Да обиколиш Мадагаскар 2. От Тулеар до Таматаве

Откъс от Да обиколиш Мадагаскар. От Тулеар до Таматаве

1

Анакао

„Вървете, обичайте и вървете още…“
Анонимен, пътят Сантяго де Компостела

26 юни 2015 г., Лонго Везо, Анакао

Соня е тук и това променя всичко. Разговорът е възобновен. Тишината на морето вече не е същата. Мога да мисля отново за продължението на пътуването. Без нея бях като изключен временно, а приключението ни изглеждаше в застой. Времето беше посветено на децата: игри на плажа, къпане, нищоправене, сиести, четене, както и на малко училищни занимания. Ваканция, какво да се прави! Обаче нито снимки, нито филми. Общо взето почивка. Дадох си сметка, че още с тръгването sи бяхме постоянно на бойна нога. В пътуванията, които замисляме, няма време за почивка, нито секунда за отдих. Когато напредваме, е тежко, когато спираме, обикаляме насам-натам, което вероятно е още по-тежко, по-интензивно. Не натоварваме едни и същи мускули!
Всъщност, когато не вървим, се превръщаме в телевизионен екип: двамата играем ролите на режисьор, монтажист звукорежисьор, осветител, сценарист, фотограф, гримьор, декоратор, продуцент, документалист, журналист, интервюиращ, интервюиран и актьори… Някои хора се чудят, след като гледат филмите ни: „Изключително добре е заснето, сякаш самите вие сте го направили!“. Именно: 100 % от снимките са направени от нас, както и всички, излезли в Paris Match или в книгата ни например. Други пътешественици идват на терен с операторски екипи или фотографи. Ние предпочитаме сами да извършваме снимачната дейност, защото точно това обичаме да правим. Без да броим другите умения, които развих по време на пътуването ни: да управлявам дрон, каручка и да бъда подводен оператор.
След връщането на Соня впрочем щях да бъда въведен именно в снимането под вода, защото Ерик Везо, нашият домакин в страната на везо, русокос бретонец с физика на ръгбист от Тулуза, приет от този крайбрежен народ, чието име носи, е преди всичко инструктор по гмуркане. С нетърпение очаквах да разгледам какво се крие в тези дълбоки води: откакто сме тук, не правим нищо друго, освен да изследваме лагуните с маска и шнорхел, и между другото, забелязахме почти пълното изчезване на рибите с изключение на няколко очарователни аквариумни екземпляра, които обикалят около коралите.
Въпреки че не е толкова сговорлив, Ерик вдъхва доверие. Вдъхва увереност. Когато сме на кораба, ни описва профила на гмуркането:
– Ще се озовем на дъното, на 22 метра дълбочина, на входа на една пещера, в която ще се изкачим до 7 метра, след това ще разгледаме няколко малки каньона. Александър, ти минаваш последен. Внимавайте да не ударите с плавниците си маската или регулатора на налягането на този, който ви следва.
С нас имаше една млада двойка на меден месец. Младоженците имат вече десетина гмуркания. Соня, от своя страна, като начинаеща, се е гмуркала с бутилка във всички морета по света. И все пак за това опресняване на уменията за плуване с плавници влизането в пещера ми се струва малко рисковано.
Влизаме във водата, която е кристално чиста. Потъваме като камъни. Едва стигнал до входа на пещерата, Ерик вече е вътре, а ние го последваме. Скоро тунелът се размътва от вдигнатия пясък. Оставям групата да напредне малко. Навлизаме в мрака. Очите ни свикват малко по малко. Няколко сини лъча пробиват тавана и посочват като лазери пътя ни напред. Стените са гладки, оцветени от лъча на фенерчето на Ерик като бегли видения. Събираме се в една по-голяма галерия, обитавана от малък небесносин групер, почервенял от ярост и обсипан със сини флуоресциращи точки, който разгъва всичките си перки като ветрило и се извива, за да ни сплаши, преди да изчезне с параноичен удар на опашката в една пукнатина.
Придвижваме се по коридор, обграден от ниши, от които стърчат пипалата на малки лангусти, намерили убежище тук, далеч от подводните риболовци. При преминаването ни се скриват в дупките си. Една вълна ни изблъсква малко в кухината и бутилките ни за гмуркане се удрят в стените. Отдалечавам се от групата, за да наблюдавам повторната поява на лангустите. Изчаквам да се покаже най-любопитната, за да се полюбувам на множеството пипала, малките челюсти, гребенчета и щипки, които съставляват сложната ѝ уста. Целият този малък механизъм оживява с постоянна пулсираща скорост в един перфектен синхрон още от незапомнени времена. Човечеството е било все още далеч от появата си, когато това странно нещо, пълно с антенки, израстъци и подвижни пластинки, е съществувало вече от стотици милиони години. Мистериите на еволюцията…
Когато се съвземам от това съзерцание, съм леко дезориентиран: завивам в един задънен проход и търся пътя към спътниците ми, като заобикалям огромна скала и с облекчение откривам отново истинския проход. Сърцебиенето и дишането sи се бяха учестили сякаш от нищото… В края на един завой виждам как жълт плавник изчезва нагоре към светлината. Ех! Всичко мина добре. Ерик не се беше притеснил от моето отсъствие.
Останалата част от спускането преминава в съзерцаване на попчета в пясъка. Морето е пусто, не се вижда нито една риба.
На връщане към кораба се обръщам към капитана:
– Нормално ли е да има толкова малко риба?
– Да! Всичко навътре в открито море, на 30 километра от бреговете, е ограбено от хищническите сили: хората с дръпнатите очи, ако разбираш какво искам да ти кажа…
– И правителството не прави нищо?
– Пфф! Шегуваш ли се?
Той направи пауза, след което подметна:
– Какво си мислиш, тези чужденци имат всички необходими печати! Елитите на тази страна се надпреварват да разпродават ресурсите на когото и да е. Те трупат куфари с пари за сметка на народа, който умира от глад! И не са само китайците, мисля си аз: откъде мислиш, че идват рибите, с които да се нахранят двата милиона туристи на остров Мавриций? И дори не искам да говоря за остров Реюнион…
– Ако няма повече риба в лагуната и в открито море, какво правят везо, за да я върнат обратно и да оцелеят?
– Те тръгват, независимо от времето, с разнебитените си пироги на 15 километра навътре по ръба на крайбрежното плато, където още намират по нещо с въдици в ръка и разпокъсани мрежи: никога не съм виждал толкова смели хора!
Думите на капитана потвърждават впечатлението, което добих, когато отивах да снимам националния шампион по подводен риболов, някой си Огюстен, достопочтен ray-aman dreny, който ме беше завел до един коралов риф, докато Соня отсъстваше. Той го беше обходил във всички посоки на дълбочина 25 метра с безкрайни гмуркания, редувайки техники на дебнене и риболов в дупка. Аз се движех между 5 и 10 метра над него и бях излизал на повърхността вече два пъти, за да поема въздух, а той продължаваше да се шляе невъзмутимо по дъното като крокодил. Изумително. Огюстен имаше чисто ново оборудване, предоставено от един богат швейцарец. От своята позиция във водата не виждах нито една риба. Огюстен сякаш проследяваше рибите или отгатваше къде са и ги откриваше! В края на деня след повече от пет часа интензивни усилия и стотица задържания на дъха той беше уловил малък каранкс около килограм, един триивичест луциан“ колкото за една порция и една малка риба пеперуда. Скромен улов! Все пак изглеждаше щастлив: имаше с какво да нахрани семейството си вечерта.
На връщане Ерик ме измъква от мислите ми:
– Искате ли да видите риби? Утре ще ви ги покажа! Ще отидем само тримата. Малко по-далеч е и е твърде дълбоко за младата двойка. Трябва само да се плати допълнително за гориво. След това няма да можете да кажете, че не сте видели риби в Анакао!
На другия ден ни трябва само половин час, за да стигнем до една GPS точка в открито море на север, в посока на залива Сент-Огюстен.
– Водата е малко мътна заради устието на река Онилахи и се усеща леко течение: спускате се по протежението на веригата и се озовавате на 36 метра дълбочина.
Спускането в синьо-зелената вода изглежда безкрайно, но в крайна сметка стъпваме на върха на малко скалисто възвишение, украсено от пърхащо пасажче големи черни риби хирурзи. Най-сетне риби! Обикаляме бавно очаровани. Възвишението прилича на малък подводен вулкан, който изригва. Измежду плавниците ни изникват огромни устати снапери, чиито жълти и червени цветове, за съжаление, се губят на тази дълбочина. Те живеят по двойки под камъните и съжителстват с огромни петнисти морени. „Войници“, които се взират в нас с огромните си черни очи. Пред погледа ни бързо преминава един скат на сини точки. В далечината гигантски групер пази дистанция. По-добре да си предпазлив, отколкото да съжаляваш! Докато изпускам мехурчета, си казвам, че ако все още е жив, значи е по-хитър от другите… Сякаш прочел мислите ми, изведнъж потъва с мощен удар на опашката си в дълбините на залива Сент-Огюстен, които се спускат до 800 метра дълбочина и крият митични създания като кашалоти, акули и латиметрии. Сякаш сме на края на света.
На връщане към кораба разпитвам малко Ерик:
– Как успя да откриеш това място?
– Малко случайно, с ехолота на връщане от Тулеар. Това е супертайно кътче. Не се вижда от брега и няма никакъв знак за ориентир. Дори капитанът ми не би могъл да го намери. Имам му доверие, но ако някой ден открие GPS координатите, една седмица по-късно няма да има нито една риба останала наоколо… И добавя леко смутен: „Налага се да запазя малко за себе си, ако искам клубът ми да оцелее!“.
Даваме си още няколко дни почивка в Анакао, преди да се сблъскаме с предизвикателствата на южните пътища. Вечерта, на пустия плаж, докато вървяхме на фона на залязващото слънце, Соня ми разказва откъслечно за пътуването при баща си.
– Грижат се за него в един филиал на „Гюстав Руси“, разположен в бивш манастир с очарователна градина: има алеи с липи, рози, жив плет от чемшир, статуи и дори черешови дървета, отрупани с плод. Той се насили да хапне две черешки, за да ме зарадва, защото се покатерих като маймунка, за да му набера. За съжаление, вече не може да върви, тъй като костите му са станали трошливи. Отслабени от химиотерапиите и проядени от метастази… Разхождах го в инвалидна количка. Въпреки нещастието е запазил чувството си за хумор. Веднъж ми каза: „Трябва да се опиташ да посвириш на бедрената ми кост, която има също толкова дупки, колкото флейтата ти!“. – Огромни сълзи се стичат по бузите ѝ и покрай треперещите ѝ устни. – Вече изобщо не рисува! Изключително притеснена съм! Сякаш е изгубил вкуса на живота!
Истината е, че Клод рисуваше винаги докато говори, върху каквото му попадне под ръка: салфетка, ъгъла на покривката в ресторанта, всякакво късче хартия. Той беше омагьосал детството на Соня с въображаеми персонажи, които понякога дори извайваше с върха на ножа в парченце сирене Comté. Той обогати романтичната ѝ душа с всякакви измислени герои като Ангеран от кралство Беладония – някакъв придворен маркиз с риза с дантелени ръкави, който ухажва красивите придворни дами в бухнали рокли, или Матю Хранителя на огъня, гордия рицар на Храма, винаги готов да защитава вдовиците и сираците! Трябваше да ги чуете как си говорят двамата за сагата „Величието на Франция“ от Робер Мерл и перипетиите на Пиер дьо Сиорак, дребен селски благородник от Перигор, разкъсван в разгара на религиозните войни между католическата вяра на майка си и протестантската строгост на баща си.
– Трябваше да видиш как винаги е наконтен! Често носи твоята сива суданска галабия и пантофите ти от Хартум! Прилича на паша! Сестрите го обожават, тъй като винаги им разказва някакви невероятни истории. Единственото нещо, което, изглежда, го отвлича, това е Мамичка. Той я очаква всеки ден като месия. Лицето му светва, когато види, че се появява. – Спира за малко да разказва, задавена от ридание. После добавя: – Сякаш целият му живот беше съсредоточен в този миг, единствената му надежда. Тя прилича на видение, красива, напарфюмирана, гримирана, елегантна и винаги усмихната и лъчезарна за него. Тя обаче е изтощена от пътуването с обществения транспорт, докато идва да го види. Попитах дежурния лекар дали грижите, които получава, го задължават да стои в болнично заведение и той ми отговори: „Съвсем не, може да остане вкъщи между химиотерапиите!“. Тогава уредих домашни грижи. Те организираха всичко в апартамента. Трябваше да видиш празненството, което спретнаха всички търговци от улицата в негова чест, когато се върна с линейката! Беше съвсем изненадан от любовта, която хората изпитваха към него. Естествено, асансьорът беше повреден и готвачите от ресторанта отдолу го пренесоха на един стол. Приличаше на крал Радама I на своя filanzana! Беше едновременно горд и засрамен заради цялата тази суматоха!
Животът е бавноразвиваща се драма, която ни осъжда да губим скъпите за нас същества. Рано или късно, но неизбежно. Човек трябва да се подготви за неочакваното и да тачи споделените мигове с близките си, защото те са преброени. Осъзнавам каква голяма саможертва са за Соня това пътуване и изборът ни на начин на живот. Тя можеше – и вероятно трябваше – да прекара повече време до болния си баща, а не да скитосва по света по тези пусти пътища. Мисля си за баща ми, тръгнал си твърде рано от този свят – три години след пенсионирането си, от което не успя да се възползва. Той беше посветил целия си живот на това да ни предложи най-доброто. Мисля си за неутешимата ми майка, едновременно толкова крехка и толкова силна: той беше скалата, на която тя танцуваше… Животът е толкова кратък. Да вървиш и да вървиш още по пътя пред теб, може би позволява да се забави малко неумолимият ход на времето?

