За Хана Голд

Като дете Хана Голд е била заобиколена от книги, животни и красотата на природата. Докато расте, най-голямата є мечта е да има котка и да стане писател, днес е щастлива, че е постигнала и двете. Още в училище започва да пише вълнуващи истории, в които разказва за любовта си към нашата планета и нейните обитатели. Учи за сценарист и докато следва, започва да работи в лондонската филмова и театрална индустрия.
Днес Хана Голд живее в красивото графство Линкълншир, Великобритания, заедно със съпруга си, а компания им правят любимите котка и костенурка.
Първата є детска книга „Последната мечка“ е носител на множество литературни награди и е любима на малки и големи читатели.

Откъс от ИЗГУБЕНИЯТ КИТ

Глава 1
Пристигане

Първото, което Рио Търнър забеляза в залата за пристигащи на Международното летище в Лос Анджелис, беше шумът. Летищата никога не са тихи места и това гигантско, разпростряло се нашироко чудовище беше като развилнял се футболен стадион.
Второто, което забеляза, беше баба му.
Макар да бяха минали цели пет години от последната им среща, Рио веднага я позна. Тя се извисяваше над всички в своя крещящ тюркоазен гащеризон, носеше очила с дебели черни рамки, а главата є беше увенчана с корона от бели къдрици.
Баба му се оглеждаше и го забеляза след няколко мига.
– Рио? – попита тя. – Ти си, нали? Едва те познах. Толкова си…
Тя не довърши и Рио се зачуди какво ли щеше да каже. Но нямаше да я попита. Вместо това скръсти ръце в защитна поза.
– Пристигна значи – забързано продължи тя.
Погледът є беше изпълнен с нещо, което Рио не разпозна.
– Толкова се радвам, че си тук.
След това го прегърна. Ала не с една от онези прегръдки, с които беше свикнал – нежни, топли и меки. Тази беше ръбата, с остри лакти и аромат на ментови бонбони. Рио преброи до три, преди да се отдръпне, защото вече не издържаше.
– Рио? – колебливо попита баба му и се изчерви. – Мина много време и всичко това сигурно ти се струва необичайно, но бих искала да се чувстваш у дома си, докато си с мен. Все пак съм ти баба.
Рио, който през втората част от речта є беше забил поглед в земята, я погледна изненадано. Тя беше подписвала картички за Коледа и рождени дни с „От баба“, но едва ли някой можеше да му прилича по-малко на баба. Не и в сравнение с другата му баба, която носеше дебели чехли с гумени подметки и обичаше да го нарича „пате“, макар че по последни данни все още не му бяха пораснали човка и пера. Не, не, тази жена изобщо не му приличаше на баба и той тайничко реши да се обръща към нея по име – Фран.
Когато Рио не отговори, тя потри ръце, макар да не беше студено.
– Е, хайде да тръгваме.
Рио отказа на предложението є да му носи куфара – той можеше и сам – и я последва до изхода, а после и на паркинга, където тя спря до джип, покрит с дебел слой прах.
Той седна на мястото до шофьора, закопча колана и прехапа устни, като се опитваше да не обръща внимание на внезапното желание да отиде до тоалетната.
Сякаш усетила неловкото положение, Фран се обърна към него и понечи да каже нещо. Ала каквото и да беше, то застина на устните є. Вместо това тя просто се прокашля, за да прочисти гърлото си.
– Съжалявам… за майка ти.
Рио усети как горещи сълзи опариха очите му и той ги затърка яростно с надеждата, че тя не беше видяла. За да избегне разговорите, момчето демонстративно се загледа през прозореца; след известно време тя включи двигателя с рязко завъртане на ключа и тръгнаха.

Майката на Рио беше родена и израснала в Калифорния. Заминала, когато била едва на двайсет години, първо със стипендия да учи музика в Ню Йорк, а после, след като завършила, като цигулар в Лондонския филхармоничен оркестър. През цялото време се беше прибирала само веднъж с Рио като малко бебе.
Било е толкова отдавна, че той не помнеше нищо.
Заради месторождението на майка си той официално беше наполовина американец. Една съвсем малка половина, защото беше прекарал всичките единайсет години и три месеца от своя живот в Лондон и определено говореше с британски акцент. Този далечен екзотичен свят на безкрайно слънце, високи шумолящи палми и златни плажове винаги му се беше струвал като сън. Истината беше, че Рио цял живот бе изгарял от нетърпение да дойде тук. Ала не и по този начин.
Той отвори прозореца на колата и вдиша дълбоко калифорнийския въздух. За съжаление, това не беше най-умното нещо, което можеше да направи на магистралата. Рио се задави и се закашля от смога.
Това значи била Калифорния? Всичко тук беше огромно. Колите, пътните знаци, сградите – дори небето, надвиснало над тях със своята необятна индигова тишина. Сякаш колата е била вдигната и запокитена в свят на великани. И Лондон беше град, но усещането не беше такова.
Мама винаги казваше, че Калифорния е различна. Че е спокойна. Че нравът є ще допадне на Рио. Че…
Той рязко затвори прозореца. След това напълно пренебрегна опитите на баба си да завърже разговор, затвори очи и се опита да си представи, че се намира във вселена, в която майка му не го беше изпратила от другата страна на света при човек, когото той едва познаваше.

