Уки и прокудените

Откъс от книгата Уки и прокудените

Пролог

В Петте царства дори най-самотните места крият тайни.
Има една такава – тъмна и скрита в края на Леденокората гора, в земите, познати като Хълстланд.
В началото Хълстланд бил едно голямо нищо – само равнини, блата, гори и шубраци. Преди много години те били обединени от заек на име Въглен.
Той започнал като предводител, после станал крал, накрая – император.
Събрал заешките племена и родове и им казал, че принадлежат нему. Всички от реката Мерел до Ледената пустош. И за да бъде по-ясен, построил стена по границата на владенията, за да удържа всички вътре (а страховитите зайци от Ледената пустош – вън).
В наше време Въгленовата стена е в руини – от снега се подават само порутени укрепления. До нея е гората.
Ала не зелена, избуяла гъста зеленина като Безпощадната гора. А студено сборище от голи клони, с твърда като желязо земя, с древен лед, полазил по дърветата.
Оттам идва името Леденокора. Сурово и усойно място е тя.
Измежду дърветата току прелита врана. Хилави лисици с бели кожухчета се стрелкат тук-там, под покривалото от мъртви листа надушват земеровки и мишлета и прекъсват сладкия им сън с ужасяващо хрускане.
А тайната…
В края на гората, където дърветата са тънки и рехави, се издига кула.
Дебелите ѝ здрави стени увенчават хълм, в чието подножие са натрупани купчини камъни, които някога може и да са били сгради. Всичко е покрито със сажди. Нагоре се протягат почернелите греди на стари покриви, зеят празни прозорци и врати. Каквото и да е имало там, отдавна се е срутило и изгоряло.
Всичко освен кулата. Който и да я е построил, я е построил добре. Стените са плътни, хоросанът държи. На върха има четири прозореца, по един на всяка страна, и над всеки е изобразено око, което се взира в безжизнената гора и равнините отвъд нея.
Малцина зайци живеят толкова на север, но всички знаят това място. Наричат го Злото око. Гибелната стража. Пагубната порта. Казват, че е входът към отвъдните земи или мястото, от което самата смърт следи света и дири зайци, чието време е изтекло. На такова място не бихте искали да отидете и със сигурност никой не би избрал да живее там. Нищо чудно, че е разрушено и пусто, изоставено да линее и да гние.
Само дето не е така. Не съвсем. Защото точно сега сред ледените сенки на кулата проблясва искра. Разнася се из зеещите прозорци. И бързо се разгаря.
Огън. Някой е запалил огън. Което означава, че кулата не е празна. Който и да я е построил, да е живял в нея и да е наблюдавал света оттам преди много години…
…се е върнал.

