Откъси

Глава 1

Двайсет и един месеца преди отплаването
Септември 2018 г., Макс

„Тате, някой ден ще вземеш да прекосиш Атлантика с гребане!“, възкликнах една вечер, докато цялото ни семейство се беше събрало около масата.
Усетих върху себе си въпросителните и объркани погледи на майка ми Жени и сестра ми Лара и видях усмивка на лицето на баща ми Стефан.
Беше есента на 2018 г., аз едва бях навършил 15 години. Семейната ни вечеря вървеше както обикновено, обсъждахме ежедневни теми и правехме планове за уикенда. Нищо не предвещаваше началото на едно незабравимо приключение.
Вечерта обаче беше по-различна от всяка друга.
Ще се върна малко назад във времето, за да споделя, че баща ми обожава предизвикателствата. Въпреки че финансите са неговото професионално поприще, от малък той е почитател на екстремните преживявания. Обича да експериментира с различни видове спорт – от ски и сноуборд през сърф и уиндсърф до таекуондо и планинско колоездене.
Когато навърши 39 години, се запали по бягането на дълги разстояния и освен че участваше в маратони, пробваше силите си и в планински ултрамаратони. Винаги ме е впечатлявал ненаситният му апетит за големи предизвикателства. Спомням си колко беше щастлив, когато финишира успешно във „Витоша 100“, взе участие в „Пирин Ултра“ (67 км), бяга на „Лаваредо Ултра“ (87 км), UTMB-PTL (300 км) и т.н. Завърши с добро време и състезанието „Айрънмен“ в Копенхаген, което включва 3,8 км плуване, 180 км колоездене и 42 км бягане. Въпреки че никога не беше тренирал професионално плуване, през 2011 г. преплува Ламанша и стана вторият българин, преплувал канала, разделящ Англия и Франция. Първият, който го направи, е легендарният български състезател по плуване Петър Стойчев, който 11 години поред оглавяваше световната ранглиста за маратонско плуване в открити води.
Разбира се, подхвърлих идеята за гребане през Атлантика на шега, смятайки, че да прекосиш океан с гребна лодка, е абсолютно невъзможно начинание. Въпреки че първоначалната ми реакция беше да отхвърля подобна идея, мисълта за предизвикателството продължи да човърка съзнанието ми и още същата вечер седнах и се порових в интернет за повече информация. Научих, че има хора, които са прекосявали не само Атлантика, но и други океани с гребни лодки. Това откритие беше абсолютно неочаквано и учудващо за мен. Исках да разбера повече за тези екстремни гребци и техните преживявания.
Така научих за холандеца Ралф Тюин, който самостоятелно или с други гребци осъществява девет експедиции през Атлантическия, Тихия и Индийския океан. В една от тях на 26 януари 2015 г. тръгва с гребна лодка от Лагос, Португалия, и стига до Седрос, Тринидад и Тобаго. В експедицията участват още четирима гребци: Сам Гретрекс, Тара Адамс, Джим Алсфорд и Николас Сен. Те прекосяват Атлантическия океан за 52 дни и 6 часа. Успяват да поставят рекорд за най-бързо прекосяване на Атлантика от Европа до Южна Америка, тъй като преди да завършат плаването си в Тринидад и Тобаго, докосват брега на Венецуела.
Попаднах и на историята на канадката Майлийн Пакет, която осъществява самостоятелно прекосяване на Северния Атлантик. Тръгва на 6 юли 2013 г. от Халифакс, Канада, и достига Лориент, Франция, за 128 дни и 22 часа. Така тя се превръща в първия човек, жител на Северна Америка, който прекосява сам Северния Атлантик. През 45 от първите 60 дни на експедицията времето и навигационните условия са били толкова лоши, че Майлийн е била принудена да остане в кабината, докато лодката ѝ е била на плаваща котва.
Признавам, че бях много изненадан да науча не само че е имало такива експедиции, но и всички подробности за тях, защото подобно начинание ми се струваше изключително трудно, направо нечовешко. Докато четях историите на тези смели мореплаватели, изпитах едновременно страх и силно привличане към неизвестното, към невъобразимото. Представях си как ще плаваме на хиляди километри от най-близкия бряг, ще бъдем двама души, лутащи се сред безкрайния океан, разчитайки единствено на собствените си сили и понякога на късмета и благосклонността на времето. Бях еднакво изплашен и привлечен от всичко, което предстоеше да науча, от трудностите, пред които трябваше да се изправя и да се опитам да преодолея. Пред мен се разкриваше един нов свят, свързан с мореплаването, с моретата и техните обитатели, а и изключителна възможност да опозная силните и слабите си страни.