Глава 2
Оушън Бей

В някакъв момент Рио явно бе заспал, защото изведнъж осъзна, че колата е спряла.
– Пристигнахме – обяви баба му. – Добре дошъл в Оушън Бей.
Вече беше здрач и му се наложи да примигне няколко пъти, за да се увери, че вижда добре. Малкото крайбрежно градче Оушън Бей се намираше на около час път северно от Лос Анджелис. Не че в момента можеше да го види. Баба му живееше в покрайнините и луната огряваше голяма дървена къща на плажа. Изглеждаше, сякаш е строена малко хаотично; беше на три етажа и боядисана от покрива до входа в меко пастелнозелено. Рио усети как стомахът му се поотпусна. Сякаш къщата имаше магически лечебни свойства и можеше да изглади и най-нащърбените ръбове.
Рио потърка очи. Апартаментът, в който живееше с майка си, беше толкова малък, че сигурно можеше да се побере поне десетина пъти в тази къща.
– Красиво е, нали? – прошепна Фран с нотка на гордост.
Но ако на Рио къщата му се стори специална, шумът, който чу, когато слезе от колата, му разкри съвсем различен свят. Величествен, мощен рев. Звук, който можеше да идва само от нещо невероятно могъщо.
Беше шумът на океана.
И Рио, който дори не обичаше силните шумове, за своя изненада откри, че този беше различен. Той усети как неговата сила преминава през тялото му и внезапно му се прииска да го почувства с цялото си същество, да му позволи да отмести тежката болка, загнездила се в гърдите му.
– Ще имаш предостатъчно време да изследваш брега – извика Фран от входната врата и му помаха. – Влизай сега.
Той с неохота я последва през широкия коридор в кухнята, където, за разлика от дома му, нямаше никакви снимки, училищни рисунки и списъци за пазаруване, закачени нескопосано на стената. Нямаше и мръсни чаши, неизмити чинии или нагризани джинджифилови бисквити. Вместо това кухнята беше изпълнена със студени метални уреди, които бяха толкова лъскави, че той можеше да види отражението си в тях – слабо, бледо момче с плахо изражение и буйна светлокафява коса, която никога не стоеше пригладена, колкото и да я сресваше. Единственото загатване за цвят беше любимата му жълта тениска – онази, която мама му беше купила за последния рожден ден.
След няколко минути Фран сложи пред него чиния с храна, от която се вдигаше пара.
– Зеленчуково чили. Сготвих го по-рано по моя тайна рецепта. Хайде, яж.
– Б-б-благодаря – отговори Рио и се ядоса сам на себе си, че винаги заекваше, когато се притесняваше.
За баба си знаеше само, че някога е била директор на училище, че цял живот е живяла в Оушън Бей и че говореше с американски акцент.
Докато той ядеше, тя бърбореше от другия край на кухнята:
– Мислех си утре да те разведа из Оушън Бей. Можем да напазаруваме или… да отидем на пристанището… може дори да те заведа до фара! Оттам се вижда много надалече. Гледката е прекрасна. Ако си уморен, може само да се разходим по плажа.
Тя го погледна над очилата в очакване на отговор.
Думите, които Рио жадуваше да каже, заседнаха в гърлото му. Че не е дошъл тук, за да се забавлява или да пазарува, и че със сигурност не е дошъл, за да прекарва времето си с човек, който не е бил част от живота му, когато най-много е имал нужда от него.
За щастие, вниманието на баба му беше отклонено от котка с дълга бяла козина и малко черно петно около лявото око, която обяви присъствието си с жално мяукане.
– Пират! Ето къде си бил! Ела да се запознаеш с нашия гост.
Котаракът не се трогна особено от поканата да се запознае с момчето, ала нещо в гърдите на Рио омекна. Винаги беше искал домашен любимец, пък било той и хамстер, но правилата в апартамента го забраняваха. Той се пресегна да погали котарака зад ушите и беше възнаграден със звучно мъркане.
– Това е моят внук Рио. Дошъл е чак от Лондон и ще остане с нас за ваканцията. Искаш ли да го поздравиш?
Рио не знаеше каква беше причината: дали глуповатият глас, с който говореше на Пират – от онези гласове, които възрастните използват с бебета, или фактът, че беше изтощен след дванайсетчасовия полет. Вероятно беше всичко накуп. Но така или иначе, думите изригнаха от гърдите му, преди да успее да ги спре:
– Това не е ваканция! Не съм тук за забавления! Тук съм само защото ме накараха!
Фран отвори уста, но после я затвори. Рио остана с впечатлението, че ще каже нещо, но тя просто изпъди Пират от масата и се зае да почиства гащеризона си от бели косми.
Останалата част от вечерята премина в тишина.

