Последната мечка

Откъси

Глава 1
Писмото

Ейприл Уд се изправи лице в лице с бялата мечка точно три седмици след като пристигна на Мечия остров. Разбира се, първо трябваше да стигне до острова, а пътуването є дотам започна приблизително четири месеца по-рано.
До онзи момент ежедневието на Ейприл протичаше нормално, но тя самата бе готова да признае, че в тази нормалност имаше нещо странно. Баща є беше научен работник в близкия университет, където прекарваше дните си, като изучаваше климатични модели. Точно като времето и той беше непредвидим – понякога се прибираше в 11:00 ч. вечерта, друг път излизаше точно когато Ейприл се бе прибрала от училище. Понякога работеше през уикенда, но след това почиваше три дни. Дори и тогава обаче се затваряше в кабинета си и заравяше глава в прашните стари книги, изписани с толкова дребни букви, че човек го заболяваха очите само като ги гледа. Когато Ейприл му носеше чай или вечерята, той поклащаше глава, сваляше очилата си и я поглеждаше с любопитство, сякаш напълно бе забравил, че има дъщеря. „А, да – казваше той. – Благодаря ти… Ейприл.“ След това отново заравяше глава и започваше да гризе химикалката, а момичето внимателно затваряше вратата на кабинета зад себе си.
Ейприл беше само на четири годинки, когато майка є почина, затова мислите за нея бяха като спомени за отдавна преживяна чудесна лятна ваканция. Баща є не се ожени повторно и това си личеше по къщата. Беше висока и слаба, изглеждаше малко унила, а вътре винаги беше студено. Всичко бе покрито със слой прах и ужасяващото чувство, че нещо липсва – чувство, което Ейприл никога не успяваше да изрази с думи.
Тя прекарваше по-голямата част от времето си в задната градина, където насред дивите и неподрязани къпинови храсти живееше семейство лисици. Ейприл бе особено запленена от един член на семейството, когото наричаше Смелчо, защото є се струваше по-храбър от останалите и защото веднъж почти є беше позволил да го нахрани с ягоди от ръката си. Времето в градината летеше, прекъсвано само от училището. Ейприл не харесваше училището и съученичките є не я харесваха. Тя не знаеше дали защото миришеше на лисици, или защото беше най-малката в класа, или пък защото се подстригваше сама с градинската ножица. Във всеки случай Ейприл не се притесняваше особено, защото, така или иначе, предпочиташе животните пред хората. Те просто бяха по-мили.
И тогава пристигна писмото.
Седнала на пода с кръстосани крака, Ейприл ядеше зърнена закуска, а в другия край на дневната баща є похапваше препечена филийка, обилно намазана с мармалад, и четеше сутрешния вестник. Беше краят на ноември и Ейприл се втурна към вратата, когато пликовете тупнаха на прага. Може би щеше да има коледна картичка от баба Апълс? Тя не само че обичаше да є изпраща картички по-рано, но също така беше любимата є баба, защото ухаеше на топъл домашен сладкиш и живееше на брега на морето.
Нямаше коледни картички, но пък имаше голям дебел плик с надпис ОФИЦИАЛНА ПРАВИТЕЛСТВЕНА ПОЩА и клеймо от Норвегия.
Ейприл го сложи до препечената филийка на баща си и той разсеяно го вдигна, за да отхапе. Когато осъзна какво държи, лицето му се озари от усмивка, сякаш някой току-що му бе направил магия.
– Какво е това? – попита тя.
– Отиваме на Северния полярен кръг – отговори той, като четеше писмото и примигваше бързо. – Получих работата. Честно казано, не мислех, че ще успея, смятах, че ще вземат някой местен човек. Но явно докладът ми за научните изследвания на земната атмосфера ги е убедил. Става въпрос за метеорологична станция на един малък остров на около ден път с корабче от крайбрежието на Норвегия.
Ейприл заподскача радостно, след което попита:
– Какъв остров? Колко хора живеят там?
– Ах… – започна той и сведе поглед притеснено, – не е такъв остров. Всъщност… няма да има други хора освен нас.
– Само ние двамата? Сам-сами на остров?
Той се приведе напред:
– Представи си само какви приключения ще преживеем. Ще сме като Скот на Антарктида. Островът изобщо не прилича на района около нас – има си езерца, планини, поточета. Само си представи, Ейприл. Последното непознато и неизследвано място на света. Без автомобили, влакове, самолети. Дори без пътища! Чисто и недокоснато диво място.
Нямаше нужда да казва повече, защото сърцето є вече препускаше. Не само че щяха да бъдат на Северния полярен кръг, но и през цялото време щяха да бъдат двамата. Само те. Щяха да могат да правят толкова много неща – да майсторят снежни човеци, да се спускат с шейни по планините и…
– Разбира се, работата ми там ще бъде много важна – добави татко с възможно най-сериозно изражение и стомахът є леко се сви.
– Какво ще правиш?
– Норвежкото правителство иска да получи по-точна представа за това как глобалното затопляне засяга Арктичес-кия регион, така че ще следя данните за период от шест месеца.
Ейприл знаеше много за топящите се ледени шапки и заедно с лова на лисици това бе едно от нещата, които я караха да се чувства едновременно бясна и безсилна.
– А училището ми? – попита тя.
– Ейприл – каза баща є и се приведе напред, – за шест месеца на Северния полярен кръг ще научиш повече, отколкото за шест години в училище.
Тя му хвърли още един поглед. Очите му светеха, а на бузите му се бяха образували две червени петна. Ейприл отново усети как сърцето є запрепуска.
– Кога потегляме?