Глава 1
Чудата игра на „Лисича лапа“

Ру за първи път видя планини. Досега най-високите неща в малкия му свят бяха Бръсначовите хълмове и когато вървеше по билото им, винаги се чувстваше нищожен. Като мравчица на огромна скала.
Планините обаче… са друго нещо.
Отдалече изглеждат големи и после стават все по-големи. Когато стигна в подножието им, вратлето го болеше да си върти главата. Езикът му беше изсъхнал, защото зайчето зяпаше с отворена уста.
– Затвори си устата, преди нещо да е влетяло в нея – скастри го бардът.
– Ама те са толкова големи! – отвърна Ру.
Издигаха се нагоре и все нагоре: назъбени канари, устремили се към облаците. Ако преди се чувстваше като мравчица, то сега беше още по-невзрачен. Точица, по-малка и от точица: най-малката песъчинка на брега.
От всички тези надвиснали над тях камъни главата му се замая.
– Могат ли да паднат? – попита Ру.
Бардът се засмя.
– Не са помръднали от милиони години. Едва ли ще се размърдат сега. – Бардът посочи с тояжката си. – Там вляво е Арук. Отдясно са Ледените планини. Ще минем през прохода между тях.
Преди няколко седмици бяха поели от Бодловръх. Понеже нямаха специална цел (а и никой не искаше да го убие), бардът го поведе бавничко през равнините на Готланд и покрай гората. Бяха спрели в една-две бърлоги да похапнат в замяна на истории. Небето беше ясно, дните – дълги и слънчеви. Всичко беше спокойно.
И тогава една сутрин бардът внезапно спря на място. Просто стоеше и подръпваше брадата си.
– Знаеш ли какво ми се иска? Малко пиво от Хълстланд.
И така се отправиха към тесния проход между двете планини.
По друмищата с тях се движеха неколцина пътешественици – калайджии, амбулантни търговци, дори семейство ивичести зайци, превили гърбове под препълнените си вързопи. Клатушкаха се и две-три каруци, теглени от гигантски плъхове. Бардът измоли да ги качат в замяна на няколко хапливи стихчета и сега двамата се возеха през прохода – от двете им страни се извисяваха огромни скали на ивици, белязани от времето. Каруцата подскачаше по неравности, през дупки и по разпилени камънаци и когато най-сетне спряха в едно търговско градче, и бардът, и Ру бяха целите в синини.
– Добре дошъл в Хълстланд – рече бардът, щом скокнаха от каруцата.
Ру огледа скупчените каменни и дървени постройки, сгушили се на едната страна в подножието на планината. Не изглеждаше впечатлен.
– Нали казахте, че тук всичко е по-внушително? – намръщи се той. – Къде са градовете и статуите? И какви са онези четвъртити неща по склона?
Бардът въздъхна.
– Всичко наистина е по-внушително, но по-навътре. Това е малко търговско градче в покрайнините на империята. Ако не ме лъже паметта, казва се Камъчково. А онези „четвъртити неща“ са къщите на зайците. Една от тях май беше гостилница…
– Къщи ли? – изуми се Ру. – Искате да кажете, че не живеят в бърлоги като нормални зайци?
– Погледни земята – рече бардът и потупа с тояжката си. – Все гранит и кремък и само тук-там почва и трева. Не можеш да прокопаеш тунел. Освен ако нямаш мускули като канари и търпението на ледник. В тази част на Хълстланд зайците строят къщи. Както са правели и Древните.
Скоро щеше да се смрачи, на хоризонта небето се обагряше в оранжево. С мисълта за пиво и печено цвекло те поеха през градчето.
Едната постройка действително се оказа гостилница, макар по-скоро да беше хамбар, в който също така продаваха пиво и храна. Масите представляваха груби дъски, подпрени на камъни. За столове служеха дървени щайги, а подът беше покрит с лепкава смес от кал, стружки и разлята бира.
– Каква е тази миризма? – попита Ру, като запуши носле с лапа, докато си проправяха път към една празна маса.
– Така мирише в гостилниците – отвърна бардът. – Или поне в гостилниците в такива мизерни градчета. – Двамата си избраха място до огнището, където ароматът на горящо дърво успяваше за малко да надвие вонята. – Ще свикнеш. И би било по-добре да не казваш на родителите си, че съм те водил тук. И да не помниш думите, които се изричат. Всъщност я най-добре затвори очи и си представи, че си другаде. Питиепродавниците не са за малки зайчета.
При тях се дотътри прегърбен стар сервитьор, за да им вземе поръчката. Не след дълго на масата пред барда имаше глинена халба с пиво, а пред Ру – купа със зеленчуков бульон (или по-скоро с вода, над която за кратко са размахали ряпа). Не беше точно изискано готварско изкуство, но след дългото тътрузене с каруцата всичко ставаше.
– Зайците тук друг език ли говорят? – попита Ру между лъжиците бульон.
– Не, говорят на ланик – отговори бардът. – Това било едно от правилата на императора, когато събрал отделните владения на Хълстланд.
– Тогава ще разкажете ли история? За да платите за храната?
Бардът поклати глава, след което извади кесията си от колана. Докато ровичкаше из разните му там монети и дреболии, Ру прочисти гърло.
– Тогава… може би… щом вие няма… може аз да изпълня нещо?
Бардът застина с ръка в кесията и изгледа зайчето изпод вежди.
– Повярвай ми, не би искал първата ти изява да е на това място.
После измъкна няколко медни монети и ги сложи на масата. На всяка монета беше изобразено лицето на много сериозен заек.
– Щом си готов, Ру, ще ти намеря идеалното място – рече бардът, когато видя разочарованото изражение на чирака си. – Няма нужда да се бърза. Когато му дойде времето, когато му дойде мястото, както сам научих в Златистия поток.
Бардът отпи бавно от пивото си, после сбърчи нос. Не се оказа точно насладата, на която се надяваше след дългия път от Готланд.
– Тогава… – продължи Ру, избутвайки настрани купата с вода с дъх на ряпа, – ако нито вие, нито аз няма да им разказваме история – зайчето посочи тримата-четирима пияни зайци, оклюмали по другите маси, – може вие да ми разкажете? Някоя за вас и прочутия ви брат Подкин?
– По-тихо! – скастри го бардът. – Нали знаеш, че това е тайна!
– Съжалявам – свъси вежди Ру. – Но нали казахте, че краят на историята още не е дошъл. Казахте, че сте преживели още приключения. Просто искам да ги чуя! Моля ви!
– А ти каза… всъщност се закле в ушите си, че ще мърмориш за истории за Подкин веднъж на всеки три дни. Имаш ли представа колко време мина от последния път, когато ме попита?
– Три дни? – с надежда изписука зайчето.
– Петнайсет минути, Ру – отвърна бардът. – Попита точно когато каруцата влизаше в градчето. И ме врънкаш, откакто се качихме тази сутрин. В мига, в който Ситика издаде работата, си знаех, че така ще стане.
– Обичам да слушам тези истории! А вие наистина сте били там. Имате ли представа колко невероятно е това?
– Мъничко – завъртя очи бардът. – Сега се умири. Някой идва.
Ру извърна глава и видя заек с наметало и вдигната качулка да си проправя път през масите към тях. Съзря кафява козина, дълга сплетена ивица, осеяна със сиво. Бързи кафяви очи, които се стрелкаха наляво и надясно, макар собственикът им да се опитваше да се движи възможно най-обичайно. Дали бяха в опасност? Нападение от друг убиец? Ру затаи дъх и стисна масата.
– Добра среща – рече непознатата фигура.
Оказа се жена, която придърпа една щайга.
– Добра да е – отвърна бардът с леко кимване.
– Една игра на „Лисича лапа“? – попита непознатата.
Бардът за миг се облещи, а после кимна и рече:
– Имам си свои зарчета.
– Аз също – отвърна непознатата.
И двамата бръкнаха в джобовете си и измъкнаха малки платнени кесийки. Бардът първи изсипа на масата три кокалени зарчета. Непознатата направи същото. Нейните зарчета бяха дървени, ала немирните очи на Ру забелязаха нещо чудато. Цифрите бяха в различни стилове, но символите за лисича лапа съвпадаха. При това не бяха като обичайните лапи: в центъра им имаше малка спирала, каквато Ру не беше виждал никъде другаде.
Еднаквите символи бяха някакъв знак между двамата. Ру забеляза, че се отпуснаха, но пък ушите на барда потреперваха от любопитство.
– Нику? – попита той, протягайки лапа към непознатата. – От Лисичата стража?
– Да – отвърна зайката, стискайки китката му. – Радвам се да те видя, Улф.
– Откъде разбра, че ще идвам?
– Имам очи на прохода. Видели са те да пътуваш с каруца.
– Значи не си дошла да си побъбрим – рече по-тихо бардът и се приведе.
– За съжаление, не – прошепна Нику. – Щях да ти изпратя врабче, но ето те тук. Неведоми са пътищата на Кетер.
Зайката докосна чело с три пръста, бардът направи същото.
– Заради Последната стража ли е? – попита той. – Има ли новини?
– Има – рече Нику. – Не знам подробности, но е вдигната тревога. Нещо става на север.
– На север? В градовете? При стената? – Бардът се пресегна към ръката на Нику. – Не кулата?
– Не знам. Получих врабче от агента ни в Мелт. Това е градец край реката на два дни път оттук. Изпратих вести на всички, с които разполагаме в Хълстланд, но все пак утре сутринта трябва да се отправиш нататък и да видиш какво става. Канех се лично да отида, но щом си тук… Мога да организирам транспорт с търговска кола. Ще трябва да говориш с Гант. Той върти там магазин. Гант вдигна тревогата.
Бардът изпъшка и се отпусна на щайгата, на която седеше. Беше свъсил вежди, зелените му очи горяха. Каквато и да е тази работа, помисли си Ру, явно е сериозна. Зайчето усети как в него се надигат въпроси, но нещо му подсказа да изчака тази Нику да си тръгне.
– Добре – рече бардът. – Ще поемем утре сутрин.
– Ще организирам нещата – каза Нику. – През три къщи надолу по улицата има странноприемница, в която можете да отседнете. И не яжте нищо от това място, освен ако не искате през следващите три дни да акате вода.
Тя си събра зарчетата и си тръгна, като намигна на Ру. Той я изчака да излезе, след което сграбчи барда за наметалото и го заля с въпроси.
– Коя е тази? Какви са странните лапи на зарчетата? Защо има агент? Какво е Последната стража? Кой е Кетер? Какво става? Опасно ли е? Има ли опасност за нас?
– Достатъчно! – извика бардът.
Няколко пияни заека ги изгледаха кръвнишки, от което бардът се почувства неловко.
– Хайде – подкани го той. – Да вървим да намерим къде да спим тази нощ. Тогава ще ти разкажа всичко.

