Едно коледно желание

Едно коледно желание

Беше Бъдни вечер и Теодор се бореше с една картонена кутия. Побеждаваше кутията. Някой много въодушевено беше използвал тиксото. Някой смяташе, че е важно съдържанието на кутията да бъде на сигурно място.

Памучната вата беше стара като коледната украса и миришеше на подправки и изветрял парфюм. Повечето играчки бяха топки за елха и голяма част от тях бяха счупени. Тео се намръщи, когато ги извади.

– Не трябва да се порежеш точно на Коледа – измърмори той. – Това го няма в нито една коледна песен.

На дъното на кутията обаче имаше четири играчки, които бяха различни: дървено люлеещо се конче, червеношийка, оловен войник барабанчик и ангелче. Перата по крилата на ангелчето бяха опадали, барабанът на войника беше ръждясал. Червеношийката имаше плешиво петно, а люлката на кончето беше проядена от дървояди.

Тео окачи играчките на елхата, до лампичките, които не искаха да светнат. Той не беше достатъчно висок, за да стигне до горните клонки, затова се опита да хвърли ангела на върха на коледното дърво. Не успя и го пъхна между клонките, а след това се постара да нареди възможно най-добре счупените играчки.

Тео беше намерил кутията с коледната украса върху бюфета. Родителите му нямаха време да купят нови играчки. Нямаха време да купят коледна пуйка. И двамата бяха на работа. Под елхата имаше само един плик с талони за подаръци.

Тео се опита да сгъне плика в по-празнична форма, но не успя.
– Не стой до късно – бяха казали родителите му. – Ще се върнем довечера.
– Но веднага щом можете, нали? Обещавате ли?
– Обещаваме. – Майка му го погали по бузата с едната си ръка. С другата търсеше телефона в чантата си. – Детегледачката ще ти направи коледни пирожки. Ще бъде хубаво, нали?

Тео направи гримаса. Никой на света не обича коледни пирожки, помисли си той. Но Тео беше учтиво момче, затова отвърна:

– Защо няма да ме гледа госпожа Гудиър?
– Не обясни защо – отговори баща му. – Само каза, че не може да дойде тази вечер. Пък и тя е вече доста възрастна. Съседите казват, че започва да се държи малко странно.
– Аз я харесвам. Всъщност – рече Тео – я обичам.

Понякога госпожа Гудиър си говореше сама, но му даваше шоколадова торта със сирене, която беше изненадващо вкусна, и му пееше, преди да заспи.

Родителите му бяха помолили новата детегледачка да помогне на Тео да украси елхата, но тя беше заспала на масата в кухнята, притиснала нос в телефона си.

Тео преглътна и погледна през прозореца, защото беше по-лесно, отколкото да гледа елхата.
Тогава съзря звезда, която се рееше в небето и блещукаше в червено и зелено.

– Падаща звезда – прошепна Тео. Затвори очи, стисна юмруци, сключи пръстите на краката си и прехапа език. Баща му казваше, че когато си пожелаваш нещо, трябва да го пожелаеш с цялото си сърце и душа. Тео се замисли за сърцето си, което тупкаше развълнувано под пуловера и пижамата му. (В къщата беше студено, защото Тео не можа да достигне бутона на отоплителната система.)

Той си пожела нещо с цялото си сърце и душа. Не искам да бъда сам, помисли си Тео и после го изрече на глас:
– Искам да бъда с някого. Искам да бъда не-сам. – Надяваше се, че падащите звезди не ги е грижа за граматиката.
Той си го пожела толкова силно, че кожата му настръхна и пламна и му се зави свят.
Елхата зад него изшумоля. Тео рязко обърна глава.
Оловният войник барабанчик развързваше връвта, с която беше закачен за клонката, и се спускаше надолу по дръвчето.

Ангелчето се опитваше да полети. Крилата му бяха твърде проскубани, за да го издигнат във въздуха, затова то само ги размахваше. Изглеждаше развълнувано и в същото време раздразнено. Крилата на червеношийката, от друга страна, работеха безупречно, но крачетата й бяха завързани с тел за клонката. Люлеещото се конче се мъчеше да прегризе връвта си, но езикът му пречеше.

– Извинявай, може ли да ме развържеш? – попита дървеното конче.

