От носителя на наградата Blue Peter Кийрън Ларуд – третата книга за епичната битка на Подкин срещу гормите, „Зверовете от Безпощадната гора“, вече е тук.
„Бардът вдигна поглед към трите фигури, които ги бяха наобиколили. Носеха черни наметала и дълги роби. Под качулките слънчевите лъчи играеха по шлифовани кости, осеяни със спирали и руни. От дупките в маските към него се бяха насочили три чифта очи: студени, спокойни, безчувствени.
– Да – каза бардът. – Това са танцуващи с кости. Ала недей да се вълнуваш толкова. Дошли са, за да ме убият…“
Вместо това бардът е отведен в храма на танцуващите с кости заедно с чирака си Ру, където ще трябва да разкаже историята, която му е донесла толкова много неприятности.
В продължението на удивителната сага за Подкин Едноухия смелият заек, Паз и Пук са готови за битка, за да защитят дома си и да обединят клановете, но за да го направят, ще имат нужда от силата на вълшебния лък Душестрел. Това е единственото оръжие, което може да спаси всички. Докато смелите зайци прекосяват мрачните горски дебри обаче, разбират, че са били предадени…
Зверовете от безпощадната гора
19.99лв.
Носител на наградата Blue Peter
Автор: © Кийрън Ларуд
Илюстрации: © Дейвид Уайът
Превод от английски: © Деница Янкова
Редактор: Елена Можолич
Коректор: Стоянка Душева
Код на продукта: Т-30
Размери: 140×210
Националност: Английска
Издание: Първо
Брой страници: 344
ISBN: 978-619-250-083-2
Тегло | 0.350 кг |
---|---|
Размери | 21 × 14 × 4 см |
За автора
Кийрън Ларуд обиква историите и разказването им още когато на шест години прочита „Хобит“ от Дж. Р. Р. Толкин. Завършва английска литература в Университета в Саутхамптън и в продължение на петнайсет години работи като учител в детска градина. Днес той е писател на пълен работен ден и пие твърде много кафе.
За илюстратора
Дейвид Уайът живее в Девън. Илюстрирал е много романи и получава отлични отзиви за идеите си и за героите, които изобразява. Работил е по произведения на редица популярни автори на фентъзи като Дж. Р. Р. Толкин, Тери Пратчет, Филип Пулман и Даян Уейн Джоунс.
Откъс от книгата
Пролог
Разказват, че някога, в началото на дните, богините Естра и Никса дошли в Ланика и прогонили под земята поглъщащия светове Гормалек. След това се заели да изпълнят всичко с живот (и смърт, защото такава била работата на Никса): растения, дървета, насекоми, риби и разбира се, зайци.
Избрали зайците да стоят начело на света, да ходят и да говорят, както Древните някога преди тях. Дали им огън и подслон и дванайсет вълшебни дара, които да ги пазят и закрилят.
Ала нещо липсвало.
Естра осъзнала, че животът – истинският живот, е нищо без силата да се мисли за него. Да се мисли, говори и пее и тези идеи да се предават на следващите поколения (след като Никса си е свършила работата), а те на свой ред да ги използват, развиват и множат.
Животът, мислела си Естра, е една дълга история. И така, богинята се нуждаела от някого, който да я разкаже.
Затова призовала Клариън да се присъедини към тях и той станал бог на песните и приказките. Избрал свои бардове сред зайците и им дал благословията си: способността да влизат в света на идеите и творчеството, когато си поискат; да възприемат всичко по различен начин и да го предават чрез думи, мелодии и образи.
Така Петте царства се изпълнили с песни, истории, пиеси, стихове и картини и благодарение на тях станали по-приятно и щастливо място.
А такова нещо си заслужавало да се отпразнува. Така решили бардовете (които се славят със своите празненства) и избрали всяка година да се събират в една долина насред Бръсначовите хълмове – там, където Земокрай опирал в Орестад и пръстенът от обсидианови мегалити, познат като Черния кръг, блестял на пролетното слънце.
Там те можели да пеят, да танцуват, да си татуират ушите и – най-важното – да споделят и да разпространяват своите песни и истории заедно с други бардове от всичките Пет царства на Ланика.