Не всички обаче се вълнуваха толкова. Баба Апълс се обаждаше поне по три пъти на ден, за да им каже колко безразсъдно постъпват. Ами ледените температури, ами вълните колкото небостъргачи, ами моржовете убийци с остри бивни, които беше виждала в документалните филми на Дейвид Атънбъро? Ами всички опасности на един остров, където няма нито болница, нито лекар, нито когото и да било да им помогне, ако изпаднат в беда?
Това просто не беше подходящо за момиче на единайсет години, казваше тя. Особено за чувствително момиче като Ейприл, което благодарение на баща си вече се държеше достатъчно дивашки. Как изобщо си въобразяваше той, че да отидат на изоставен остров – при това дори не от слънчевите, – би било за нейно добро?
Но татко беше упорит, когато си наумеше нещо, и просто се преструваше, че не я чува.
– Моля те, Едмънд – ридаеше отчаяно тя. – Онова място се казва Мечият остров. Ами ако я изяде мечка?
Макар той да се опита да я увери, че на Мечия остров нямаше никакви мечки, баба Апълс отказваше да слуша.
– Ако видиш бяла мечка, Ейприл – посъветва я тя, – не забравяй да БЯГАШ.
И така, на 1 април те започнаха своето пътешествие. Трябваше да вземат самолет до Осло, след това да се прекачат и да пътуват до градче на име Тромсьо, а оттам – с корабче до Мечия остров. Когато самолетът излетя и се насочи на север, Ейприл залепи нос за илюминатора и се взря надолу към дома си, който се изгубваше от погледа є.
Нямаше връщане назад.
Бяха поели към Северния полярен кръг.

