В Патагония

Откъс от В Патагония

ВЪВЕДЕНИЕ

През декември 1974 г. трийсет и четири годишният Брус Чатуин поема с нощен автобус на юг от Буенос Айрес на пътешествие, което ще превърне отклонилия се от задълженията си журналист в един от най-изящните и оригинални писатели от края на ХХ век. Същата година, почти в същия ден, самият аз напуснах училище, за да работя като помощник при отглеждането на добитъка в една ферма недалеч от Буенос Айрес. На юг равнините се ширеха ли ширеха из Патагония.
Тогава бях на седемнайсет и преживяването, разбира се, дълбоко ме беляза. След десет месеца се върнах в малката пренаселена Англия с препълнена от цялото това празно пространство глава. И мигом забравих мухите, болежките от седлото и скуката. Отчаяно исках отново да отида там.
След шест години ми се удаде възможност да пътувам до Рио Негро, Чубут и Огнена земя. Военната хунта беше наслагала табели край пътя „Да познаваш Патагония, е дълг“, но никой не обръщаше внимание. Според един писател от Буенос Айрес Патагония е „само пустота – задна уличка, на която се щурат различни култури, и доста скучно място“.
Една сутрин в порив, който скоро щеше да бъде последван от цяло поколение с раница на гърба, чаках автобуса в пущинаците на запад от Трелев, когато измъкнах книгата, която си бях взел – издание с меки корици, днес носещо белезите от три посещения в Патагония.
Не бях чувал за автора, но неговата книга беше единствената съвременна, която намерих за крайната ми цел. Отворих първата страница, прочетох първия абзац и… общо взето, това беше.

Патагония не е точна област на картата. Тя обхваща огромна и неясна територия от деветстотин хиляди квадратни километра в Аржентина и Чили. На практика се познава по почвата. Намираш се в Патагония, когато виждаш родадос патагоникос – базалтовите камъчета, образувани от ледниците, и хариля – преобладаващите ниски храсти. Патагония може да бъде описана и с климата. Вятърът, който духа със страховита сила от октомври до март – както Чатуин казва: „Оголва човека до същината му“ – и заради който самолетът на Антоан дьо Сент-Екзюпери летял назад, а не напред.
Пътешествениците след Дарвин отбелязват как оголеността сграбчва въображението. Пустотата на Патагония принуждава ума да се насочи към себе си. В музея в Трелев бях попаднал на дневника на несломим уелски заселник. През юли 1877 година Джон Мъри Томас пътувал из вътрешността на континента и записал с избледняващия си молив: „Снощи сънувах, че с Хариет сме в спалнята. Целунахме се. Не минава и нощ, без да я видя насън“.
Изолацията в Патагония лесно умножава водещото у човека: пияницата пие; набожният се моли; самотният става по-самотен, в някои случаи фатално. Том Джоунс работел като британски консул в Пунта Аренас. В мемоарите си от 1961 г. „Патагонска панорама“ пише: „Дали заради суровия и груб климат на Патагония, дали заради самотния живот в лагера след трудовия ден, или пък заради угризенията след тежък запой, не мога да кажа, но познавам повече от двайсет души – някои съвсем отблизо, – които са посегнали към самоубийство“.
Първите овцевъди пристигат от Фолкландските острови в края на шейсетте години на XIX век. Изкушението сред потомците им да запазят културата, оставена от предците им, си остава неизменно. Патагония е дом на два народа; мнозина от жителите ѝ водят раздвоен живот – единият често преповтаря средата, от която са избягали. Колкото по-отдалечена е дадена долина, толкова по-точно е пресътворена първоначалната родина. В Гайман уелсците запазват езика и химните си. В Рио Пико германците садят лупини и череши. В Сармиенто бурите продължават да сушат билтонг (от гуанако). Както Чатуин пише в дневника си: „Колкото повече човек се отдалечава от големите центрове на цивилизацията, толкова по-често се срещат чудатите възстановки на света на мадам Дю Бари“.
Пустата в по-голямата си част Патагония е земя с изключителна плодовитост в едно отношение. Както Чатуин открива, пътуването през нея е „най-стъписващото нещо, защото, където и да се озовеш, там със сигурност има поне един леко ексцентричен човек с невероятна история. Където и да отидех, нямаше нужда да търся историята, защото историята сама ме намираше… Сигурно и вятърът е замесен в тази работа“.
Подобно на Галапагоските острови, Патагония почти не е помръднала от ранните карти със сини еднорози, червени кентаври, понесли слонове кондори и великани. Тя все още обича да се възприема като земя на исполини. „Не онези великани, за които говори Фернандо Магелан – пише Том Джоунс, – а онези мъже и жени, мнозина от които британци, превърнали тази неизбродна, пуста и брулена от ветровете земя в процъфтяващо място, в което могат да живеят цивилизовани хора.“ И в наши дни тя е осеяна както с кости на динозаври, така и с живи реликви, които живеят на шейсет километра от най-близкото селище и говорят на „друже“ за „левги“ и „другата половина на света“. Всички изглеждат поне два метра, особняци. Мечтите изобилстват. (Това може би обяснява защо Тед Търнър и Силвестър Сталоун са си купили там имоти.) „Патагония се различава от всяко друго място – казва Тересита Браун-Менендес от семейството, на което до голяма степен се дължи овладяването на територията през XIX век. – Такава самота, такова величие. Всичко може да се случи.“
Като много други и аз изпитах въздействието ѝ в ярки цветове, докато четях „В Патагония“. Бях чел Хъдсън, Дарвин и Лукас Бриджeс, но никой от тях не ми представи Патагония като Чатуин.