Фестивалът на Клариън – град от шатри, изпълнен с шумове и цветове, където се провеждала надпреварата за избраник на Върховния бард. Същински вихър от песни, представления и медовина, в който се срещаш със стари приятели и намираш нови. Едно щастливо и щуро място, отдало се на радост и веселие.
С изключение обаче на точно този фестивал.
Защото, когато се събудиха на сутринта, бардовете научиха, че обичният им Върховен бард е починал през нощта. Смехът премина в сълзи, песните се превърнаха в ридания, а фестивалът се преобрази в погребение.
Никса идва за всеки заек и всяка песен, история и стих имат своя край. Времето на Върховния бард за разказване на истории бе свършило. Ала бардовете щяха да продължат словата му и той щеше да живее чрез тях.
Първо обаче бе време за сбогуване.
Глава 1
Пушек
–Защо плачете?
Бардът и малкият му чирак Ру стояха до пръстена от обсидианови мегалити, познат като Черния кръг, и се взираха в долината, изпълнена с шатри, сцени и знамена. Сутрешното слънце искреше по гладката вулканична повърхност на мегалитите, небето синееше като незабравките, а сред цветчетата прехвърчаха пеперуди. Всичко си беше на мястото за едно съвършено начало на един съвършен ден.
Ала бардът не можеше да сдържи сълзите си. Стиснал устни и свил юмруци, той се опитваше да овладее тялото си, което се тресеше от усилието, но очите го издаваха – лицето му бе мокро от сълзи, които се стичаха по муцуната му и капеха по наметалото му.
– Защо сте тъжен?
Ру никога не бе виждал стария заек в такова състояние. Зайчето се вкопчи в панталоните на барда и се канеше също да заплаче. Без да може да продума, бардът посочи фестивала долу. Трябваше да е празненство, ежегодното събиране на бардове от всичките Пет царства за размяна на песни, истории и приказки. А сега се бе превърнал в погребение.
В центъра се бе издигала голяма шестоъгълна сцена. Едва предишната вечер бяха стояли край нея и бяха гледали изпълнителите, които разкриваха дарбите си пред слушателите. А сега дървените греди бяха насечени за погребална клада, на която бе положено тялото на Върховния бард, обвито в знамена в цветовете на дъгата и гирлянди от жълтурчета. Ру беше разбрал, че е починал през нощта, заради което всички на фестивала ридаеха.
Бардовете бяха наобиколили кладата. Бяха се пременили с най-ярките си одежди, бяха закичили тояжките си с цветни амулети и дори бяха нашарили козината си в оранжево, виолетово и пролетно зелено. От върха на хълма изглеждаше така, сякаш няколко дъги се бяха сблъскали и разпилели на множество парченца из долината.
Ру се дивеше на гледката и се почесваше по ухото.
– Мислех, че всички се обличат в черно, когато някой умре – промълви той. – Изглежда, сякаш са на празненство.
– Той… той мразеше черното – едва успя да промълви бардът, преди да се разридае отново.
Проблесна пламък, когато някой запали кладата и огнените езици я обхванаха. Знамената в цветовете на дъгата започнаха да почерняват и да се сгърчват.
– Значи сте го познавали? – попита Ру.
Той не можеше да разбере защо учителят му беше така разстроен заради някого, когото бяха видели само на сцената.
– Много… добре… – отвърна бардът.
От кладата вече се издигаше пушек. Сред дървените пръти бяха поставени благовония и билки. Макар да стояха далеч и високо, Ру долови различни аромати, сред които мащерка и лавандула. Вятърът разнасяше белия сладък пушек.
– Тогава защо не сме там долу с всички останали?
Бардът беше измъкнал Ру от леглото по изгрев, а зайчето с такова нетърпение бе очаквало още един ден на фестивални приключения. Струваше му се несправедливо, че изпускат нещо, пък било то и по тъжен повод.
– Защото… – Бардът не каза нищо повече.
Той протегна лапа, сякаш да докосне пушека, извиващ се към небесата. На Ру му се стори, че старият заек прошепна „Сбогом“, след което го задърпа по пътя.