*

Странноприемницата беше много по-добра от гостилницата. Не така уютна като бърлога, но пък имаше каменни стени, сламен покрив и огнище във всяка стая. В тази, която Ру и бардът наеха, имаше два сламеника и прозорче към планините.
Щом влязоха, Ру скочи на леглото, кръстоса крака и зачака бардът да започне да говори.
– Какво стана? Намерихме къде да спим. Нали щяхте да ми разкажете всичко?
Бардът въздъхна и се строполи на втория сламеник.
– Така ли казах? Колко глупаво от моя страна.
– Каква е тази Лисича стража? Тайна ли е? Защо има агенти? Вие агент ли сте?
– Лисичата стража… – въздъхна бардът – е група зайци. Да, член съм. И е тайна. Създадена е преди много време, за да наблюдава нещо. Имаме агенти във всички Пет царства. Носим зарчетата, за да се разпознаваме, да знаем на кого да имаме доверие.
– И този Кетер ли участва? Него ли наблюдавате?
Бардът се засмя.
– Не. Кетер е богът на реда и числата. Всички в Хълстланд го почитат. Всъщност вярват, че той е единственият бог. За тях Богинята и всичко останало са само приказки за диваците.
– Те не вярват в Богинята?
Ру остана със зяпнала уста. Как можеше да е вярно подобно нещо?
– Успокой се – рече бардът. – Различните народи вярват в различни неща. Всичко е наред. Това е естествено. Проблем възниква само ако започнат да обясняват на другите, че са в грешка, и решат да воюват по този повод.
Зайчето замига, докато смели информацията. След което въпросите отново рукнаха.
– Ами Последната стража? Това какво е? Нещо лошо ли? Като гормите?
– Ммм – бардът подръпна брадата си. – Последната стража е лоша. Не е като гормите, но е също толкова зла. Сложно е. Ще се наложи да разкажа доста дълга история…
– История? – Ру кръстоса ръце и се ухили като заек, който току-що е хвърлил три петици на „Лисича лапа“. – Ами утре потегляме на път за два дни. Идеална възможност да я разкажете.
– Вероятно – рече бардът и полегна на сламеника. – Обаче, ако разказвам тази история, ще трябва да е вместо Подкин.
– Така ли? – разочарова се Ру. – Не може ли и двете?
– Опасявам се, че не може – отговори бардът. – Историята е дълга. И важна. Макар че по някакъв начин е свързана и с Подкин. Случва се около година след битката при Врабчовата дупка, докато Подкин е зает да се учи и да пази даровете.
– Вълнуваща ли е? – попита Ру. – Има ли опасности, злодеи и битки?
– Да, да, да и да – отговори бардът.
– А има ли герои? Ще ми харесат ли като Подкин, Паз и Пук?
– Може би не като Пук – каза бардът. – Той е много специален. Но съм сигурен, че ще ти харесат. Нали знаеш, че живеем в свят, пълен с истории. Би било скучно да слушаме само за едни и същи герои.
– Истинска ли е тази история? – попита Ру. – Ще има ли реални герои, които, за моя изненада, ще се появят на края на пътуването ни като Ситика? И като вас?
– Ами… – бардът отново подръпна брадата си. – Признавам си, че нещо подобно се превръща в правило. Но нищо не мога да обещая.
– Добре тогава – отсече Ру. – Искам да науча всичко за Последната стража. Всичко.
Зайчето подчерта последната дума с остър поглед към барда.
– Отлично – отвърна той. – Може пък да не е толкова лошо да научиш за него. Това може да бъде втората история в твоята бърлога на паметта.
– Почакайте… за него ли? За кого?
– За Уки – каза бардът. – Уки Съшития. За Демона сврака. Уки с двете козини.
– Уки? Демонът сврака? Кой е той? Защо се казва така? Той ли е героят? И как може някой да има две козини?
Ала бардът се беше завъртял и завил презглава с наметалото. Всички въпроси на Ру удариха на камък и зайчето нямаше какво друго да направи, освен да чака утрото и началото на нова история.