– Деца? Искате ли да отидем да видим пиленцата на фаетоните?
– Какво е това фаетони?
– Прекрасни морски птици, които кацат на твърда земя само да гнездят! Фаетон бил синът на Хелиос, бог на слънцето в Древна Гърция! На остров Реюнион обаче ги наричат „сламени опашки“!
Името ги накара да избухнат в смях.
– Защо сламени?!
– Защото имат две големи тънки като сламки пера вместо опашка! И за разлика от тези от остров Реюнион, чиито пера са черни, на тези от Мадагаскар те са червени: още едно доказателство за невероятния ендемизъм на този остров!
Ето че тръгнахме с пирога с двигател да изследваме Носи Ве – пясъчно островче край брега на Анакао, единственото място в целия Индийски океан, където постоянно гнездят „фаетоните с червени опашки“.
Като пристигнахме там, открихме толкова бял пясък и толкова прозрачна вода, че имахме сюрреалистичното усещане, че вървим по водата! Над главите ни леко кръжаха белите птици с фини криле, пламнали от слънцето.
– Деца, сега е като на лов за яйца на Великден! Трябва да намерите „сламените опашки“ с техните яйчица или пиленца!
Вървим по естествено образуваните пясъчни пътеки между ниските храсти, измежду които оттук-оттам се чуват крясъци:
– Кряк!
– Тук, тате! Има един!
– Кряк!
– И там, още един! Има под всички храсти!
Приближаваме се и приклякаме.
Ако във въздуха птиците изглеждат, че са с размера на чайка, на земята осъзнаваме, че по-скоро са като гъски. Юлис се обажда:
– Огромни са! А защо не се страхуват?
– Мисля, че причините са две: първо, защото никога не им се е налагало да се страхуват от човека, тъй като този остров е естествен парк, и през цялото време живеят в открито море, и второ, защото майчиният им инстинкт е несъмнено по-силен от инстинкта им за оцеляване! Между другото, виждаш ли този червен клюн, остър като нож? Ако бях на твое място, нямаше да размахвам ръце!
Двете черни петна като сълзи под огромните им очи придават на птиците леко тъжен поглед, а удивителната им белота, подчертана от кървавочервената им опашка, допълва всичко това. Соня изразява удивлението си:
– Какъв късмет имаме да можем да ги наблюдаваме толкова отблизо! О! Вижте малката главичка, която се показва!
Едно малко сиво топче пух се приближава любопитно към края на крилото на една възрастна птица. Филае се разтапя от умиление:
– Ох! Толкова е сладичко!
– Виждате, деца, откъде идва изразът „да вземеш някого под крилото си“, за да го защитаваш! Прочетох някъде, че фаетоните остават три месеца в гнездото, докато надминат по тегло родителите си, които се изтощават, докато гинахранят. Ето защо има само по едно птиченце в гнездо! Но природата си знае работата и този вид гнезди през цялата година. Няма размножителен период – малко като при кокошките е!
– Да, но пиленцата на кокошките започват да тичат още като се излюпят! – възразява Юлис.
– Прав си, казваме, че са нидифуги– нещо като вас, докато тези на „сламените опашки“ са нидиколи!
– Лимиколи?
– Не, нидиколи! Които остават в гнездото! А лимиколите, които казваш, са птици, които тичат по бреговете, следвайки прибоя, като например малкия червенокрак водобегач, свирците, дъждосвирците, саблеклюните или стридоядите!
Ние, Пусен, обожаваме врабчетата.
Носи Ве подслонява осемстотин гнездящи двойки от 70-те години. Къде са били преди това? Никой не знае! Също като розовото фламинго, което видяхме на устието на Онилахи, тези птици са открили тук истинско убежище далеч от лудостта на света.
Тръгваме да разглеждаме островчето в търсене на археологически разкопки. Няма нито едно дърво, което да надхвърля височината на храстите, и нито една скала, на която да спреш погледа си. Трудно е да си представим, че Носи Ве е бил фактория, основана от първите португалци, които са открили Мадагаскар към 1505 година, кръщавайки го Сен-Лоран. Те акостирали тук, криейки се при свирепите въоръжени банди антандрой, които пазели бреговете и ги защитавали срещу нахлувания. Впоследствие нидерландците изкопали водохранилища, в които събирали сладка вода от река Онилахи, която пренасяли с пироги. Разменяли си услуги с пиратите, които бродели из тези води цели два века, избягвайки френските и британските фрегати, като обикаляли около острова. През XIX век французите дори създали първи административен център на това място с улица, бараки и складове, преди да успеят да се преместят в Тулеар през 1895 година.
От всички тези фантоми, покрити с пясък, откриваме само контура на едно от водохранилищата и една голяма морска котва. Пясъкът скърца, храстите потрепват от вятъра, фаетоните танцуват под слънцето. „Нощта на път влетя, светът не спира, в зефира замира шумът…“
Вечерта разговаряхме по скайп с Клод, който при споменаването на фаетона веднага ни изрецитира последните стихове от едноименната поема на Реймон Кьоно:
„И скромният хелиотроп, поникнал върху каменната гръд
Търколи се до дъното на годините на скръб или траур без колесница и без господар
Изчезналият път, Йо, плод, сфера и рубин – всичко се срутва
Кракът му се одраска от океана и слънцето го пробожда
Опечен на върха на планината.“
Разговорът спира при тези загадъчни и поетични думи. Соня плаче, а децата не разбират нищо.
– Но това нищо не означава – отбелязва Филае.
– Всъщност поезията е малко като магията – не показва всичко, не казва всичко и пази много тайни. Трябва да се чете, опитва, да се попива, без да се опитваме да я разберем, и красотата накрая се ражда и разкрива, без да можем наистина да я определим. Това, което не знаеш, е, че Фаетон, синът на Слънцето, е умрял, ударен от гръм, след като е излетял с вълшебната колесница на баща си, за да се приближи до Слънцето подобно на Икар! Това е една поема, в която се говори за прегрешение, падение и смърт.
– Всеки разбира и тълкува, както си иска – продължава Соня. – Така е със свободата на поезията. Мен например това, което ме разплаква, е първият стих: „И скромният хелиотроп, поникнал върху каменната гръд“, понеже, както знаете, дядо ви има рак на белите дробове… Нещо като послание на подсъзнанието!
Тя ги хваща за ръцете и ги поглежда насълзена право в очите:
– Обещайте ми, деца, никога да не пушите!

