарало първо съотечественика му Кук да отстъпи, а после и друг велик мореплавател – руския адмирал Белингсхаузен. С дръзки усилия успели да го прекосят и да открият зад него свободни от лед води, които по-късно в знак на заслужена признателност за геройството били наречени по името на онзи, който оглавявал експедицията – море Рос.
Веднага след като прекосили този леден пояс, британските кораби вече се намирали много по-близо до полюса в сравнение с френската и северноамериканската експедиция, но продължили да напредват през онова море към полюса, като откривали на запад стотици километри планинско крайбрежие, покрито с ледове и глетчери. Докато изведнъж се натъкнали на грандиозен, бял, скалист морски бряг – шелфовия ледник Рос (Голямата ледена бариера), който с почти 1000-километровата си дължина блокирал напълно придвижването им напред. Това препятствие провалило надеждите им да продължат към полюса и да стигнат до самия него, въпреки че станали първите човеци, приближили най-много до него, макар и на отстояние от около 1300 километра. Най-важното обаче, при все че тогава дори не са си го представяли, е, че прокарали път за всички следващи британски експедиции в Антарктида и най-вече за надпреварата към Южния полюс, на която половин век по-късно щял да даде начало Шакълтън и да завърши с епичния дуел между Амундсен и Скот.
Наистина, географските открития на трите експедиции били многобройни, но трудностите, които изпитали, заедно с липсата на икономически стимули по онези новооткрити земи, покрити с дебел слой лед, довели до поредното изпадане на Антарктида в забвение. Десетилетия наред никой не се поинтересувал отново от нея до такава степен, че когато през 1870 година Кралското научно дружество – великата британска научна институция, която по онова време била светая светих – подготвило прочутата океанографска експедиция с кораба „Чалънджър“, не обърнало никакво внимание на антарктическия континент.
Единствените инструкции, които командирът на кораба получил по отношение на Антарктида, били да провери дали е възможно да съществува земя, която години по-рано била забелязана на 80º източна дължина и 65º южна ширина. И така, следвайки нарежданията, след приключване на първата година от плаването, в началото на февруари 1874 година „Чалънджър“ поел към Антарктида и на 15 февруари преминал Антарктическия полярен кръг, където останал само няколко часа, за да потвърди несъществуването на земи.
Тази дата е двойно значима: от една страна, защото за пръв път параход пресякъл Антарктическия полярен кръг, а от друга, защото на същия този ден на десетки хиляди километри разстояние в ирландското село Килкеа край Дъблин се родил Ърнест Хенри Шакълтън.

Полуангличанин, полуирландец

Ърнест Шакълтън се родил в англо-ирландско семейство по бащина линия и ирландско по майчина. Произходът на праотците му по бащина линия може да бъде проследен назад във времето чак до XIII век, дори в някакъв документ от тогава се споменават като „побойниците Шакълтън“ заради голямата роля, която са изиграли по време на пограничните войни от онази епоха. По майчина линия също може да се открият назад във времето изтъкнати предци, като един от тях станал командир на флагманския кораб от ескадрилата на адмирал Нелсън в битката при Копенхаген.
Бил второто от десетте деца и първият от двете момчета в семейството. Когато се родил, икономическото състояние на семейството било доста добро. Разполагали с достатъчно земи, за да си позволят бащата да ръководи само фермата и да се занимава с градината. Онова място на битуване сред природата, където преминали първите шест години от живота на Ърнест, вероятно е оставило незаличима следа в неговото изграждане като човек и е довело до страстта му към откритите пространства.
Земеделската криза в Ирландия през седемдесетте години на XIX век обаче принудила баща му да напусне полето, да се премести в Дъблин с цялото си семейство и да се върне в Тринити Колидж, където преди дванайсет години следвал изящни изкуства, за да учи сега медицина. Тези четири години, които били напълно противоположни на онези от ранното му детство, изглежда, също били щастливи за Ърнест.
За голямо разочарование на биографите, които обичат да се ровят в първите години от неговия живот в търсене на някаква характерна черта, която да разкрива бъдещата му личност, няма кой знае колко открояващи се неща в детството му. Той бил съвсем обикновено момче. Може би с изключение на една любопитна подробност: на възрастта, в която всички деца искат да станат пощальони или шофьори, той категорично твърдял, че желае „да стане гробар“. Всъщност винаги когато някоя траурна процесия преминавала в близост до тяхната къща, нямало начин той да не се измъкне и да не се присъедини към нея. Не личи да е имало някаква зловеща склонност в това, а само любопитство да участва в многолюден и помпозен тържествен акт, каквито са били тогавашните погребения.
Възможно е интересът, който е проявявал през целия си живот към търсенето на съкровища, да е породен от изобилието на типични за селските места разкази за скрити богатства, които може би е слушал през своите първи години. Но ако с нещо наистина се е откроявал в най-ранното си детство, то това е била способността да измисля най-невероятни истории и да ги разказва по толкова естествен и убедителен начин, че да накара слушателите си да се замислят за истинността на възможно най-абсурдни случки. Успял например да убеди една от прислужничките в къщата, която била по-скоро заинтригувана, отколкото наивна, че в градината било закопано имане. След дълго копаене съкровището се появило във вид на рубинен пръстен, макар че за голямо съжаление на прислужничката, малко по-късно се появила и притежателката му – майката на малкия измамник, който бил заровил накита.
Посока Англия

