Земите на вечните войни

За Мохамед Халаф

Мохамед Халаф завършва Багдадския университет през 1974 г.
Повече от три десетилетия работи като журналист в иракски, арабски и български медии. През 1978 г., когато баасисткият режим на Саддам Хюсейн засилва репресиите срещу интелигенцията и налага тотална цензура, Халаф бяга от Ирак и се установява в България. През следващите години е кореспондент на кувейтския вестник „Ал Уатан“. Редовно публикува анализи за Балканите и в арабските вестници „Шарк ал-аусат“ и „Ал Хаят“, издавани в Лондон.
Мохамед Халаф защитава докторантура във Факултета по журналистика и масови комуникации на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Той е хоноруван преподавател във Философския факултет, специалност „Политология“, където води курс „Близкият изток и регионалната и световната сигурност“. В честите си изяви и публикации в българските медии той анализира съвременните проблеми на Близкия изток. Участвал е в множество международни конференции, посветени на теми, свързани с арабския свят, политическия ислям и тероризма. Удостоен е с медал „1300 години България“ за заслугите му в популяризирането на българската култура в чужбина.

Откъс от Земите на вечните войни

Между Гог и Магог: историята на злото

Вместо увод

Кои са били Гог и Магог, споменати първо в Тората и след това в Библията и в Корана? Дали представляват колективният образ на китайците, руснаците, народите и обществата на Кавказ, Близкия изток или Африка? Или са били хора, живеещи на небето или пък под земята? И ако е така, къде са сега?
Гог и Магог са народ, който е бил затворен от праведния мъж с рога между две планини и е построил язовир, за да защити хората от злото и коварството им. Излизането им от язовира ще бъде знак от големите знамения, ще развратят земята, докато Всемогъщият не разреши смъртта на всички, като изпрати върху тях негъф, и те ще умрат наведнъж. Но кои са те? Излезли ли са вече и живеят ли сред нас?
Свещените книги на единобожните религии изобилстват от смразяващи предсказания за появата на пълчища в Съдния ден според Библията, или Деня на възкресението според Корана. Но сведенията за нашествието и нашествениците са противоречиви. Названието Гог се появява в Книгата на Езекиил като име на цар, който управлява земя, наречена Магог, или пък управлява народ, наречен с това име. Този цар ще нахлуе в земята на Израел преди последния ден, но той и хората му ще бъдат убити в масово клане.
Гог и Магог са споменати и в Библията: В Езекиил: 38 Гог е индивид и Магог е неговата земя; в Битие: 10 Магог е човек и едноименен прародител на нация, но не се споменава Гог; до времето на Откровение 20:8 еврейската традиция отдавна е променила „Гог от Магог“ на Езекиил в „Гог и Магог“. Древноримският християнски историк Йосиф Флавий смята, че в случая става дума за нация, произлязла от Магог, както в Книгата Битие, и че това са скитите. В ранните християнски хроники те се превръщат в ужасни орди и през средновековния период повечето нашественици номади са отъждествявани с тях – викинги, хуни, хазари, монголи, туранци, други евразийски номади или дори „изгубените десет племена на Израел“.
Най-подробно за Гог и Магог се говори в Корана. В свещената книга се казва, че Гог и Магог в древни времена били източник на поквара, зло и сила. Нищо не можело да ги спре да потискат околните, докато праведният цар Зу-л-Карнайн (според тълкувателите става дума за Александър Велики) не се намесил, за да ги спаси:
После той пак тръгна на път, додето стигна между двете планини. Намери в подножието им хора, които почти не схващаха слово.
Рекоха: „О, Зу-л-Карнайн, Яджудж и Маджудж пакостят по земята. Да ти сторим ли налог, та да направиш между нас и тях преграда?“.
Рече: „Онова, с което ме укрепи моят Господ, е по-добро. Помогнете ми със сила и ще направя между вас и тях здрава стена!
Носете ми железни късове, додето се изравни между двата склона!“ Рече: „Раздухвайте!“. Когато ги превърна в огън, рече: „Донесете ми да излея върху тях разтопена мед!“.
И [Яджудж и Маджудж] нито можаха да я изкатерят, нито можаха да я пробият.
Рече [Зу-л-Карнайн]: „Това е милост от моя Господ, но когато дойде обещаното от моя Господ, Той ще я превърне в руини. Обещанието на моя Господ е истинно“.

Тези аяти от Корана обаче подсказват, че Гог и Магог са затрупани под развалините или потопени само за неопределен период от време. Според хадисите, т.е. преданията за Пророка Мохамед, и кораничните аяти „обратното броене“ започва с тяхното изселване и ще завърши със Съдния час.
