Планината на драконите

Отзиви

„Планината на драконите“ е прекрасна книга: забавна, остроумна, увлекателна. Тя е за всяко дете, което някога си е мечтало да се сприятели с дракон.
Катрин Ръндъл, автор на „По покривите“, „Изследователя“ и „Добите крадци“

Пристрастяваща!

„Гардиън“

За автора

Кейти е родена в Калифорния, а Кевин – в Копенхаген, но израства в Атланта, щата Джорджия. Двамата се срещат през 2008 г., докато следват в Хонконг. Автори са и на популярната поредица Sam Wu. Живеят в Лондон с дъщеричката си Иви.

Откъси

Планината

Планините винаги имат тайни.
А точно тази имаше повече тайни от повечето планини. Висока и величествена, с назъбени върхове, които пронизваха небето, тя изглеждаше загадъчна и непоклатима.
И въпреки това, ако човек се вгледаше в нея, понякога можеше да му се стори, че тя диша.
Ако човек я гледаше достатъчно дълго, щеше да започне да си мисли, че е съвсем различна планина.
Един човек бе гледал тази планина много, много дълго време.
И бе решил, че е време тя да му разкрие тайните си.

***

Дълбоко в недрата на планината огромно създание се раздвижи в съня си. Очите му се завъртяха, а крилете му рязко се разпериха широко. Внезапно то се надигна и се опита да си спомни какво бе видяло в кошмара си.
Мрак. Видя единствено мрак и опустошение.
Създанието потръпна и затвори очи, като се опита отново да заспи.
Дълго бе чакало нещо, някого. Можеше да почака още.

