Приключенията на Пити на Антарктида

Отзиви

Прекрасно е, че българските малки читатели ще могат да отгърнат страниците на тази чудесна книга и да се потопят в могъщия, красив и враждебен свят на снежната принцеса Антарктида.

проф. дн Христо Пимпирев,
директор на Българския антарктически институт и ръководител на българските полярни експедиции

За автора

Хавиер Качо е испански учен, полярник и писател. Участва в шест испански антарктически експедиции, а през 2020 г. е част и от 28-ата българска експедиция до ледения континент. В резултат на многогодишните си изследвания написва книгите „Антарктида: озоновата дупка“, „Амундсен – Скот: дуел на Антарктида“, „Шакълтън, несломимият“, „Аз, Фрам“, „Героите на Антарктида“ и други. През 2020 г. един от островите край Антарктида е кръстен Качо като признание за големия принос на Хавиер Качо за популяризирането на Антарктида и за дългогодишната му подкрепа за българската антарктическа програма.

Откъси

Илюстрация: © Борис Стоилов

Предговор

Далече, далече, толкова далече на юг, че стрелката на компаса показва само север, се простира приказна земя. Там властват заедно космически студове, ураганни ветрове и феерия от цветове, родени от играта на слънчевите лъчи с безкрайните снежни простори. Ледени скулптури са изваяни сякаш от ръката на невидима вълшебница. Магия витае над този тайнствен континент, наречен Антарктида. Всеки стъпил на суровите ледено-каменни брегове с мързеливо изтягащи се тюлени и тромаво поклащащи се пингвини, които ловко се гмуркат в студените кристалночисти води, където айсберги като изящни замъци искрят във всички цветове на дъгата, остава завинаги пленен от обгръщащата го неземна красота. Прекрасно е децата ни да се докоснат до тази изтъкана от природата приказка, потъвайки в „Приключенията на Пити на Антарктида“, да усетят магията през погледа на едно куче.
Далечното полярно лято на 1996 г. Две малки къщички, носещи гръмкото име Българска антарктическа база „Св. Климент Охридски“, са се сгушили в дъното на Южния залив на остров Ливингстън. Тишината, нарушавана само от поривите на вятъра, се разкъсва от шум на мотори. По ледника се спускат двете шейни на испанските ни съседи. Шестимата обитатели на тенекиените бараки изскачаме навън да посрещнем скъпите гости. Неслучайно е казано, че добрият съсед е повече от брат. Ние, българите на Антарктида, наистина сме случили на съседи. Испанската полярна база „Хуан Карлос I“ е само на четири километра от българската и имайки безкористната подкрепа на испанците през всичките си полярни години, страната ни днес е уважавана в цял свят полярна нация.
Първият, когото прегърнах тогава, беше Хавиер Качо – командирът на испанската база. Имаше вид на конкистадор и излъчваше благородството на идалго. В малката ни бедна, но спретната къщурка, точно описана от кучето Пити, се завихри непринудена испанско-българска фиеста, а андалузкият херес бързо премахна езиковата бариера. С носталгия и умиление бъбрихме за близките си, останали далече в стара Европа. Дъщерята на Хавиер, Мария, се оказа 12-годишна, връстничка на моята дъщеря Теодора. Спомнихме си за сълзите им на летището и за заръката да им разказваме много и за всичко, което сме видели и преживели на приказния континент. „Водя си дневник и толкова прекрасни и неочаквани приключения се случват всеки ден, че цяла книга мога да напиша“, сподели Хавиер. Разпалено го убеждавах, че не само Теодора и Мария, а и милиони деца по света трябва да я прочетат, защото последният девствен континент на Земята е тяхно настояще и бъдеще.
Приказката, разказана за Антарктида от героя на Хавиер – кучето Пити, ни отвежда в една страна на чудесата, където природата е единствен господар и човекът е най-висшето є творение. Там няма малки и големи, богати и бедни нации, там властват приятелството, взаимопомощта, любовта и хармонията между човек и природа.
Испанските деца имаха възможността да се запознаят с приключенията на Пити. Някои от тях вече са изследователи на ледения континент, запленил ги благодарение на приказките, четени преди заспиване. Прекрасно е, че българските малки читатели също ще могат да отгърнат страниците на тази чудесна книга и да се потопят в могъщия, красив и враждебен свят на снежната принцеса Антарктида.