Няма единна версия за мястото на пленничеството на Гог и Магог. Според някои легенди това място, или вир, е някъде в Китай, според други – в Грузия или в Кавказките планини близо до Азербайджан и Армения. Някои неислямски изследователи твърдят, че става дума за Каспийско и Черно море. Други пък смятат, че Гог и Магог са на дъното на Дариалския проток между Южна и Северна Осетия. Според тях Гог и Магог са били на юг от него и постоянно са нападали аланските перси.
На картата на Шариф ал-Идриси земята на Гог и Магог е изобразена в североизточния ъгъл (отвъд Североизточна Азия). Някои карти на средновековния европейски свят също показват местоположението на земите на Гог и Магог в далечна Североизточна Азия (в североизточния ъгъл на света).
Руският ориенталист и учен Игнатий Крачковски потвърждава в книгата си „История на арабската географска литература“, че представителят на абасидския халиф Харун ал-Уатик изпратил човек на име Салам ал-Турджуман, който можел да говори трийсет езика, за да търси язовира, и че той вече е достигнал езерото Балкаш, което се намира днес в Казахстан, и дори е успял да посети района Дунгария в днешен Китай и може би е видял Великата китайска стена. Салам ал-Турджуман потвърждава, че неговата експедиция е успяла да стигне до град, където според него навремето Зу-л-Карнайн, или Александър, отседнал с войската си. На три дни път оттам пътешественикът открил планински проход между два масива, чиято ширина била двеста лакътя (приблизително сто и двайсет метра). Там именно се намирало последното убежище на Гог и Магог.
Те ще се появят като знак за приближаването на деня на Страшния съд и ще разрушат земята, унищожавайки всичко, което срещнат – хора, камъни, растения и животни. Въпросът е, започнали ли са вече апокалипсисът и Денят на Страшния съд? Дали това е руската война в Украйна, която има вероятност да премине в атомна? Или пък е войната в Газа, в която жертви са хиляди невинни деца и жени? Дали това е очакваната война на Израел срещу Иран, която ще въвлече Америка и други велики сили? Дали пък са неизбежните войни – ако Тръмп наистина изпълни заканите си да превземе Канада, Гренландия, Газа и Панама, което ще даде на Китай повод да окупира Тайван? И дали всичко това всъщност е новото появяване на Гог и Магог като реален знак за Апокалипсиса?
Към историята на Гог и Магог се добавя и римската епоха, когато се казва, че Александър Велики е построил Портите на Александър, за да спре племето. Римският еврейски историк Тит Йосиф Флавий ги описва като народ, произхождащ от Магог, както е в Книгата Битие, и обяснява, че те са скоти. В трудовете на ранните християнски писатели те са представени като ужасяващи орди. През Средновековието „гог“ и „магог“ са характеризирани по различен начин – като викинги, хуни, хазари, моголи, турани или други номадски племена от Евразия, или дори като десетте изгубени племена на Израел.
Историята и легендата за Гог и Магог и Портите на Александър са обединени в романтичните произведения за великия пълководец. В едно от тях Гог и Магог са царе на нечистите народи, които Александър прогонва и им пречи да се завърнат. Също така се казва, че Гог и Магог се занимавали с канибализъм. Техните образи са представени на средновековни карти на Вселената, или мапа мунди, понякога до стената на Александър.
Смесването на Гог и Магог с легендата за Александър и железните порти се разпространява в целия Близък изток през първите векове на християнската и ислямската епоха. В Корана, в сура Кафа, Гог и Магог се появяват като примитивни и аморални племена, изгонени и забранени от Двурогия, който е споменат в Корана като добър владетел и завоевател и най-често се свързва с Александър Велики. Много съвременни мюсюлмански историци и географи идентифицират появата на викингите с появата на Гог и Магог. В съвременността те остават свързани с апокалиптичното мислене, особено сред евреите и в ислямския свят.

Предговор

След като в началото на 2022 г. Русия нахлу в Украйна, а това доведе до непряк конфликт между Москва и Запада със засилващи се рискове от ядрена катастрофа, започваме да си задаваме въпроса дали светът вече не е навлязъл в първата фаза на Съдния ден? При това само две години преди войната в Украйна бяхме буквално сразени и превърнати в затворници в домовете си заради заплахата от глобалната пандемия от COVID-19, която причини стотици хиляди жертви и наруши нормалното всекидневие на милиони хора по света. Крехкостта на привидно стабилния световен ред днес се проявява в задълбочаващите се социално-политически проблеми, в етнорелигиозните и регионалните конфликти, както и в съпътстващите ги икономически кризи. Всички тези нерешени и трупащи се напрежения в световния фундамент поставят под въпрос бъдещето на човечеството, което доскоро ни се струваше толкова безоблачно.