Андранотохока, неделя, 28 юни 2015 г., 1018 км

Днес ме беше обзело изключително безпокойство. Измъчван съм от скрупули, задушаван от отговорността и ангажимента си за предприетото пътешествие, ужасèн от полупустинната шир, която се простира пред нас, докъдето поглед стига, измъчван от спомена за предупрежденията, подшушнати от добронамерени познавачи в Тулеар, и съкрушен от слабостта на нашето зебу Баб. Отправяме се към най-голямото изпитание на нашето пътуване от тръгването ни преди малко повече от година: песъчливите пътища на Големия юг на Мадагаскар, които прекосяват страната на махафали и андрой – двата най-диви и най-безводни региона на страната, населени с хора, които не се придвижват никога без брадва, мачете или копие, преследвани от крадците на зебута, кръвни вражди и воини, от които се страхуват всички останали малгаши.
Изгарян съм от угризения. Аз съм виновен, че Баб е извън строя. Като си мислех, че постъпвам правилно, се опитах да компенсирам липсата на трева по тези осеяни с бодливи храсти дюни с един голям чувал царевица, която Ревело до изтощение стриваше на брашно в едно каменно хаванче. И това докара на зебутата адско разстройство. Менти се оправи, като преживяше листа от дърветата, но Баб предпочете да гладува. Опитайте се да накарате едно зебу да се угои пак! Той е много по-мършав, отколкото беше преди месец, когато пристигнахме в Тулеар. Този месец престой му се отрази много зле. Това повторно тръгване изглежда жалко, чувствам се объркан. Имаме само едно предимство: зимата! Големият юг на Мадагаскар може да бъде прекосяван разумно само два до три месеца в годината. Изглежда, че дори ще ни е студено през нощта!
На сутринта, след обилна закуска, е време за тръгване. Каручката е вече на пътя и носим багажа. Натоварена е до – горе с покупките, които Карол Везо ни донесе от Тулеар. Карол реши да ни придружи сутринта. Получаваме поздравления от Ерик:
– Проявявате голяма смелост за това, което ще предприемете! Познавам всички пътища, по които ще минете, тъй като съм ги прекосил всичките на мотор! Ще се поозорите. Но в крайна сметка сте тук за това, нали?
Обмислям думите му, докато изминаваме в мълчание първите участъци от пътя. Не, „зорът“ не е цел. Единствената ни амбиция е да живеем като мадагаскарските селяни, за да разберем по-добре проблемите им. Туризмът е „балон“ на Запада и комфортът на плажа, където обичаме да презареждаме батериите. Пътуването щеше да бъде много по-тежко, без такива спирания за почивка. Изпитание е да ги загърбим. Но щом веднъж краката ни се задвижат механично и малката ни рутина на пътуването се възстанови, сме щастливи и не съжаляваме за нищо. Важното е не да се лишим, а да не усещаме лишението.
Соня и Карол обсъждат всякакви неща – образование, клюките от Тулеар, интриги и потушени скандали, когато Филае изведнъж възкликва:
– О! Вижте каква красива табелка има на тоалетните!
И наистина, на стената на обществените тоалетни странна жена без лице и с червен тюрбан носи на главата си зелена кофа, препълнена със сини риби. Карол ни обясни:
– Това е „гузу“, нарисувано от Джейс, известния графити художник от Реюнион. Той дойде тук през 2009 година с цял екип с една странна идея: да рисува по разкъсаните и закърпени платна на моряците от Анакао, на които им предлага в замяна нови. Останаха петнадесет дни и изрисуваха някъде към тринадесет платна. И една сутрин всички отплаваха на фона на изгряващото слънце. Беше прекрасно!
Филае я слушаше със зяпнала уста:
– А какво беше нарисувал?
– Само „гузу“, тези забавни, малки, леко закръглени човечета без лица: спомням си един пилот в нещо като механичен розов октопод! – При тези думи Филае избухва в смях. – Но и един череп на зебу, заобиколен от aloalo – тотемите на махафали, които ще видите по̀ на юг! О! Имаше още две страхотни, едно гузу, което яздеше морска костенурка, и две гузута на два кита, които се целуват!
– А какво стана с платната?
– Заминаха за изложба по света, за да бъдат опознати везо, и приключиха с продажба на търг, за да се финансира строителството на новото училище в селото, обществените тоалетни и нови мрежи за рибарите! След успеха на експозициите си Джейс се върна през 2014 година в Андавадоака, откъдето вече сте минали, заедно с десетина известни графити артисти и изрисуваха четиресетина платна отново с цел финансиране на проекти! Освен това заснеха филм, който може да намерите в интернет: мисля, че човекът се казваше Сами Шалак. Много ми харесва, когато изкуството може да бъде щедро! Забавно е, тъй като вашата идея е почти същата с рисунките на каручката ви!
Тази история ни дава криле в момента, в който излизаме от Анакао! Невероятно е колко дълго щедростта, добротата и споделянето разпростират влиянието си! А ако пътуването служеше само за това: да оставиш добри спомени след себе си и да се отправиш напред в търсене на нови?
Пътят е там, бял и песъчлив, прав, ограден с кактуси и samata – дървото от семейство Млечки, чиито сребристи клонове всъщност са бодливи и чупливи листа, пълни с нещо като млечен сок, който местните зебута охотно консумират.
– Ревело! Трябва да опитаме да накараме нашите зебута да ги ядат!
– Опитах, но не искат. Менти опита малко и ги изплю, а Баб ги подуши и се намръщи…
Шегува се, но не и аз. Флоран Колни, специалист по каручки и зебута, когото срещнахме в началото на пътуването ни в Тана, без съмнение имаше право, когато ни казваше, че е невъзможно да се обиколи страната с едни и същи зебута, защото те са се адаптирали към различни храни и растителност. Баб е зебу мерина, което цял живот е яло само mololo – оризовата слама – през сухия и зелена трева през дъждовния сезон. Тук зебутата ядат части от samata и листа на кактус. Разни зебута, разни навици!
Бедният измършавял Баб се олюлява в хомота, но въпреки това напредва с механична стъпка. Няма да стигнем далеч по този начин. Трябва да намерим решение.
Но преди това крачкомерът ми показва, че най-сетне ще изминем важен символичен етап!
– Деца! Елате да видите! След 100 метра ще прекосим първите си хиляда километра! Трябва да го отбележим, нали?
– Ооо, да! Какво можем да направим?
– Предлагам ви да опънем лента през пътя, за да отбележим чертата на това ново тръгване!
– И можем да напишем 1000 километра на пясъка! – добави Юлис.
– Добра идея! Но с какво?
– Не знам! Клони?
– Не виждам наоколо. Какво има около нас? Кактуси! Защо да не го направим с червените плодове?
И започнахме да събираме кактусови плодове, за да режисираме прекосяването и преди всичко с този малък ритуал да прогоним тревогите ми. Действието, създаването и намирането на решения разсейват облаците на съмнението. Разгънах статива, за да увековеча преминаването. Няколко зяпачи, които се връщаха от нивите си, се забавляваха с оживлението ни. Най-накрая потеглихме с каручката и преминахме линията, за да можем да се поздравим както подобава. Пет, четири, три, две, едно, нула! Хвърлих се в прегръдките на Соня.
– Браво, мила!
Зяпачите ни помислиха за луди. Още повече че обърнахме назад, за да презаснемем сцената с дрон отгоре. Последваха снимки със самоснимачка…
Сновахме напред-назад около един час, което ни изтощи доста. Започна да става горещо. Тръгваме да търсим сенчесто място, за да сварим вода за нудлите. По пътя не пропускам да направя изживяването още по-вълнуващо:
– Деца! Отсега нататък, без шега, приключението започва наистина-наистина!
Не постигнах успех – въобще не реагираха. Защото знаеха, че е истина.
Тръгнахме отново потиснати и смълчани. Като при предстояща дълга и несигурна битка. В синьото небе е надвиснал Дамоклевият меч. Имаме чувството, че се пъхаме в устата на вълка с едно болно зебу, една твърде тежка каручка и непостижима цел – Форт-Дофен на 800 километра. Единственото сигурно нещо е, че сме изминали първите пет.