Глава 2
Прокуденият

Тази нощ Ру спа неспокойно. Край странноприемницата виеше вятър – Ру беше живял в бърлога и този звук му беше непознат. Зайчето непрестанно се будеше, защото вятърът блъскаше стените, тресеше сламения покрив и тропаше по кепенците.
Когато успяваше да се унесе, сънищата му бяха изпълнени със злокобни лисици с огромни жълти очи, които го преследваха през планински проходи, без да откъсват поглед от него. Затова почти с облекчение видя зората през прозореца и побутна барда с краче, за да се събуди.
Двамата си грабнаха по едно прясно изпечено хлебче от кухнята и излязоха от странноприемницата в ясното утро. Въздухът беше свеж и студен. Дъхът на Ру излизаше от устата му на струйки, които се смесваха с парата от горещото хлебче, което той тъпчеше в уста и от което целият се посипа с трохи.
Жителите на Камъчково тъкмо се събуждаха, ала един беше станал отдавна и ги чакаше. Ру видя покритата с наметалото си Нику – пристъпваше от крак на крак и стрелкаше очи наоколо.
– Добро утро – поздрави бардът, когато тя ги приближи.
Ру си спомни какво беше научил за Кетер миналата вечер и докосна чело с три пръста. За негова радост, това накара Нику да се усмихне широко.
– Деветорни благословии и на теб, мъниче – рече тя.
– Намери ли ни кола? – попита бардът.
Ру почти се надяваше да не е. Дупето още го болеше след преминаването през прохода.
– Даже нещо по-добро – отвърна Нику. – Елате.
Тя ги поведе по черния път, извиващ се сред четвъртитите къщи в Камъчково, към чакъления път от Земокрай. Една от къщите край пътя приличаше на нещо като търговски пункт. Разни зайци вече извеждаха плъхове от оборите и ги оседлаваха или ги впрягаха в каруци и коли. Прикрепяха се товари за Готланд или за вътрешността на Хълстланд.
Каруците изглеждаха изключително неудобни, с дебели дървени колела, от които пътник би усетил всяка дупчица на пътя.
– Не тези, мъниче – каза Нику, като видя смръщения Ру. – Ей там зад ъгъла.
Минаха от другата страна на търговския пункт и там, готова за път, чакаше най-странната кола, която Ру беше виждал.
Имаше тънки колела със спици, закрепени за извити метални части, и крехка дървена рамка, на която беше опъната кожа. Не изглеждаше достатъчно здрава да издържи товара от навити на топове платове от Земокрай, камо ли пътници.
Имаше дълги пръти, между които бяха впрегнати две създания. Когато Ру ги видя, замига от изненада. Той ги посочи и погледна барда със смесица от интерес и ужас.
– Джербили – обясни бардът. – Живеят в равнините на север. Малко приличат на гигантски плъхове, но са много по-бързи.
Ру отново ги зяпна. Имаха дълги уши като на заек, черни очи и шаващи нослета като на плъх, огромни скокливи задни крака и широки стъпала, а също и изящни опашки, завършващи с топчица козина. Сякаш няколко животни неумело са били съчетани в чудата смесица. Изведнъж добрите стари плъхове и тромавите каруци не му изглеждаха толкова зле.
– Тези тук за нула време ще ви закарат до Мерт – каза Нику. – Джаксом е един от нас.
Тя посочи някакъв заек, който току-що се беше измъкнал от задната част на колата. Носеше кожени доспехи върху дългата си козина с цвят на пясък, която на главата му беше вързана на кок. Когато се обърна да ги поздрави, Ру забеляза, че лицето и носът му бяха прорязани от белези, а зорките му сиви очи приличаха на късове от планината. Ру забеляза и две дълги ками на колана му и меч на гърба му. Изглеждаше повече като воин, отколкото като търговец.
Бардът се ръкува с него, след което посочи колата.
– Бърза е, нали?
– Най-бързата – отвърна Джаксом. Гласът му беше грубоват, но приятелски. – Ще стигнем в Мелт до утре вечерта.
– Очакваш ли неприятности? – Бардът преднамерено огледа всички оръжия по Джаксом.
– Понякога се мяркат арукски ездачи – отговори Джаксом, като повдигна рамене, сякаш проблемът беше незначителен. – Мога да ги надбягам, не се бойте.
Ру преглътна тежко. Беше чувал истории за свирепите арукски зайци с дълги щръкнали козини и боядисани муцуни. И тези истории изобщо не бяха приятни – в повечето все някой свършваше одран жив.
– Джаксом е наполовина арук – рече Нику и се усмихна. – Няма по-сигурен от него да ви откара и да запазите кожата на гърба си.
– Благодарим – каза ѝ бардът, след което метна торбичката си на колата. – Ще те известя какво сме намерили.
– Безопасен път – пожела им Нику.
Тя вдигна Ру на колата и помогна на барда да се покатери до него, след което се изпари. Ру едва се беше наместил между два топа плат, когато Джаксом скокна на капрата и изплющя с камшика.
– Потегляме! – извика той и джербилите се втурнаха.
Ру никога не се беше движил толкова бързо.
Джербилите тичаха и подскачаха на дългите си задни крака и колата излетя от Камъчково като стрела от лък.
Колелата подскачаха и скърцаха, но поемаха голяма част от неравностите. А и с платовете като допълнително омекотяване пътуването беше почти приятно.
Ру погледна барда – вятърът вееше татуираните му уши и рошеше козината му. Той се озари и двамата с Ру се разсмяха, докато Джаксом плющеше с камшика и викаше:
– Хай! Хай!
Преди още слънцето да се е издигнало на хоризонта, малкото Камъчково се изгуби от поглед.