проф. дн Христо Пимпирев
Директор на Българския антарктически институт и ръководител на българските полярни експедиции

Илюстрация: © Борис Стоилов

1

Невероятното
пътуване

Щом я усетих да се изкачва по стълбите, вече знаех, че има нещо. Още като съвсем малък открих, че мога да чувам много добре, но най-вече да надушвам. Доста преди да чуя или видя един човек, знам кой е той, дали е тъжен, или весел, дали е спокоен, или разтревожен. Най-често познавам, когато става дума за малката ми господарка, и затова, докато се приближаваше, изпитах някакъв страх: нещо не беше наред.
Вече тичах към нея, за да я посрещна, размахвайки силно опашка, когато я чух да ме вика:
– Пити, ела тук!
Беше седнала на леглото и ме дръпна за лапичките, за да ме накара да се кача при нея. Аз много обичам да си играем на леглото, но изражението на лицето є потвърди това, което подозирах: днес нямаше да има игри. Притисна ме толкова силно, че почти ме заболя, но се опитах да не се дърпам, защото явно се случваше нещо много сериозно, никога не я бях виждал толкова тъжна.
Лека-полека тя отпусна прегръдката си и започна да ме гали много бавно.
– Знаеш ли, Пити, татко заминава за Антарктида.
Говореше много бавно, с усилие произнасяше всяка дума.
– Аз не искам да заминава – продължи тя, – но той казва, че няма как, че научната работа изисква жертви, че…
Тя избухна в плач и се зарови в козината на гърба ми. Исках да оближа лицето є, но тя отново ме стисна толкова здраво, че не можех да помръдна. Изведнъж спря да плаче, хвана главата ми и ме погледна в очите:
– Ти трябва да отидеш с татко! Трябва да се грижиш за него! Онова място е много далече и е пълно с опасности. – После с по-мек глас ме попита разтревожена: – Ти искаш да го направиш, нали?
Разбира се, че искам. Но как да є го кажа? Внезапно се хвърлих да ближа лицето є. Тя отново хвана главата ми и ме погледна много сериозно:
– Обещай ми, че ще се грижиш за него и че няма да допуснеш да му се случи нищо лошо.
Обещах с най-енергичния си лай. Не съм много сигурен, че бях съвсем убедителен, но изглежда, на нея є се стори достатъчно, защото ми каза:
– Знаех си, че няма да ме разочароваш. Ела!
Започнахме да си играем, въргаляйки се по леглото. Бях много щастлив да я видя пак весела и скачах като луд от единия край до другия.
– Хайде, Пити, да вървим!
Последвах я радостен, защото помислих, че отиваме да продължим играта на двора. Но докато слизахме по стълбите, започнах да подозирам, че предстои да се случи нещо, понеже малката ми господарка отново стана сериозна и вече не ми обръщаше внимание. Опасенията ми се потвърдиха. Не излязохме навън, а решително се запътихме към хола. Всъщност, ако трябва да сме честни, решителната беше тя, а аз я следвах с известна предпазливост.
В хола родителите є се караха. Нашата поява ги накара да замълчат, но само за миг, защото първите думи на малката ми господарка направо ги изправиха на нокти и най-вече Хайга – баща є.
– Татко, Пити идва с теб!
Гласът є прозвуча доста отчетливо, но те като че ли не я чуха добре, понеже и двамата отвърнаха в един глас:
– Какво?
– Пити заминава с теб за Антарктида.
Изглежда, и сега не разбраха добре, защото майка є се разсмя развеселено, а Хайга ме погледна, сякаш ме вижда за пръв път:
– Кой да замине? Той?
– Да, той – тя не изглеждаше склонна да отстъпи.
– Не говори глупости, дъще.
Както казва малката ми господарка, възрастните винаги отговарят така, когато не знаят какво да кажат.