*
Цяла сутрин вървяха на изток, по билото на хълмовете – бардът крачеше ли, крачеше, а Ру се задъхваше след него. У малкото зайче се бяха насъбрали куп въпроси, но то нямаше време да ги зададе (което според него беше коварен план от страна на барда). Появяваха се нови и нови въпроси и заради тях Ру подтичваше и се спъваше. Когато двамата най-накрая спряха за почивка, всички те се заизливаха като от препълнен чайник:
– Откъде познавате Върховния бард? Как е умрял той? Защо си тръгнахме толкова бързо? Това има ли нещо общо с истинското ви име? Какво е истинското ви име? Защо не ми го казвате? Къде отиваме сега?
Бардът седна на земята, протегна крака и изпъшка. После легна на меката трева и зарея поглед в безкрайното яркосиньо небе.
– Да не би да не ми обръщате внимание? Защо не ми обръщате внимание? Защото задавам прекалено много въпроси ли? Заради това ли е? Така ли е?
Бардът не продума, но потупа мястото до себе си с лапа. Ру въздъхна, пусна на земята тояжката и вързопчето си и полегна до учителя си.
– Обещаваш ли да помълчиш пет минути, ако ти кажа защо се наложи да си тръгнем? – попита бардът.
Ру забеляза, че гласът му бе дрезгав и напрегнат.
– Ще се опитам – рече той.
– Както ти казах, познавах Върховния бард добре. Някога той ми беше като баща. Моят баща умря, когато бях малък.
– Как? – попита Ру и прехапа език с надеждата, че не беше прекъснал потока от информация, който най-накрая потече към него.
– Няма значение – отсече старият заек. – Върховният бард, макар че по онова време си беше най-обикновен бард, ме отгледа и ме научи на всичко, което знам. И бих дал всичко на света да съм там край кладата, да пея песни и да разказвам истории, но е твърде опасно.
– Опасно ли? – Ру се изправи и зяпна учителя си. – Заради огъня и билките и всичко останало ли?
– Не – отвърна бардът. – Опасно е, защото ме търсят. Едни лоши създания. Затова ходя с качулка на главата и не мога да кажа на никого кой съм.
– А защо ви търсят? Какво сте направили?
В гласа на Ру се прокрадна нотка на въодушевление.
– Нищо особено – отговори бардът. – Разказах неподходяща история на неподходящи слушатели.
– Тези, които ви търсят, носят ли черни наметала? С мечове под тях? – попита Ру.
– Възможно е – отговори бардът и стисна лапата на зайчето. – Ти да не си видял подобно създание? Някой да не ни е следил на фестивала?
– Не – отвърна Ру. – Не на фестивала.
– Значи ти се е привидяло – облекчено въздъхна бардът.
– Не съвсем – възрази Ру, след което вдигна лапа и посочи нещо надолу по пътеката. – Ей там има едно такова. И сега ни гледа.
– Какво?!
Бардът скочи на крака и погледна на запад, а там на около петдесетина метра неподвижно стоеше една фигура. Фигура с качулка и черна роба, вееща се на вятъра. Бардът видя ножница и сива лапа на дръжката.
– Пресвети мустачки! – извика той.
След това грабна вързопа и тояжката си и понечи да се втурне на изток. Там обаче стояха още две фигури точно като първата. В никоя посока нямаше изход, само надолу по стръмнините от двете страни, но там щяха да паднат и в крайна сметка отново да бъдат заловени.
– Май сме в капан – отбеляза Ру с треперещо гласче.
– Съжалявам – каза бардът и отново седна на земята в очакване на неизбежното си залавяне.
*
Докато седеше сред камъните и тревите, заслушан в бавно приближаващите се стъпки на преследвачите си, бардът огледа невероятната панорама. Той бе на самия хребет на Бръсначовите хълмове и пред очите му чак до хоризонта се простираше Безпощадната гора. Необятно море от листа във всички оттенъци на зеленото.
Колко интересно, помисли си той. Повече от година се боя от този миг. А сега, когато той дойде, не ме е грижа.
Точно така беше – дори изпита мир и спокойствие. Щеше да се случи възможно най-лошото и той не можеше да направи нищо, за да го спре. Всички притеснения, страхове и усилия бяха изчезнали. Естествено, приятелите щяха да му липсват: малкият Ру, сестра му и брат му.