Когато дойде време за лягане, Рио последва баба си нагоре по скърцащите дървени стълби, като дори през стените чуваше океана. Тя му показа просторната баня – вътре се намираше най-големият душ, който някога беше виждал, и вероятно в нея можеха да се поберат поне два слона, – а после го поведе още нагоре до тавана на къщата.
– Това е твоята стая – каза баба му и отвори вратата.
Беше скосено таванско помещение и погледът на Рио веднага попадна на двойното легло – много по-голямо от миниатюрното му легло у дома. Имаше правоъгълен прозорец, скрит зад тъмносини вертикални щори. Вътре миришеше на чисто и свежо и съвсем леко на дезинфектант.
В стаята цареше мир, на мига реши той. Носеше топло, успокояващо, познато усещане. Нямаше никакъв шум от коли, автобуси и мотоциклети. Рио чуваше само вълните и прибоя.
Очакваше баба му просто да изчезне, ала се изненада, защото тя все още стоеше нерешително на прага. Рио сложи куфара си на леглото. Отвори го и се сепна от аромата на джинджифил, носещ се от бисквитите, които мама му беше опаковала. Беше толкова силен, че той едва не ахна.
– Това беше нейната стая.
– Какво? – попита Рио и се обърна. – Това е била стаята на мама?
Баба му кимна.
– С часове свиреше на цигулка тук. Пред прозореца. На дъските все още можеш да видиш отпечатъците на стъпалата є.
Рио погледна натам, накъдето тя сочеше. Едно леко потъмняло място, където дъските бяха видимо изтъркани и ако човек се вгледаше, можеше да различи очертанията на две стъпала.
Без да се замисли, той отиде и внимателно стъпи на мястото, на което преди много години бяха стояли стъпалата на майка му. Тъй като тя беше дребничка, краката му паснаха идеално. Усети топлината на дървото с пръстите на краката си. И още нещо. Нещо сурово и живо. Застанал в нейните стъпки, той сякаш усещаше как музиката є извира от душата на къщата, където е била скрита през всичките тези години.
Рио затвори очи и му се стори, че майка му е там, точно пред него, подпряла брадичка на цигулката, със светнали очи като…
– Съжалявам… че се получи така – измънка Фран.
При звука на гласа є вратът и раменете му се стегнаха, а музиката рязко спря.
– Но тя е на правилното място.
– Тя… тя… тя ще се оправи! – ядосано натърти Рио. – Ще се върна вкъщи след четири седмици и… ще видиш! Всичко отново ще си бъде нормално!
Фран отвори уста, за да каже нещо, но после се отказа.
– Приятни сънища. Ще се видим на сутринта.

