Дарът на тъмната падина

Отзиви

„Тази книга ще се превърне в класика на детската литература.“

BookTrust

„Най-хубавата книга, която някога съм чела.“

Мария, 9 години, , Lovereading4kids

„Завладяващо приключение.“  

Kirkus Reviews

Откъси

Пролог

Понякога той все още ги сънува. Събужда се от кошмарите и не може да си поеме дъх, защото в ушите му отново бучат страховете отпреди шейсет години.
Колкото и да е учудващо, никога не са самите горми. Онези чудовищни грамади от желязо и плът с празни червени очи. Всеки би си помислил, че точно те ще го преследват до старините му.
Ала не. В сънищата винаги идват гарваните. Бездушните слуги на гормите.
Най-обикновени птици, променени с магия и превърнати в зловещи крилати създания с остри като нож човки и железни пера.
Вижда ги как летят в тъмното небе – събират се и се вият подобно на дрънчаща и трещяща метална вихрушка, грачат и врещят едновременно със силата на хиляди чукове, удрящи по хиляди наковални.
Те кръжат и се извиват, а когато крилата им се докоснат, от тях хвърчат искри и той ги гледа – отново е само едно малко зайче, вперило поглед нагоре, отправящо молитви да не го забележат, безпомощно насред полето под тях.
Ала те винаги го забелязват.
От гъмжилото към него първо се насочва едно червено око. Един гарван пронизва въздуха с ужасяващ грак на радост и се отделя от своите братя и сестри, плющи с крила към зайчето, привлича вниманието и на останалите, които се обръщат и го виждат, прегладнелите им човки проблясват като остри ножици…
Когато има късмет, се събужда на това място.