Не можех да спра да „сърфирам“ сред морето от информация относно тези плавания. Всички океански гребни лодки бяха накичени с всевъзможни антени, сателитни и навигационни устройства и приличаха повече на космически кораби, отколкото на обикновени лодки, а това ми беше безкрайно интересно. Някои гребци бяха прекосили океана сами, а други в екипи от по двама, трима или дори шестима. Историите, които разказваха, бяха вълнуващи и ми се струваха истински, незабравими и неповторими. Аз исках да усетя и преживея нещо изключително и това още повече запали приключенеца в мен.
Не трябваше да мислим дълго или някой да ни убеждава, с баща ми бързо решихме не само да гребем през Атлантика заедно, но и сами да построим лодката, с която да го направим. Така щяхме да знаем как точно е изградена тя и колко е здрава и щяхме да научим много неща за корабостроенето и мореплаването, които биха ни били от полза в океана. Не трябва да се подценяват и хилядите часове, през които щяхме работим заедно върху лодката и които щяха да ни помогнат да станем по-добър екип.
Летата ми до този момент бяха като на съвсем обикновен тийнейджър: обожавах да ходя на море с компания, виждах се с приятели и братовчеди, пътувах из България и понякога в чужбина, предимно с родителите и сестра си и само от време на време без семейството си. Това, което може би ме е отличавало, е фактът, че вярвах в себе си и в способността си да преодолея всякакви препятствия. Нямах представа какви точно може да бъдат те, но бях убеден, че мога да се справя. Смятам, че хората твърде много се ограничават сами и си поставят невидими бариери, които им пречат да разперят криле и да полетят в световете на мечтите. Онова лято не предполагах, че ще тръгна на едно дълго и необятно пътешествие, но вече бях приел идеята, че съм способен да изляза от монотонното ежедневие.
Дядо ми по бащина линия – Николай, е бил преподавател по машинно инженерство в Машинно-електротехническия институт (понастоящем Техническия университет) в София. Там е срещнал баба ми Карина, която била студентка в специалност „Електроинженерство“. Предполагам, че това е причината и двамата с баща ми да имаме генетични заложби, свързани с изграждането на машини, превозни средства, електрически системи и като цяло – с всякакви инженерни предизвикателства.
Започнахме да мечтаем, да планираме и да обсъждаме, заехме се и с по-сериозно проучване, за да се опитаме да реализираме подобно начинание без неприятни изненади. Попаднахме на информация, според която около една трета от опитите за прекосяване на океан с гребна лодка са неуспешни. Самата мисъл да плаваме през океана с гребна лодка беше смразяваща. Противно на очакванията, след като се запознахме с неприятната статистика за провалите, идеята ни се стори още по-предизвикателна. След още по-подробни проучвания научихме, че от няколкостотин гребни лодки, дръзнали да потеглят на плаване през океан, само осем са загубили гребците си във водата и едва две от тях са имали повече от един гребец на борда. Едната е била шестместна – от нея е паднал човек зад борда и никога не е бил открит. Другата е била двуместна – единствената лодка, загубила повече от един гребец. Това се е случило през далечната 1966 г., преди повече от половин век, когато комуникационната и навигационната техника е била на много по-ниско ниво.
Вече бяхме убедени, че без подходяща лодка нямаше да се получи. Планът ни започна да се избистря, а първата стъпка в него беше построяването на лодката. Щяхме да мислим за плаване само ако успеехме в това начинание. Подобно решение ми носеше спокойствие в моментите, когато се тревожех как ще се справим с предизвикателството, дали не е прекалено рисковано или направо безразсъдно. Дълбоко в себе си знаех, че ще направим всичко възможно, за да гарантираме собствената си сигурност и успеха на плаването.