Подкин. Явно повече нямаше да го види. Май трябваше да поостане още малко в Трънливата гора. И да го прегърне по-силно на тръгване…
Е, сега вече не можеше да направи нищо.
Той отново се взря в гората. Цялото време, прекарано в нея, всички онези приключения. И ето го тук сега, на прага на смъртта, а всичко останало ще си продължи както обикновено под листата и клоните в прохладната мъхеста тъма на горския свят.
Бардът въздъхна и силно стисна лапичката на Ру. Нападателите с качулките ги бяха настигнали. Стъпките спряха и Ру ахна изненадано.
– Вижте! – извика той. – Носят маски като черепи! Това да не са танцуващи с кости като Сарса от историята, която ми разказахте?
Бардът вдигна поглед към трите фигури, които ги бяха наобиколили. Носеха черни наметала и дълги роби. Под качулките слънчевите лъчи играеха по шлифовани кости, осеяни със спирали и руни. От дупките в маските към него се бяха насочили три чифта очи: студени, спокойни, безчувствени.
– Да – каза бардът. – Това са танцуващи с кости. Ала недей да се вълнуваш толкова. Дошли са, за да ме убият.
Една от фигурите посегна към робата си. Спокойствието на барда отпреди миг изведнъж се изпари.
– Почакайте – възпря ги той. – Преди да го направите… моля ви момчето да не гледа. Във вързопа имам скъпоценни камъни. Вземете ги, но го отведете на фестивала вместо мен… след това… се погрижете някой да го вземе. Той ми е чирак. Трябва да се учи…
– Аз съм ваш чирак? – изненада се Ру.
Бардът се сети, че не беше разказал на момчето за разговора си с Върховния бард. Вероятно трябваше да го спомене, но покрай погребението и всичко останало…
– Изпийте това – нареди танцуващата с кости, която беше извадила от робата си стъкленица, а не нож, както очакваше бардът. – И не се тревожете за момчето.
– Отрова? – попита възрастният заек. – Мислех си, че това е сред методите на Сенчестите кланове от Хълстланд. Да не сте спрели да използвате остриета?
– Пийте – подкани го танцуващата с кости.
Бардът отвори стъкленицата и подуши. Валериан с нотка на маково семе. Ухаеше повече на еликсир за сън, отколкото на нещо смъртоносно.
– Недейте! – извика Ру.
Очите на зайчето преливаха от сълзи. Бардът го потупа по гръбчето.
– Успокой се – рече му той. – Ако има нещо, което съм научил през всичките си години, то това е да не споря с трима смъртоносни нападатели, които могат да ме накълцат на двайсет парчета, преди дори да мигна.
Преди Ру да успее да го спре, той изгълта течността. На вкус беше горчива и устата му изтръпна. Стори му се, че усеща дъх на магнолия, може би с малко лавандула…
… и след това замлъкна.
Глава 2
Бодловръх
Първото нещо, което бардът усети, беше клатушкане, придружено от време на време с по някое неприятно разтърсване. Лежеше по гръб на нещо твърдо и дървено и сякаш някой беше натъпкал главата му с ангорска вълна.
Чуваше бавното проскърцване на дърво, триещо се в дърво, и потропването на животински лапи по твърдата земя. Освен тези звуци се долавяше шумоленето на тръстика, цвърченето на блатни птици – според него водни кокошки – и пронизителното жужене на рояци комари.
Още не съм мъртъв, помисли си той. Натоварен съм на каруца. Карат ме някъде.
Досещаше се къде и отвори едното си око, за да провери. Всичко му беше замъглено, но видя очертанията на малкия Ру, седнал до него и вкопчен в наметалото му, преградите на каруцата, няколко силуета – вероятно танцуващите с кости. Над него беше широкото розовеещо се небе. Слънцето отиваше към залез.
– Вие сте буден! – извика Ру и едва не скочи на гърдите му.
– Добре ли си? – успя да изфъфли бардът. – Нараниха ли те?
– Не. Добре съм. Сестрите се отнасят много добре с мен. Всички заедно ви свалихме по хълма, после те намериха един фермер с каруца и го убедиха да ни закара. Мисля, че се разплака, а може и да се е изпуснал… Водят ни в…
– Бодловръх – бардът завърши изречението на Ру.