2

ABC Domino

Нощта беше божествена. Перлена роса по клоните като малки блещукащи диаманти в утрото. Огънят дими в мъглата, Баб пасе, кучето ни Марио търчи насам-натам, след като е стояло на стража цяла нощ, за да ни пази. Снощи намерихме това малко кътче зелена благодат. Няма нищо по-добро от една спокойна нощ, която да прогони тревогите. Соня и Юлис седяха върху кутията със sakafo, нашия сандък с провизии, претъпкан до пръсване. От какво да се страхуваме? Тръгнахме отново и ритъмът на деня, който толкова обичаме, състоящ се от абстрахиране, любов към непознатото и малките радости от настоящия момент, вече е възобновен. Едно горещо кафе и купа Farilac, местната зърнена закуска Blédine.
Дарове на случайността или на Провидението – според моментното състояние на духа. Вчера, в края на напрегнат от неизвестността ден, един голям тъмнозелен ленд роувър с двама млади французи вътре спря до нас:
– Къде отивате така?
– Във Форт-Дофен…
– Форт-Дофен?! Още сте далеч от целта!
– И вие ли отивате там?
– Ха-ха-ха! Да не сме луди! Не, отиваме наблизо: работим в една неправителствена организация, ABC Domino, която строи училища по крайбрежието. Утре е празникът на тази кауза в Анкилимивони! Ще изнасяме представление. Заповядайте! Искате ли да дойдете да разкажете вашите приключения на децата? Ще бъде суперизненада!
Ан-Лор и Атаназ тръгнаха отново усмихнати след тази покана. Какво по-добро средство за прогонване на съмненията от това да отидем да изнесем урок на децата! Озоваването ни в Анкилимивони се превърна в цел за деня, само на около десетина километра разстояние. Прекосяваме ги на бегом през равен и скучен храсталак.
Анкилимивони изскача внезапно пред нас. Изведнъж се озоваваме сред спретнати сгради, построени от здрави материали и боядисани с вар и с покриви от естествени влакна. Някои от тях, изградени от бетонни блокове с дупки, които позволяват на въздуха да навлиза, приличат на класни стаи. Други, малко по-встрани, наподобяващи бунгала, ни изглеждат като жилища за учителите. Всичко е чисто и красиво, а пламтящото знаме на Мадагаскар, развяващо се на върха на пилона, на което е закачено, добавя цвят и тържественост на тази общност на образованието.
– Здравейте, приятели, сутринта не беше твърде тежка, нали? Всички деца ви очакват! Те се смеят, мислейки си, че им подготвяме някаква шега! Защо гледате толкова странно?!
– Запленени сме! Никога не сме виждали такова… Училището ви е прекрасно!
– Посещението ще остане за по-късно, елате бързо! Всички са се настанили, ще направите фурор!
Заобикаляме основната сграда и се озоваваме пред един летен театър, където кротко изчаква тълпа от триста деца и родителите им. Всички се съмняват в това, което са им казали, но глъчката, надигнала се при появата на каручката vazaha, разколебава за малко зебутата ни и разлайва Марио. След първоначалното вълнение, срещата и първите въпроси младата публика остава очарована от присъствието на деца на тяхната възраст. Заемаме място сред тълпата, за да гледаме представлението на сянката под сградата. Всички дечица са с цветни хартиени корони на главата.
Г-жа Рашел, председателката на асоциацията, се качва на сцената за kabary, реч на малгашки, и празненствата могат да започнат. Красива завеса с ръчно изрисувано голямо слънце, цъфнали овощни градини и цветни зебута служи за декор и фон на сцената. Един от класовете се подрежда в редица; малки хартиени маски, украсени с червени плодове, които като черешки са свързани две по две със стъблата си, са разположени на носовете на учениците. Това е неочаквано и забавно. Последвалата хореография изобразява издигането на слънцето над овощната градина с широки замахвания с ръцете подобно на движението на перките на мелница, които спират в лицето на съседното дете. Избухва смях, представлението тръгва на добре. Редът в редиците се възстановява с песен. Децата изобразяват с жестове копаенето, сеитбата, поливането, плевенето на бурените и събирането на реколтата. С учудване откриваме съществуването на едно простичко земеделско сечиво, състоящо се от дълга дръжка с малък напречен нож в края ѝ, широк колкото длан: „съветска мотичка“. Тя служи за премахване на плевелите. Рашел ми прошепва в ухото, че е изкарала цялото си обучение в СССР, както и голям брой държавни служители или лекари: в действителност през 70-те години президентът Рацирака, освобождавайки се от френското колониално господство, се хвърля в обятията на големия брат от Изтока.
На сцената следват маските, украсени с пера от токачки или пилета, ловците с техните копия и накрая кралят с една местна детска песничка с история за кражби, монарх, раздаващ правосъдие, хванат крадец и върнати животни. Песничките в антрактите са на френски: Savez-vous plantez des choux?! Като таналани… „Таналани?“ Хектор, съседът ми вдясно, който е учител, ми разяснява, че това е името на местната етнос.
– Но аз си мислех, че сме в страната на махафали?
– Не, тя е пò на юг. Тук сме танала. Не сме признати като етнос и ни отъждествяват с махафали, но въпреки това ние сме танала.
– А името означава ли нещо?
– „Народът от гората“! Но не трябва да ни бъркате с таналана, официален етнос, който живее пò на север по източното крайбрежие. Те са били и винаги ще бъдат дървосекачи, „обезлесители“. Ние сме били ловци, но сме станали земеделци.
На сцената, като отражение на нашия разговор, звучи песента за ловеца на Мишел Делпеш: „Il était cinq heures du matin, on avançait dans les marais, couverts de brume, J’avais mon fusil dans les mains, un passereau prenait au loin de l’altitude, Les chiens pressés marchaient devant, dans les roseaux…“.
Зад идиличната и очарователна гледка на дечица, които пеят с пълно гърло песен с привкуса на нашия роден край, откриваме интернационалността на този велик певец и непреходността на неговото творчество както в този затънтен край, така и в селата на Франция. Представлението приключва с друго kabary от директорката на училището за така очаквания момент: даването на наградите. Тук няма състезание по заслуги, всички получават едно и също: учебни материали, малки тетрадки, моливи и да не забравяме – солените бисквити Salto и вафлите Frego!
– Предупреждение за всички деца! Не искам да виждам нито една хартийка нито на земята, нито из храсталаците! Има кошчета за целта. В противен случай ще изгаряте опаковките у вас!
Когато представлението приключи, родителите на учениците отиват да разговарят с учителите, както се случва във всички училища по света. Те с кротък и съчувстващ поглед са готови да изслушат всичко. Учителите подбират думите си предпазливо и с мекота като в изповедалня. Усещат се доброжелателност и внимание и от двете страни.
– Хареса ли ви? Хайде! Ще ви заведа да разгледате!