В пренаселения Лондон потърсих автора. Претекстът ми беше, че ми трябва телефонният номер на французина, който щял да бъде крал на Патагония. Всъщност исках да се запозная с Чатуин.
По онова време си водех дневник. На 19 януари 1982 година съм записал: „Сутринта с Брус Чатуин, след като най-сетне намерих едностайния му апартамент на улица „Ийтън Плейс“: колело до стената и Флобер на пода. По-млад е, отколкото си го представях, прилича повече на полски бежанец: с широки панталони, изпосталял, сиворусоляв, синеок, с остри черти и също толкова остри думи. Току-що е предал ръкопис – роман за една квадратна миля близо до Клиро, където две семейства се карат, нямат връзка със съвременния свят през две световни войни. Говори напевно, много забавен по момчешки и много начетен. „Не е ли удивително, че най-големите измамници често имат набито око за истинския сюжет?“
Книгата му създаваше впечатление за странстващ аскет, който е у дома си в пущинака край Трелев, умълчан човек, чието най-дълго изречение е „Ясно“. Всъщност след време той ми сподели: „Най-добре се чувствам в увлекателен брътвеж“. По-късно се запознах с една дама в Пуерто Наталес, която ми обясни: „Дон Брус наистина много говореше, бастанте“. В Алис Спрингс един антрополог се оплака: „Той убиваше с разговори“. Не спря да бъбри от мига, в който влязох в малкия му тавански апартамент. Само след няколко минути вече ми беше дал телефонния номер на краля на Патагония и Араукания, пушач на лула с глаукома, който ръководеше Свободния факултет по право на улица „Фобур Поасониер“. Даде ми още номерата на краля на Крит, на наследника на трона на ацтеките и на китарист в Бостън, който вярваше, че е бог.
В замяна искаше да му разкажа за Аржентина.
Една от литературните дарби на Чатуин беше да кара читателите да се чувстват част от фантазиите му. На живо имаше същата сила. Първият му редактор Франсис Уиндам казва за него: „Караше те да се потопиш в някакво нещо, което вече не ти се струва като фантазия. И човек се увличаше, макар да говореше само той“. Чатуин беше изключително умел да извлича най-интересните истории от пълни непознати и да прави невероятни връзки. На първата ни среща точно така стана.
Много бързо измъкна от мен информация, че като младеж в Буенос Айрес четях на глас на слепия Борхес; че къщата ни в градчето Мартинес беше охранявана от бивши въздушни командоси, които си държаха гранатите в бюрото на най-малкия ми брат; и една история, която бях научил в Салта, за героя на аржентинската независимост Гуемес, с когото са свързани цветовете на прословутото пончо на гаучосите. Черно за смъртта на Гуемес, червено за кръвта на войниците му.
Именно историята на Гуемес плени Чатуин и извади наяве таланта му да убеждава другите да погледнат на света като него.
Бях научил, че Гуемес – а и самият аз бях носил такова пончо – е поиспанченият вариант на шотландското Уемис: цветовете вероятно са традиционните за клана Уемис. Сините очи на Чатуин се облещиха и с много размахване на ръце той ми обясни, че в момента работи по теория за червеното като цвят. Дали съм знаел, че Гарибалди, докато се борел за независимостта на съседен Уругвай, докопал пратка с такива пончо от склад в Монтевидео и на кораба обратно към Италия ги нарязал и ги превърнал в прочутата униформа с „червени ризи“ – и по този начин вдъхновил червените знамена, развели се по барикадите на революционна Европа и най-накрая в Кремъл?
Не знаех и си тръгнах от апартамента му, обмисляйки сериозно връзката между цветовете на един шотландски клан и червеното знаме на социализма.
Имах и друга причина да съм въодушевен. Той беше обещал да ме придружи на поклонение до Саутхамптън, за да видим гробницата на аржентинския диктатор генерал Росас, който умира в изгнание като фермер в Хампшир и който по време на управлението си налага пончото на Гуемес като униформа за страховитата си кавалерия.
Година по-късно се срещнахме още два-три пъти. Поклонението до гробницата на Росас все изникваше в разговора, но Саутхамптън беше съвсем близо. Можеше да почака – по всяко време можеше да отидем. Междувременно Чатуин пътува до Австралия, Индия, Китай. Чувствах се късметлия, че поне веднъж успях да го хвана за едно предаване на Би Би Си, посветено на южноамериканската литература, с участието на Варгас Льоса и Борхес. Чатуин ненавиждаше интервютата и това се оказа едно от малкото му появявания по телевизията. Докато чаках да съпроводя Борхес в студиото, Чатуин не спираше да прелива от щастие. „Той е гений; човек не може да отиде никъде, без да си вземе Борхес. Също като четката за зъби.“ При което стоящият до мен Борхес промърмори: „Колко нехигиенично“.
Чатуин почина, преди да стигнем до гробницата на Росас. Скоро след това с голяма шумотевица останките на Росас бяха върнати в Буенос Айрес и положени в гробището „Реколета“. През 1992 година посетих новия гроб с вдовицата на Чатуин – Елизабет, преди с нея да поемем на юг по неговите стъпки. Стори ми се, че той би се насладил на последното, което се шушукаше за Росас, а именно – че оригиналният му гроб в Саутхамптън е бил унищожен по време на въздушните нападения през Втората световна война и че тогава са загинали и няколко отклонили се добичета. Най-вероятно костите в богато орнаментираната гробница в Буенос Айрес принадлежаха на загинала от бомба крава.