Бодловръх. Бърлогата с храма на танцуващите с кости. Едно място, което бардът никога не би искал да види. Бяха го пощадили само за да го заведат в дома си, където да го убият, както си му е редът.
Сякаш за да потвърди страховете му, едната от танцуващите с кости дойде и се взря в него през дупките на маската си.
– Защо ви трябваше да ме упоявате? – попита бардът. – Сам щях да дойда.
– За всеки случай – отговори танцуващата с кости. – Оказа се труден за намиране.
– Не сте упоили чирака ми.
– Той е добро момче – отбеляза танцуващата с кости.
Тя погали Ру по ушите и той є се усмихна. Ах, ти, малък предател такъв, помисли си бардът.
– Почти стигнахме – продължи танцуващата с кости. – Опитай се да седнеш.
С малко помощ бардът успя да се изправи до седнало положение. Погледът му започна да се прояснява и той видя каруцата, треперещия фермер, който я караше, и двата кафяви плъха, които я теглеха по тесния път. От двете страни на пътя, докъдето стигаше погледът, се простираха блата.
Пред тях насред тръстиките се издигаше възвишение, осеяно с огромни остри камъни, приличащи на гръбнака на паднало чудовище. А под него, бардът знаеше, от векове танцуващите с кости живееха, извършваха своите ритуали и тренираха. При вида му стомахът му се сви.
– Сега, след като ме заловихте – започна бардът, – ще ми кажете ли кой е платил за моята смърт? Мисля, че знам, но бих искал да съм сигурен.
– Съвсем скоро ще разбереш – отсече танцуващата с кости, след което се обърна към сестрите си и остави барда да наблюдава нарастващия силует на Бодловръх.
*
Спряха пред портите и слязоха от каруцата, като оставиха уплашения фермер да избяга толкова бързо, колкото краката на плъховете му позволяваха. Бардът и Ру ахнаха при вида на двете огромни изваяни в гранитния хълм статуи, пазещи портите от двете страни. Дори ужасът от близката смърт не попречи на барда да се възхити на гледката.
Статуята отляво изобразяваше зайка в дълга роба, опасана с колан от черепи. В едната лапа държеше лък, а другата бе сложила на колчана със стрели до нея.
– Никса – посочи към нея бардът. – Богинята на смъртта, сестра на Естра. Нея боготворят танцуващите с кости.
– А другата коя е? – попита Ру.
Статуята отдясно бе на маскирана зайка, която държеше двуръчен меч с извито назад острие.
– Това трябва да е Серо – отвърна бардът. – Първата танцуваща с кости. Някога била принцеса, на която предстояло да се омъжи против волята си за принца на съседната бърлога. Но всичко се оказало измама. Когато нейният народ поканил бъдещия жених и семейството му в дългата зала, те влезли, извадили оръжията си, нападнали всички и откраднали съкровищата им.
– Тя умряла ли? – попита Ру.
– Не, тя оцеляла, но всички останали от бърлогата є загинали. След това заминала и се научила да се бие. И то добре.
– Отмъстила ли е на злия си жених?
– Може да се каже – отговори бардът. – Накълцала всички в бърлогата на толкова малки парченца, че трябвало да бъдат погребани в кофички. Легендата разказва, че Никса видяла всичко и толкова се впечатлила, че поканила Серо да дойде тук и да обучи и други зайци като нейни последователи. Някой ден ще ти разкажа цялата история – рече бардът и добави тежко: – Или поне се надявам.
Две от танцуващите с кости побутнаха барда напред. Третата помаха на някого зад портите и те се отвориха с проскърцване. Под каменния взор на Никса и нейната последователка групата влезе в храма.
*
Ру остана със зяпнала уста. Зайчето никога не бе виждало нещо, построено в такива мащаби и с толкова много камък.
Вратите разкриха широк входен тунел със стени от издълбан гранит и с лъскав мраморен под. По стените имаше газени лампи, на чиято светлина всичко беше много по-ярко, отколкото в повечето заешки бърлоги. Таванът беше висок и оформен на арки, осеяни с твърде много черепи за вкуса на барда. Навсякъде висяха гоблени в черно и бяло, всички изобразяващи как Никса отнема живот. Най-често с лък, тук-таме с меч, нож, брадва… дори с вила за сено. Бардът започна да се поти обилно.