Разглеждаме добре проветрените класни стаи, оборудвани с красиви дъски и украсени с всевъзможни педагогически плакати, карти и поговорки. Столовата с ажурни стени е идеално изметена. След това се отправяме към ателиетата. Там ни посреща г-жа Ивон, усмихната и енергична: тя преподава шев и кройка. Топовете плат са надлежно подредени в чекмеджета, а големите работни плотове, пригодени за височината на децата, са доказателство за загрижеността за удобството на учениците. Ножиците са номерирани и подредени в кутии заедно с кройките – за униформи, престилки и всичко необходимо за създаването на една училищна среда. В дъното на стаята, с гръб към стената, са подредени четири крачни шевни машини. Едно момиченце вече е заело позиция.
– Не свърши ли вече училището?
– Свърши, но децата толкова много обичат да са тук, че ги оставям да си довършат облеклото. Както знаете, животът тук, в пустошта, е достатъчно монотонен, затова децата обичат да остават в училище, дори и часовете да са свършили!
– Това никога не би се случило във Франция! – промърморва Филае, което предизвиква бурен смях. – При нас, когато бие последният звънец, децата си тръгват, крещейки от радост!
На път към домовете на учителите минаваме покрай една зеленчукова градина. Опасана е от бели стени, както в Кипър или на Санторини, и е добре разпределена, но почти празна.
– Началото на зимата е, събрали сме всичката продукция. Мисля, че са останали само няколко глави лук.
– Как оползотворявате реколтата? Продавате ли я?
– О, не, тя отива за подправяне на ориза в стола и за учителите. Хайде! Каня ви у дома на кафе!
Минаваме покрай малки дръвчета, обградени с кръгове от бели камъчета, и сме толкова впечатлени от положените грижи за всяко растение, че не пропускаме да го отбележим на глас. Ивон ни отговаря:
– Любимата ми буква е о, защото това, което е хубаво, е хармонично и носи обич!
Жилищата на учителите са изградени по един калъп. Представете си бял куб с циментова тераса, оградена с нисък зид, а покривът е на стълбове, за да осигурява сянка и проветрение. Зад завесата на входната врата има една основна стая, а зад стената в дъното – малък санитарен възел. Семпло и аскетично. Бюрото в стаята играе ролята и на маса. Готви се така на терасата, където се намира малката fatapera.
– Знаете ли, по време на пътуването ни видяхме изключително много училища, построени от vazaha, но голяма част от тях бяха затворени… Тук защо е обратното? Каква е разликата?
– Г-жа Рашел нае всички нас. Тук, въпреки отдалечеността на това пусто място, имаме гаранцията, че ще ни бъде платено. Заплатата ни е малко по-висока от тази в града и освен това се възползваме от обезщетенията в натура: ориза, продуктите от първа необходимост. Тук сме като на мисия! Без нас нямаше да има образование в целия регион. Ще видите от тук до Итамполо на юг имаме още пет училища! Предимство е и че тук не можем да изхарчим парите си, затова спестяваме доста.
След тази първа опознавателна обиколка отивам да проверя какво става с каручката ни. Ревело е намерил изсушени листа от царевица и лиани от сладък картоф. Баб, изглежда, ги харесва. Но тежкото му разстройство не минава, както се вижда от оставените от него големи локви, попити от пясъка. Ревело се тревожи.
– Пие много и вероятно е дехидратиран. Мисля, че ще умре…
За щастие, децата нищо не чуха. От заминаването ни досега вече изгубихме Мена, защото и той също не се беше адаптирал към другите региони освен към този, в който беше роден: не се беше научил да плува като малък по Високите плата, където има само поточета за прескачане, и пълноводната река Цирибихина беше фатална за него. Тук неадаптирането към хранителния режим заплашваше нашето второ зебу мерина. И най-вече – беше лоша идея от моя страна да се опитам да го подсиля с царевица, както правят южноафриканските фермери. Решавам да се обадя на Флоран Колни, който ме беше предупредил за такава опасност, за да помоля за съвет. Ивон ми посочва мястото в саваната, където по някаква мистерия сигналът от радиовълните е по-добър. Телефонът звъни и Флоран вдига. Чудо! След като се запозна с положението, съжалявайки, че прогнозата му се е сбъднала, ми дава телефонния номер на Елен, една френска ветеринарна лекарка на работа в Анцирабе за здравен надзор на добитъка в големите млекопреработвателни предприятия. Позвъняване… Тя вдига! Двоен късмет! Повтарям краткото си представяне.
– Да, чух да говорят за вас при минаването ви през Анцирабе! Малко се страхувахме за вас. Радвам се, че прекосяването на червената зона е приключило добре. Но това, което ми казвате за зебуто ви, е доста притеснително – с царевицата сте разрушили чревната му флора. То никога не е яло такова нещо през живота си. Когато искате да дадете царевица с цел да го угоите, това се прави прогресивно с максимум 3 килограма на седмица. А вие ми казвате, че сте им дали 50 килограма за четири дни? Имате късмет, че още са живи! Вместо царевицата може да им давате листата от нея, ако намерите.
– Да, впрочем точно това преживя в момента. Както и лиани от сладки картофи.
– Това е добре, трябва приоритетно да давате всякакви възможни фибри, но за да го спасите, има само едно решение: 1.5 литра сода бикарбонат!
– Моля?!
След като се окопитих от изненадата, отвърнах:
– Благодаря, но как искате да намеря сода за хляб в пущинака?
– Когато в едно магазинче в саваната вече не е останало нищо – нито сапун, нито кибрит, нито сардини, винаги има останала сода бикарбонат! Без нея няма да бухне тестото за mofo gasy!
Еха, това се казва новина! Вече над една година сме в Мадагаскар и едва сега чуваме за това. Ревело тръгна към селото и бързо се върна с едно пакетче сода, която вече приемам за магически прах. Пет минути по-късно лекарството е готово и разтворено в бутилка от Eau Vive. Но как да накараме едно зебу да пие? Трябва да му вдигнем насила главата, двама души да го държат за рогата, един за опашката и съдържанието на бутилката да му се излее в устата. Поглъщането на содата оставяме на Баб, който, със забелени очи и увиснал настрани език, почти не се противи. Чуваме как течността клокочи в гърлото му. Дишането му, изглежда, не се затруднява от това. Всичко минава добре – биберонът е даден. От ноздрите на Баб излиза пяна.
Филае, която се озовава при нас след борбата, се залива от смях:
– Баб прави балончета! Все едно е дъвкал дъвка!
– На мен по-скоро ми прилича на побесняло животно с тази слюнка около устата – добавя Юлис.
– В Мадагаскар нищо не е лесно, всичко е в дефицит, но решението на проблемите никога не е много далеч – заключава философски Ревело. – Трябва само да стискаме палци и да видим дали ще проработи.
Следобеда, по време на почивката, Филае седна глава срещу глава пред своето зебу, заспало като пребито от умора. Тя започна да го гали по бузите, след това му изпя кратка измислена приспивна песничка. Трескавото дишане на животното се успокои и осъзнах до каква степен тези животни могат да проявяват емпатия. Тази гледка ме успокои и самата Филае, сякаш омагьосана от припева, заспа накрая с чело, сгушено в основата на рога на добичето. Вече съм убеден, че содата бикарбонат и обичта на Филае ще го вдигнат на крака.