Първи стъпки
17 септември 2018 г., Стефан

Когато по време на семейната вечеря Макс „хвърли ръкавицата“ за прекосяване на Атлантика с гребна лодка, първата мисъл, която мина през съзнанието ми, беше: „Ехааа, какво велико предизвикателство!“.
Още откакто Макс и Лара бяха съвсем малки, се стремя да ги стимулирам да търсят занимания, които да ги ангажират мисловно и творчески, да ги развиват като личности. Бях свикнал да не казвам моментално „не“, когато някой от тях искаше да спи на палатка в планината заедно с приятели или да се научи да кара сноуборд, а да помислим заедно дали това е добра идея и как най-разумно тя може да бъде осъществена. В първия момент Жени и Лара като че ли не приеха сериозно думите на Макс, но ние с него се заехме сериозно да проучваме въпроса. След като установихме, че такива презокеански гребни експедиции са възможни и много рядко с фатален край за екипажите, и след като говорихме с няколко океански гребци, решението да се опитаме да осъществим плаването беше взето.
В началото не знаехме откъде да започнем. Искаше ми се двамата с Макс да построим лодката, за да разбере, че е възможно да изградиш нещо със собствените си ръце дори и да нямаш никакъв опит в съответната дейност. Това щеше да му даде повече увереност и да му покаже, че когато вложи усилия и се посвети на нещо, може да успее. Освен това така щяхме да познаваме всеки елемент от лодката и да можем да го ремонтираме, ако се повреди по време на плаването. В процеса на строежа щяхме да прекараме стотици, дори хиляди часове заедно, което в днешно време рядко би могло да се случи на баща със син тийнейджър. Несъмнено щяхме да се сблъскаме с много трудни етапи при създаването на лодката и с още по-тежки и стресови моменти по време на самото плаване, което щеше да отнеме минимум месец, а вероятно дори два или три, но това щеше да направи цялото преживяване по-вълнуващо и удовлетворяващо. Смятах, че всички тези усилия и трудности биха помогнали да се закали стоманата в характера на Макс. Това би му било от полза по-късно в живота независимо какъв професионален път избере да следва. Конкуренцията в почти всяка област ставаше все по-глобална и безмилостна и за да успееш, трябваше да приложиш комбинация от много труд, изобретателност и смелост. Надявах се, че би могъл да научи много полезни уроци от една успешна или дори неуспешна океанска експедиция.
Опасявахме се, че ако създадем дизайна на лодката сами, най-вероятно тя ще да бъде или твърде ниска, което ще позволи на вълните да я заливат често и ще направи плаването кошмарно и рисковано, или твърде висока, което пък ще предизвика прекалено силно клатене през повечето време и ще затрудни гребането. Не разполагахме с опит и знания за това как се строи лодка и имаше голяма вероятност нашата да се получи твърде тясна, което да направи вътрешното рамо на греблата твърде късо и гребането много тежко, или твърде широка, което щеше да е опасно, защото, ако вълните я преобърнат, ще е невъзможно лодката да се върне сама в първоначалното си положение, както би трябвало да стане.
Затова решихме, че най-правилното решение е да намерим някого от най-добрите дизайнери на океански гребни лодки и да си купим от него планове за двуместна лодка, която сами да построим в гаража на семейната ни къща. Оказа се, че един-единствен архитект на морски плавателни съдове е сътворил дизайна на повече от три четвърти от всички океански гребни лодки през последните години – англичанинът Фил Морисън.
С гребни лодки, проектирани от него, бяха постигнати почти всички рекорди за бързина, както и повечето премиерни плавания по различни презокеански маршрути. Без съмнение Фил беше най-големият авторитет в тази област и човекът, от когото се нуждаехме.
Не беше никак лесно да се свържем с него, тъй като той беше на възраст и нямаше профил в социалните мрежи, уебсайт или контакти в каталозите с жълти страници. За щастие, разбрахме, че е бил асоцииран член на ветроходния клуб „Певенси Бей“ на южния бряг на Англия, и на 17 септември 2018 г. им изпратихме имейл с молба да ни свържат с него. От клуба веднага откликнаха на нашето писмо и след ден-два вече разговаряхме по телефона с Фил. Разказахме му за нашата мечта да си построим океанска гребна лодка в гаража, с която да прекосим Атлантическия океан, и за това, че нямаме никакъв опит в гребането и плаването в океани. Той ни сподели, че тъкмо обмислял идеята да се пенсионира и да се оттегли от активната работа по лодките и състезанията. Обясни ни, че за да ни помогне, не може просто да ни изпрати дизайна на някоя от лодките, които беше проектирал, тъй като те са били предвидени за строеж в специализирани работилници, разполагащи с вакуумни машини за полагане на смоли и със специални калъпи, които не е удачно да се създават за строежа на една-единствена лодка. Явно по време на нашите разговори Фил беше усетил огромното ни желание да осъществим мечтата си или пък отчаянието ни, че нямаше да можем да се справим без неговата помощ, защото в крайна сметка прие да изработи и да ни изпрати автентичен дизайн, по който да си построим океанска гребна лодка в домашни условия. Беше невероятно, че Фил Морисън въобще се съгласи да обърне внимание на двама абсолютно начинаещи, без дори да е сигурен, че няма да се откажем на следващия ден и просто да му загубим времето.
Разбрахме се, че дизайнът ще ни струва една доста скромна сума, тъй като Фил прецени, че след това може да продава проекта и на други ентусиасти, решили сами да си построят океанска гребна лодка. След няколко седмици получихме грубите планове и честно казано, изобщо не ни харесаха, въпреки че нищо не разбирахме от подобни лодки. От схемата, която Фил ни изпрати, лодката ни се стори твърде голяма, а каютата ѝ, която се намираше в задната част, ни изглеждаше твърде малка за двама души. Трябваше ни смелост, за да споделим с него впечатленията си, защото кои сме ние, че да не одобряваме дизайна, след като дори не бяхме виждали океанска гребна лодка на живо, нито пък се бяхме качвали на класическа лодка за академично гребане. За щастие, Фил бързо се съгласи, че този дизайн беше базиран на по-архаичните модели, които е имал подръка, и обеща да проектира специално за нас нещо по-модерно и функционално. Вторият дизайн, който ни изпрати, беше с каюта в предната част, но пък тя беше опасана с пътечка по бордовете на лодката, което я стесняваше и ѝ придаваше повече вид на рибарска, отколкото на спортна лодка. Добре, че Фил се съгласи да коригира и този дизайн, да махне пътечката и да ни изпрати трети вариант на модела (вж. фиг. 1), в който веднага се влюбихме. Лодката приличаше на американските военни самолети, направени по технологията „Стелт“, които имаха изчистен дизайн с остри чупки, бяха проектирани да развиват свръхзвукови скорости и изглеждаха като машини, идващи от бъдещето или от чужда планета.