– Вижте танцуващите с кости! – прошепна Ру.
И бардът ги бе забелязал, но не с такова въодушевление като младия си чирак. Маскираните сестри в своите дълги роби бяха навсякъде. Движеха се безшумно по гладкия под подобно на танцьорки на лед. В черни роби, в сиви роби, някои поръбени в сребристо. Имаше дори зайки в бяло, които не носеха маски.
– Кои са те? – попита Ру, който не можеше да скрие изумлението си от всичко.
– Послушници – отвърна бардът. – Тези, които са се присъединили към ордена, но още не са заслужили маските.
– За заек, който никога не е идвал в Бодловръх, знаете доста за нас – каза една танцуваща с кости зад него.
Бардът преглътна тежко.
– Имал съм вземане-даване с вашия орден – отговори той и бързо добави: – Разбира се, в добрия смисъл.
– Какво има в онази зала? – попита Ру, сочейки към една арка, зад която се виждаха купчини пръст.
– Термитници – отговори една от придружителките им.
– Термитници ли? – изненада се Ру и спря, за да види по-добре, но бе побутнат да върви.
– Танцуващите с кости трябва да убиват нещо всеки ден, не помниш ли? – рече бардът. – Това е част от традициите им. Носят със себе си кесийки с буболечки, за да не е нужно всеки път да е заек.
Бардът и Ру насочиха погледи към коланите на танцуващите с кости зад тях и забелязаха кожените кесийки до ножниците. На зайчето му се прииска да види как убиват буболечка. Бардът се помоли наум да са приключили с днешната жертва.
– Залата на изпитанията – обяви една от придружителките им.
Бардът и Ру бяха въведени в голяма кръгла зала, чийто таван беше назъбеният гранит на самия хълм. Огромният полилей хвърляше остри сенки, които се преплитаха навсякъде.
Покрай стената на залата се издигаха колони, а между тях висяха още черно-бели гоблени от тавана до пода. На всеки бе изобразена подобната на череп маска на танцуващите с кости. Макар че, като се вгледа по-внимателно, бардът осъзна, че рисунките по всяка маска леко се различаваха една от друга.
Минаха покрай дълбок ров в средата на мраморния под. Бардът се повдигна и видя, че е осеян с кости, а в единия му край имаше клетка. За миг му се стори, че вижда и две изгарящи очи, придружени от просъскване, но когато погледна отново, образът беше изчезнал.
Бардът очакваше, че всеки миг някой ще го бутне в рова – за вечеря на изгладнялата гигантска белка или невестулка, която държаха вътре, но групата се запъти към другия край на залата. Там сред сенките се издигаше трон, украсен с резбовани черепи във всякакви размери. На него седеше стара танцуваща с кости, облечена в черна роба, поръбена в кървавочервено. Маската є почти изцяло бе покрита със сребристи спирали. На челото є блестеше рубин. Очите под маската бяха леденосини. Те следяха приближаването на барда и Ру, без да мигат.
– Вероятно би било добре да коленичим – прошепна бардът на зайчето и двамата паднаха на колене в очакване танцуващата с кости на трона да заговори.
– Ти си Улф Странстващия – рече тя най-накрая.
Каза го с увереност, а не като въпрос. Гласът є потреперваше от старост, но силата є все още се долавяше.
– Да, госпожо – отвърна бардът и сведе глава.
– Не съм госпожа – отсече танцуващата с кости. – Аз съм Върховната майка. Можете да се обръщате към мен с официалното ми име, което е Ситика.
Тя посочи Ру с побелял пръст:
– Кой е това?
– Моят чирак, госпо… Ситика – отвърна бардът. – Той няма нищо общо с това, така че бихте могли да го пуснете.
– Добре ни е известно – рече Ситика и отново насочи вниманието си към барда. – Значи знаете, че ни бе предложено заплащане в замяна на вашата смърт?
– Знам.
Бардът се задави при мисълта за рова с невестулката и колко ще боли да бъде изяден жив.