*

Скоро свикнаха с подскокливия ритъм на джербилите, дори им действаше успокояващо. Пътуваха по път от спечена кал и чакъл, отляво бяха безплодните хълмове в подножието на снежните върхове на Арук, отдясно – широките пусти равнини. Нямаше нищо освен тук-там по някое дърво, бодли и храсти – измъчвани от вятъра и превърнати в неузнаваеми форми.
Не след дълго на зайчето му доскуча.
– Та значи – поде то и подръпна наметалото на барда, – ще ми разкажете ли за него?
– За него ли? – В очите на барда проблесна пламъче. – Кой него?
– Знаете. За онзи Уки. За когото споменахте снощи.
– А, за него ли… Не бях сигурен, че ти се слуша за него. Стори ми се, че искаш още за Подкин.
– Така е – отговори Ру. – Наистина искам за Подкин. Но първо за Уки. И за Последната стража, и защо трябва да се пазите от тях. Моля ви, казахте, че ще ми разкажете. Два дни ще пътуваме с тази кола. Ще умра от скука, ако не ми разкажете.
Бардът се престори, че се чуди, защото знаеше, че така ще си спечели поне малко спокойствие. Най-накрая изсумтя и се настани по-удобно на топовете плат.
– Добре тогава. Но трябва да те предупредя, че не започва като историята на Подкин.
– С гормите, с бягство, битки и подобни неща?
– Такива неща изобщо няма. Опасявам се, че началото е много тъжно. А и Уки не изглежда особено като герой.
– И Подкин не изглеждаше – напомни му Ру.
– Така си е – кимна бардът.
– Ама нали ще има забързано действие? Смели дела, битки и други такива работи?
– О, да, много – потвърди бардът. – Когато историята понапредне. В началото обаче трябва да оставиш нещата да се натрупат. Хубавата история завира бавно – точно като хубавата зеленчукова супа.
– Знам – отвърна Ру. – Аз мога да бъда търпелив. Мнооого търпелив.
Бардът го изгледа така, сякаш дълбоко се съмняваше, след което поклати глава и се усмихна сам на себе си.
– Добре тогава. Покажи ми как слушаш търпеливо и аз ще започна…

*

За разлика от повечето хубави истории, тази започва на гробище.
При това не някое от поддържаните гробища в Земокрай с цветя, пеперуди и пейчици. Не, това е далеч на север. Нагоре току до руините на Въгленовата стена, в замръзналата тундра и сред острите голи дървета на Ледената пустош.
Тамошното племе оградило част от мъртвата гора, построило малко светилище на Зерит – техния бог на бурите и снеговете, и издълбало плитки дупки за мъртвите.
На места се издигат погребални могили от камъни, белязани с резбовани дървени пръти, накичени с мъниста и амулети. Вятърът, който вие из пустошта, ги развява и изпълва безплодната земя с неспирно тракане. Звук като от костите на неспокойните мъртви, положени в студените плитки гробове.
В нощта, в която започва нашата история, една бедна прегладняла мама зайка смело пренебрегнала тъмата на гората и тракането на тревожните мъртви. Била пропълзяла в свещените предели на гробището с пълното съзнание, че ако зайците от племето знаели, никога не биха я пуснали и биха я прогонили с пръчки, камъни и викове „Прокудена!“ и „Вещица!“.
Ала в онази нощ тя трябвало да бъде там, макар това да означавало, че ще използва последните си сили. Северният студ сковавал пръстите и ушите ѝ и тя знаела, че това е последната ѝ нощ, изпълнена с болка, на тази жална земя.
В обятията ѝ, увито в скъсано одеяло, лежало телцето на единственото ѝ дете. Само козина и кости – горкинкото, сутринта било поело последния си дъх.
– Уки – прошепнала тя на телцето и го гушнала, както преди осем години, когато се родило. – Уки.
Тогава била толкова щастлива. По-щастлива от всякога. Малката душица с козинка изпълнила съществуването ѝ по начин, за който тя дори не подозирала, че е възможен. И от мига, в който го видяла, майката знаела, че би направила всичко за него през остатъка от дните си.
Всичко, включително да се промъкне в замръзнало и обитавано от духове гробище, за да го погребе в закътано ъгълче под един мъртъв дъб.
Тя внимателно положила тялото на Уки на земята и започнала да рови с лапи в твърдата земя. В началото с пръсти, после с камък.
– Не става – прошепнала тя. – Не става.
Била прекалено слаба дори да одраска замръзналата почва.
Затова започнала да събира камъни – някои от порутената каменна стена на гробището, други от погребалните могили край нея с надеждата, че духовете на притежателите им няма да се разгневят.
Бавно и мъчително започнала да покрива тялото на сина си.
Докато трупала камъните, се замислила за краткия му живот и колко труден се оказал той. Колко страдания били преживели двамата. Сълзите ѝ капели.
Тя не била от Ледената пустош. Била родена в Готланд в малка бърлога на име Кремъчково. Родителите ѝ били грънчари и когато тя станала горе-долу на възрастта на сина си, те взели решение да поемат към Хълстланд, защото баща ѝ бил чувал, че там има работа за талант като неговия.
– Мийра – бил рекъл той, – това ще бъде нов живот за нас. В империята нещата са по-добре. Имат градове, пътища и стражи с бляскави доспехи. Зайците ще купуват грънците ни, ще си имаме магазинче с бърлога зад него. Ще бъде идеално. Ще видиш.
Ала така и не стигнали. Едва преминали планините, когато групата, с която пътували, била нападната от арукски мародери.
Понесли се копия, брадви и писъци. Мийра някак се отделила от родителите си и се шмугнала под прикритието на едни дървета. До ден днешен не знаела дали родителите ѝ са оцелели. Безброй пъти се молела да е така.
Няколко дни бродила сред безжизнените дървета на Леденокората гора, като се хранела с късчета дървесна кора и оскъдни горски плодчета. Била намерена полумъртва от друга група мародери – този път от едно племе от Ледената пустош, което преминавало Въгленовата стена, за да краде храна и семена.
Отвели я със себе си и я завързали – вероятно се канели да я изядат. Оцеляла само защото един от тях говорел ланик и разбрал, че тя е грънчарка.
В замяна на уменията ѝ – тя изработвала най-хубавите гърнета и купи, които племето било виждало – те я осиновили. Живеела сред тях, научила обичаите им, дори се омъжила за един от воините им.
Няколко години всичко било наред и била доволна.
Тогава се родил Уки.
Тя го забелязала в мига, в който ѝ го подали, за да го нахрани за първи път. Толкова необикновено бебе: сякаш през средата му била начертана линия. Едната му половина имала черна като лунната сянка козина и леденосиньо око. Другата била снежнобяла като баща му, но с тъмнокафяво око като прясно изпечена глина.
Мийра примигнала слисано към съпруга си – точно щяла да се възхити колко специално е бебето им, – когато го видяла за първи път. Поглед, изпълнен с ужас и отвращение.
За нея това дете с две половини било благословия. Спомнила си, че в родната ѝ бърлога се появило такова и жрицата на племето ѝ го нарекла „свято“. Сливане на две мъничета в утробата, създаване на нещо ново.
Ала за зайците от Ледената пустош с тяхната чисто бяла козина той бил чудовище. Нещо различно, нещо сбъркано. Нещо, от което да се страхуват.
Племената от Ледената пустош са жестоки. Тяхната храна, топлината и подслонът им са безценни и не са за слабите и болните. Всички, които не отговарят на калъпа, биват изнасяни на студа в тундрата. Оставят ги там Зерит да вземе душите им и лисици да оглозгат костите им.
Така искали да постъпят и с Уки: да го оставят на снега да замръзне. Тя отказала и умолявала съпруга си, който – макар да споделял вярата на племето си – я обичал дълбоко. Позволили на Уки да остане, макар това да затруднило живота на родителите му. Особено на Мийра.
Отнело доста време, но тя се научила да понася злите погледи и езици. Търпяла ги заради детето си, което – въпреки двете си различни по цвят половини – растяло силно и здраво.
И било възможно още да са там, ако съпругът ѝ не починал.
Преди четири години той тръгнал с група мародери и не се върнал. Опитали да откраднат храна от едно племе в Кървавите равнини и били заловени. Онези зайци са свирепи, почти колкото аруките. Само един воин се върнал жив.
Без закрилата на съпруга ѝ само след няколко дни били изхвърлени от колибата. Ако не били грънчарските ѝ умения, щели да бъдат изгонени от селото. Разрешили им да се преместят в една порутена, изложена на теченията съборетина в покрайнините. Мийра продължила да изработва грънци, които продавала за мизерна храна. Племето я търпяло, щом синът ѝ демон стоял настрана – никой да не го вижда, нито да го чува.
Уки продължил да расте, макар храната да не стигала. Мийра винаги го увивала в наметало и качулка и излизала от съборетината, когато била сигурна, че наоколо няма други зайци. Привечер и призори обикаляли гората – търсели нещо за ядене и копаели глина – като два призрака, които си правели компания.
Тя често се замисляла дали да не заминат – да преминат Стената, някак да оцелеят в студа и да избегнат зайците от равнините и аруките. Можели дори да прекосят планините и да се доберат до родната ѝ бърлога.
Обаче рисковете били твърде големи, така си казвала тя. А и оцелявали. Вярно, не им било лесно, но поне били живи.
– Глупаво, глупаво – шептяла си тя, докато трупала камъни върху сина си. – Глупаво, глупаво.
Тогава не можела да знае какво ще се случи.