Пристигане

Били Чан беше сигурен в две неща. Имаше страхотна коса и беше най-добрият сърфист във възрастовата група от единайсет до четиринайсет години в цяла Калифорния.
Не мислеше, че което и да е от тези две качества ще помогне в сегашното му положение. Беше сам. На влаков перон. Някъде из затънтената провинция на Китай. Пътуването с влака сякаш бе продължило цяла вечност. Дори не знаеше колко е часът. Бръкна в джоба си и стисна късметлийската си мидичка. Поне носеше със себе си късче от дома.
Отвсякъде го заобикаляха огромни планини, покрити със зеленина, извисяващи се до главозамайващи височини. Дори небостъргачите на Хонконг, които беше видял само преди няколко дни, щяха да изглеждат миниатюрни тук.
Единствената информация, която подсказваше точно къде в Китай може би се намира, беше изписана с лющещи се, избледнели жълти китайски йероглифи над входа на гарата. Китайски йероглифи, които Били не можеше да прочете.
Наистина, ама наистина се надяваше, че е на правилното място.
Били се огледа наоколо, опитвайки се да намери служителите на летния лагер, на който отиваше. Летния лагер, на който родителите му го бяха накарали да отиде, за да може „да подобри познанията си по мандарин“ и „да научи повече за китайския си произход“. Въпреки че това, което Били искаше да прави цяло лято, беше да кара сърф с приятелите си.
Не видя никакви служители на лагера. Единствените хора наблизо бяха две стари китайки, които играеха маджонг на паянтова маса и се кискаха.
– Ехо? – провикна се той. – Ni hao?
Една от стариците вдигна поглед и махна с ръка към миниатюрната гара.
Били кимна в знак на благодарност и влезе вътре, като влачеше куфара зад себе си.
На очите му им трябваше един миг да се приспособят към сумрака в гарата след ослепително яркото слънце навън. Въздъхна тихо от облекчение. Из помещението бяха скупчени на групички десетина деца на неговата възраст.
До него бавно се приближи малко по-голямо китайско момче с черна коса, пригладена назад с гел, което държеше папка с листове. Огледа Били от главата до петите и явно не остана никак впечатлено.
– Ти сигурно си Били Чан – каза.
Били кимна.
Момчето въздъхна дълбоко, сякаш да срещне Били, беше най-досадното нещо, което му се бе случило през целия ден.
– Най-накрая – каза. – Доста се забави.
Били се изчерви. Нещата тръгваха зле от самото начало.
– Ами това място е наистина далече от Калифорния. А и влакът ми се забави…
– Ni shuo putonghua ma? – прекъсна го момчето с вдигнати вежди.
Били се поколеба. Разбра, че момчето го пита дали говори мандарин, и долови в гласа му предизвикателство.
– Yi dian dian – отвърна, стараейки се да произнесе правилно фразата, която значеше „малко“.
По-голямото момче се намръщи.
– Струва ми се, че не си толкова китаец, колкото предполага името ти, Били Чан.
Били беше свикнал с това. Беше свикнал хората да се опитват да отгатнат откъде е. Знаеше какво иска да разбере момчето.
– Баща ми е китаец. От Хонконг. А майка ми е бяла – обясни той. – Родителите ми ме изпратиха на този лагер, за да подобря познанията си по мандарин. – Опита се да прикрие разочарованието си. Още не беше простил на родителите си, задето го накараха да прекара цялото лято в лагер за изучаване на езика и културата на Китай. Погледна другите деца, които междувременно се бяха събрали около тях. – Всички сме тук за това, нали?
Кимванията и усмивките, които последваха в отговор, малко го поуспокоиха.
– Както и да е – каза по-голямото момче отегчено.
– А ти кой си? – попита Били, призовавайки цялата си самоувереност.
Момчето го погледна надменно.
– Аз съм Джей Джей. Дядо ми управлява лагера.
– Ясно, шефе – каза Били, като се надяваше, че Джей Джей ще схване сарказма му. Отбеляза си да го избягва на всяка цена.
Точно тогава в гарата нахълта сбръчкан стар китаец с дълга бяла брада. Движеше се бързо предвид възрастта си. Изглеждаше древен, сякаш беше излязъл от миналото.
– Добре дошли на всички! Аз съм ръководителят на лагера. Приятно ми е да се запозная с вас. Можете да ме наричате Джин laoshi.
Ниско момиче с руса коса почти до кръста рязко вдигна ръка и попита:
– Това „златен учител“ ли означава?
Имаше южняшки акцент. Били си помисли, че сигурно е от някое място като Алабама.
Старият човек се засмя.
– Да! Виждам, че някой вече знае малко мандарин.
На Били му се искаше да беше запомнил, че laoshi значи „учител“. Това беше една от първите думи на мандарин, които бе научил в китайското училище у дома в Сан Франциско. Заля го вълна от безпокойство, че всички тук ще са по-добри от него. И сякаш не стигаше това, ами и другите ученици може би щяха да очакват да е наистина добър само защото беше наполовина китаец. Нямаше значение, че роднините му по бащина линия бяха от Хонконг и говореха кантонски – различен китайски диалект. Огледа нетърпеливите лица на другите хлапета. Изглежда, всички се радваха, че са тук. Дланите му започнаха да се потят, а вратът му пламна. Прииска му се да скочи обратно на влака, а после – на някой самолет, и да се върне у дома.
– Можете просто да ме наричате Лао Джин, или Старо злато – продължи старецът. – От вас не се изисква да говорите мандарин извън езиковите ни занимания. Но ще ви обясня всичко това, когато стигнем в лагера. Сега елате с мен – каза той. – Приключението ни ще започне всеки момент.
Били последва Старо злато и другите на паркинга, където чакаше избелял жълто-зелен бус. Момчето си помисли, че возилото изглежда поне два пъти по-старо от него. Старо злато отвори вратата и разкри два реда по шест седалки като в миниатюрен автобус.