След ставането преди зазоряване подготвяме каручката, заобиколени от любопитни зяпачи. Юлис отиде да види Менти в мрака с една mofo gasy, намазана с пастет. Той седна върху зебуто, сякаш е жив диван, а то изглеждаше доволно, че отново е с малкия си господар. Менти е и нашият двигател ламборджини, на който разчитаме! Нашият ляв двигател, който вече е десен, все още е извън строя. Повтаряме лечението и „жертваме“ огромни чували с лиани от сладки картофи.
Добрата новина от тази среща с ABC Domino е, че има още пет училища, разположени по 115-те километра, които предстоят, където могат да ни приемат, ако желаем. За тази вечер ни очаква училището в Амбола на 30 километра. Добра примамка. Хайде, на път!
Скоро настигаме самотна жена, придържаща куфара си на главата. Красива е и носи оранжева разкрасителна маска, направена от счукана кора от katrafay. Връща се от Тулеар пеша и се е отправила към малко селце пò на юг. Предлагаме ѝ да сложим куфара в каручката ни, за да я облекчим. След кратко обсъждане с Ревело той се обръща към мен:
– Тя пита дали се плаща!
– Не, разбира се, шегува ли се, или какво?
– Недоверчива е. Страхува се, че ще ѝ го вземете…
– Ама че работа! Как ѝ хрумна!
– Знаеш, че тукашните хора не познават vazaha –сСмее се Ревело. – Остави я да върви с куфара си на главата!
Недоумяващи, продължаваме отново по пътя. Стъпка по стъпка проникваме в един друг свят. Гората от samata става все по-гъста. От една висока дюна, която изкачих с Юлис, я виждаме да се простира до безкрая като трънливо синьо-зелено море, обрамчено в сребристо. Каручката ни изглежда миниатюрна в този необят, а пътят – неотличим. Това ме замисля и ускорява пулса ми. Осъзнаването идва с видяното от собствените ти очи. Тази гледка надминава всичко, което си представях. Дали неволно подценявам заобикалящото ме тук в опит да се успокоя? Всички въпроси, които бях прогонвал покрай динамиката на повторното отпътуване, нахлуват отново в главата ми. В какъв свят се впускаме? Ще излезем ли невредими от тази крайбрежна пустиня? Ще намерим ли вода? Фураж за зебутата? Тези пустинни гори не са ли свърталища на главорези, скривалища на бандити, рай за крадците на зебута? Този пясък, в който каручката затъва въпреки усилията на гумите да го надвият, не е ли потенциален капан в дългосрочен план? Ще се възстанови ли Баб?
За да прогоня мрачните облаци, появили се внезапно в така синьото допреди малко небе на ума ми, пускам дрона. Успокоявам съзнанието си, като намирам отново пътя отвисоко, който се простира отвесен като саблен разрез в тъмен плащ. Като нишката на Ариадна, опъната над тези злокобни перспективи. Каручката напредва бавно и величествено през този монотонен хоризонт. С Юлис трябва да я настигнем, тичайки по пясъка с куфара на дрона в ръката ми. Това е особено изтощително!
В късната утрин от двете страни на пътя се появяват стени от острите като копия листа на сизала, които ограждат нещо, приличащо на земеделски парцели, и оформят нещо като коридор, който ограничава придвижването ни. Става опасно да се върви отстрани на каручката, тъй като заплашителните шипове са на височината на очите. Трябва да бъдем пред или зад нея. Оставам отзад и се опитвам да облекча зебутата, като бутам каручката. Темпото никога не е било толкова бавно: 2.3 километра в час. Трябва да издържим, нямаме избор. Връщане назад няма. Спасението е пред нас. Не трябва да мислим, а да вървим, да бутаме тази мозайка от маркетри, която краси задния ни капак, да бутаме през Мадагаскар с очи, вперени в името ѝ – Fanantenana, „Надежда“. Просто да напредваме. Да дишаме.
Ръмженето на една кола ме измъква от вглъбението ми. Това е Атаназ, който се връща от Амбола, тъй като снощи там се е провело същото празненство за края на учебната година като в Анкилимивони. Тъй като животът му преминава в постоянно пътуване между училищата, той познава пътя като петте пръста на ръката си. Настига ни. Отбиваме встрани.
– Знаех си, че ще ви намеря наоколо! Хайде, смело напред, приятели! Изминахте първите десет километра и остават само двадесет! Ето две студени коли за децата!
Бръмченето скоро се отдалечава, погълнато скоро от пясъка и листака на samata. Възползваме се от една вдлъбнатина, за да направим малка пауза и да се погрижим за Баб. Един голям храст, надвесен над пътя, ни предлага сносна сянка, под която разстиламе рогозката за един кратък урок по четене и импровизирано училище за децата. Паузата е и повод да гризнем няколко бисквитки с кока-колата. След петнадесетина минути храсталакът се разтваря като на магия и от него изскача дребен мускулест мъж, който, ухилен, носи метална чиния. Той сяда пред мен и я слага на пясъка:
– Belhazo! Fanomezana!
Каква приятна изненада!
– Как се казваш?
– Тони.
– Много благодаря, Тони!
– Фермер ли си?
– Да.
– И в момента работиш на нивата си?
– Да, цялото семейство събираме маниоката.
– А голяма ли е нивата?
– Да, достатъчно голяма!
Зад него, показвайки се срамежливо, се приближава цял рояк деца, следвани от баби и дядовци, чичовци, лели. Идват и сядат на пясъка почтително и мълчаливо. Искат да видят какво става. „In vaovao?“ – „Какво става?“ Обичаят повелява да се отговори с „Tsy misy“ – „Нищо ново“, въпреки че бихме се изкушили да отговорим: „Имаме гости, а това е голяма новина!“. Едва за втори път в рамките на повече от една година някой идва спонтанно при нас да ни предложи нещо!
Тази постъпка не е типична тук. Което е още по-невероятно. Още едно събитие за нас – откакто сме в страната, все още не сме яли маниока, основната храна на населението на Юга. Грудката е с формата на морков, бяла. Има пулпата на картоф. В средата има влакно, което трябва да се махне. Решавам да опитам от зеленчука. Вкусът също се доближава до този на картофа. Малко по-сладък е. Хубаво и питателно е, човек наистина може да се засити. Напълно съм удовлетворен. Реакциите ми се наблюдават внимателно от присъстващите, които се кикотят лекичко от задоволство. Аз правя същото и смехът се разнася.
Безкористният жест на този дребен мъж е толкова изпълнен с внимание, че съм искрено трогнат. Научих, че човекът е махафали. Нашият първи махафали. Вместо свиреп воин или страховит крадец на зебута дойде този щедър и добросърдечен мъж. Чудесно предзнаменование! Какъв балсам за свитото ми сърце! Едно бебе започна да плаче и успя да си вкара пясък в очите, докато ги търкаше. Надигнах се да погледна и то започна да плаче още по-силно от уплах. Жената на Тони го взе на ръце, за да го успокои. Детето е със сериозен конюнктивит.
– Andraso kely! Misy fanafody! – казвам аз на майката.
Отивам до каручката да потърся из нашата аптечка.
– Не се страхувай, малчо! Една капка, две капки и ето! Готово!
Капките ми за очи правят чудо. Прогонват злите очи! Прилагам същото лечение на няколко момиченца, също засегнати от конюнктивита. Радвам се, че чрез моята помощ успях да им върна малко от щедростта, която проявиха към нас.