Глава 1
Кукувица

Трънковата бърлога все още спеше, когато бардът се измъкна на пръсти от стаята си – сънят с гарваните продължаваше да ехти в главата му и той потреперваше от въображаемото пляскане на железни крила.
В дългата зала се виждаше само приведеният силует на един мързелив заек, захъркал с отпусната на масата глава. Пред него се мъдреше празна кана с медовина, а на земята се беше образувала локвичка от стичащата се от устата му слюнка. Огънят тихо гаснеше и придаваше на мястото оранжевеещо сияние. Бардът запристъпва тихо, загърна се с плаща си и се отправи към ветровития входен тунел.
При портата обичайният огромен и досаден пазач спеше на поста си и ушите му потръпваха в съня му. Бардът си отбеляза наум да докладва за това на предводителя Хюбърт, заобиколи пазача и открехна едната дъбова порта – точно колкото да се измъкне навън.
Зората скоро щеше да пукне и над голите клони на дърветата небето просветляваше. Снегът се беше стопил и бардът забеляза, че тук-таме от студената пръст се подаваха главичките на по-смели нарциси или кокичета, които искаха да поздравят настъпващата пролет. Той пое по пътеката между дърветата към края на Трънковия лес, откъдето се виждаше билото на Бръсначовите хълмове, простиращи се далеч на изток. Долината бе загърната в пелена от мъгла и редицата от възвишения приличаше на огромна змия, извиваща се в море от дим.
Бардът се спря и се загледа напред, вдишвайки с пълни гърди новите аромати на сезона. Не след дълго от клоните навред щяха да изникнат млади зелени листенца и с ярките си цветове щяха да заличат и последните следи от зимата.
Отново е време да потегля, помисли си той. Рядко се задържаше на едно място цели три месеца (защото не беше безопасно), но също така рядко виждаше по-големия си брат.
Подкин. Бардът въздъхна. Би било жалко да го остави. За всеки друг заек в бърлогата той беше просто един дългобрад старец. Боец ветеран, който всяка вечер седеше в един ъгъл на голямата зала, играеше на „Лисича лапа“ с другите възрастни воини и задрямваше. Само ако знаеха…
Някъде зад него изпука клонче и бардът рязко излезе от унеса си. Дочу се топуркането на малки крачета и нещо в храстите прошумоля.
– Най-добре е да се покажеш – извика бардът. – Потаен си като затлъстял язовец, надянал дървени чехли.
Храстите отново прошумоляха и от тях се подаде мъничко зайче с големи клепнали уши и петнистокафява козинка. Беше един от синовете на предводителя – мъникът, който всяка вечер слушаше разказите на барда в захлас, вметваше по нещо интересно и задаваше трудни въпроси. В мислите си бардът го наричаше „разумното зайче“, макар да бе научил, че името му е Ру.
– Извинете, господине – заоправдава се Ру, забил поглед в земята. – Не ви шпионирах, а само…
– … се промъкваше зад мен и наблюдаваше какво правя, така ли? Че това не е ли самото определение за шпиониране!
– Да, господине. Извинете, господине.
Зайчето щеше да заплаче. То стотици пъти беше казвало колко му се иска да стане бард и сега вероятно си мислеше, че е пропиляло шанса си. Бардът го съжали.
– О, пресвети мустачки, аз, така или иначе, не правех нищо, което да си заслужава да бъде шпионирано. Искам обаче да знам как успя да видиш, че излизам в тази ранна утрин. Не трябва ли да си в бърлогата и да спинкаш сладко в леглото?
– Не можех да заспя, господине. В леглото с мен са още шестима братя, които хъркат ужасно, и затова будувам. Бях под една маса в дългата зала, упражнявах се да разказвам истории и ви видях да минавате покрай мен. Зачудих се дали не правите нещо… бардовско. И затова ви проследих. Наистина много искам да стана бард, господине.
– Вече ми каза. Поне милион пъти. И стига с това „господине“. Не съм предводител или рицар. Аз съм само един стар и уморен разказвач на истории.
Бардът подръпна брадата си, чудейки се колко да насърчи малкото зайче. Ако не го биваше в разказването, им предстоеше неприятен разговор. Ами ако го биваше? Всеки бард знаеше, че е негов дълг да обучи младоци с потенциал. И на кого щеше да се падне тази задача? Няма как да се падне на мен, помисли си бардът. Не и сега, не и при това положение…
Бардът забеляза, че Ру все още е вперил очи в него с надежда. Беше пропуснал момента, в който можеше просто да каже „пръждосвай се“ и да приключи с тази работа. Сега трябваше да направи или да каже нещо. За предпочитане нещо насърчително.
Едно малко изпитание тогава. Точно както старият учител на барда беше направил някога с него. Той отиде до един повален ствол и се настани удобно сред мъховете и гъбите. Ру го последва, като не го изпускаше от очи. За миг погледите им се срещнаха, след което бардът кимна.
– Добре тогава, младежо – рече той. – Да видим какво можеш. Разкажи ми някоя история.
– История? Ама тук ли? Сега?
Ушите на Ру затрепериха. Досега не си беше представял, че ще разказва историите си на някого, камо ли на самия бард.
– Сега, сега. – Нещо в очите на барда проблесна. – Опитай с историята за Дванайсетте дара. Тази зима си ме чувал да я разказвам поне пет пъти.
Ру преглътна тежко. Пое си дълбоко дъх. Разрови паметта си и започна:
– Така. Било преди много време. Ама наистина много време. Още когато светът бил млад и спомени нямало.
Ру потърси одобрението на барда с поглед, но на лицето на стария заек не бе изписано нищо. Ру продължи:
– Богинята, значи, призовала предводителите на дванайсетте племена. Била приготвила дар за тях, казала им тя, и затова те се събрали при онези големи камъни, които оформят Лунния кръг, и там пирували и такива работи.
После се явила Богинята с дванайсет вълшебни предмета, по един за всяко племе. Те имали невероятни сили, но и слабости, защото тя искала предводителите да ги ползват мъдро и да не пощръклеят.
Предметите, значи, били различни. Кама за Шубраковата бърлога – тя можела да пререже всичко освен желязо. Сърп за Червената вода – той можел да усеща отрови. Шлем за Пясъчния кладенец – той правел притежателя си непобедим.
Ру примигна няколко пъти срещу барда, докато се чудеше как да завърши. Разказването на истории пред публика далеч не беше толкова лесно, колкото очакваше.
– И край?
– Хм – измърмори бардът. – Хм, хм.
– Зле ли беше…
– Ами…
– Няма да излезе бард от мен, нали? – попита Ру, готов да заплаче.
– Не беше чак толкова зле – излъга бардът. – Сигурен съм, че знаеш купища подробности, които можеше да вмъкнеш. Кажи ми… кои били предводителите на племената. Как се казвали?
Ру застина с отворена уста, докато се опитваше да си спомни.
– Ами Ръдъл Лечителя от Червената вода и Сян Скрития от Тъмната падина. А, да, и Нокин Изгубения от Шубраковата бърлога. Той ми е любимият.
– Разкажи ми тогава за Нокин. С какво бил облечен на пира? Какъв цвят била козината му, какви били очите му? Какво обичал да яде? На кои песни припявал?
Ру погледна барда, все едно си беше изгубил ума.
– Аз откъде да знам? Това се е случило сигурно преди милиарди години. Всички оттогава са измрели.
– Ех – въздъхна бардът. – Не е нужно наистина да знаеш отговорите. Нали за това са историите. Това, което ми разказа, не беше история. Беше само скелет: няколко факта, подредени хронологично, без да им е вдъхнат живот. Бардът трябва да добави плът, козина и уши. Да съживи историята. Накарай Нокин да оживее в ума ти и после го представи на слушателите си. Няма значение, че не е същият като истинския Нокин. Както ти каза, всичко това се е случило преди хиляди години. Кой би могъл да ти каже, че грешиш? Като се поупражняваш още няколко години, ще се получи, сигурен съм.
Доволен, че е отхвърлил Ру по най-мекия начин, без да разбие мечтите му на пух и прах, старият заек понечи да стане от пъна и да се отправи обратно към бърлогата за закуска. Прекъсна го обаче зайчето, което се прокашля, за да прочисти гърлото си:
– Нокин е с бяла козина и небесносини очи. От главата му се спуска буйна грива като на воините от племената, населяващи Ледозем, откъдето е родом той. Облечен е с тъмнозелена туника и панталони, а на шията му блести сребърен медальон. На лявата буза има белег, оставен му от белка, която той след това убил с голи лапи. Яде моркови, репички и алабаш като всички останали, но любимата му храна са черните боровинки, които растат в тундрата. Рядко говори, а когато го прави, думите му се леят с чудат акцент. Всички зайци искат да знаят защо е напуснал племето си в Ледозем, ала той не го разкрива. Нокин първи сред зайците получава дара си от Богинята – медна кама, остра като звездна светлина, откъдето идва и името є – Звездонокът.
Бардът застина със слисан поглед, вперен в малкото зайче. Очите на Ру блестяха, докато говореше, сякаш гледаше в друг свят. След няколко мига дойде на себе си, разтръска глава, за да подреди мислите си, и се огледа, чудейки се какво се беше случило.
Ала бардът знаеше. Това беше унесът на разказвача: това пристъпване с единия крак в незнайното. Значи малкото зайче наистина имаше дарба и бардът трябваше да направи нещо по въпроса.
Сякаш за да го потвърди, отнякъде в Трънковия лес се обади кукувица. Първата кукувица за пролетта и без съмнение знак от Богинята.
Бардът въздъхна и изруга грубо под носа си.
– Какво има? – попита Ру. – Нещо за задници на язовци ли казахте?
– Аз ли? А, не. Нищо подобно – възрази бардът и въздъхна отново. – Хайде да влизаме и да приключваме.
– С какво да приключваме? – озадачи се Ру.
– С какво друго, освен да питаме баща ти дали ще те пусне да станеш чирак на бард.
И така, бардът се отправи към бърлогата, а по петите му подскачаше едно щастливо зайче.

…

За автора

Кийрън Ларуд е един от най-известните автори на фентъзи книги и носител на множество награди.

Кийрън Ларуд е роден в Кения. Когато е на две години, семейството му се премества във Великобритания. Детството му минава на път от един град в друг, докато не се установяват на остров Уайт, приказно място, разположено в Ламанша, на юг от Англия, на 145 км от Лондон. Дните на Кийрън са изпълнени с разходки сред природата, приключения, изследване на скалистите брегове и гмуркане в тюркоазените води. Петнадесет години работи като начален учител и все още се възстановява от този етап в живота си. Сега той е писател на пълен работен ден и пие твърде много кафе.