Брус Чатуин винаги е бил привлечен от гранични територии: места на ръба на света, приклещени неясно между култури, които не представляват нито едно, нито друго. В Южна Африка се запознах с поет, според когото Чатуин пише като изгнаник от несъществуваща страна. „Той беше изгнаник отвсякъде“, казва съпругата му Елизабет. И когато се качва на автобуса в Буенос Айрес, също бяга.
Напуска акционната къща „Сотбис“, за да учи археология в университета в Единбург; незавършил, си тръгва оттам, за да пише книга за номадите; в изблик на отчаяние изоставя ръкописа и започва работа като журналист във вестник „Сънди Таймс“. През ноември 1974 година отива в Ню Йорк с 3500 долара в джоба, отпуснати да проучи семейство Гугенхайм. Но воден от импулсите си, се впуска в нещо съвсем различно.
Следващия месец на бюрото на редактора в Лондон пристига писмо с клеймо от Лима: „Изпълних заканата / Дотегна ми от Н. Й. и избягах в Южна Америка, от една седмица съм при братовчедка в Лима и тази вечер заминавам за Буенос Айрес. Възнамерявам да прекарам Коледа насред Патагония / там ще гоня история заради самия себе си, нещо, което винаги съм искал да напиша“.
Историята, продължава той, „може да бъде чудесна, но трябва да я направя както аз искам“. С работно заглавие „Парче от бронтозавър“ тя е посветена на скъп за него предмет от детството му: сватбен подарък, изпратен на баба му в Бирмингам от братовчед на края на света. Първият абзац подклажда вниманието:

В трапезарията на баба имаше шкаф с витрина, а в нея – парче кожа. Малко, но плътно и твърдо, с груби червеникави косми. Закрепено за картонче с нещо написано с избледняло черно мастило, но тогава бях много малък и не можех да чета.
– Какво е това?
– Парче от бронтозавър.
…Никога през живота си не съм копнял за нещо така, както желаех онова парче кожа.

Парчето от „бронтозавър“ се оказва от кожата на милодон, или гигантски ленивец, а и родителите на Чатуин го изхвърлят, когато се местят в Стратфорд през 1961 г., но Брус никога не забравя откъде е дошло. Най-безопасното място в случай на ядрена война, мястото, на което планира да избяга от пансиона в Шропшър – а именно Патагония, – е дом на няколко племена, които Чатуин е изучавал в Единбург. Сред малкото лекции, които предизвикват интереса му, са на Чарлс Томас за уелсците в Чубут и за шока на Чарлс Дарвин от яганите в Огнена земя. През декември 1972 г. ирландската дизайнерка и архитектка Айлийн Грей разпалва отново „детската страст“ на Чатуин – след като посещава Грей в апартамента ѝ в Париж, той ѝ пише, за да ѝ благодари за „най-приятния неделен следобед от години“. На стената на Грей, която по онова време е на 93 години, виси карта на Патагония, оцветена от нея с бои. Чатуин я сочи: „Това е едно от местата, които винаги съм искал да посетя“. Грей споделя въжделенията му. Ако би могла да е млада, би отишла на нос Хорн. Allez-y pour moi. Иди вместо мен“. По-късно Чатуин казва: „Беше почти едно от онези неща, които ме убедиха да тръгна“.