Илюстрация: © Борис Стоилов

Хайга се обърна към майка є. Стори ми се, че търси подкрепа, но остана доста разочарован, като я чу да казва с по-благ глас:
– Защо не я оставиш да ни обясни?
Хайга погледна недоверчиво и се отпусна на дивана. Днес май доста беше поработил, защото изглеждаше капнал от умора.
– Татко – започна тя, възползвайки се от възможността, – ти винаги си казвал, че Антарктида е много опасна. Пити ще те пази и няма да позволи да ти се случи нищо лошо.
Бях на косъм да излая в знак на съгласие, но реших да не я прекъсвам. Освен това Хайга ме стрелна с недоброжелателен поглед и отвърна снизходително:
– Но, дъще, та той е още пале.
Мен това ме подразни леко, но помислих, че ще е най-добре да не се намесвам.
– Ама нали ти постоянно казваш, че скоро ще порасне и ще стане много голям. Нали така, мамо?
– Сега пък ще я защитаваш, нали?! – избухна Хайга предварително.
– Хайде, хайде – майката пак влезе в ролята на помирител. – Нищо няма да ти стане, ако го вземеш.
– Какво? – Хайга излезе извън себе си от яд. – Избраха ме за ръководител на научна база на Антарктида, а не на училищна екскурзия. Ти можеш ли да си представиш какво ще си помислят всички за мен, ако се появя с кученце?
Това последното се отнасяше за мен и никак не ми хареса нито погледът му, нито начинът, по който го изрече. Нямах намерение да отговарям – най-малкото не знаех как да го направя, но и не беше нужно, защото малката ми господарка се канеше да го направи вместо мен. Опасявах се, че ще бъде рязка.
– Хайде, хайде – отново се обади майката, която явно беше предусетила какво ще се случи, – недей така, нищо не е станало. Освен това винаги можеш да кажеш, че кучето е на дъщеря ти.
Аз се зарадвах – младата ми господарка наистина беше намерила съюзник, но се и уплаших да не стане нещо лошо, защото я видях да се приближава смело към баща си.
Обаче се оказа, че греша. Тя седна на коленете му и с много по-благ глас се опита да го убеди:
– Татко, Пити няма да пречи на никого. Ти все казваш, че си го възпитал много добре. Освен това той е още малък и няма да яде много, а ако се измори, ще можеш да го носиш в раницата си, само че да му оставяш главата навън, за да може да диша.
Последното не ми се стори никак забавно, но майката избухна в звучен смях и дори по устните на Хайга се плъзна усмивка.
– Ще е още една грижа – опита се да възрази той, а в гласа му се долавяше по-скоро съжаление, отколкото весела нотка.
– Но, татко, когато ми го подари, ти ми каза, че е сибирско хъски и че родителите му са кучета, които теглят шейни, а доколкото знам, шейните не се движат по асфалт.
Отново се чу гръмкият смях на майката, а Хайга едва сдържа своя.
– Татко, сигурна съм, че Пити ще се държи чудесно и няма да ти създава никакви проблеми.
Гласът на малката ми господарка утихваше, накрая се превърна в шепот и аз се доближих до тях, за да чувам по-добре.
– Виждаш ли колко много иска да дойде с теб!
Щеше ми се да поясня, тъй като всички погледи бяха съсредоточени върху мен, че не бях дошъл толкова близо заради това, но господарката ми продължи:
– Освен това съм сигурна, че той няма да позволи да ти се случи нищо лошо.
Тук тя се разплака и прегърна силно баща си.
– Добре, дъще, добре.
Тя рязко се надигна и попита, изпълнена с надежда:
– Искаш да кажеш, че ще дойде с теб?
– Добре де, ще видя какво мога да направя – рече тежко той.
Тя го прегърна и го обсипа с целувки. Аз скочих върху тях и започнах да ги ближа с език по лицата, докато Хайга извика:
– Стига вече, Пити!
Въпреки че в гласа му нямаше раздразнение, реших да сляза веднага.
– Виждаш ли как ти се подчинява! Няма да ти създава никакви проблеми. Убедена съм.

* * *

Следващите дни бяха истински образователен курс. Малката ми господарка не спираше да ми обяснява какво е Антарктида и какво представлява научната база. Говореше ми за пингвините и през смях ми разказваше истории за тях, заръчваше ми да се обличам добре, защото е много студено и има много сняг. Аз не знаех какво е сняг и не научих кой знае колко за Антарктида, но се зарадвах, че е студено, защото истината е, че постоянно ми е топло.
Най-накрая дойде денят на заминаването. Казаха ми, че имам късмет, защото ще летя със самолет. Не знаех какво е самолет, не знаех и как да попитам, но честно казано, бях много заинтригуван – трябва да е нещо страхотно, щом ми говорят така за него. Сигурно е като месарница, а аз обожавам месарниците с всички онези филета и наденици, които висят навсякъде. Облизвах се само като си помислех за това. Все пак едва ли отивахме в месарница с тези куфари, които носехме.
Всички се стараеха да се държат нормално, но осъзнавах, че нещо ги гложди отвътре, виждаха ми се все по-тъжни. Започнаха да се прегръщат и разбрах, че моментът е дошъл. Малката ми господарка започна тихичко да плаче. Отидох при нея. Тя се наведе, хвана главата ми и отново ми каза:
– Много да се грижиш за татко, да не го оставяш никъде сам. Обещаваш ли?
Ама че е досадна! Все едно че не го знам. Може да съм малък, но не съм нито глух, нито глупав.
Все пак реших, че е най-добре да не казвам нищо. Горката, беше толкова тъжна…
Облизах силно лицето є и чух гласа на Хайга, който ме викаше.
„Не те оставят и да се сбогуваш“, помислих си аз.
С един скок сложих предните си лапи на раменете на малката ми господарка и приближих главата си до нейната, тя пак ме прегърна силно. Когато отново чу гласа на баща си, се отдръпна:
– Хайде, Пити! Върви с него! Нали помниш какво ти казах.
Сега не беше моментът да се изясняваме, изтичах към Хайга и заедно тръгнахме по някакъв коридор. Когато стигнахме до края, той се обърна и махна за сбогом. Малката ми господарка държеше майка си за ръка и двете също помахаха.
Щеше ми се да излая, но ме бяха предупредили, че не трябва да го правя, и затова само изръмжах лекичко – това не ми го бяха забранили. Хайга ме погали по главата. Забелязах, че има нужда да докосне познато същество, и вдигнах главата си още малко. Вече изпълнявах мисията си.
Една много елегантна дама ни каза:
– Заповядайте, самолетът ви чака.
Чудесно! Най-после щях да се запозная със самолета. Обърнах се и затичах по коридора, който ни показаха. Хайга ме следваше бавно. Изведнъж се сетих за малката си господарка и си помислих, че съм голям егоист. Заради самолета напълно я бях забравил. Излаях веднъж жално. Хайга отново ме погали по главата и ми каза без упрек:
– Тихо, Пити, ще ни изгонят.
Продължихме по коридора и стигнахме до друг, в който ни чакаха млади момичета, облечени еднакво.
„Сигурно така е модерно“, помислих си аз.
В този коридор имаше седалки и беше много тясно, затова се налагаше да се движим в редица. Аз вървях най-отпред, в случай че се появи някоя опасност.
– Спри, Пити, тук е.
Обърнах се и видях Хайга да ми показва една двойна седалка. Отпред и отзад имаше още много такива седалки, които бяха обърнати в същата посока. И тогава разбрах: самолетът е като кино.
Само че защо бяха тези тъжни сбогувания. Може би, защото филмът е страшен?
Киното беше почти пълно и еднакво облечените госпожици постоянно ходеха напред-назад по коридора, като че ли търсеха нещо изгубено между седалките. И аз погледнах, но нищо не видях.
Накрая стигнаха до нашите места:
– Закопчайте си коланите, моля.
Какво странно кино!
Малко по-късно усетих, че това нещо се движи. Хайга се наведе и тогава разбрах, че до мен има нещо като прозорец – малък и кръгъл. Проврях главата си пред неговата и погледнах.