Предизвикателствата от последните няколко години безпокоят не само политиците и правителствата на отделните държави, но и техните граждани, които в преобладаващата си част са интегрирани информационно в „глобалното село“, но без изцяло да разбират общите тенденции и начина, по който биха могли да се впишат в тях. Още повече че руската агресия срещу Украйна отново върна световната общност към една като че ли отдавна изживяна кошмарна действителност и възроди страха от отварянето на зарасналите рани от предишната епоха не само в Европа, но и в другите региони.
В Близкия изток, в Северна и Западна Африка и в Сахел възникна разширяваща се комуникационна пропаст между начина на мислене и ценностната система на голяма част от по-младите хора, от една страна, и традиционния модел на управление на държавните институции и политическите системи, от друга. Тези нови явления засилват общественото недоверие и неудовлетвореността сред обществата. По такъв начин привидната стабилност на статуквото прикрива липсата на спойка между старите и новите генерации, а оттук и отчуждението на новите от традиционните социални структури и институции. Социалните мрежи позволяват на стотици милиони хора да изразяват страховете и чувствата си, използвайки платформи, които дават възможност на младите да осъзнаят тази поколенческа пропаст, като същевременно допринасят за разширяването и усложняването на този процес. Отчуждението на младите хора от институционалния език на техните държавни учредения се изразява в по-нататъшна маргинализация, сарказъм и критичност.
Близкият изток се променя в синхрон с останалите части на света. Виждаме как един съюз се разпада и друг се изгражда върху руините на предишния, как избухват граждански войни, които бързо се превръщат в регионални и глобални, предизвиквайки нови вълни от бежанци, появата на нови трансгранични организирани престъпни групи, частни армии и прокси въоръжени милиции, извършващи безпрецедентни кръвопролития. В броя си от април 2022 г. списание Foreign Affairs изтъква отговорността на четири страни от Близкия изток за поддържане на огъня в два африкански конфликта: в гражданската война между Адис Абеба и Тиграй в Етиопия, както и в суданския конфликт между двама генерали от националната армия. Този конфликт се превърна от личностен в разрушителна война, която продължава повече от три години и която доведе до 12 милиона бежанци в съседни държави, изнасилвания, глад и разрушение на инфраструктурата. За засиления интерес към Африка на Турция говори фактът, че през последните години Анкара откри 40 консулства в различни африкански страни и построи голяма военна база в Сомалия.
Русия започна интензивни и агресивни явни и тайни операции, които целят създаване на нова реалност, с които Москва засили влиянието си в региона. Руският вестник „Ведомости“ разкрива, че Москва сформира така наречения „Африкански корпус“, за да замени силите на „Вагнер“, които действат в много страни на африканския континент, включително в Либия, Буркина Фасо, Мали, Централноафриканската република и Нигер. Анализатори на Москва говорят за руска стратегия, насочена към затягане на контрола над всички тези страни. Особено след като там бяха извършени военни преврати, планирани и финансирани от Русия, първите резултати на успеха на непряката руска инвазия в региона се появиха, когато новите военни режими изгониха Франция и нейните военни сили от страните си. Според руските медии корпусът ще включва от 40 до 45 хиляди бойци, а главният му щаб ще бъде в Либия в сътрудничество с генерал Хафтар, който контролира източния регион на Либия. Чрез този корпус Русия иска да сложи край на ерата на френското присъствие и да затегне контрола върху находища на злато и природни ресурси и върху политическите системи.
Русия се представя като поддръжник на африканската независимост след европейската и френската колониална ера.
От своя страна Израел обяви „завръщане в Африка“, където се стреми да създаде нови съюзи като форма на компенсация за нарастващия натиск върху Тел Авив в резултат на войната в Газа, продължаващата окупация на Западния бряг и изграждането на нови незаконни селища. Същевременно редица арабски страни все по-целенасочено купуват големи територии в някои страни на Черния континент, за да гарантират продоволствената си сигурност.
Авторът на статията Марк Линч твърди, че това преплитане на трансрегионални интереси не е ограничено само до Африка. Оман вижда себе си предимно като част от ареала на Индийския океан. Страните от Персийския залив имат тесни връзки с Афганистан и Пакистан. Турция е дълбоко въвлечена в делата на Централна Азия и дори участва с военна операция в Азербайджан. А всички държави от Залива засилиха връзките си с Китай и с други азиатски страни.