Чатуин няма нищо против да поддържа илюзията, че е бил в Патагония четири месеца и че е създал класика. Но със себе си носи знания, събирани с години. Макар „В Патагония“ мигновено да се сдобива с успех, книгата е продукт на усилен труд. По пътя си на юг Чатуин е преследван от „ужаса“ на „Номадската алтернатива“ – книгата, на която е посветил няколко години и която редакторът му Том Машлър от издателство „Джонатан Кейп“ обявява за негодна за публикуване, след като прочита първите петдесет страници. („Бяха ужасни. Напълно стерилни. Четях ги с мъка, а предполагам, че и с мъка са били написани.“) Този път Чатуин решава да запази мълчание, докато не е готов. „Фаталното нещо е да кажеш на някого какво пишеш наистина преди да е готово, защото: (a) не го завършваш и (б) хората се ентусиазират и започват да ти казват какво да правиш.“
А какво всъщност пише той? Този въпрос тормози и редактори, и критици. Точно както Патагония не е точно определено място с ясна граница, така и „шантавата книга“ на Чатуин, както я нарича самият той, не попада лесно в никоя категория. Дали е пътепис? Дали е историческа проза? Или репортаж? Изобщо вярна ли е… пък и да не е – какво значение има?
Преди публикуването в Америка Чатуин пише писмо до агента си с молба „В Патагония“ да бъде извадена от категорията на пътешествията. Иска на корицата на американското издание да са посочени четири момента, които според него са ключови, за да бъде разбрана книгата:

1. „Патагония е най-далечното място, до което достига човекът, спрямо мястото, от което произхожда. Ето защо тя е символ на неговото неспокойство. От самото си откриване оказва влияние на въображението, подобно на Луната, но по мое мнение много по-силно.“
2. Формата, която вестник „Дейли Телеграф“ нарича „откровено неортодоксална“, всъщност е стара като самата литература: „търсене на странно животно в далечна земя“.
3. Чатуин предпочита да даде на читателя възможност да избира между две пътешествия: едното до Патагония през 1975 г., а другото – „символично пътуване като осмисляне на неспокойството и изгнаничеството“.
4. „Всички истории са избрани с цел да илюстрират конкретен аспект на скиталчеството и/или изгнаничеството: т.е. какво става, когато застинеш. Цялото трябва да е илюстрация на мита за Каин и Авел.“

От писмото става ясно, че Чатуин отива в Аржентина с определена идея: от изоставения ръкопис за номадството („онази проклета книга“ по думите на Елизабет) да извлече идеята за пътуването като метафора и по-специално парадигмата на антрополога лорд Раглан за младия герой, който се отправя на пътешествие и се бори с чудовище. Подобни пътешествия са същината на най-ранните ни истории, казва той пред аржентинския журналист Уки Гони: „абсолютна константа, универсален елемент на литературата“. Той иска да напише пародия на формата. Язон търси Златното руно, Чатуин ще търси животното от шкафа на баба си. И по възможност ще намери заместител.
Пародията е защитен механизъм. Тя прикрива желанието да продължи със задълбоченото изследване на скиталчеството и изгнаничеството. Само че този път намерението му е да подходи към темата не с абстрактните термини, които задушават „Номадската алтернатива“, а с конкретни истории.
– Запленен сте от хората, така ли? – пита Гони.
– В крайна сметка да. Отне ми доста време, за да го разбера.
Хората, които Брус среща в Патагония, често са разказвачи без корени като самия него. Бегълци от правосъдието, от промяна на режима или просто от „тази клетка Англия“. Цялото място е магнит за всички, страдащи сериозно от това, което Бодлер нарича „страшната болест: отвращението от собствения дом“. Оттук и дългият списък с луди продавачи на бельо, самоуки хора, гении, разбойници, някога красиви жени и изгнаници като арабина, който на бара си държи листенце мента, за да му напомня за никога невидяния дом.
Точно както един трисет и четири годишен френски адвокат я обявява за res nullius, или ничия земя – и следователно идеалното място, на което да стане крал, – така Патагония омагьосва Чатуин като прекрасен и безграничен фон, на който да разиграе своята теза. Декор за собствената му неспособност да стои на едно място, Патагония е и извор – както между редовете твърди Чатуин – за неспособността и на всички останали да стоят на едно място.
Под погледа му брулената от ветрове пустош от базалтови камъни и храсти хариля се разкрива като нещо съвсем различно. В Патагонията на Чатуин пейзажът рядко е на преден план. Книгата му е основно насочена навътре и другаде. На страниците ѝ няма да попаднете на много патагонски патагонци, нито пък ще научите много за автора, който остава загадъчно неясен. „Как е пътувал оттук дотам – иска да разбере Пол Теру. – Как се е запознал с този или онзи? Животът не е така подреден, както го показва Брус.“ Така например никъде няма да прочетете как Чатуин е арестуван от чилийски военни или как е прелъстен от младия пианист Анселмо – т.е. същината за автори на пътеписи като Теру. Но ще се запознаете с патагонския произход на Стария моряк на Коулридж, теорията на Дарвин за еволюцията, Калибан на Шекспир, ада на Данте, изгубения свят на Конан Дойл, жителите на Бробдингнаг на Суифт, „Историята на Артър Гордън Пим“ на По. Дори патагонския произход на самия човек.