Илюстрация: © Борис Стоилов

Това, което видях, никак не ми хареса. Ние се отделяхме от земята. Започнах да мърдам нервно, но Хайга ме погали по главата.
– Спокойно – каза, – първият полет винаги е малко плашещ.
Само това ми оставаше. Изглежда, щяхме да летим. Знаех, че това е възможно, всички птици летят, но аз нямах криле, а и не виждах някого, който да има. Ето защо всички бяха толкова тъжни и притеснени.
После загасиха светлините и Хайга заспа напълно спокоен, аз обаче се страхувах от най-лошото и реших да остана нащрек. Все още не мога да си обясня как стана, но въпреки огромните усилия, които полагах да държа очите си отворени, накрая заспах. Сънувах кошмари. В единия от тях ме хвърляха от малкото прозорче, в друг някой отмъкваше Хайга, който викаше за помощ, обаче аз бях със закопчан колан и не можех да се помръдна, в трети…
Всъщност предпочитам да не си спомням. За щастие, светнаха лампите и за пръв път в живота си се зарадвах, че ме будят. Хайга погледна през прозореца, аз също. Ето я земята, изглеждаше все по-голяма. Вероятно се приземявахме.
– Уфф! – отдъхнах си с облекчение.
Не ни бяха изхвърлили от прозореца, бяхме си същите, както когато се качихме. Явно нападателите се бяха изплашили от мен. Да, това ще да е било, аз понякога мога да изглеждам като истински звяр. Бях защитил Хайга и всички останали пътници! Те сигурно ми бяха благодарни.
Самолетът спря, всички започнаха да стават и тръгнаха по коридора. Ние ги последвахме.
Странно, никой не ми благодареше. Може би не бяха разбрали, че съм им спасил живота. Както и да е, всичко свърши и не беше толкова страшно, както ми казваха, но… ето ни навън, а къде е снегът? Разбира се, тъй като не знаех какво точно е сняг, сигурно съм го видял и не съм разбрал.
Ами пингвините? Може би бяха госпожиците, облечени в еднакви костюми, макар че на мен не ми се сториха толкова забавни, колкото моята малка господарка ми беше разказвала.
„Хайга можеше да ми подскаже, че това са те“, помислих си ядосано аз.
Важното е, че всичко мина и съвсем скоро отново щях да видя малката си господарка.
Но нея я нямаше. Търсих я навсякъде. Колкото и да душех, не усещах миризмата є. Аз съм в състояние да усетя къде е бил един човек дори когато си е тръгнал преди няколко дни, а тук нямаше и следа, въпреки че беше минала само една нощ. И мястото беше друго. Тази работа със самолета категорично изобщо не ми хареса.
През това време Хайга беше наредил куфарите върху една количка и ме викаше. Когато отидох при него, го заварих да разговаря оживено с друг човек. Като че ли не осъзнаваше какво се беше случило. Чух името си и видях, че ме сочи, но щом другият мъж се опита да ме погали, аз му показах зъбите си и изръмжах насреща му. Хайга беше прекалено доверчив, аз имах мисия да го пазя и хич не ми беше до фамилиарничене с непознати. Другият бързо си дръпна ръката и каза нещо от рода на:
– Малък, но опасен.
Двамата се разсмяха. Аз не можех да разбера какво става и се почувствах малко нелепо, но това беше без значение – вече бях дал да се разбере кой командва.