Истината е, че повечето от големите държави с открояваща се регионална роля днес са активни извън своя традиционен ареал, където си съперничат с други конкуренти. Тази тенденция беше предусетена отдавна и от САЩ. Така например регионът, попадащ в сферата на отговорност на Централното командване на Пентагона, включва Египет, Иран, Ирак, държавите от Персийския залив, Афганистан, Джибути, Еритрея, Етиопия, Кения, Пакистан, Сомалия и Судан. Става дума за предефиниране от американските военни на географски периметър, който е много по-обширен от понятието „Близък изток“, към което все още се придържа Държавният департамент.
Линч изтъква, че старото деление в съответствие с традиционната география не е отчитало сходността на ситуацията в държавите в тези няколко съседни региона, за които е характерно затвърждаване на авторитарните режими в резултат на неспособността на местните елити да се справят с големите предизвикателства, бежанските кризи и ислямистките заплахи. По такъв начин, твърди авторът, придържането към традиционното тясно понятие за географските региони дезориентира американските стратези и затруднява разбирането на действителната динамика, която оформя тази част на света.
Карти от Студената война
Американското разбиране за Близкия изток е лишено от историческа основа. В продължение на векове арабските държави в Северна Африка и Леванта са част от Османската империя с етническото ѝ разнообразие. Крайбрежните групи от населението на Персийския залив имат органични връзки с Африканския рог от другата страна на Червено море. Ислямските мрежи, свързващи Египет и Северна Африка, обхващат и регионите на Субсахарска Африка. Игнорирайки тези вкоренени в историята отношения, Съединените щати възприемат една съвременна формула за Близкия изток, която е наследена от колониализма и от политиката на големите европейски държави в края на XIX и началото на XX век. Френското колониално наследство и етническите политики са двата фактора, които разделят френската Черна Африка от Магреба и берберите. Именно тази етническа идентификация издигна солидна бариера между сходни в културно отношение народи, обитаващи Средиземноморския басейн и Южна Европа, от една страна, и населението на Близкия изток, което живее отвъд морето в Северна Африка и на Арабския полуостров, от друга.
През XIX век имперските проекти на Франция и Великобритания водят до обособяването на региона на Северна Африка и Леванта. Великобритания го нарича „Близък изток“, тъй като се намира по средата на разстоянието до Индия и другите далекоизточни колонии на короната. След откриването на Суецкия канал значението на Близкия изток нараства и британските имперски интереси обединяват териториите на Арабския полуостров, Египет и Леванта, откъсвайки ги от съседните земи на север, изток и юг. Британският колониален контрол, продължил до 1971 г., превръща старите колониални граници в междудържавни, просъществували и след появата на новите политически реалии в Близкия изток.
След Втората световна война в разгара на Студената война Държавният департамент на САЩ приема англо-френската концепция за региона, адаптирайки я към своите цели: запазване на достъпа до петрол, защита на Израел и запазване на британските и френските владения в Северна Африка извън съветската сфера на влияние.
През периода 1950–1960 г. американските икономически и политически приоритети допринесоха за увековечаването на това регионално обозначаване на източната част от арабския свят в университетските и политическите среди. Законът от 1958 г., занимаващ се с образованието по национална отбрана, насочва федералните ресурси към регионални изследвания, които обслужват приоритетите на Студената война. Тогавашният подход, възприет във Вашингтон, разделя света на отделни региони и Близкият изток е един от тях. Това предопределя и строгата специализация на онези, които се занимават професионално с него, изключваща познания за връзките му с Екваториална (Субсахарска) Африка или Афганистан и Пакистан.
Тази концепция пренебрегва много социални и политически процеси, които имат трансрегионален характер. Политици и наблюдатели от различни страни единодушно решиха, че операциите от 11 септември са плод на болезнени процеси в арабския Близък изток. Безброй анализи и тълкувания на джихадизма в арабската култура пренебрегнаха възхода на ислямския екстремизъм и други негови религиозни форми в Африка, Южна Азия и други страни и региони по света. Освен това убеждението, че мюсюлманите винаги произвеждат радикални ислямски режими, пренебрегва провала на американската политика, която обяви подкрепа за истинска политическа реформа, но на практика не го направи.
Вашингтон оправда нахлуването си в Ирак с намерението да обнови Близкия изток и да го „прочисти“ от авторитаризъм и сектантско насилие. Убеждението, че промяната може да дойде единствено отвън, обяснява факта, че САЩ останаха изненадани от вълната от народни бунтове, която заля арабския свят през 2010–2011 г. Първоначално изглеждаше, че разпространението на протестни движения от Тунис и Египет към други части е доказателство за еднородността на Големия Близък изток. Западните експерти недооцениха, че в резултат на тези революционни сътресения още в края на 2011 г. рязко нарасна влиянието на държавите, които спечелиха от дестабилизацията на региона, а именно Иран, Израел и Турция. Характерното за тях е, че това са неарабски държави в регион, смятан за доминиран от араби.