*

Уки растял и започнал да забелязва, че е различен. Мийра никога не говорела за това, нито пък казвала нещо, когато той се чудел на глас защо едната му лапа е черна, а другата – бяла. Ала Уки виждал, че козината му е различна от нейната тъмнокафява и че очите му – които съзирал в някоя локва или рекичка – не са същите.
Образът на двете половини се запечатал в ума му и той свикнал да мисли за себе си по този начин: две части от едно нещо.
Весел Уки – тъжен Уки.
Сърдечен Уки – себичен Уки.
Смел Уки – уплашен Уки.
Дори разделял гласа в главата си, онзи глас, който всички чуваме да бърбори нейде в ума ни – нормалната част за ежедневни мисли и една по-тъмна за всичките му опасения и страхове. Този глас се появявал всеки път, щом трябвало да вземе решение, или когато нещо щяло да се промени, заради което изпитвал съмнения в самия себе си и дори изпадал в паника. През повечето време се опитвал да не му обръща внимание или да му докаже, че греши.
Трябва да споменем и тормоза.
Възрастните от селото странели от самотната им съборетина с нейния продънен покрив и пробити стени. Децата обаче са по-любопитни, особено ако са им казали да не се доближават до нещо.
От време на време някои от тях си поставяли задачи кой ще се осмели да намери демона. Стояли пред съборетината на безопасно разстояние и чакали да го зърнат. Когато Уки поглеждал през някоя пролука на вратата или когато го хванели да носи вода от близкия поток, те се разбягвали с престорени ужасени писъци.
Ала не всички бягали. Някои били по-зли и крещели грозни неща – „сбъркан“, „две козини“, „сврака“ и „демон“. И много пъти освен обидите хвърляли и камъни.
На Уки не му отнело дълго време да схване, че всички деца в селото го мразят, и то заради козината му.
– Иска ми се да не изглеждам така – често казвал на майка си нощем, когато се гушели пред малкото огнище.
– Не бива да говориш така, Уки. Богинята те е създала такъв. Не можеш да избереш как изглеждаш. Но можеш да избереш какво да е сърцето ти, какви да бъдат мислите ти. Ти имаш добро сърце, Уки, и мислите ти са топли. Не позволявай на онези деца да го променят само защото не те разбират.
Тя се молела думите ѝ да стигнат до него или зайците от племето да се променят и да го приемат. Но дълбоко в душата си била сигурна, че те няма да го направят. Затова започнала да крои планове да отведе Уки на юг, където зайците не са толкова жестоки и суеверни. Тя знаела, че той се нуждае от приятели, с които да играе и които да му покажат какво означава добрина.
Само дето животът не обръща особено внимание на плановете: моментът все не бил подходящ – или ѝ трябвали още провизии, или се налагало да изработи още грънци… винаги се намирала причина да отлага.
Докато не станало твърде късно.
Случило се само преди няколко седмици през последните дни на зимата, когато времето започнало да се променя. Били оцелели през най-тежкия сезон, макар двамата да станали само козина и кости. Сега имала поръчка за съдове и се надявала да им осигури храна. Може би достатъчно, за да понатрупат за сила за пътуване. След това, казвала си тя, потегляме. Ще напуснем Ледената пустош, ще прекосим планините и ще се върнем в Готланд.
Уки не искал да ѝ се пречка и отивал при потока.
Обичал да ходи там – било тихо и спокойно. Любимото му занимание било да оформя бентове и мостове през водата и после да минава по тях. Цяла зима не можел да го прави, но сега снеговете се топели и потокът отново течал.
С лескови клонки и плоски камъни той препречвал водата и наблюдавал как тя се събира зад преградата. Првръщала се във вир и се издигала все по-високо, докато най-сетне не преливала и не потичала като водопадче. Тогава настъпвал неговият миг: имал само няколко секунди, в които да притича отгоре, преди да е станало твърде късно.
И когато успявал да скочи на безопасно място, бентът се пропуквал с мощно „прас“. Доволен изблик сякаш след дълго сдържан дъх.
После Уки започвал отначало и строял все по-големи бентове.
Онзи ден бил насред третия си опит. Зад преградата се бил образувал доста голям вир, от който изтичала тънка струйка. За миг си помислил, че бентът изобщо няма да се скъса, че вирът ще расте и ще стане цяло езеро… Уки прекосил укреплението веднъж, протегнал ръце встрани за равновесие и тъкмо щял да поеме обратно, когато клонките изпукали и водата потекла надолу, понесла товара си от вейки и сухи листа.
Уки се канел да извика победоносно, когато от другата страна на потока се разнесъл смях. Той вдигнал поглед и видял момиче от селото със снежнобяла козина и сини очи като всички останали зайци.
Внезапно Уки бил залят от паника, почти като от потока преди миг. Стегнал се и се приготвил да посрещне обидите или хвърлените камъни, както стотици пъти преди.
Момичето обаче заподскачало из потока и отишло при него. Уки примигнал с големите си очи с различни цветове. Такова нещо никога не се било случвало.
– Това беше невероятно! – възкликнало момичето. – Ще го направиш ли пак? Може ли да ти помагам?
Друго дете? С което да си играе? В началото Уки запреливал от щастие… докато не заговорил тъмният му глас.
Недей, казал му той. Това е някакъв нов номер. Нов начин да те наранят.
При тази мисъл Уки застинал, но в крайна сметка потребността от някаква компания взела превес. Той кимнал на момичето, защото всъщност не знаел как да говори с други освен с майка си, и двамата се заловили за работа.
Събирали клонки и камъчета и ги трупали на купчини и постепенно момичето се разбърборило. Тя се казвала Нуа и баща ѝ бил ловец. Била чувала за Уки и дори го била виждала веднъж-дваж. Знаела, че другите деца се страхуват от него, но не и тя – не вярвала в глупости като демони и чудовища. Била сигурна, че той е добър.