На 21 януари, озовал се в селцето Баха Каракойес, Чатуин пише на съпругата си. Намира се насред нищото, но е пристигнал.

Скъпа Е.,
Не знам вече колко пъти започвам да пиша писма и се отказвам. Сега съм заседнал на едно място, поне за три дни, защото мировият съдия, на когото поверих част от багажа си, забегна с ключа.
Пиша в архетипния патагонски пейзаж – боличе, или хотел за работниците, на кръстопът без особено значение, от който във всички посоки поемат пътища, без да водят нанякъде. Дълъг ментовозелен бар със синьо-зелени стени и снимка на ледник; прозорецът разкрива гледка към редичка черни тополи, наклонени на около двайсет градуса от вятъра, а отвъд – надиплените сиви пампи (тревата е излиняла до жълто, но има черни корени като боядисана блондинка), над които се нижат облаци и се вият ветрове.
Мисля, че на никое предишно пътешествие не съм правил толкова много. Както очаквах, а дори и повече, Патагония вдъхва бурни изблици на любов и омраза. Физически е великолепна, поредица тераси, или баранки, с други думи, скали от праисторически морета, които са необичайно изобилни на вкаменелости на стридени черупки с диам. 10“. На изток изведнъж се изправяш срещу огромната стена на планините с блестящи тюркоазени езера (някои са млечнобели, други – бледонефритени) с камъни в невероятни цветове (в подножието им). Понякога ми се струва, че Бог си е играл да си прави неаполитански сладолед. Представи си да изкачиш (както направих аз) каменна стена, висока две хиляди фута, цялата на ивици от по сто фута или повече, които постоянно се променят с цветовете на ванилия, ягоди и шамфъстък. Представи си планинско езеро, от едната страна оформено от ярколилава скала, от другата – от яркозелена, а по краищата – с напукана оранжева кал и бял бордюр. Трябва да си геолог, за да му се насладиш. Не знам друго място, на което праисторическите животни да са така близо. Понякога ми се струват по-живи и от живите. Всички говорят за плезиозаври и ихтиозаври. Запознах се с възрастен господин, роден в Литва, който преди няколко дни намерил динозавър и изобщо не се впечатлил. За него било къде-къде по-важно, че има свидетелство за пилот и че на осемдесет и пет години вероятно е най-възрастният соло пилот на света. На младини се пробвал за авиатор.
Гори ме треската за изгубения звяр и преди два дни се изкачих по ужасяваща стена до дъното на древно езеро… и там, за мое неимоверно щастие, намерих фрагменти от бронята на глиптодон. Може да се каже, че глиптодонът замени милодона като мой любимец – в музея на Ла Плата има около шест цели – огромен броненосец на дължина девет-десет фута, всяка плочка от бронята му прилича на японска хризантема. Забавното в моето откритие, на което няма да повярва нито един археолог, е, че насред купчина кости имаше два обсидианови ножа, определено човешка изработка. Някои смятат, че човекът е сложил край на глиптодона, но доказателства за това няма.
Не се мяркат никакви индианци. Понякога виждаш остър профил, който изглежда като теуелче, т.е. стар патагонец, но колонизаторите са били много щателни и това придава на цялото място призрачност.
Животинският свят не е необичаен с изключение на гуанакото, което обожавам. Малките, наричани чуленго, са с мекичка козинка, нещо като мръснокафяво и бяло. Има много рядък андски елен – уемул, също и пуми (срещат се по-често, отколкото си мисли човек, но трудно се забелязват). Малкият броненосец пинчи, навсякъде зайци и безкрайно очарователен скункс – много малък, черен на бели ивици; един изобщо не ме напръска, а дойде и си взе коричка от ръката ми.
Птиците са прекрасни. Кондори в планините, черно-бял лешояд, изящен сив блатар (също невероятно опитомен) и лебед с черна шия, който получава от мен приза за най-хубава птица на света. В калните равнини се среща фламинго – оранжево на цвят, патагонската гъска, неправилно наричана абутарда, и всякакви видове патици.
Човек би си помислил, че понеже пейзажът е толкова еднообразен, както и заниманието (овцевъдство), то и хората ще са също толкова скучни. Обаче на Коледа пях химна „Чуйте! Ангелите пеят“ на уелски в отдалечен параклис и ядох лимонови тарталети със стар шотландец (който никога не е бил в Шотландия), но сам си е направил гайда и за вечеря си облича дреха с цветовете на своя клан. Бях гост на бивша швейцарска красавица, която се оженила за шофьор на камион швед и сега живее в отдалечена патагонска долина и украсява дома си с пейзажи от Женевското езеро. Обядвах с човек, познавал Буч Касиди и други членове на Бандата на Черния Джак, вдигнах тост в памет на Лудвиг Баварски с германец, чиято къща и начин на живот са сякаш излезли от света на Братя Грим. Разговарях за изкуството на Манделщам с украински лекар, изгубил и двата си крака. Видях имението на Чарли Милуърд и пих мате с пеоните до 3 часа́ посред нощ. (Случайно матето е напитка, която понякога обожавам, понякога мразя.) Посетих поет отшелник, който живее според Торо и Георгиките. Слушах дивите излияния на патагонски археолог, който твърди, че съществуват: а) патагонски еднорог, б) протохоминид в Огнена земя (Fuego pithicus patensis), висок осемдесет сантиметра.
Има неимоверно количество материал за книга – от анархисткия бунт (да, вдъхновен от Бакунин) през 1920 г. до преследването на Бандата на Черния Джак, Касиди, кратковременното кралство Патагония, изгубения град на Цезарите, пътешествията на Мъстерс, избиването на индианци и др. Всичко, което ми трябва.