Днес изглежда все по-вероятно традиционните граници между страните от областта постепенно да изгубят досегашното си значение и своята роля. Пример в това отношение е Судан. Суданската революция от 2018 г., последвана от военния преврат (2021 г.), както и ролята на Египет в контекста на позициите Африканския съюз, показват, че страната се намира между два силови кръга. През последните години политическият център на тежестта се измести от Северна Африка към страните от Сахел, а гражданската война в Либия подхранва вълни от миграция и контрабанда на оръжия и наркотици, идващи от Централна Африка. Мароко беше принудено да спонсорира и разшири религиозното си влияние в Западна Африка, а Алжир се включи в операции по сигурността в Мали. Това е доказателство за реалното излизане на Близкия изток от рамките на традиционното му ситуиране. Влиянието на ИДИЛ е повече глобално, отколкото регионално. Подкрепата на Йемен срещу хутите не беше ограничена до съседните страни, но се разшири и до Еритрея, Пакистан и Судан.
Големите миграционни вълни водят до промяна в етническия състав на населението на даден регион и свързват територии, отдалечени една от друга, като Индийския океан и Персийския залив. Медиите наред със социалните медии и електронните средства за комуникация играят основна роля в изграждането на мостове между обширни територии и континенти. Богатите държави инвестират в световните финансови пазари и някои от тези страни се превръщат в международни капиталистически центрове, надхвърляйки регионалното ниво. Намалява значението на политическите фактори, които в миналото определят динамиката и сближаването между отделните държави.
В продължение на седемдесет и пет години Близкият изток беше формиран под влияние на американските приоритети, които доминираха политиката в региона. Междувременно позициите на Съединените щати отслабнаха и регионът загуби своята геополитическа кохезия. Вашингтон дори предприе оттегляне от него, докато нови играчи започват по-енергично да налагат своя дневен ред. Държавите от Персийския залив наложиха по-голяма обвързаност на региона с Индийския океан, страните от Магреба гравитираха към Сахел, а Иран разшири мрежите си чрез присъствие на прокси милиции в разпокъсаните от конфликти Ливан, Сирия, Ирак и Йемен. Така се появиха регионални държави, които изграждаха отношенията си с Китай на различен принцип от този, следван от американската или европейската дипломация. Китай от своя страна започна по-съществено да оказва влияние върху близкоизточната политика. Пекин посредничи между Иран и арабските страни по широк кръг от проблеми, свързани с икономиката, инфраструктурата, търговията и петрола.
Причинените от гражданските войни щети в Сирия, Йемен, Либия и Ирак от 2011 г. насам са смазващи с трагизма си: близо 600 000 души загинали, от които вероятно повече от четвърт милион сирийци; много повече ранени и получили различни увреждания; 17 милиона души прогонени от домовете си и превърнати в бежанци. От Йордания до Тунис бежанските вълни изтощиха бюджетите и разпалиха фитилите на нетърпимостта в обществено-политическите отношения.
Поради появата на „Ислямска държава“ и възраждането на „Ал-Кайда“ броят на самоубийствените терористични атаки по света през 2016 г. достигна 478, докато за петте години преди 2011 г. той беше общо 374. Освен това в резултат на войните в региона се засилиха авторитарните характеристики на съществуващите режими и се задълбочи регионалното съперничество. Подобна ситуация не позволяваше да бъде даден координиран отговор на спешните регионални предизвикателства, като изменението на климата, недостига на храна и вода и нарастващата безработица, която прави още по-належащо постигането на икономически растеж.
Разбира се, гражданските войни не са монопол на Близкия изток. Изследователят Пери Камак от фондация „Карнеги“ анализира наличните данни за гражданските конфликти в световен мащаб, за да намери отговор на въпроса защо тези войни са неразрешими. В анализа му са включени онези войни/конфликти, при които се съобщава за над 1000 смъртни случая годишно, както и по-широката категория от конфликти с над 25 смъртни случая годишно. Данните показват еволюцията на географията на физическия и геополитическия конфликт след края на Втората световна война. Промените в характера на гражданския конфликт могат – според Камак – да бъдат разделени на три периода: период на Студената война (от 1946 до 1991 г.), период след Студената война, или на пост-Студената война (между 1991 и 2011 г.), и период на пост-пост-Студената война (от 2011 г. до днес).