Уки не можел да повярва на ушите си. В началото само кимал, но постепенно събрал смелост и започнал да сумти за „да“ и „не“, а най-сетне се престрашил и започнал да отговаря на почти безкрайните ѝ бележки и въпроси.
Към края на следобеда били изградили приличен бент и извървели първите стъпки на приятелството. Тогава Уки си помислил, че това е най-хубавият следобед в живота му.
Дори щял да ѝ покаже номера с равновесието: да я научи как да усети дървото с пръстите на краката си и да пристъпи възможно най-бързо, като все пак задържа дъх, в случай че цопне във водата…
И тогава се появили побойниците.
Има ги във всяка бърлога и във всяко селце: едно или повече деца, които по причини, известни само на тях, никога не са доволни, освен ако не вгорчават живота на останалите.
В селото на Уки имало две такива ужасии – едно момче и по-голямата му сестра.
И двамата били зли като прегладнели змии: той с юмруците си, тя с езика си. При това по някакъв начин били замесени във всички нападения над Уки през годините.
Днешният ден нямало да е по-различен.
Двамата стояли от другата страна на потока и злобно наблюдавали играта на Уки и Нуа. Гледали дълго време, докато най-накрая не можели да понасят щастието на разцъфващото приятелство. Уки тъкмо се канел да стъпи на бента, когато момичето извикало:
– Ей, Нуа! Не знаеш ли, че не бива до доближаваш прокудения? Той е демон!
– Ще ви обадим – рекло момчето. – Баща ти ще те пребие.
Уки и Нуа изскочили от потока. Очите на Уки проблясвали и той понечил да дръпне Нуа зад себе си – да я скрие от опасността, – но за негова изненада тя пристъпила пред него със също такава свирепост, ако ли не и с по-голяма.
– Обаждайте, колкото щете – отвърнала Нуа, стиснала юмруци. – Баща ми няма да има нищо против. Защото ще му кажа колко добър е Уки. Много по-добър от вас двамата.
– Нашата майка казва, че той е зъл дух – продължило момичето. – Когато се е родил, е трябвало да го оставят на Зерит.
– Майка ви само клюкари и лъже! – извикала Нуа. – Всички в селото знаят!
Това вбесило побойниците. Момчето се навело, взело голям плосък камък и преди Уки да успее да изкрещи за предупреждение, го запратило към тях с всичка сила. Камъкът се плъзнал по повърхността на потока, отскочил веднъж, после втори път, преди да удари целта.
Корема на Нуа.
Тя паднала в потока с писъци и двамата побойници побягнали. Уки направил всичко възможно да помогне на новата си приятелка – измъкнал я на брега, заговорил ѝ нежно, но тя била много разстроена и закуцукала към селото и към родителите си.
Някаква топка се загнездила в стомаха на Уки. Когато се върнал в съборетината и разказал на Мийра, и в нейния стомах се загнездила топка.
Побойниците са винаги не само злобни, но и страхливи. Онези двамата нямало да поемат вината за случилото се. Не и при положение че си имали идеалната изкупителна жертва – Уки. Дори Нуа да се опитала да каже истината, това нямало да помогне. Не и когато селяните искали историята на побойниците да е вярна.
През всичките години били чакали нещо подобно. Причина, поради която страхът и омразата им към Уки да изглеждат основателни. Този съшит демон, щели да казват. Видяхте ли какво е направил на горката Нуа? Хвърлил по нея камък, докато тя се разхождала край потока. Едва не я е удавил! Винаги сме знаели, че е лош, и това го доказва!
Още не бил паднал мрак, когато пред съборетината им нещата се раздвижили. Надигнали се гневни гласове, селяните се събирали, за да направят нещо по въпроса с Уки.
Мийра сграбчила едно одеяло и започнала да трупа всичката храна и дрехи, които имали, когато чула, че някой ритнал пещта ѝ, а подредените прясно изпечени глинени съдове изпопадали и се изпотрошили.
Мийра се надявала, че ще ги оставят да си тръгнат, но селяните се били приготвили за друго. Тя надникнала през дупка в стената и видяла двете деца, които тормозели Уки, сгушили се в обятията на загрижената си майка, докато тайничко се подсмихвали доволно на предизвикания от лъжите им хаос. Вече и други зайци били взели камъни и започнали да се запасяват с парчета от отломки в готовност да ги запокитят.
Мийра се разярила, ала какво можела да стори? До нея Уки хлипал и се извинявал за неприятностите, които е причинил. Горкичкият невинен Уки, чието единствено престъпление било, че е различен.
Не след дълго камъните полетели.
Ако постройката била по-здрава, камъните можело и да отскочат, ала те пробили окаяния торфен покрив, сякаш изобщо го нямало.
Изпочупили съдовете и чиниите край огнището, строшили столчетата и масичката. Един улучил Мийра по рамото и очите ѝ се насълзили. Друг разрязал дълбоко прасеца на Уки и той изпищял.
Мийра знаела, че ще умрат, ако останат в съборетината. Единствената им надежда била, че постройката се разпадала. Мийра гушнала Уки, втурнала се към задната стена и я натиснала, за да направи дупка.
Градежът, направен само с мъх и паяжини, се разпаднал и двамата се измъкнали навън. Селяните били прекалено заети да мятат камъни и не ги забелязали. Затова двамата успели – къде с бяг, къде с влачене – да прекосят потока и да навлязат в гората.
Мийра отдавна била взела решение да се махнат, но необходимата подготовка не била направена. Макар снеговете да се топели, все още било зима. Толкова на север нощите били смъртоносни. Дните – без подходяща храна и подслон – кажи-речи също.
Вероятно щяло да е по-добре да не били бягали, а да били оставили камъните да свършат своята работа.