Няма по-добро резюме на ръкописа, който предава на агента си през август 1976 година. През четирите месеца там той открива Патагония като тема и себе си като писател.

„Книгата е изключителна, не прилича на нищо, първопроходец“, пише агентът му до Том Машлър от издателство „Джонатан Кейп“. Машлър не очаква нищо по-различно от номадската книга. „И тогава прочетох това.“ Описва събитието като „едно от най-вълнуващите“ в своята кариера в издателския бизнес: „да прочета тази книга, която аз съм възложил и която по нищо не прилича на това, което съм възложил“.
В Англия книгата се продава в шест хиляди екземпляра и мигом е засипана с похвали. Греъм Грийн пише, че „В Патагония“ е „един от любимите ми пътеписи“. Но публикуването в Америка месец след като печели приза Hawthornden, надминава дори очакванията на Машлър. Редакторът на Чатуин в издателство „Съмит Прес“ Джим Силбърман е купил правата за Америка за пет хиляди долара, след като прочита въодушевените коментари на Пол Теру в „Таймс“. „Имаше предложение, но никой не я беше купил. Отидох на среща на екипа по продажбите и след нея шефът на компанията майка ми каза: „В списъка има една книга, която няма да се продава“. А аз му отговорих: „Знам коя е книгата и не сте прав“.“
Един по един критиците надигат глас.
„Отзивите от САЩ направо горят очите – пише Чатуин на Елизабет. – Това не значи, че няма да избълват някоя гадост, но се споменава в една категория с „Пътешествията на Гъливер“, „Извън Африка“, „Еотен“, „Манастирите в Леванта“, „Писма от пътешествия“ на Киплинг и други. Хората губят чувство за мярка.“ Дори списание „Ролинг Стоун“ публикува карикатура, която показва автора, бродещ из Патагония с чаша чай в ръка и бомбе на главата. „Коментарът, който ме трогна, е от Робърт Тейлър („Бостън Глоуб“): „Възпява връщането на нещо, вдъхновяващо спомени, сякаш Пруст може да опита своята мадлена“ – най-накрая някой е схванал смисъла.“
Сред най-ентусиазираните е френският писател и патагонски консул във Франция Жан Распал. След като прочита книгата, в „състояние на вълнение“ пише с информация за още една награда. „Патагонското консулство, което във Франция представлява управлението на Н. В. Орели Антоан I, крал на Патагония и Араукания през 1863 година, взе решение да Ви присъди първата голяма награда на патагонската литература.“
Първата книга на Чатуин е литературен еквивалент на шкафа на баба му – деветдесет и седемте глави на книгата са каталог за колекция истории, събирани с изключителен усет. Колкото и Чатуин да настоява, че следва традиционна форма, повечето читатели не са съгласни. Книжарниците създават отделна категория: „нова нехудожествена проза“.
И все пак влиянията лесно се усещат. Едно от работните заглавия – „Пътуване до Патагония“ – насочва към Осип Манделщам („един от боговете ми“), чието елиптично произведение „Пътуване до Армения“ Чатуин е чел на глас пред слисания творчески отдел на „Сънди Таймс“.
На 14 април 1979 година преводачът на Манделщам – Кларънс Браун – пише „с известен трепет“, за да попита дали на Чатуин му е известно, че „духът на О.М. сякаш наднича иззад тази или онази фраза или щрих от описанията и пейзажа“. Чатуин отговаря: „Разбира се, че „Пътуване до Армения“ беше най-голямата съставка – може би дори повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Може би дори прекалено – „бели като черепи зелки и други…“. Но един момент на плагиатство беше съвсем непреднамерен (и показва доколко бях потънал в „Пътуването“). Едва след като изчетох последните коректури, осъзнах, че директно съм взел „акордеона на челото му“. Изпаднах в паника и се обадих на коректорката. Тя каза, че е твърде късно, пък и всички писатели били плагиати“.
Чатуин признава, че е заимствал и от други руснаци. Чрез превода на Браун на „Шумът на времето“ открива писатели като Исак Бабел („Скоро след това започнах да пиша.“). Докато пише, се е „потопил“ в произведенията на Тургенев и Чехов: начинът, по който англо-аржентинците се държат за именията си, за да се радват на живота в града, е точно като историята на „Вишнева градина“.
Естествено, и от американците: дневниците от пътешествията на Едмънд Уилсън „Червено, черно, русо и маслинено“, „На посещение при чудеса“ на Гейлорд Симпсън и разбира се, разказите на Хемингуей. Заедно с „Пътуване до Армения“ в раницата си Чатуин носи и „В наше време“.