Били се покатери вътре и седна отзад. Момче с къса кафява коса, очила и повече лунички, отколкото Били някога беше виждал по някого, се пльосна на седалката до него, дишайки тежко.
– Ама че е горещо тук – каза, като бършеше чело. Зелените му очи бяха широко отворени зад очилата. – Аз съм Дилън О’Донъл, между другото. – Протегна ръка. Били зяпна. Никога не беше виждал дете на неговата възраст да се представя с ръкостискане.
Били се опита да определи акцента му. Не беше американски, не беше и британски, но му се стори странно познат.
– Ъм, здрасти. Аз съм Били Чан – каза той и неловко разтърси ръката на Дилън.
– Приятно ми е да се запознаем! Имам братовчед на име Били – каза Дилън, като се ухили, все едно това бе много интересен факт.
– Яко – каза Били. – Ъъ, аз не познавам никого на име Дилън.
– За мен е удоволствие да съм първият!
Микробусът оживя с форсиране на двигателя и с рязко движение се устреми напред.
– Предпазните колани! – извика Старо злато от предната седалка.
– Е, откъде си? – попита Били, като все още се опитваше да разпознае акцента на Дилън.
– От Смарагдовия остров! Земя на светци и учени! Дом на поети! И, да, на много овце. – Изрече последната част с иронична усмивка, сякаш подхвърляше шега.
Били се втренчи в него с недоумение. Дилън въздъхна.
– Ирландия. От Ирландия съм.
Били се опита да си спомни дали знае нещо за Ирландия.
– Дъблин? – пробва.
– Всъщност съм от западното крайбрежие. Голуей. Намира се край морето. – Гласът на Дилън се повиши с една октава, докато бусът прелиташе покрай един завой.
Когато возилото се люшна на една страна, стомахът на Били се разбунтува, но той си пое дълбоко дъх и се опита да запази самообладание.
– Караш ли сърф? – попита той Дилън, като се зарадва, че собственият му глас не трепна, докато бусът правеше нов безумен завой.
Дилън се засмя. Имаше мелодичен смях.
– Аз ли? – каза. – О, не. Има твърде много медузи. А и лесно изгарям, дори в Ирландия.
Били се опита да скрие разочарованието си. Дотук подозренията му, че няма нищо общо с другите деца в лагера, се оправдаваха.
– А ти караш ли сърф? – попита Дилън.
Били кимна.
– Леле, върховно, мой човек! – възкликна Дилън с ужасяващ американски акцент, като направи сърфисткия знак шака с лявата си ръка. Ухили се, при което се показа празно място между двата му предни зъба, и Били установи, че и той му се ухилва в отговор.
Докато летяха по тесни, криволичещи пътища, Старо злато смъкна прозореца и завика от радост.
Били се загледа навън през прозореца, като наблюдаваше как светът профучава покрай него. Сред светкавично преминаващата зеленина и късчета синьо небе се мяркаха обагрени в жълто зъбери и каменисти върхове. Всеки път, щом се наклоняха, той притаяваше дъх, сигурен, че бусът ще се търкулне в клисурите отдолу.
Представи си заглавието в местните новини у дома: „Местен шампион по сърф полита към смъртта си в Китай“. Обзалагаше се, че тогава родителите му ще съжаляват, задето са го изпратили тук за цялото лято.
Дилън явно се чувстваше по същия начин.
– Движим се малко бързичко, нали? – подхвърли той с паникьосано изражение.
– По-големият ми брат обича да се състезава с коли – обади се момичето с дълга руса коса, което знаеше какво значи laoshi. – Така че за мен това е напълно нормално. – Бледото є лице обаче говореше друго. – Някой ден може дори да започна да карам състезателна кола.
– Ако оцелеем от това пътуване, имаш предвид – каза Дилън, който изглеждаше малко позеленял.
Макар да си бе мислил същото, Били лепна на лицето си усмивка, която, надяваше се, изглеждаше успокояващо.
– Сигурен съм, че всичко е наред – каза той.
Точно тогава се чуха думкане и драскане, когато един голям клон удари буса отстрани.
– Просто едно дърво! – извика Старо злато. – Нищо тревожно!
Бусът се изкачваше все по-нависоко и по-нависоко и пейзажът се промени. При всяка неравност на пътя – а такива имаше много – возилото политаше и предизвикваше у Били същото усещане за безтегловност, което изпитваше на увеселителните влакчета. Лъкатушеха все по-нагоре, докато накрая се изравниха с облаците, а после…
– Леле – прошепна Били. Намираха се във вътрешността на един облак. Навсякъде около тях имаше сива мъгла.
– Не виждам нищо! – изпищя Дилън. – Как Старо злато вижда къде кара?
– Не се тревожете – провикна се Старо злато. – Мога да карам по този път и със затворени очи!
– Моля ви, недейте! – извика Дилън в отговор.
Старо злато само се засмя.
Продължиха с боботене нататък, минаха през облачната покривка и над нея.
Били беше сигурен, че ако се изкачат по-високо, ще могат да докоснат небето. В далечината виждаше още по-внушителни планински възвишения с увенчани със сняг назъбени върхове.
– Лагерът на върха на някоя скала ли е? – попита русото момиче.
– Отвъд тази планина е – каза Джей Джей. – Почти стигнахме.
Бусът профуча надолу по стръмен склон, като ги потопи отново в облачната покривка, а после пак ги изведе от нея, но вместо назъбени скали сега от всички страни ги заобикаляха дървета. На Били му се стори, че зърна водопад, но се движеха твърде бързо, за да е сигурен.
Щом дърветата оредяха и се показа горска поляна с пръснати наоколо малки дървени къщички, спирачките на буса изскърцаха и той спря, като запрати всички напред. Добре че си бяха сложили предпазните колани.
Вратата се отвори с плъзгане и изведнъж ги обля слънчева светлина.
– Добре дошли в лагер „Дракон“ – каза тържествено Старо злато.