Веднага щом баща му завършил медицина, решил да се премести в Англия, за да упражнява там своята професия. Прехвърлянето в английското селище Сиденхам довело до огромна промяна за цялото семейство и най-вече за младия Ърнест, който дотогава бил обучаван от гувернантки в собствения си дом и който на единайсет години се видял принуден за пръв път да тръгне на училище. Промяната не била лесна. От това да е най-големият сред армия от сестри се превърнал в момче, заобиколено от хлапаци на същата възраст и дори по-големи, а от друга страна, въпреки че родителите му се стараели да го поправят, дъблинският му акцент изпъквал като клеймо за селския му произход сред неговите съученици, които освен всичко останало говорели с още по-подчертано лондонско произношение.
Не изглежда в новата училищна среда да се е откроявал твърде много. Ако неговите другарчета са го помнили с нещо, то е било заради страстта, с която се е биел и която му спечелила прякора „побойника Шакълтън“. Любопитното е, че същия този прякор отредили и на неговите предци преди шест века.
Междувременно животът вкъщи си течал спокойно. Женското мнозинство в семейството налагало своите вкусове, като насърчавало страстта му към четенето. Майка му обичала да пее ирландски песни, свирейки на пиано, докато баща му, любител на поезията, почитател най-вече на Тенисън, разведрявал обедите с рецитиране на строфи и стихове и подтиквал многолюдното си потомство да познае от кои произведения са. Несъмнено страстта на Ърнест към поезията, която щяла да го съпровожда през целия му живот, се зародила в онези години.
Две години учил в подготвителното училище, а след като навършил тринайсет години, преминал в Дълуич Колидж. Тази институция била изтъкната и уважавана, а въпреки че не принадлежала към избрания кръг, запазен за аристокрацията, приемала само децата, произхождащи от много заможни семейства. Шакълтън бил приет, но не се обучавал на пълен пансион, тъй като родителите му не можели да си позволят високата цена за настаняване.
Престоят му в Дълуич не бил брилянтен. Оскъдната му подготовка, класовото разделение между съучениците и най-вече липсата на интерес към изучаваните предмети съставяли лоша комбинация от предпоставки, които го запратили в посредствеността, та дори и по-надолу. Изпъквал само когато имало някакво сбиване, в което обикновено бил замесен, и с вродената си способност да разказва най-невероятни измишльотини както на своите учители, за да оправдава отсъствията си от часовете, така и на своето семейство в опит да обясни причините за бягството си.
Много години по-късно, когато вече бил известна личност, бил поканен в Дълуич да участва в журито за присъждане на награди. В момента, когато трябвало да връчи дипломите, за радост на обучаващите се и за ужас на преподавателите, той заявил, че никога през целия си период на обучение „не е бил толкова близо до тези награди“. Във всеки случай, като оставим настрана академичните му постижения, които, както може да се предполага, били доста измъчени, той бил момче спортист, изпълнен с енергия и въображение, с необичайна лекота във вербалното изразяване, която заедно с приятното му и приветливо изражение създавали винаги добро впечатление.
В среда на обучение, стриктна по отношение на дисциплината и досадна в академично съдържание, неговото желание за по-отворени и интересни пространства се превърнало в смесица, с която трудно можел да се помири. Скоро импулсивният му характер го извел до лидерската позиция на банда от несвикнали с училището младежи, чийто единствен отдушник от време на време бил бягството им от часове. Бъбренето, фантазирането, мечтаенето и пушенето на някоя и друга цигара били извънкласните занимания, които споделял със своите приятели често по време, когато е трябвало да бъдат на училище, а не извън него. Ако разполагали с някакви пари, нещо, което не било обичайно, купували алкохол, въпреки че стриктните морални и религиозни принцип, които Ърнест възприел в своето семейство, го карали да отказва категорично дори да го пробва и порицавал поведението на своите приятели в това отношение.
Измежду темите му на разговор, макар че всички били свързани с приключенията, имало една, която доминирала по специален начин – връзката му с морето. Ето защо не е странно, че в един от редките случаи, когато разполагали с известна сума пари, решили да се измъкнат от Лондон, за да посетят кейовете и „да поживеят“ в света на корабите и моряците, за който бленували. Въпреки че било лесно да купят билети за влака трета класа и да осъществят своето приключение, не било толкова лесно да убедят в своите намерения охранителите, които пазели входовете към кейовете. В крайна сметка бъбривостта, непринудеността и дружелюбието на Ърнест успели да накарат пазачите да ги пуснат и пред тях се разкрила възможността за останалата част от деня да се насладят на жадувана от тях среда.
Емоционалното въздействие било толкова силно, че те многократно се приближавали до корабите, за да питат дали на тях не се нуждаят от юнги. Дори се промъкнали сред редицата от мъже и момчета, които търсели работа на един параход. За тяхно разочарование, отговорникът за подбора не се стърпял да се усмихне бащински и да придружи усмивката си с остро порицание, което да ги накара да се върнат при семействата си и било съпроводено с гръмък смях и подигравки от страна на присъстващите.
Нито излагането, нито страхът успели да ги сплашат и след като се поразходили из лондонските улици до здрач, решили да прекарат нощта в един железопътен търговски фургон и да се върнат на следващия ден в онзи свят на море и търговски кораби, който съвсем не ги разочаровал, а породил у тях страст към морето, на която никой от тях не можал да устои през останалата част от живота си.