Докато бутам каручката под следобедното слънце, обмислям случилото се. Размяната на помощ. Получилият се баланс, толкова важен за тази култура. В нашата, която идеализира безвъзмездното и отдава повече заслуги на безкористния акт, възможно ли е да съществуват различни подбуди? В Евангелието на Матей се насърчава безвъзмездната щедрост: „А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве“. Но казва също така: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“. А това предполага, че добрите дела, които извършваме, се записват някъде или че съществува някаква форма на иманентна справедливост, която преразпределя сторените благодеяния. Нещо като кармична теория, която един ден ще ни ги върне, позволявайки прераждане, възкресение в по-добър живот или достъп до рая. В края на краищата би имало отплата, така че безвъзмездният акт наистина ли е винаги напълно безкористен?
Тук нещата изглеждат по-простички и ясни. „Сметките“ се разчистват по-бързо. Дарът трябва да бъде последван от ответен дар. Балансът трябва да бъде установен по-бързо, за да се избегнат дългът, срамът и провалът. Човек не разчита на бъдещето или на отвъдното, на прераждането или на иманентната справедливост. Човек живее в настоящето. Дори ако предците бдят за действията му. А вероятно те бдят именно за това. Като съдници. За да бъде всичко равностойно. Както един баща би следил всичко да бъде поравно между децата му. Защото нищо не подхранва по-лошо омразата, войната и конфликтите от ревността (fialonana). Балансът като гаранция за социалния мир. Това прилича на потлача, разгледан от антрополога Марсел Мос в неговия „Опит върху дара“ и продължен от Клод Леви-Строс в „Тъжни тропици“.
Това размишление ме накара да си спомня много кратки случки за неразбирателства или разочарования, преживени по пътя от момента на тръгването ни – свидетелства за неадекватност на взаимните очаквания при среща. В крайна сметка това, което ще търси пътешественикът отвъд пейзажите и новото, е обмяната с другите, но чудатата връзка между обмяната и безвъзмездността често оставя горчив вкус. Например на нас може да ни се струва, че ни възприемат системно като ходещо портмоне, докато всъщност събеседникът просто очаква отплата в замяна на някоя услуга… Какво по-естествено от това? Решението вероятно е да се стремим към нематериалния обмен, за да не пострадат очакванията.
Прекъсвам размишленията, когато две очарователни козлета изскачат изведнъж пред каручката, следвани от дребен паникьосан пастир, който се опитва да ги хване. Ревело успява да реагира бързо и спира каручката на място, иначе щяха да бъдат прегазени. Юлис и Филае са на седмото небе и сграбчват животинките, за да ги погушкат, като малко принудително ги събарят на земята. Соня не остава по-назад:
– Боже мой, какво сладичко козле! Хайде, дай ми го!
– Не, вземи това на Юлис!
Дребничкият пастир, първоначално очарован от предизвиканата радост вместо упреците за това, че ни е спрял, вече изглежда като че ли притеснен. Вероятно мисли, че трябва да ни компенсира заради неприятната ситуация, в която ни е поставил, но и че козлетата му са конфискувани. Тук повече от всякога действието има последствия, които трябва да бъдат уравновесени. В нашата култура най-често извинението е достатъчно, но не навсякъде е така. Успокояваме го бързо, като му връщаме обсипаните с ласки и целувки козлета. Вече бяхме възнаградени с щастие от гледката и досега с тези прелестни животни.