Някои неща не могат да бъдат обяснени

Отвъд къщичките и короните на дърветата се издигаше гигантска планина, извисила взор над тях. Били наклони глава назад, за да може да зърне върха. Това беше най-голямата планина, която бе виждал, и той се почувства дребен и незначителен, докато стоеше в сянката ѝ.
В далечината Били чуваше бързо течаща вода и някакъв звук, който не можеше да определи. Изчака минута да се увери, че не си въобразява. Да, ето го пак. Вой.
Можеше да определи мига, в който Дилън също го чу, защото очите му се разшириха, а устата му зяпна.
– Какво е това? – попита Били, като се огледа и се опита да определи звука.
– Маймуни – каза Джей Джей и пусна багажа им до тях. – Тук са навсякъде. Ще свикнете.
– Маймуни ли? – възкликна Дилън. – МАЙМУНИ?
– Да, маймуни. Нали знаеш: дълги опашки, малки ръце. – Джей Джей се ухили. – По-добре бъди нащрек – някои са едри колкото теб. И са свирепи – подхвърли през рамо, докато отиваше да извади още чанти от буса.
Дилън пребледня.
– Били – прошепна, – не искам да се бия с маймуни.
– Никой няма да се бие с маймуни – увери го Били, макар че всъщност нямаше представа дали е така. – А ако се бием, аз ще замахна първи, става ли?
Ухили се на Дилън, като се опита да го успокои. Въпреки че току-що се бяха запознали, усещаше, че той е от хлапетата, които се притесняват за всичко. Били обаче нямаше нищо против – да вдъхва увереност на някого, го караше да се чувства полезен.
– Всичко, което знам за маймуните, е, че не бива да им се усмихваш. Иначе ще помислят, че им се зъбиш, и ще нападнат! – изрече някой с южняшки акцент. До тях се появи русото момиче, забележително невъзмутимо след страховитото им пътуване с автобуса. То оголи зъби: – Ето така!
– Разбрано – каза Дилън. – Няма да го правя.
– О, извинете ме, къде ми отиде възпитанието? – продължи момичето. – Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Шарлот Бел, четирикратна победителка в „Малката Мис Юг“ и двукратна световна шампионка по жиу-жицу в категорията за девойки под четиринайсет години. – Тя направи реверанс.
Дилън и Били се втренчиха в нея. После Дилън сви рамене и се поклони изящно:
– Дилън О’Донъл, на вашите услуги.
За да не остане по-назад, Били също се поклони, докато в гърдите му напираше смях.
– Аз съм Били Чан – представи се той. А после с дяволита усмивка добави: – И имам многобройни титли от шампионати по сърф.
– Разбира се, че този лагер е пълен със свръхамбициозни хора – изпъшка Дилън театрално, но без да спира да се хили. – Самият аз нямам никакви титли, макар че веднъж спечелих второ място в състезание по правопис.
– А какво е „Малката Мис Юг“? – попита Били.
– Конкурс – заяви Шарлот, сякаш беше очевидно. – За таланти. Ето защо съм толкова добра в жиу-жицу, защото това е моят талант. – Усмихна им се свирепо: – Бас държа, че мога да ви бия на канадска борба. Още сега мога да тръшна по гръб и двама ви!
– Вярвам ти – каза бързо Дилън, като отстъпи малко назад. – Ще се доверим на честната ти дума по този въпрос.
– Съберете се, лагерници – провикна се Старо злато, застанал върху голям пън. – Сега мога официално да ви поздравя с добре дошли в лагер „Дракон“! Нека всички се представим.
Децата се събраха в кръг и казаха имената си и откъде са. Австралия, Япония, Индия, Гана, Дания, Франция, Англия и Аржентина. Били никога преди не беше чувал толкова много различни акценти. Въпреки това имаше по-малко лагерници, отколкото бе очаквал.
– Прекрасно е да видя всички вас тук за първата година на лагер „Дракон“ – каза Старо злато. – Сигурно се питате защо ви повиках толкова далеч от домовете ви на това място с колиби от дървени трупи и без интернет. Научих за вас дванайсетимата от човек в живота ви, който ви познава много добре: учител, библиотекар или треньор. Разпратих призив до колегите си по цял свят, че търся дванайсет от най-добрите и най-умните ученици, и всички вие сте точно това.