Тео затвори очи и си помисли, че светът е полудял. Преброи до десет и отново ги отвори. Но светът все още беше там. И играчките също. Войникът барабанчик седеше върху обувката му и пееше маршова песен.

– Знаеш ли, че устата ти е широко отворена? – учтиво каза войникът и протегна оловната си ръка, за да се здрависа с Тео.
– Какво… Какво стана? – изумено попита Тео.
– Събудихме се – отговори ангелчето. – Тук сме, за да ти правим компания.
– Вие… Но аз не знаех, че можете… – рече Тео.
– Може ли да ме свалиш на земята? – попита червеношийката. – Не обичам височините.
– Но аз… Но аз… Но… – смотолеви Тео.
– Извинявай? Момче? Може ли да ме отвинтиш от люлката? – попита кончето. – Бих искал да се поразтъпча. И да раздвижа глезените си. Така си мечтая за това.

В кухнята имаше отвертка. Тео пристъпи тихо, за да не събуди детегледачката.
Развинтването отне известно време, защото кончето се опитваше да изяде косата на Тео, и въпреки че се извини, просто не можеше да се спре.

– Чувствам се изумително – каза кончето, препусна в лек галоп по полицата над камината и скочи върху рамките на снимките. Счупи само няколко.
Тео така се беше ококорил, че го заболяха очите.
– А сега какво ще стане? – попита той.
– Всичко, което поискаш – отговори ангелчето. – Събудихме се, за да направим каквото искаш. И преди сме се събуждали и винаги е ставало така.

Ангелчето замълча и после добави:
– Но невинаги всичко е минавало съвсем гладко.
– Значи… мога да избера какво да правим? Каквото и да е?
– Каквото и да е.

Тео затвори очи и се замисли. Дълго стоя така. Някой до рамото му се прокашля.
– Не искам да прекъсвам мислите ти – каза люлеещото се конче, – но се чудя дали имаш нещо за ядене? Гладен съм.

Тео не знаеше какво ядат люлеещите се кончета.

Предполагаше, че истинските коне ядат бучки захар, моркови и ябълки, затова хукна към кухнята да вземе. Ябълките бяха меки и сбръчкани и нямаше захар на бучки, но морковите бяха пресни и хрупкави. Тео захапа един и побягна обратно към елхата. Когато стигна дотам, се оказа, че люлеещите се кончета ядат и елхови иглички, електрически кабели и завеси. Дървеното конче изяде ябълките – дори онази, която беше заприличала на нечия прабаба, – като мляскаше, оригваше се и доволно въздишаше.

Кончето едва беше преглътнало последната хапка електрически кабел, когато до лакътя на Тео се чу глас:
– Извинявай, момче. Ще можеш ли да ми направиш една мъничка услуга?
Беше червеношийката. Имаше делова човка и лъскави черни очи. Тео си помисли, че ако можеше да си сложи вратовръзка, птичето би го направило. Но когато заговори, аленото на гърдите му стана тъмночервено.
– Изглежда, съм забравил да пея. Сигурен съм, че някога можех. Спомням си го много ясно. Имах голям талант. Но сега съм забравил. А все пак съм червеношийка. – Гласът на птичето потрепери. – Всички истински червеношийки пеят. Можеш ли да ме научиш?
– О… много съжалявам! – отвърна Тео. – Но не знам как да обясня пеенето. Това е нещо, което се случва от само себе си. Като танцуването. Или пръцкането.
– Но трябва да има хора, които знаят – каза червеношийката. Звучеше ядосана, но Тео виждаше, че всъщност не е. Просто беше развълнувана, притеснена и гладна, а тази комбинация често кара хората и птичките да изглеждат сърдити. Всъщност нещата са по-сложни. – Всичко може да се обясни.
– Малко по-нататък по улицата живее една жена на име госпожа Гудиър, която дава уроци по пиано – каза Тео. – Но тя няма да дойде тази вечер. Пък и вече е късно.
– А може ли ние да отидем при нея? – попита червеношийката.
– Не ми е позволено да излизам сам от вкъщи.
– Кой казва?
– Родителите ми.
– Но те не са тук, нали?
– Не – отговори Тео и се втренчи в обувките си.
– Пък и ти няма да си сам – убеждаваше го червеношийката. – Ще бъдеш с нас.