Стигаме до Амбола през нощта, изтощени от 30-те километра път по мекия пясък. Училището е затворено. Упътват ни към къщата за гости на плажа. Един генератор бръмчи в нощта. Привлечени като пеперуди от светлината, която струи от къщата, се изсипваме изневиделица на прага. Марио се нахвърля внезапно върху малко черно куче, което е на управителката на хотела. Ръмжене, лай, необузданост… Трябва да го научим на добри маниери този дивак Марио! Атаназ се чувства неудобно…
– Съжалявам, трябваше предварително да ти спомена, Габриела.
Габриела, която е италианка по произход, остава спокойна. Сигурен съм, че не сме единствените, които се появяват тук по този начин и които изобщо не са предвидени…
– Какво ще кажете за една хубава свежа THB?
– „Кон! Кон ми дайте! Кралство срещу кон!“ Целият този пясък и тези безкрайни samata ни пресушиха гърлата! Е, Атаназ, трябва да ни обясниш това чудо. Кой? Какво? Чие? Къде? Как? И откога?
– Какво чудо?
– Толкова си вглъбена в това, което правиш, че вече не го виждаш! Тези училища! Представяш ли си, че някъде другаде други НПО-та правят същото? Ан-Лор ми каза, че всички други училища били направени по същия модел… Не мисля, че осъзнаваш доколко изключителни са те! Откакто сме тръгнали, никога не сме виждали нещо подобно! Сякаш децата в неравностойно положение в този регион, очевидно изоставен от държавата, бяха станали по-облагодетелствани от другите благодарение на ABC Domino! Кой стои зад всичко това?
Той се усмихна доволно. Пое въздух, обмисли какво ще каже и започна:
– Първо един човек, Ив Коен, след това фирмата му European Homes – парижка компания за строителство на многофамилни жилищни сгради за големите населени места. Той дойде тук един ден на пътешествие с управителния съвет. Влюбиха се в плажа и в този скромен хотел, но забелязаха и бедственото положение на образованието в съседното село. Когато разбраха, че държавата се е оттеглила от тук през 2000 година, те решиха да действат. И то през 2006 година.
– Искаш да кажеш, че шест години не е имало училище тук? – попита Соня изумена.
– Не бих могъл да бъда точен, но да, всички училища в региона бяха затворени, защото учителите не бяха получавали заплати от няколко години.
– И ми казваш, че сега имате шест? С пет повече за девет години? На всеки две години сте построили по едно ново училище? Това е невероятно! В този район! Далеч от всичко?
– Да, точно така. Не можете да си представите какви трудности срещнахме тук, за да построим училищата, и с какви се сблъскваме днес, за да ги поддържаме. В това се състои работата ми на пълен работен ден! Имаме проект за гимназия съвсем наблизо, За да я изградим, трябва да докараме тук всичко – дори дървеният материал не е местен.
– А как стоят финансово нещата?
– Работническият съвет на European Homes инвестира много, както и самите служители. Много от тях даряват до 20% от облагаемия си доход, а 75% от дарението им се приспада. Ръководството на фирмата прави същото. Все пак седалището ѝ е на площад „Вандом“. Тя е преуспяваща!
– Искаш да кажеш, че всичко това е било финансирано благодарение на щедростта на френското законодателство?
– Да! Все едно французите са платили данъците си тук по някакъв начин!
– И не сте получили помощ от Световната банка, от Европа, незнайно още от кого?
Атаназ се усмихна многозначително:
– Не. Предполагам, си наясно, че тези пари най-често се отклоняват от мадагаскарските министерства. Нашите финанси са частни, те пристигат директно в Тулеар, за да възнаградят сто тридесет и петте служители, от които сто двадесет и пет са начални учители или учители в гимназия. Г-жа Рашел, която срещнахте, ги наема! Тя е страхотна! Подобно финансиране изправя пред проблеми публичните учреждения в града, защото взема най-добрите кадри – те са много по-добре платени при нас и имат редица възнаграждения в натура, както и уютни жилища. Само трябва да се съгласят да живеят в пущинака… Освен това имаме подкрепата на фондация Merci на Мари-Франс Коен, която няма никаква семейна връзка с Ив. С нейния съпруг Бернар продали малката си фирма Bonpoint!
– Bonpoint? Bonpoint на улица „Роаял“ и малките набрани сатенени рокли? – каза Соня изумена.
– Да! Както се вижда, богатите също имат сърце! Оттогава заедно с тримата си сина са се посветили напълно дискретно на благотворителни дела.
– Прекрасно! И колко общо деца са записани в училище?
– Близо три хиляди и се очакват скоро още петстотин в нашето бъдещо средно училище в Ефьоци. Дори днес ходих в общината да подпиша договора за наем на терена.
– Карат ли ви да плащате?
– Да, но е незначително на фона на разходите ни. Местната администрация също трябва да се издържа. Очевидно сме технитя първи данъкоплатец.
– Добре ли се разбирате?
– Да. Всичките им деца са при нас! Не би имало смисъл да сме в конфликт с тях. Много харесвам туарегската поговорка: „Да помагаш на другите без тях, е да действаш срещу тях!“. Имаме 100% успеваемост на свидетелствата и 96% на зрелостния изпит. Наистина участваме в обновяването на елитите в региона и вероятно дори в национален мащаб! Вярата ни е, че развитието на общностите тук може да се постигне само чрез образование, а не с пари… Дори и да е нужно още малко от второто! – заключава той със смях, преди да продължи. – Е, това не е всичко! Заел съм се с програмата ви за утре: ще посетите парка Циманампецоце, който е точно до нас! Познайте какво означава името?
– Нямаме представа…
– „Там, където няма делфини!“
Избухваме в смях.
– Доста често реакцията е именно такава!
Филае недоумява:
– Защо точно това смешно име?
– Езерото е солено като вътрешно море, но в него не живее никаква риба, тъй като водите са твърде токсични, защото са алкални и съдържат калциев сулфат. Затова няма делфини…
– Обожавам малгашките перифрази и поезия!
– Познайте какво. Ще отидете с каручка! Но единственото общо между тукашните каручки и вашата е само името и колелата! Да не говорим, че зебутата галопират като коне! Ще ви поразтърси!