* * *

Качихме се на една кола. Аз продължавах да се оглеждам, за да се ориентирам. Улиците, къщите, дърветата, растенията и най-вече миризмите бяха различни, много различни. Беше се случило нещо ужасяващо, без Хайга изобщо да си даде сметка. Моята малка господарка ми каза веднъж, че възрастните нищо не разбират. Помислих си, че явно това е тяхна характерна черта. Добре, че съм аз да го пазя, защото иначе…
Колата ни отведе на едно място, където трябваше да си оставим куфарите, и отново излязохме навън. Този път тръгнахме пеша. Хайга и другият мъж не спираха да си говорят и не обръщаха внимание на нищо. А аз, тъкмо обратното, движех се много внимателно и наблюдавах всичко. Трябваше да съм постоянно нащрек.
Изведнъж ги видях. Веднага ги разпознах. Помнех, че винаги са облечени еднакво, и то в черно.
Най-после – пингвините. Приближих се към тях бавно, предпазливо.
Както винаги, Хайга дори не ги беше забелязал и чак когато вече бяхме съвсем близо, аз се спрях и излаях, за да го предупредя. Без да изпускам от очи пингвините, се стараех да запазя възможно най-заплашителен и предизвикателен вид. Другият господин и Хайга също се спряха.
„Сега вече наистина успях да ги впечатля със съобразителността си“, помислих си аз.
Но нещата не стояха така, както аз си ги представях, и когато те най-накрая видяха пингвините, избухнаха в смях. В началото пингвините изглеждаха смутени, после започнаха да ме сочат, да си шушукат нещо и да се смеят, макар и тихо. Малката ми господарка ми беше разказвала, че били забавни, но сега въобще не ми беше до шеги и закачки.
– Гледа ни, сякаш сме някакви странни животни – казаха развеселени на Хайга.
– Не се сърдете, сестро – чух да казва мъжът, който вървеше с Хайга. – Просто в Испания вече не е прието монахините да обличат черно расо.
Продължихме по пътя си. Наистина така и не можах да схвана чувството за хумор на възрастните.