Въпреки ескалиращите граждански войни в страни като Колумбия, Ангола и Индокитай гражданските конфликти от периода на Студената война – много от тях национални или идеологически, или комбинация от двете – като цяло бяха по-кратки и следователно по-малко смъртоносни. Според проучването средната продължителност на гражданските войни е нараснала от пет години през 1950 г. на петнайсет години към 2000 г. В същото време броят на въоръжените конфликти е нараснал от по-малко от 20 преди 1950 г. до пика от 52 в периода след Втората световна война до 1991 г. При това повечето от тези конфликти имат характера на граждански войни. Тези нови конфликти породиха нови модели на насилие. По-рано предразположените към конфликти региони като Централна Америка и Югоизточна Азия бяха свидетели на стабилност след разпадането на Съветския съюз дори когато вътрешните конфликти обхванаха големи райони от Африка и Евразия в началото на 90-те години.
Но след жестокостите на геноцида в Руанда и Босна, отбелязва Камак, „в ерата след Студената война броят на конфликтите спадна рязко до под 35 в началото на 2000 г.“ В течение на няколко години въобще не се случиха междудържавни войни. Въпросният период се характеризираше с интензивни международни усилия за посредничество. Според друго проучване, докато при вътрешните конфликти в края на Студената война е имало седем пъти по-голяма вероятност да завършат с военна победа, отколкото с мирни споразумения, през последващия период това съотношение е обърнато: има пет пъти по-голяма вероятност вътрешните конфликти да завършат с мирно уреждане, отколкото с военни победи. Така между 1991 и 2011 г. бяха осъществени около 47 мироопазващи мисии на ООН, т.е. броят им се е увеличил близо три пъти, отколкото през последните четири десетилетия.
Но този благополучен период след Студената война, по време на който един виден учен по социални науки писа, че „живеем в може би най-мирната ера от нашето съществуване“, приключи. От 2012 г. броят на новоизбухналите въоръжени конфликти отново се е увеличил, като през 2016 г. са регистрирани 12 граждански войни – най-голям брой от края на Втората световна война. Всичките тези конфликти, с изключение на този в Нигерия, са били в страни с мюсюлманско мнозинство от Екваториална Африка до Южна Азия. Обхватът на конфликтите не само се разширява, но и става все по-смъртоносен, а центърът му е Близкият изток. От 2011 г. насам броят на жертвите от въоръжени конфликти се е увеличил почти четири пъти, достигайки най-високото ниво от 1994 г. по време на геноцида в Руанда, като 70% от тези смъртни случаи са настъпили в конфликти в страните от Араската лига.
Според споменатото в доклада на фондация „Карнеги“ тази нова ера на конфликти в Близкия изток съвпадна с разпадането на световния ред. В днешната епоха международната общност вече не желае или не е в състояние да реагира ефективно на международните конфликти, да не говорим, че нито една от четирите мироопазващи мисии на ООН, създадени от 2012 г. насам, не действа понастоящем, въпреки че са избухнали 12 граждански войни.
На фона на тези структурни развития академичните изследвания разкриват три концептуални проблема, които подчертават постоянството на конфликтите в Близкия изток. Първият проблем се отнася до демаркацията на границите (или принципа за неделимостта на държавата). Като се има предвид, че съвременните войни между държави често завършват, без да се засягат единството и териториалната цялост на техните граници, трудно е да се намерят компромисни решения, които варират между победа и поражение във вътрешните конфликти. Както пише Фред Айкъл в своята нашумяла книга от 1971 г., всяка война трябва да свърши: „Ако разграничението не е проверим резултат поради невъзможността да се създаде географско разделение между двете страни в конфликта, тогава едната страна ще получи почти всичко, защото не може да има две правителства в една държава“.
Това, което може да се заключи от многобройните проучвания и изследвания, е, че проблемът с демаркацията на границите се смята за остър в случай на конфликти, чиито граници са начертани от етнически и сектантски разделения като в Ирак, Сирия и Йемен. Така че, докато възможността за окончателно демаркиране границите между страните от Близкия изток продължава да среща силна регионална и международна опозиция, ще бъде трудно да се избегне нулевият резултат. Договорени споразумения, които запазват държавния суверенитет, могат да бъдат възможни само чрез постигане на процес на делегиране на политическа власт чрез укрепване на местната автономия.