– Извинете – обади се Шарлот, като вдигна ръка, – ние сме само единайсет, не дванайсет.
– Поздравления, умееш да броиш – подхвърли иронично Джей Джей. Шарлот го изгледа на кръв.
– Добро наблюдение, Шарлот – похвали я Старо злато. – Виждам, че имаш набито око. Права си.
– Нямаше да го кажа, ако не беше вярно – отвърна Шарлот с известна самоувереност, граничеща с напереност. Били изпита едновременно страхопочитание и тревога. Тя му се струваше от хората, които бяха свикнали да се налагат, каквото ще да става. Определено не би искал да я ядоса.
Старо злато прочисти гърлото си и продължи:
– Да, е, както казвах, всички сте тук по специална причина.
– Той ли е дванайсетият? – обади се отново Шарлот и посочи Джей Джей.
Дилън зарови лице в ръцете си.
– Моля те, в името на всичко свято, както казва баба ми, спри да го прекъсваш.
Джей Джей изсумтя насмешливо.
– Аз не съм лагерник. На практика съм лагерен съветник. Тук съм, за да помагам на моя yeye. – Били си спомни, че йейе означава „дядо“ на мандарин. Джей Джей посочи над главите на всички. – Това е дванайсетият лагерник. – Завъртя очи. – Явно моят йейе вижда нещо специално и в нея. Макар че нямам представа какво.
Всички се обърнаха и видяха към тях да бърза китайско момиче с кръгло лице и две дълги черни плитки.
– Съжалявам, че закъснях! – възкликна то. – Бях си легнала да подремна и съм проспала алармата. Сънувах прекрасен сън.
Старо злато въздъхна доста тежко.
– Приятели, това е Лиу Лин-Фей. И както каза Джей Джей, тя е дванайсетият ни лагерник.
Лин-Фей се ухили широко на всички и помаха.
– Та, докъде бях стигнал? – промърмори Старо злато. – А, да. За мен е привилегия да поздравя всички ви с „добре дошли“ тук. От номинациите ви знам, че всички имате за цел да подобрите езиковите си умения, но тук ще постигнете много повече от това. Ще откриете себе си. Предизвиквам ви да отворите умовете и сърцата си. Ще извлечете от това специално място точно толкова, колкото вложите.
– Звучи малко амбициозно за летен лагер – промърмори Дилън под нос и смушка Били в ребрата. Били потисна напиращия смях. Въпреки че Дилън не приличаше на никого от приятелите му у дома, започваше да си мисли, че може би не е чак толкова зле. Въпреки че не беше сърфист и сякаш се тревожеше за всяка дреболия.
Старо злато развърза гердана си и откъсна мънисто от един от краищата му. Протегна го пред себе си между палеца и показалеца и каза:
– Това е първата ви задача.
После взе мънистото и го хвърли право към Шарлот, която веднага го хвана. Мънистото проблясваше в пурпурно и беше голямо приблизително колкото жълъд. Старо злато се усмихна, издърпа от гердана си друго мънисто и го метна на Дилън, който се опита да го задържи непохватно между двете си разтворени длани, но накрая го изпусна на земята.
– Това значи ли, че се провалям на първата задача? – попита Дилън с мрачно изражение.
Старо злато се засмя гръмогласно.
– Не е нужно да се притесняваш, Дилън. Малко мръсотия няма да навреди. – Старо злато продължи да вади мъниста от гердана си и да ги подхвърля наоколо, докато накрая всяко дете вече държеше по едно. – Всяко от пътуванията ви тук, в лагер „Дракон“, ще бъде лично – каза той. – Искам да затворите очи, да отворите умовете и сърцата си и да си помислите какво най-много искате от времето, което ще прекарате тук.