– И знаете също така какво сте направили, за да го заслужите?
– Мисля, че знам – отвърна бардът. – Вероятно съм разказал неподходяща история в неподходяща бърлога.
– Точно така – потвърди Ситика. – В Златистия поток. И то на тържествата за сватбата на предводителя. В историята дори се е разказвало за нас, нали така?
Бардът се намръщи:
– И вашият орден се споменаваше.
Ситика кимна:
– По тази причина решихме да не изпълним екзекуцията.
Сърцето на барда прескочи. Ала Ситика отново впери в него студените си очи.
– Засега.
– Само засега ли? – попита той.
– Засега – повтори Ситика. – Искаме първо да чуем историята, която ви е осигурила смъртната присъда. Ще ни я разкажете точно както сте я разказали на зайците от Златистия поток. Тогава ще преценим дали е достатъчна за смъртта ви. Ако богинята Никса желае вашата гибел, ще умрете.
– Ами ако историята є хареса?
– Тогава ще бъдете свободен.
Бардът се прокашля, за да прочисти гърлото си и да заговори, ала Ситика даде знак на танцуващите с кости зад него. Те отново го вдигнаха.
– Ще разкажете историята на сутринта – заяви Върховната майка. – Дотогава сте наши гости.
– Това ми харесва – отбеляза Ру, докато ги извеждаха от залата. – Досега не съм бил гост на никого.
– Когато каза „гости“, по-скоро имаше предвид „затворници“ – възрази бардът, макар че не беше много натъжен.
Не само че му беше дадена възможност да спаси живота си, но и трябваше да го направи, като разкаже история.
А разказването на истории беше неговият занаят.
След залата тръгнаха по страничен коридор, който ги отведе до малка килия. С голи каменни стени, две дървени легла, умивалник и маса, на която бе сервирана простичка вечеря от марули и нарязани моркови. Докато бардът и Ру оглеждаха мястото, танцуващите с кости излязоха и затвориха вратата. След което се чу изщракване на ключалка.
Затворници.
Ру грабна малко маруля и я натъпка в устата си. Едновременно с това започна да задава въпроси и по дрехите му се посипаха полусдъвкани листа.
– Наистина ли ще ви убият? Каква история сте разказали? Подкин не беше ли попаднал на заек от Златистия поток?
– Глушин – отговори бардът.
Последната история, която разказа на Ру, беше за това как Подкин спасява свещения чук на бърлогата Ябълков кръстопът и се запознава с няколко нови герои. Танцуваща с кости на име Сарса, бард на име Равнец и заек от най-богатата бърлога в Готланд на име Глушин.
– Точно на него – продължи Ру. – Историята ви за него ли беше? На зайците от Златистия поток никак не им е харесала, щом искат да ви убият заради нея. Кой би могъл да се ужаси толкова от една история? Историите са забавни.
– Някои истории се разказват за забавление – отбеляза бардът. – А други – за да предадат поука. Някои се разказват, за да помогнат на зайците да се замислят, а други… други се разказват, за да покажат истината. Не всеки обича да му казват истината.
Ру се намръщи за миг и се приготви да изстреля следващата порция въпроси, но бардът се насочи към едното легло. Главата му все още бе замаяна от отварата за сън, а сега, когато неминуемата му смърт бе отложена, изведнъж костите му натежаха като гранитните скали край тях. Той се строполи на леглото и заспа за миг. И никакво дърпане на мустачките или на ушите не бе в състояние да го събуди.
*
Няколко часа по-късно вратата на килията бе отключена с шумно изщракване и две послушници в бели роби влязоха, напълниха газените лампи, сложиха кани с вода на умивалника и оставиха каша за закуска на масата. После излязоха, преди Ру да успее да отвори очи. Изсред намачканите завивки той видя, че бардът е седнал с кръстосани крака на съседното легло и е затворил очи.
– Време беше да се събудиш – рече той. – Хапни малко каша. Днес ни чака дълъг ден.
– Какво правите? – попита Ру с прозявка, опитвайки се да се измъкне от завивките. Цяло легло без никакви братя в него си беше истински лукс и не му се искаше да го остави.
– Развивам нишката на историята – отговори бардът със затворени очи. – Всичко е закътано в бърлогата на паметта ми и трябва да го разплета, преди да разкажа историята.