Глава 2
Мечият остров

– Нали знаеш, че баща ти е безотговорен?
Ейприл подскочи изненадана от звука и си удари лакътя в металния парапет. Чайката, която кълвеше бисквитени трохи от ръката є, излетя с възмутен писък.
До нея беше момчето, което беше чула да ругае цветисто на дока в Тромсьо, докато качваше грамофона на татко и цялата му колекция с плочи на Моцарт на поръждясалия норвежки товарен кораб, който щеше да ги отведе до Мечия остров. Беше син на капитана и сигурно с две-три години по-голям от нея. Отблизо миришеше на солена вода, машинно масло и още нещо, което тя не успяваше да определи. От друга страна обаче, откакто бяха заминали, всичко беше различно – по-диво и по-пусто, така че вероятно и миризмата му не бе толкова необичайна.
И все пак. Това не извиняваше думите му, които в никакъв случай не заслужаваха отговор. Нещо повече, тя самата не смееше да говори, защото сандвичът с фъстъчено масло, който беше изяла по-рано, заплашваше да се върне обратно.
– На твое място бих си легнал – инструктира я момчето и посочи към една пейка на завет в предната част на кораба. – Ще ти помогне срещу морската болест.
Ейприл погледна със съмнение към твърдата дървена пейка. Но след още едно рязко свиване на стомаха тя отиде и си полегна, така че сега виждаше само небето. Там поне бе защитена от неумолимия вятър, който брулеше лицето є. Очакваше момчето да си тръгне, но то седна тихичко в единия край на пейката и започна да човърка мръсотията под ноктите си.
– Той не е безотговорен – каза тя, когато стомахът є се беше поуспокоил. – Той е учен.
– Още по-зле – отвърна момчето и се обърна към нея.
– Баща ми каза, че на метеорологичната станция на острова работят хора от 1918 г.
– Да! Но не и… момиче.
– Не знам защо казваш момиче с този тон. – Ейприл възмутено се изправи до седнало положение. – Това, че не съм момче, не значи, че съм слаба. Веднъж се качих чак до върха на дивия кестен в задния двор, за да спася котката на съседите!
Момчето не отговори. Вместо това се разсмя шумно и размаха ръце, за да покаже огромното навъсено небе, бурното море и чувството, че сякаш изобщо не са на Земята.
– Какво знаеш ти за тази част на света? – попита то, когато най-накрая спря да се смее. – Досега била ли си толкова на север?
– Знам, че ти си едно грубо момче – отговори Ейприл. – Също така знам, че на твое място бих била по-отзивчива и бих обяснила малко повече относно това какво трябва да очакваме. Но аз не се плаша от неизвестното.
Нещо в изражението на момчето омекна.
– Тьор – каза то и подаде ръка. – Не ни обръщай внимание. С баща ми прекарваме толкова дълго време в морето, че забравяме как да се държим.
– Ейприл. Ейприл Уд.
Тя се ръкува с него. Усети ръката му като старо въже, но за сметка на това є подейства успокояващо. Като ръка, която може да я измъкне от неприятности.
– Опасно ли е? – попита тя тихичко.
– Диво е – отговори Тьор. – А всички диви неща са опасни.
– Но нали няма бели мечки?
Тьор поклати глава.
– От години не е имало. Защо така се натъжи? Белите мечки не са приятелски настроени животни. Те не са домашни любимци. Ще излапат момиче като теб на една хапка.
Ейприл се престори, че гледа морето, за да не погледне глуповатата му усмивка.
– Между другото, не можах да схвана фокуса ти с чайката.
– Какъв фокус? – Ейприл се обърна и го погледна в очите.
– Как я накара да кълве от ръката ти.
– Не е фокус – каза тя и настръхна само при мисълта за това. – Просто съм се научила как да карам животните да се чувстват в безопасност с мен.
Тьор повдигна вежди, но нещо в изражението му я насърчи да продължи.
– Важното е да се вслушваш в тях – обясни тя и докосна сърцето си. – Тук.
– Ти си различна – каза той.
– Тогава значи не съм просто момиче?
Тьор се усмихна толкова широко, че Ейприл не се стърпя и му отвърна с усмивка.
– Щом веднъж стигнете до острова, няма да можете да си тръгнете оттам. Нали знаеш? – попита той с по-нисък глас. – Поне докато не дойдем да ви приберем след шест месеца.
Ейприл усети, че има още нещо. Тя умело криеше нещата, които наистина искаше да каже, особено около баща си, и инстинктивно усещаше, когато хората правеха същото. Почака Тьор да є каже, защото независимо какво беше, би искала да го знае. Накрая обаче той измъкна един молив от якето си и написа номера си на гърба на плик, който беше натъпкал в джоба си.
– Мечият остров е сурово място. Внимавай, Ейприл Уд – каза той. – Ако ти потрябвам за нещо, звънни на този номер.
Тя не се сещаше за какво може да є потрябва, но за всеки случай пъхна номера в джоба на якето си. След това проследи с поглед как той отиде при другите членове на екипажа – мъже със силни и яки ръце, калени в студа пръсти и сериозни лица, на чийто фон баща є изглеждаше като направен от пергамент. Откакто бяха отплавали от пристанището, той се беше затворил в каютата си и се беше обградил с книги, за да се подготви за новата работа. Тя знаеше, че не иска да го безпокоят, а и каютата миришеше на скумрия, затова отново си легна на пейката и заспа.