Били задържа в ръка мънистото и затвори очи, като се чувстваше малко глупаво. Отвори ги отново и видя, че очите на всички други бяха затворени, а израженията им – сериозни. Въздъхна и отново затвори очи. Сега беше тук. Не пречеше да опита. Търкулна мънистото в дланта си и си помисли колко далече беше от дома. Колко различно му се струваше всичко тук. Нищо не му беше познато. Дори въздухът миришеше различно от соления океански бриз, с който бе свикнал. Докато вятърът рошеше косата му, той слушаше насекомите и чуруликащите около него птици, далечната ромоляща вода и от време на време воя на маймуните. Помисли си колко далече е от дома и при тази мисъл изпита остра болка в гърдите.
Съсредоточи се, нареди си той. Какво искаше от времето си в лагера?
Докато пътуваше насам, единствената му мисъл беше колко се ужасява от лятото в този лагер и колко много щяха да му липсват всички неща у дома. А сега, докато стоеше тук, вслушваше се в новите звуци и вдишваше планинския въздух, усети как вълнението се просмуква в него като тъничка струйка. Ако се налагаше да бъде тук, можеше поне да изживее едно малко приключение. Това място му се струваше подходящо.
Мънистото неочаквано заискря в ръката му и очите му рязко се отвориха. Старо злато се взираше право в него. Били бързо затвори очи, чувствайки се така, сякаш са го хванали да върши нещо нередно. Тръсна глава, като се опита отново да се съсредоточи, ала преди да успее да си събере мислите, Старо злато плесна с ръце.
– Много добре, много добре. Надявам се, че това е помогнало на всички да се концентрират. – Обиколи и събра мънистата, като ги наниза обратно на гердана си. За миг на Били му се стори, че неговото мънисто блещука. А дали не блещукаха и някои от другите мъниста? Примигна. Навярно беше само игра на светлината.
– И така, какво бихте си помислили, ако ви кажа, че тези мъниста ще ми помогнат да ви разделя на групи за лятото? – попита ухилено Старо злато.
– Бих си помислил, че хич не ви слуша главата – обади се весело Дилън.
Старо злато се засмя.
– Харесва ми честността ти – каза той. – Въпреки всичко именно това смятам да направя. Може би сте забелязали, че аз съм малко стар… – Направи пауза и намигна, сякаш ги посвещаваше в някаква тайна. – През годините научих, че някои неща не могат да бъдат обяснени, ала това не значи, че не бива да им позволяваш да те направляват.
Старо злато прокара гердана през пръстите си и затвори очи, като си тананикаше под нос и се поклащаше напред-назад.
– Това изобщо не ми се струва справедлив начин да ни разделите на групи – заяви Шарлот, като скръсти ръце. – Със сигурност би трябвало да бъдем разделени въз основа на уменията си?
Били нямаше как да не се съгласи. Сега не само че се намираше на някаква планина в Китай без мобилно покритие, ами и беше в лагер, ръководен от старец, който вярваше във вълшебни мъниста.
– Били Чан! – избоботи Старо злато и Били подскочи.
– Дилън О’Донъл!
– Шарлот Бел!
– Лиу Лин-Фей!
Старо злато отвори очи.
– Мънистата ми казват, че вие четиримата принадлежите към една група – рече. – А кой съм аз, че да не се съглася?
Старо злато раздели останалите осем лагерници на още две групи и се усмихна широко на всички.
– Мисля, че започваме много добре, не смятате ли?
Лагерниците се измериха един друг с предпазливи погледи.
– И така – продължи Старо злато, – сигурен съм, че всички бихте искали да се опознаете помежду си, и можете да го направите по време на обяда. Първо обаче искам да ви запозная с другите лагерни съветници. – Посочи трима възрастни, застанали в периферията на групата – две жени и един мъж. – Това са Лий лаоши, Фън лаоши и У лаоши – каза той, като постави думата на мандарин за учител след фамилните им имена. Другите лагерни съветници им помахаха. – Ако имате въпроси или се нуждаете от каквото и да е, можете да ни намерите в главните бунгала в центъра на лагера. Сега марш в столовата!