Глава 3
Мама

Рио разбра, че ще бъде изпратен в Калифорния, точно преди един месец. Беше вторник вечер през декември, той седеше на дивана до майка си и гледаха документален филм за белите мечки в Арктика. Похапваха две сочни парчета шоколадова торта, сервирани в празен калъф на цигулка с кана чай.
– Котенце Рио – поде тя плахо.
Това беше галеното име, което му беше измислила, защото ушите му бяха леко заострени в края.
– Аз… трябва да ти кажа нещо.
– Ммм – разсеяно отговори той, защото се чудеше дали щеше да му даде последната хапка, въпреки че вече беше изял по-голямата част и от нейното парче.
– Трябва да замина за малко – каза тя толкова тихо, че на Рио му се стори, че не я е чул добре.
– Да заминеш ли?
Той я погледна с изненада. Не можеше да си спомни дори кога за последно бяха пътували извън Лондон.
– Къде?
Мама прибра зад ухото си един измъкнал се кичур червена коса и преглътна притеснено. Цялата беше пламнала.
– В една… болница.
Нещо така стисна Рио за гърлото, че дъхът му секна. Той я погледна невярващо.
– Болница? Каква болница?
– Специална.
Майка му въздъхна, избърса няколко трохи от брадичката му и обясни, че някои болници са за хора с физически болести. А други са за хора, които се нуждаят от помощ по различни, по-невидими начини.
– Лекарят каза, че ако не отида…
Рио преглътна с усилие и се заоглежда на всички страни. Само и само да не вижда накривената усмивка на майка си и прекалено блесналите є очи.
После стана още по-зле. Тя му каза, че той ще отиде при баба си за четири седмици. При баща му нямаше да стане заради новото бебе, а другата му баба живееше в малка едностайна къщичка, така че и при нея беше невъзможно.
– Четири седмици! – извика той и стомахът му се сви. – Та ти почти не си говориш с нея!
– Защото с баба ти сме много различни и последния път, когато се видяхме в Лондон… се скарахме за доста неща.
– Защо тогава ме пращаш там?!
– Там ще е най-добре за теб, Котенце Рио. Най-здравословно. Понякога се налага да загърбим различията си, за да направим правилното нещо – уморено отговори тя. – Освен това е само за малко… докато се почувствам по-добре.
Възцари се тишина. От онзи вид тишина, който предшества важни моменти. Това беше, както Рио знаеше, най-лошият вид.
Мама винаги е била непредсказуема и непостоянна – понякога лека и ефирна като флейта, друг път тъжна и тежка като бумтящи барабани. Рио мислеше, че всички възрастни са такива. Докато баща му не го уведоми, че майка му е различна. Когато момчето попита какво точно означава „различна“, баща му отговори, че майка му не е добре с главата. А това пък какво означаваше?
Мрачните периоди често се появяваха от нищото, изникваха в неочаквани моменти и траеха дни, седмици, а в последния случай и месеци. Тогава тя дори си взе болничен от работата в оркестъра – нещо, което никога преди не бе правила. И макар есента да беше изпълнена с топли златисти цветове и ярки сини небеса, мама прекара всеки един ден заключена в апартамента, сякаш изведнъж се бе уплашила от външния свят.
А външният свят, поне доколкото Рио виждаше, не се беше променил.
Променила се беше мама.
Когато се прибираше от училище, той никога не знаеше какво ще завари. Понякога дори не беше облечена, а ако беше, седеше на дивана на спуснати завеси. Любимият є копринен шал с паунови шарки – който тя обикновено слагаше само за концерти – често беше окапан с чай. Напоследък в апартамента се настани тежка и кисела миризма, която упорито не искаше да се махне, независимо колко прозорци отваряше той. Не можеше дори да се сети кога за последен път беше сготвила истинска вечеря.
Но все пак да го изпрати чак в Калифорния? Сам?
Той се огледа, сякаш за да попие всичко – рафтовете, отрупани с биографиите, които мама обичаше да чете, разклатената стойка за ноти до прозореца, снимките на полицата над камината от седмия му рожден ден на плажа – и накрая върна поглед към майка си. Тогава осъзна, че едва я разпознава. Изражението є беше диво, неспокойно, дори леко плашещо.
– А… не мога ли да дойда с теб?
– О, Рио – въздъхна тя. – Болницата не е място за деца.
– Ти сама каза, че вече съм пораснал!
– Твърде пораснал – нежно отвърна тя. – А не трябва. Трябва да си навън и да си играеш като другите единайсетгодишни момчета. Не трябва да си затворен тук и да се грижиш за мен.
– Но аз обичам да се грижа за теб! – извика той. – Ами ако не искам да ходя чак до Америка?
Мисълта, че ще бъде разделен от нея, го накара да се почувства гол и уязвим, сякаш някой беше свалил дебело палто, което дори не е осъзнавал, че носи. Рио потрепери, макар че отоплението работеше на пълни обороти.
Мама въздъхна и стисна основата на носа си.
– Болницата е място за възрастни като мен… които се нуждаят от помощ.
Рио искаше да възрази. И да продължи да възразява, докато тя не размисли.
Ала майка му бе започнала да плаче. Ужасяващи, грозни сълзи, които капеха в чашата и разплискваха чая. И макар да се плашеше, когато тя беше такава, Рио взе ръката є в своята. Беше топла, загрубяла от свиренето на цигулка, но в същото време на него му се струваше като най-меката ръка на света.
И Рио, който никога не се беше смятал за особено смел, пое най-дълбоката и смела глътка въздух в живота си.
– Добре – тихо каза той. – Ще отида.

Отзиви за ИЗГУБЕНИЯТ КИТ

Вълнуваща и много дълбока история.
                                                       Daily Mail
Забележителна книга, която оплита като в
рибарска мрежа всеки влюбен в океана.
                                                           The Times