Не толкова забележимо е влиянието на френския фотограф Картие-Бресон. Самият Чатуин предпочита да опише одисеята си на своя приятел Колин Таброн с фотографски език. „Бях решен да бъда нещо като литературен Картие-Бресон, който просто прави „щрак“. Всяко нещо беше замислено като един кадър.“ Ако се задържиш по-дълго, снимката ще се замъгли.
Бързите му кадри – едновременно плътни и ясни – в крайна сметка свеждат обектите си до същината на черно-бял портрет. „Все едно гледаш паспортната си снимка – споделя Дейвид Бриджeс, който в книгата е наречен Бил Филипс. – Никак не е приятно, но е самата истина.“ Що се отнася до въздействието на „В Патагония“ в самата Патагония, Бриджeс отбелязва: „Ако не си разтърсил никого от обичайното ежедневие, значи не си написал нищо, което да си заслужава писането“. Бриджeс знае много добре за какво говори: неговият баща Лукас Бриджeс е автор на първата класика за Огнена земя „На края на Земята“. По думите му: „Не съм срещал автор, оставил след себе си доволна опашка от хора. Някои се качват на пиедестал и важничат, но го правят за нещо нелепо като риба на покрива. Изпълнени са с илюзии за себе си, с каквито един фотограф не е натоварен“.
Там на юг Чатуин със сигурност разтърсва мнозина и разсейва илюзиите. В уелската общност в Гайман малцина знаят какво е замислил. Когато прочели за себе си в книгата, все едно били отнесени от патагонските ветрове. Били затворени и религиозни стопани, чиито предци дошли в Патагония – точно за да се махнат от англичаните като младия мъж с голямото чело и пронизващите сини очи, който се появил в селцето им със зелени къси панталони и се представил с отчетливо, придобито в частни училища произношение като Брус Чатуин. Не били свикнали да бъдат наблюдавани и никак не им харесало как Чатуин се отнесъл с тях. Не им казал, че фотоапаратът снима, хванал ги неподготвени и свел живота им до избрани ярки детайли. Според някои им откраднал интимни моменти и ги запазил във витрината на прозата си, където да ги гледат непознати. Животът им в пустошта не бил лесен. Чатуин описал трудностите им с окото на човек от XX век, минал набързо през живота им и който не се е спрял в подробностите. Бил отскубнал интимността, за която пише Борхес: „тази моя същина, която някак съм запазил“. И не само това, ами ги вплел в истории, така преувеличени като оригиналното население – патагонците с големите стъпала: онези високи над два метра легендарни индианци, които ядели плъхове с все кожата и които се наслаждавали на огромните гърди на жените си.
Най-много се разстроила дъщерята на бившия британски консул Том Джоунс. Щом името на Чатуин се появявало в пресата, тя заливала изданията с писма с оплаквания от тази „позорна“ книга. Дафни Хобс нямала екземпляр от „В Патагония“. „Не бих омърсила библиотеката си.“ Но чувството ѝ, че Чатуин е поизкривил истината, за да я направи по-четивна, било споделено от местни историци и един-двама английски критици, които заподозрели, че доста от бронтозаврите на Чатуин били милодони. Както тя често пишела на вестник „Буенос Айрес Хералд“, книгата на Чатуин „съдържа някои елементи на истина, но е значително изопачена и на места – чиста лъжа“.