– Земя! – Викът отекна в кораба като църковна камбана в празничен ден. – Земя!
Ейприл се надигна, но главата є бе замаяна от съня и се наложи да примигне няколко пъти, за да се увери, че не є се привижда. На палубата пред нея стоеше Тьор с протегната напред ръка и парче хляб в дланта. Гледаше нагоре с такава надежда в очите, каквато бе изпълвала и нея на първия учебен ден. Нещо я накара да се приближи към него.
– Трябва да отпуснеш тялото си и да не задържаш дъха си.
– Ето така ли? – попита той и отпусна рамене и ръце.
– По-скоро отвътре – обясни Ейприл. – Все едно си направен от вода. И всичко е меко и нежно. Точно така. Полека и внимателно. Сега не се движи. Точно над теб е. Тихичко и…
– Тьор! – Капитанът го извика от другия край на палубата и чайката отлетя обратно във висините.
Ейприл се отдръпна. Не знаеше какво да си мисли за капитана, който не приличаше на никого от хората, които бе срещала досега.
– Надявам се, че не разсейваш гостите ни – каза той и погледна с любопитство към хляба в ръката на Тьор. – Трябваш ни на носа.
Момчето хвърли хляба и се втурна нататък, а Ейприл не смееше да си поеме дъх, докато капитанът я измерваше с поглед от главата до петите. Имаше нещо свирепо в лицето му, сякаш така бе свикнал с бурните северни води, че беше забравил къде свършва той и къде започват те. За първи път се почувства доволна от дребния си ръст, който я правеше невидима.
Без нито думичка повече той се отдалечи и Ейприл издиша с облекчение.
Около нея палубата се изпълни с мъже от екипажа, които изпълняваха бързо и ефективно своите задачи. Не виждаше Тьор, но нямаше как да пропусне баща си. Той се беше облегнал на парапета на носа на кораба, облечен с вълненото си палто и официални панталони, и гледаше към хоризонта с благоговение, сякаш забравил за минусовите температури. Тя се приближи до него и въпреки миризмата на морето долови познатото ухание на анасоновите бонбони, които той обичаше да смуче.
– Татко?
– Пристигнахме, Ейприл! Пристигнахме! – възкликна той, без да отклони поглед. – Успяхме.
Той посочи напред, но тя не можеше да види нищо друго освен морските пръски и надигащите се тъмни вълни. Обзе я чувството, че навлизат в забранено кътче на Вселената.
– Не е ли красиво?
Най-накрая Ейприл зърна и острова.
– Мечият остров – каза баща є тихо, изпълнен със страхопочитание и удивление.

За автора

Като дете Хана Голд е била заобиколена от книги, животни и красотата на природата. Докато расте, най-голямата ѝ мечта е да има котка и да стане писател, днес е щастлива, че е постигнала и двете. Още в училище започва да пише вълнуващи истории, в които разказва за любовта си към нашата планета и нейните обитатели. Учи за сценарист и докато следва, започва да работи в лондонската филмова и театрална индустрия.
Днес Хана Голд живее в красивото графство Линкълншир, Великобритания, с костенурката, котката и съпруга си. Когато не пише, обича да търси невероятни истории и се упражнява да надава животински рев. „Последната мечка“ е дебютният є роман и още с издаването си книгата става най-продаваният дебют за 2021 година. Избрана е за книга на седмицата в класацията на Saturday & Sunday Times. „Последната мечка“ завършва невероятната си дебютна година, като печели наградите The Blue Peter Book Award и Waterstones Children’s Book Prize. Илюстрациите са дело на Ливай Пинфолд, който е носител на редица престижни награди.