– Е – каза Шарлот, когато стигнаха, – вероятно би трябвало да седнем заедно, нали? Щом ще сме част от един отбор. Трябва да призная, че цялата ми подготовка за конкурси ме е направила ужасно амбициозна и готова да се съревновавам – ще искам да печеля всичките ни състезания.
– Важното не е победата – каза сериозно Лин-Фей, – а преживяването.
– Така казват хората, които обикновено не побеждават – заяви Шарлот. – Сега, когато си в моя отбор, Лин-Фей, можеш да свикнеш да побеждаваш. – Тя намигна и се втурна да си вземе поднос.
Храната беше обилна и вкусна. Били погълна планини от пържен ориз и всички кнедли, които успя да изяде. До момента храната беше най-хубавата част от лагер „Дракон“. Още не беше сигурен какво да мисли за другите лагерници, особено за новите си съотборници. Много харесваше Дилън, а Лин-Фей му се струваше доста мила, макар и малко странна. И прецени, че по-скоро би предпочел Шарлот да е в неговия отбор, отколкото да се състезава срещу нея. Не се съмняваше в твърдата є решимост да побеждава.
– Толкова се радвам, че всички сме в един отбор – каза Лин-Фей, като се усмихна свенливо на групата. – Сега, след като се запознахме, чувствам, че ще станем приятели, а вие?
Искреното є въодушевление накара Били да се почувства неловко. Той разтри тила си и каза:
– Разбира се.
Може би най-лесният начин да се справи със следващите десет седмици в лагера беше просто да се остави на течението. Биваше го в това. Кратката искрица на вълнение, която бе изпитал, докато държеше мънистото при пристигането, беше изтляла и бе заменена от чувство на примирение. Запита се какво ли правят приятелите му у дома в момента.
– Нямаш ли понякога чувството, че цял живот си чакал да срещнеш правилните хора, да се случи нещо? А после, когато това стане… БАМ! – Лин-Фей рязко вдигна ръце във въздуха, за да подсили думите си, и стресна Дилън, който изпусна пръчиците за хранене.
Лин-Фей се засмя, а смехът є прозвуча като звън на камбанки.
– Струва ми се, че сега се случва точно това – каза. – Не го ли усещаш?
– Мисля, че изпитвам само малко умора от часовата разлика – каза Били с прозявка. – Отивам да намеря моето бунгало. И може би да подремна.
Дори и да беше разочарована от липсата му на ентусиазъм, Лин-Фей с нищо не го показа. Вместо това кимна.
– Добра идея! Хайде всички да отидем да намерим бунгалата си.
Оказа се, че Били и Дилън делят едно бунгало, а Лин-Фей и Шарлот бяха в съседното. Другите лагерници също деляха бунгала с групите си. Били се радваше, че дели бунгало с някого, когото вече познава.
– Отивам да намеря малко диви цветя, за да украся бунгалото ни – обяви Шарлот. – Декорацията на дома е още един от талантите ми. Хайде, Лин-Фей, ела да ми покажеш къде да намеря нещо подходящо.
Били беше почти сигурен, че никога не е срещал някой толкова самоуверен или с толкова много самопровъзгласени таланти човек като Шарлот. Тя му се струваше от онези хора, които постоянно изискваха внимание, и точно в този момент Били я намираше за доста изтощителна. Изпита облекчение, когато я видя да излиза с Лин-Фей от бунгалото и да се отправят заедно навътре в гората.
Но не беше само Шарлот. А всичко. Да бъде в лагера, да се среща с нови хора, да се надява другите да го харесат. На Били му се прииска да е обратно в Калифорния. Въпреки че никога не би им го признал, беше му мъчно за родителите му. И за онзи всезнайко, по-големия му брат Еди. Запита се как ли щяха те да приемат всичко това.
Знаеше какво щяха да му кажат обаче. Майка му щеше да му обясни, че е късметлия да получи такава страхотна възможност. Баща му щеше да го увери, че когато порасне, ще се радва, че е направил това. А Еди… ами Еди щеше да разроши косата му (знаеше, че Били е суетен по отношение на косата си) и да го посъветва да стисне зъби и да преглътне неприятното задължение, но после щеше да му каже, че се гордее с него, задето е достатъчно смел да замине толкова далече от дома.
Утешен от мислите за семейството си, Били отиде да разгледа бунгалото си заедно с Дилън. Беше забележително скромно, с две легла, две бюра и два скрина с чекмеджета. Това беше всичко. Имаше обща баня, която всички в лагера деляха. Били никога не беше делил баня с друг освен със семейството си и не го очакваше с нетърпение.
– Били – каза Дилън, докато разопаковаха багажа си, – мисля, че е редно да те предупредя, че хъркам.
Били въздъхна. Очертаваше се дълго лято.

Небе, пълно със звезди

…