Брус признава подобно нещо пред Майкъл Игнатиев. „Веднъж си направих експеримент да преброя лъжите в книгата, която написах за Патагония. Всъщност не беше чак толкова зле. Нямаше твърде много.“
Има фактологични грешки, които, ако Чатуин е знаел за тях, със сигурност би ги поправил. Някои вероятно се дължат на това, че не говори добре испански. (Например в музея в Пунта Аренас записва погрешно името на убития свещеник отец Пистоне вместо отец Хуан Силвестро.) Други грешки може да се дължат на това, че е бързал. (Най-често се смята, че Патагония започва не от бреговете на Рио Негро, а сто и двайсет километра по́ на север при Рио Колорадо.) Но за най-голяма изненада малко на брой са примерите за пълна измислица. Чатуин казва на аржентинския критик Кристиан Купчик: „Всичко в книгата се е случило, макар, разбира се, в друг ред“. „Лъжите“, които признава пред Игнатиев, показват как придава романтичен оттенък, например когато описва най-обикновен стол от неръждаема стомана като стол „от Мис ван дер Рое“, или превръща украинската медицинска сестра в Рио Пико в почитател на любимия си Манделщам, а не на Агата Кристи. Това са творчески похвати. Той не пише правителствен доклад. Нито туристическа брошура. Структурата е на пътуване с непрестанни прекъсвания, което се вие на зигзаг през текстове и през времето. Като майстор на прозата той е овладял правилата и от тях е създал нещо оригинално. Като цяло не толкова отнема от истината, колкото добавя към нея. Казва не половин истина, а истина и половина. Постижението му е не да опише Патагония такава, каквато е, а да създаде пейзаж, наречен „Патагония“ – нов начин да гледаме на света, нов аспект на света. И междувременно намира сам себе си.

Както е и с автора, Патагонията на Чатуин е пейзаж, към който хората не остават равнодушни. „Злощастна книга“, каза ми кралят на Патагония в шато в Перигор малко след като предложи тост с шампанско за „свободна Патагония и Араукания!“, заобиколен от членовете на двора си в изгнание, сред които „В Патагония“ се провалила с гръм и трясък.
В самата Патагония обаче книгата действа освобождаващо. През 1981 година, шест години след посещението на автора, Гайман е покрито с прах местенце с бледи червени къщи, две от които чайни. Уелският език се говори от по-малко от две хиляди души в региона и е на ръба да изчезне. В гробището до параклиса „Мория“ надгробните камъни на основателите са разкривени, а на слънцето се топят разкъсани пластмасови рози. Мястото се връща към пустошта.
В наши дни новите части на селището се простират отвъд параклиса „Бетел“. Има седем чайни, включително „Кардиф“, обзаведена в духа на ранчото, която през ноември 1995 г. била удостоена с посещение от принцесата на Уелс Даяна. През януари два пъти седмично уелски хор изнася представления пред цели автобуси с туристи, сред които петстотин американци, отправили се на круиз с фирма „Кунард“. Гайман е твърдо на картата и осемте страници, написани от Чатуин за него, се изчитат от водещия на борда вечерта, когато корабът акостира в Пуерто Мадрин.
„Трябва да напишем нещо за всичките гринго, които идват тук с „В Патагония“ – казва Фабио Робертс де Гонсалес, певец в хора. – Това е тяхната Библия.“

Никълъс Шекспир, 2006 година