* * *

На следващия ден станахме рано и отново качихме багажа в колата. Докато обикаляхме улиците, си мислех, че другото нещо, което възрастните много обичат, е да ходят натоварени с куфари, пълни с ненужни вещи. На мен това не ми изглежда никак практично. Аз винаги нося със себе си само необходимото и така пътувам много по-удобно. Е, понякога ми липсва топката ми за игра, но пък няма да я нося постоянно в уста. Да не съм луд да правя такива неща.
Колата спря и ние слязохме. Веднага хукнах, за да огледам щателно околността, както повеляваше дългът ми, но внезапно видях нещо, което ме уплаши до смърт. Улицата свършваше в един огромен басейн. Но това не беше обикновен басейн със синя прозрачна вода, в която си играят деца и техните майки и татковци. Този беше гигантски, а водата беше черна на цвят. Изобщо не се учудих, че никой не се къпе.
Хайга ме извика и аз се затичах да му съобщя откритието си, но той ме предупреди:
– Мини внимателно, Пити!
Спрях рязко, защото между мен и него имаше едно тясно мостче. Хайга стоеше на единия край, аз на другия, а отдолу беше черният басейн. Преминах бавно. Нещо ми подсказваше, че цялата тази история няма да ми хареса: миришеше странно.
– Пити, това е кораб, трябва да се движиш внимателно, ако не искаш да паднеш във водата – каза ми той много сериозно.
Някой повика Хайга и аз използвах случая, за да направя една обиколка. Наистина си беше обиколка, защото това нещо, което наричаха кораб, беше обградено отвсякъде с вода. За щастие, някой го беше завързал за улицата с много здрави въжета, които му пречеха да се преобърне и всички да потънем, защото аз бях убеден в едно: нищо тежко не може да се задържи на повърхността на водата, ако не знае да плува. Това го научих един ден, когато заедно с моята малка господарка отидохме на гости на нейни приятели.
Цяла сутрин се къпах и лежах в сянката на една саксия с прекрасно цвете близо до басейна.
Когато всички се прибраха да обядват, реших, че горкото цвете също заслужава да се изкъпе – толкова свеж се чувстваш, след като си поплувал… С много усилия успях да избутам саксията до ръба на басейна. Пот течеше от мен и си помислих, че няма да е лошо и аз да се изкъпя още веднъж.
Накрая стигнахме до водата, още един малък напън и…
Но нещата не се развиха както очаквах. Отначало растението се понесе по повърхността, после сякаш нещо се обърка, явно никой не го беше учил да плува и то започна лека-полека да потъва.
Поне почвата можеше да плува, тя бавно заизлиза от саксията, като се стелеше във всички посоки. Веднага щом видях, че цветето потъва, се хвърлих в басейна, хванах го със зъби и го спасих, докато саксията настоятелно продължаваше да се опитва да потъне.
Страшно є се ядосах – и на почвата също, защото цялата беше излязла от саксията и отказваше да се върне обратно. Не бях много убеден, че цветето хареса къпането, защото после изглеждаше някак странно. След това дойдоха и проблемите… Но по-добре да не си спомням. Поуката, която си извадих от тази случка, беше, че твърдите предмети като саксиите въобще не могат да плуват, така че нещото, наречено кораб, върху което се намирахме, изобщо не ми вдъхваше доверие, защото приличаше на огромна оранжева саксия. Само дето вътре нямаше нито цветя, нито дори малко пръст.
Съвсем скоро усетих началото на трагедията. Няколко мъже махнаха мостчето. Трябваше да намеря
Хайга, щяхме да останем затворени на кораба. Точно в този момент го видях да идва към мен без сянка от притеснение. Както винаги, изобщо не бе разбрал какво се случва. Тъкмо се канех да му кажа, когато нещо накара кръвта във вените ми да замръзне.
Други злосторници отвързваха въжетата, които ни държаха за улицата. С нас щеше да се случи същото като със саксията.
Корабът също предусети опасността и започна да бучи силно:
– Уууу! Ууу! Ууу!
– Ауууу! Аууу! Ауууу! – започнах да вия и аз в същия тон.
– Тихо, Пити, не вдигай толкова шум!
Вперих поглед в Хайга. Наистина той или беше много безстрашен, или беше луд. Щяхме да измрем, а той не ми позволяваше дори да извикам за помощ. Сякаш корабът също го чу и замлъкна. Аз вече се виждах в черната вода. Но не се случи нищо. Изглеждаше невероятно, но това желязно нещо се носеше на повърхността. Тъкмо започнах да се поуспокоявам, когато пак си спомних за цветето. То също си плаваше съвсем кротко в началото, а после… Отново нададох жален вой.
– Мълчи, Пити! И аз никак не обичам корабите, но ще трябва да останем тук два-три дни.
Два-три дни! Той да не е луд! Все някога това огромно грозно нещо щеше да се обърне и… Проснах се отчаяно на пода. Нищо не можеше да се направи.

* * *

Мина известно време, през което като по чудо нищо не се случи. Хайга постоянно държеше един парапет, сигурно за да не се обърне корабът. Реших да му помогна, но точно тогава започна да бие някаква камбана и той ме изкомандва:
– Ела, Пити, да отидем да хапнем нещо.
Беше истинска лудост да спре да крепи парапета и тъкмо се канех да му го кажа, когато долових чудния аромат на храна. Май щеше да е по-добре да замълча и да го последвам към вътрешността на кораба.
Когато излязохме след обяда, отникъде не се виждаше улицата. Докъдето ти стигаше погледът, имаше единствено вода. Хайга отново хвана парапета, а аз легнах на земята, облегнах се на него и се опитах да дремна. След малко се събудих стреснат. Въпреки че с Хайга продължавахме да го крепим, нещото беше започнало да се люлее. Моментът приближаваше, всеки миг щяхме да се прекатурим, всички трябваше да дойдат, за да държат парапета.
– Пити, хайде да се прибираме, май това нещо започва да се движи.
Не можех да повярвам. Вместо да влизаме, трябваше да подпираме по-силно. В противен случай щеше да ни сполети истинска трагедия. Но ние отидохме в една малка стаичка и Хайга се отпусна на леглото. Както си и знаех, започнахме да се люлеем още по-силно.
– Изглежда, ни очаква доста динамично пътуване, Пити.
„Динамично? Направо пагубно!“, помислих си аз.
Клатехме се във всички възможни посоки: напред, назад, наляво, надясно, нагоре и надолу.
Нещата, които бяха върху масата, падаха на пода. Аз не смогвах да хвана всичко. И бездруго бях доста зает да се опитвам да не се пързалям от едната страна на стаята до другата. Знаех си аз, че това ще започне да се върти като топка, като спрем да го крепим.
Цялото тяло ме болеше от ударите, главата ми се маеше и чувствах нещо странно в стомаха си.
Същото ставаше и с Хайга, защото видях, че отиде в банята и повърна целия обяд.
Само това ни липсваше! Някой беше сложил отрова в храната!
На следващия ден всичко продължи постарому. Отново се люлеехме. Въпреки че се бяха опитали да ни убият, Хайга и този ден отиде да обядва, макар и съвсем малко. Аз не сложих нито залък в устата си. Трябваше да съм луд да се доверя пак на тези хора.
Така минаха няколко дни, за които не искам да си спомням. Една сутрин един от мъжете почука на вратата и каза нещо на Хайга.
– Ела, Пити, вече се вижда Антарктида.
Излязохме навън. Няколко души държаха парапета. Най-после бяха осъзнали какво трябва да правят. Трябваше да им се притечем на помощ.
– Пити, ще скачаме – каза Хайга, протегнал ръце към мен.
Нямаше нужда от повече помощ. Достатъчно хора бяха. Всички гледаха в една и съща посока.
Тогава я съзрях в далечината, но се разочаровах.
– Невероятна е, нали, Пити?
Всички бяха на същото мнение, така че предпочетох да не им противореча.
„Хубава работа! – помислих си аз. – Да бием толкова път, за да дойдем на рожден ден.“
Да, вярно, тортата беше гигантска, обаче нямаше нито свещички, нито черешки. Беше сметанова, а пък на мен ми харесват само шоколадовите.