Проблемът с ангажираността
Журналистката Барбара Уолтърс, която е интервюирала всички американски президенти от Никсън до Обама включително, твърди, че е трудно да се даде увереност на враждуващите страни, че споразуменията, приложени от самите държави, т.е. без международни механизми за прилагането им, действително ще станат реалност. Споразумения, насочени към приключване на спорове, неизбежно се подписват в моменти, когато правителствата са слаби. Но когато тези правителства мобилизират достатъчно сили, те губят стимулите да се придържат към тях, особено ако въпросните споразумения предполагат демобилизиране на бунтовнически групи. Тази динамика помага да се обясни защо възобновяването на конфликтите е много по-вероятно, когато те са били прекратени с политическо споразумение, а не в резултат на категорична победа.
С други думи – дори когато се сключат политически договорености за прекратяване на войните в Близкия изток, има голяма вероятност те да избухнат отново, ако тези споразумения не бъдат придружени от международни механизми за прилагането им, като например участието на мироопазващи сили. С оглед на липсата на консенсус между големите сили по отношение на войните в Близкия изток и дисбаланса, преобладаващ в Съвета за сигурност на ООН, е необходимо да се обмислят възможни механизми за стабилизирането на обстановката в Близкия изток, като се отчитат големият взривоопасен потенциал на региона, както и сериозните непосредствени терористични рискове.
Третият проблем е свързан със съществуването на партии, способни да налагат вето на политически решения за преодоляване на конфликтите. Както посочва Дейвид Кънингам, конфликтите, включващи голям брой независими играчи, продължават по-дълго, тъй като обхватът на споразуменията, които по презумпция би следвало да са приемливи за всички страни, е много тесен, а съюзите могат да се променят и воюващите групи имат стимули да издържат възможно най-дълго. При това – според количествени проучвания – външната военна намеса прави разрешаването на проблемите, свързани с гражданските войни, много по-трудно, особено когато те водят до контраинтервенция. Но докато през 1991 г. едва 4% от гражданските войни са били интернационализирани, през 2015 г. този процент вече е достигнал 40. По-специално в Близкия изток повечето войни започват под формата на локални конфликти, но са интернационализирани. Това пречи на усилията за намаляване на тяхната интензивност и по-нататъшното им деескалиране.
Едно от последствията от възможността страните да налагат вето на решенията е, че широкомащабните многостранни операции като тези, които се провеждат както в Сирия, така и в Либия, вероятно са обречени на провал. Когато всички страни седнат на масата, може да е невъзможно да се постигне консенсус. По-добър подход би бил да се гарантира, че многостранните преговори са ограничени само до основна група страни, способни да налагат вето на решения – може би като се започне с външни сили и след това се премине към водещите локални актьори.
Вълната от африкански и евразийски конфликти започва да намалява след средата на 90-те години донякъде поради променящия се геостратегически климат. Преодоляването на дълбоките структурни фактори, които подхранват нови граждански войни в Близкия изток, е по-трудна задача, която изисква внимателно обмислени решения през следващите години.
Предизвикателствата на географията и технологията бяха изострени от масивните миграции на населението поради въоръжени граждански конфликти в Азия и Африка след 2011 г. Бежанските и имиграционните вълни от Сирия, Ирак, Ливан и Африка към Европа се дължат на войните и на влошаващите се икономически условия. През 2015 г. около 143 милиона араби са живели в страни, в които има въоръжени конфликти, а 17 милиона са били насилствено прогонени от домовете си. Така, макар че арабите съставляват само 5% от населението на света, те са над 50% от всички бежанци.
Всеизвестно е, че в условията на задълбочаващи се социално-икономически проблеми управляващите режими в региона засилват репресиите, за да се справят с ширещото се недоволство на масите, което на свой ред създава благоприятни условия за налагането на екстремисткия политически дискурс, а в Близкия изток той придобива ислямистки черти. По такъв начин религиозният екстремизъм става все по-привлекателен особено за маргинализираните прослойки и за групите в неравностойно положение.
Доминирането на сектора за сигурност допринася до голяма степен за политическите кризи в арабските страни. Дори в държавите, в които в началото на миналото десетилетие избухват народни революции, свалили старите режими, гневът на масите се засилва и недоволството им се увеличава в резултат на репресивните действия на силите за сигурност на постреволюционните временни правителства. Става очевидно, че липсата на политически опит не позволява на тези правителства да ограничат влиянието на сектора за сигурност и политическата намеса на неговите институции.