*

В крайна сметка не стигнали толкова далеч, колкото се надявала Мийра.
Минали през гробището на племето (където сега била коленичила тя) през пролука в порутената Стена и малко в Леденокората гора. Били се отправили към Недер – търговско градче на края на гората, но все още били сред дърветата, когато треската нападнала Уки.
Куцукали два дни – тя с раненото рамо, той – с дълбоката рана на крака. Почивали възможно най-малко, защото се страхували, че селяните може да са по петите им. Вероятно Мийра трябвало да отдели повече време да промие раната на Уки или да използва чисти парчета плат за бинтоване, но тя можела да мисли само за бягството.
Когато най-сетне спрели, Мийра забелязала, че Уки се поти и че челото му гори. Раната на крака му била обрамчена със зачервена кожа, от която капела лепкава жълтеникава течност.
Инфекция.
Мийра познавала признаците, но не и как да ги лекува (била грънчарка, а не церителка). Трескаво почистила раната и я превързала с нови парчета плат, откъснати от наметалото ѝ, ала нямала представа кои растения могат да помогнат. Та тя почти не знаела кои горски плодчета и листа ставали за ядене.
Двамата окаяници стигнали до една полянка и си направили лагер, доколкото можели, но явно Зерит бил хвърлил око на душите им. Онази нощ зимата решила да им остави прощален дар. Мраз и градушка, мъгла и вятър, които с дни не намалели. Наблизо нямало нито храна, нито помощ, нито лечители.
Почти загинали от глад, двамата бързо гаснели – Мийра от недохранване, Уки от инфекцията в кръвта. Дълбоко в себе си тя вярвала, че някой ще се появи – благ непознат, странстващ дървар – и ще предложи помощ и храна, както става в приказките. Но не станало така. Онази сутрин Уки потреперил в съня си, поел дъх за последен път… и умрял.

*

Каменната могила била завършена. Мършавото тяло на Уки било покрито – просто купчина камъни като останалите в гробището.
Сега било времето да заплаче, помислила си Мийра. Да разкъса дрехите си, да дърпа ушите си, да вие към небето. Ала тя се чувствала пуста и премръзнала като празна черупка. А и била много уморена.
Мийра огледала корените на мъртвия дъб, плъзнали около него и покрай гроба на Уки. Сторили ѝ се като подходящо място да полегне и да поспи. За последен път: сън, който да трае вечно.
С последни сили тя целунала най-горния камък на могилата на Уки, после се свила сред корените и камънака, мъртвите треви и ледената земя и затворила очи.
Щяла да ги отвори отново, когато стигне Отвъдните земи.