Ру си спомни, че Равнец – бардът от последната история, беше споменал нещо за бърлога на паметта. Мястото, където пазел всички истории и стихове.
– Досега не сте го правили.
– Досега не ми се е налагало да си спасявам кожата с история – отвърна бардът. – Поне не от онази злощастна случка с великанските зайци в Орестад. – Бардът отвори едното си око към Ру. – Никога не разказвай на великански заек историята за Джен и бобеното зърно. От мен да го знаеш.
Ру едва бе успял да погълне овесената каша с масло, когато вратата на килията се отвори отново. Този път влязоха три маскирани танцуващи с кости, които щяха да ги отведат в залата.
– Тръгваме! – отсече бардът и скокна от леглото.
Зелените му очи блестяха и Ру забеляза, че е освежил сините спирали по козината си с боя. Тъй всъщност го очаква с нетърпение, помисли си зайчето. Изобщо не се страхува! Самият Ру беше вцепенен, а дори не ставаше въпрос за неговия живот.
Зайчето погледна учителя си с нова доза възхищение и го последва в тунела.
*
Залата на изпитанията се бе преобразила през нощта. Зайките бяха донесли редици от пейки, които превръщаха мястото в своеобразен амфитеатър. Местата бяха заети от стотици танцуващи с кости, които седяха неподвижно и безизразно като статуи. На Ру му се стори, че са поне триста – вероятно бяха дошли всички обитателки на Бодловръх. Достатъчно убийци за целите Пет царства.
В центъра се издигаше дървена сцена, която чакаше бардът да се качи и да разкаже историята. Ру забеляза, че задната є част беше до рова, от който се разнасяше драскане и ръмжене. Това не е добър знак, помисли си зайчето, но бардът сякаш не обърна внимание. Той се качи на сцената, изправи се гордо, огледа публиката и се усмихна.
Всичко е просто представление, осъзна Ру, докато го водеха към едно място на първия ред. Увереността трябва да е част от него. Кой би повярвал на история, разказана от заекващ и треперещ бард? Но дори и да е така, за да се изправи там – невъоръжен, незащитен, сам-самичък – пред най-страховитите убийци в Петте царства само с една история… бардът сигурно имаше мустачки от стомана.
– Добро утро, барде – разнесе се ясният глас на Ситика. – Доколкото знам, имате история за нас.
Бардът се поклони театрално на внушителната фигура на трона пред него.
– Така е, Ваше Превъзходителство. Може ли да започна?
– Започвайте.
Ру видя как всички безлики маски се обърнаха към барда. Триста студени и безмилостни погледа. Триста жрици на смъртта, които тепърва трябва да убият жертвата си за деня. Той преглътна и прошепна молитва към Богинята, после към бога на бардовете Клариън…
Нека историята е добра, нека я харесат…
– И така – започна бардът. – Това е историята, която разказах в бърлогата Златистия поток. Историята, която може да ме погуби. Това е истинска история за легендарна битка. Може и да сте чували за нея. Битката при Врабчовата дупка…
Отзиви
„Книги, които ще забавляват всички: Подкин едноухия вече се превръща в класика.“
BookTrust
„Най-добрата книга, която съм чела.“
Мария, 9 години, Lovereading4kids
„Невeроятно приключение.“
SFX
„Просто не можех да оставя книгата.“
Сам, 11 години, Lovereading4kids
“Пет звезди.”
Дилън, 12 години, Lovereading4kids
„Страхотни истории, описани вълнуващо.“
Carabas
„Забележителна фантазия с . . . приковаващо вниманието приключение.“
Kirkus
„Удоволствие от четенето на световно ниво.“
Алекс, 10 години, Lovereading4kids
„Страхотно разказани истории.“
Андреа Рийс, Lovereading4kids
„Богати на легенди, митове и щипка магия.“
Carousel
„История за деца, които обичат фентъзи, куестове и разбира се, зайци.“
списание The School Librarian
Отзиви
Все още няма отзиви.
Свързани продукти
Таралеж
Таралеж
Таралеж
Таралеж
Бъдете първият написал отзив за “Зверовете от безпощадната гора”