* * *

Няколко часа по-късно се разгоря усилена работа. Всички разтоварваха кашони и ги нареждаха на купчини, които растяха. Всъщност това беше логично. Щом като бяха организирали толкова голям рожден ден с такава внушителна торта, трябваше да донесат и подходящи подаръци. Само че останах малко разочарован – майката на моята малка господарка казва, че за един подарък опаковката е толкова важна, колкото и съдържанието. Нямах представа какво имаше в тези пакети, но нито им бяха сложили разноцветни панделки, нито ги бяха опаковали в лъскава хартия, нито нищо. Май бях дошъл на доста скучно празненство.
После забелязах, че всички обличаха якета и панталони в много ярки цветове (червено, жълто, синьо, искрящозелено…) и на главите си слагаха едни смешни вълнени шапки. Как само се бяха нагласили! Аз искрено им се смеех. Тържеството обещаваше да стане забавно. В края на краищата не всеки ден се случва да има маскен бал.
– Пити, ела! Слизаме на земята.
Останах като вцепенен: „на земята“. „На земята“ ли каза? Това вече ми звучеше по-добре.
Отново се приближихме към парапета, Хайга ме взе на ръце и ме пъхна в анорака си. С много усилия успях да измъкна само главата си.
– Не мърдай, че може да паднем.
Прескочи парапета и предпазливо започна да се спуска към водата, здраво хванал с две ръце една стълба, подобна на тези в басейните. Моята малка господарка казва, че татко є го е страх да се хвърля във водата. Много губи, защото преживяването е страхотно. Аз обаче нямах намерение да изпусна възможността да се топна, така че се изплъзнах и скочих.
– Не, Пити! – извика той.
Не успях да го направя. Паднах върху огромен надуваем пояс с дъно, на който вече имаше много хора. Търкулнах се и накрая застанах в не особено достойна поза. Веднага се разнесе смях. Идеше ми да потъна вдън земя от срам, но скоро разбрах, че не се смеят на мен.
– Това куче е по-смело от теб! – извика един от мъжете.
Казваха го на Хайга, който вече беше при мен. Почувствах се още по-зле заради неловкото положение, което възникна по моя вина. Но всички се смееха развеселени, включително и самият
Хайга. Той ме повика, погали ме по главата и ме сложи между краката си.
Внезапно усетих нещо. Не съм в състояние да го опиша, но изведнъж станах сериозен, бдителен и наострих уши в очакване. Без да си мърдам главата, се оглеждах във всички посоки и чувствах странно изтръпване по цялото тяло. Долавях нещо, което не можех нито да видя, нито да подуша, нито да чуя. Мозъкът ми прищракваше, опитвайки се да открие причината. Всичко сякаш притихна, не чувах гласовете на хората, които бяха покрай мен, нито ги виждах как гребат. Измъкнах се измежду краката на Хайга, спуснах се към предната част и се показах през пояса. Не можех да го видя, но знаех, че е там, пред мен. Продължавах да съм нащрек. Трябваше да открия нещо, което да ми подскаже какво е.
Изведнъж почувствах някакво силно разтърсване. Вече знаех какво е. Беше ми се случвало: докато си играех, захапах кабела на една лампа и… Но сега беше много различно. Не ме болеше, а усещах някаква вътрешна възбуда, която караше цялото ми тяло да трепери. Отворих по-широко очи, поех дълбоко въздух и се опитах да излая, но не можах. То беше пред мен, приближавахме се бавно.
Да, сега вече бях сигурен. Това, което бях помислил за сметана, не беше сметана. Не можех да го изрека, но знаех какво е. Бях сигурен! Знаех, че го е имало още преди да се родя, и сега то беше тук, пред мен. По цялото ми същество се разливаше сладостно вълнение, по-наситено от вълнението, което ме обзема, когато видя малката си господарка. Но в онзи момент не можех да мисля дали е хубаво да обичам нещо повече, отколкото нея. Бях хипнотизиран. Бързо извърнах глава, погледнах Хайга и излаях, за да му кажа, да му подам знак. Той също го гледаше.
– Да, Пити, най-после пристигнахме.
„Най-после! Той е. Най-после да го видя!“, помислих си аз.
Преди лодката да е докоснала камъните на брега, аз бях изскочил и нетърпеливо тичах към него.
Като че ли не бягах сам, а всички кучета от моята порода бягаха с мен. Стигнах го и го усещах под лапите си. Спрях се смирен, исках просто да го почувствам. Обзе ме неописуема радост.
Погледът ми се замъгли и започнах да скачам, да се премятам и да правя кълбета върху него.
– Той е, той е! – казвах с лая си.