Искам да плавам

Не знаем каква е била реакцията на неговото семейство след онова негово бягство, но можем да си я представим. Във всеки случай годините, прекарани в Дълуич Колидж, преминали без особени сътресения. Вкъщи бащата на Ърнест, както било обичайно по онова време, искал първородният му син да последва неговите стъпки, да стане лекар и да поеме пациентите му. Синът му обаче не изглеждал много ентусиазиран да следва години наред, а после да води монотонен и уседнал живот. Той мечтаел за живот, изпълнен с приключения, който да му позволи да види свят и да спечели богатство и слава, нещо, което свързвал с единственото си романтично и страстно желание – да плава. Накрая баща му се примирил и тъй като не били достатъчно богати, че да може да изпрати сина си във Военноморското училище, а и освен това Ърнест вече бил надхвърлил възрастта за влизане в него, младият Шакълтън трябвало да се задоволи с единствената оставаща му възможност – търговския флот.
Не изисква особени усилия да си представим колко трудно трябва да е било за семейството му да приеме, че едва шестнайсетгодишен ще се зачисли към екипажа на кораб и ще се изправи пред какви ли не опасности. След като не могли да му попречат да го направи, опитали се поне първото му плаване да се осъществи при възможно най-добри условия, макар че дълбоко в себе си се надявали то да му послужи за урок и да го вразуми.
Свързали се с един роднина, за да им препоръча добра корабна компания, която да позволи на младия юнга да подпише малко по-специален договор за първото си пробно плаване, понеже обичайната практика за онези, които се вписвали като „чираци“, била срещу обучение да подпишат договор за няколко години. С известни договорки стигнали до споразумение, съгласно което след края на първото си плаване да не е юридически обвързан да продължи като зачислен към състава. И така началото на 1890 година било начало и за Ърнест на един нов живот.
Вкъщи вълнение обхванало и сестрите му. Ако дотогава те го обожавали заради неговия отворен, сърдечен и оптимистичен характер, сега предизвикателството, пред което щял да се изправи, го превърнало в истински герой в техните очи. Освен това нещо у него се било променило. Бил пораснал заедно със своите мечти за приключения, към които се бил запътил, и дори апатията му към изучаваните в училище предмети се превърнала в истинска жажда за знания.
Вероятно нещо го е накарало да проумее, че знанията, които са му предоставяли в Дълуич Колидж, не са били нещо абстрактно, а са щели да му бъдат полезни в близко бъдеще. И както съучениците му, на които Ърнест побързал да разкрие плановете си, така и учителите му, на които родителите му съобщили за решението му, макар че нямало да потегли преди април, забелязали безпрецедентна промяна в поведението му. Нежеланието, което показвал години наред, се превърнало в истински интерес най-вече по отношение на онези предмети, които смятал, че ще му бъдат полезни, като например математика, която била изключително важна за боравенето със секстанта и навигационните карти и в която през онзи семестър станал трети по успех сред двадесет и петимата ученици в класа. Така също необходимостта да общува на друг език по време на своите плавания го накарала да постигне отлична оценка по немски, въпреки че дотогава бил пълен провал. Същото се случило и с всички други дисциплини: по химия се наредил трети сред двадесет и петима ученици, а по история и литература – втори сред осемнадесет обучаващи се.
Моментът наближавал и можем да си представим каква е била атмосферата в дома му. Родителите му приели несигурността и опасностите на пътуването като нещо неизбежно, което да го накара да преосмисли своя свят на нелепи фантазии. Сестрите му били притеснени заради дългата раздяла, през която всичко, дори най-лошото, можело да му се случи. Дори Ърнест долавял как мечтите му се сблъскват с новата сурова реалност, пред която съвсем скоро трябвало да се изправи. На 19 април 1890 година пътувал сам до Ливърпул, където го чакал един семеен приятел. Всичко познато оставало в миналото и пред него се откривал нов етап от живота му, към който се отправил с решителна стъпка.