Салафитският джихадизъм срещу арабските режими
„Ислямска държава“ (ИДИЛ) и „Ал-Кайда“ олицетворяват джихадистката заплаха за стабилността на арабските режими. Нито една страна не подкрепя публично джихадистите, но същевременно липсва единна позиция в противодействието – по-специално срещу салафитско-джихадистки групировки. Например организацията „Ислямска държава“ се конфронтира с шиитските проирански милиции в Ирак, Сирия и в някои страни от Персийския залив. Поражението на тези две терористични организации не доведе до пълното им унищожение, като съществуват условия за бъдещото им съживяване. Една от причините за това е, че някои арабски правителства продължават да се позовават на заплахата от тероризъм единствено за да наложат повече ограничения върху свободата на изразяване, асоцииране и мирен протест, мотивирайки се със заплахите за националната сигурност.
Атентатите в Ню Йорк на 11 септември 2001 г., белязали началото на „ерата“ на „Ал-Кайда“, както и последвалият я терористичен пик през 2014 г. в резултат на организираните от ИДИЛ кървави атентати като че ли подхраниха тезата на Хънтингтън за „сблъсък на цивилизациите“. Всъщност ислямският екстремизъм не е представителен за арабско-ислямската цивилизация. Едно от доказателства за това е, че действията на „Ал-Кайда“ и ИДИЛ бяха насочени и срещу мюсюлманите. Международната война, която започна срещу двете терористични организации и техните филиали по света, за пореден път потвърди силата на свободния свят и опроверга онези, които поставят под съмнение западното надмощие в тази битка.
Войната в Украйна от 24 февруари 2022 г. беше поредното събитие, което доведе до тектонични промени в геополитическата диспозиция в световен мащаб, която рязко контрастира с дотогавашните тенденции в световното развитие, преминаващо под знака на глобализацията. Ако разпадането на Съветския съюз и на Комунистическия блок премахна много от разделителните линии в Европа и по света, войната в Украйна отново наложи конфронтацията в Европа и разделението в глобален план, възстановявайки метафоричните, но и реални железни завеси, отделящи Запада от Изтока и Севера от Юга.
Друго измерение на онова, което някои експерти и политици наричат „нова Студена война“, е рязкото изостряне на конфронтацията между САЩ и Китай. Макар че управляващите елити във Вашингтон в продължение на десетилетия предвиждаха възхода на Китай и сериозността на неговите предизвикателства, преходът на предишната администрация на Байдън към преки действия срещу влиянието на Китай в Тихоокеанския регион на свой ред подтикна Китай начело със Си Дзинпин да демонстрира на свой ред мускули. Този по-агресивен стил на Пекин проличава както във военните му провокации срещу Тайван, така и от политическата му експанзия в Близкия изток, доскоро смятан за американски протекторат.
Новата световна конфронтация е лишена от идеологическия си фундамент, характеризиращ оригиналната Студена война, започнала през 50-те години на миналия век и приключила с края на Съветския съюз. Тогава Фукуяма възхваляваше победата на западния либерализъм над комунизма в съветския му облик и неговите последици за света, докато днес Русия представлява модел на олигархичен капитализъм. Същото се отнася и за Китай – макар там все още да управлява комунистическа партия, нейната идеология е противоположна на комунизма на Мао Дзедун. Капитализмът в Китай позволи появата на класа от свръхбогати, чиито интереси са тясно преплетени, но и конкурентни с тези на американските им партньори.
Историята се събужда отново със симптоми, които повтарят картини от борбата на империите в древни епохи. Появяват се международни групировки от типа на БРИКС и ОПЕК+; позициите спрямо войната в Украйна на редица арабски, африкански, азиатски и латиноамерикански страни вече не са непременно координирани с тези на Вашингтон в новата Студена война с Русия; по подобен начин Централна Азия, представена от страни като Казахстан, Азербайджан и Таджикистан, вече не е в политическата орбита на Кремъл. Новите разделителни линии са подчинени на императиви, различни от онези, предвидени от Фукуяма и Хънтингтън.
Западният либерализъм не е загубил своята притегателна сила, макар че демокрациите изживяват криза в собствените си домове и някои от техните основи се разпадат. Същевременно размитият образ на конкурентните идеологии не позволява да се направи диагностика на съвременната конфронтационна епоха. Едно е ясно – историята не свършва, а светът не става свидетел на сблъсък на цивилизации. Дали пък не е бил прав визионерът Томас Хобс за задаващата се „естествена“ война на всеки срещу всички? И дали ще се роди мечтаният от него Левиатан, който ще въведе справедлив ред в хаоса, който днес вече е и глобален?
Или ако обърнем въпроса към обикновения човек: възможно ли е той да осъзнае, че интересът на другия е и негов интерес? Дали преодоляването на ковид пандемията не ни подсказа спасителното решение? Е, часовникът тиктака и отговорът на този въпрос не е далеч. Това е моментът на истинския тест за човека и за човечеството.