Илюстрация: © Борис Стоилов

Бях толкова въодушевен, че почти не осъзнавах какво се случва около мен на брега. Всички ме гледаха как се преобръщам.
– Какво му става на твоето куче? Да не полудя? – питаха Хайга.
Хайга ме гледаше неподвижен и замислен и малко след това им отговори бавно:
– Подари ми го един приятел, финландец, когато беше пале на няколко дни. Родителите му били истински впрегатни кучета, а това е първият път, в който то вижда сняг.
Всички притихнаха, вперили поглед в мен.

* * *

Малко по-късно закипя работа. Идваха още надуваеми лодки с кутии и пакети с подаръци. Гостите се наредиха на опашка в очакване да видят своите, но от толкова много завои по пътя те така се бяха разбъркали, че това изобщо не се оказа лесна задача. Един по един пакетите минаваха от лодката в ръцете на първия от редицата, който, след като за миг го оглеждаше, го предаваше на следващия.
Той повтаряше същите действия и го подаваше на този до него. Ако някой пакет останеше неразпознат от никого, го оставяха върху една купчина на края на опашката.
Не съм сигурен, но май съвсем малко пакети намериха собствениците си. Купчината беше толкова голяма, че решиха да я натоварят на нещо като камион гъсеница.
Вървяхме по следите, които оставяше камионът. Скоро стигнахме до едно селце, състоящо се от няколко малки едноетажни къщички, боядисани в червено. Когато влязохме в тази, която изглеждаше най-голяма, Хайга ми каза:
– Е, това ще е нашият дом за известно време. Харесва ли ти, Пити?
На мен това не ми приличаше на дом. Във всички домове, в които съм бил, а заедно с малката ми господарка съм ходил в много, има деца, някъде и баби и дядовци, и задължително има майки. Аз тук не видях нищо подобно. Сигурно още бяха из другите стаи и не бяха разбрали, че сме пристигнали.
Мъжете поговориха малко, след това Хайга ме извика и аз го последвах.
– Пити, това ще е нашата стая.
Не беше много голяма, но ми хареса. Имаше прозорец. Надигнах се, погледнах през стъклото и отново го видях. Стоях като хипнотизиран. Не разбрах нито кога Хайга е излязъл от стаята, нито колко време съм стоял там. Явно е било доста, защото, когато се върна, той ме попита:
– Още ли гледаш?
Той се приближи и също се загледа. Галеше ме като в унес.
– Колко е красиво, нали? Колко жалко, че не са тук, за да го видят!
Първо го погледнах изненадан, но после разбрах: ставаше дума за малката ми господарка и майка є. Почувствах се ужасно, че аз не се бях сетил за тях… Утеши ме мисълта, че съм малък, а на нас често ни се случват такива неща. Когато се заиграем с малката ми господарка, все ни казват, че не разбираме какво става около нас.
Хайга беше донесъл два големи куфара и вяло подреждаше съдържанието им в гардероба: дрехи, обувки, книги… Внезапно извади нещо и остана загледан в него дълго време. От мястото, където бях, не можех да видя нищо и понеже съм доста любопитен, станах и качих лапите си върху него.
„Вече почти му стигам до кръста. Много съм пораснал“, помислих си аз.
– И ти ли искаш да ги видиш? – попита ме той.
Остави това, което държеше, върху масата. Беше снимка на малката ми господарка и майка є.
Изскимтях.
– Хайде, хайде, не се натъжавай. И те си спомнят за нас.

Илюстрация: © Борис Стоилов