Самоделка на две гуми
Стефан

Лодката не беше първото превозно средство, което с Макс бяхме построили в гаража. Когато той беше едва осем-деветгодишен, решихме да осъществим една моя детска мечта и заедно да си направим мотор от отделни части – подобно на конструкторите на LEGO, които Макс обичаше да сглобява. Моторът беше тип чопър – подобен на „Харлей Дейвидсън“, но с двигателя си от 2400 кубически сантиметра приличаше по-скоро на негов по-голям брат. За сравнение – той беше толкова мощен, колкото двигателите на 48 мотора „Балкан“ („Балкан“ беше първият мотор, който бях карал в детството си), и 2,4 пъти по-голям от двигателите на някои коли като например „Фолксваген Поло“.
Избрахме си определени модели от двигателите на „Ултима“, рамките на „Садърн Моторсайкъл Уъркс“, карбураторите на „Ес&Ес“ и т.н. и ги поръчахме от Америка. Задната гума, на която се спряхме за мотора, беше широка 30 сантиметра – много повече от гумата на автомобил. Електрическата система се състоеше от десетки разноцветни кабели, които трябваше да вградим в рамката. Забавлявахме се по момчешки в гаража и се чувствахме почти като изобретатели. Макс имаше свои конкретни задачи, които трябваше да изпълни без моя помощ, например да монтира фара на мотора. Понякога и аз доста умувах как да монтирам някои части, тъй като нямахме книжка с инструкции за всяка стъпка от строежа. Когато дойде моментът да натиснем копчето за запалване на мотора, се вълнувах почти толкова, колкото когато се раждаха Макс и Лара. Трябваше три пъти да променяме свързването на електрическите кабели, защото при първите два опита моторът не проявяваше никакви признаци на живот. На третия опит най-после запали. Боботенето и гръмотевичните трясъци на двигателя бяха толкова шумни, че ако имахме пломби от амалгама, сигурно щяха да изпопадат още при първото кръгче.
Е, не ни паднаха пломбите, но през първите излизания с мотора, докато се уверя, че всичко работи както трябва, не качвах никого. Докато возилото си изживее детските болести, от време на време заради вибрациите изпадаха по някое и друго болтче и частите, които те крепяха. Наложи се да използвам специално лепило за болтове и гайки, за да отстраня този проблем. След няколкостотин изминати километра машината се стабилизира и до ден днешен – почти десет години по-късно – продължава да работи с минимални повреди. За мое съжаление, никой от семейството ми не проявява желание да се вози с мен на мотора. Всеки път, когато ги поканя, ми отказват с някакво оправдание – че бил твърде шумен, че щяло да вали и т.н.
Да си построиш лодка обаче, не е лесно начинание и не е като да сглобиш отделни части, които можеш да си купиш отнякъде. Трябва сам да изградиш корпуса, палубата, складовите помещения, каютата и т.н. Необходимо е да проявиш изключителна прецизност при строежа на проектираните хидро- и аеродинамични форми и да ги направиш толкова здрави, че да устояват на океанските бури. Трябва да избереш и да инсталираш уреди за навигация и комуникация, съоръжения, които се използват при спасителни операции, и да се погрижиш за още десетки детайли, които са съществени за оцеляването на мореплавателите. А ние нямахме представа какви материали и уреди да подберем и как да боравим с тях. Затова отново решихме да потърсим най-добрите експерти, които можехме да открием в съответните области, и да почерпим от техния опит и знания. Би било огромна загуба на време и средства да „откриваме топлата вода“ във всяка област.
Решихме да се свържем с капитан Николай Джамбазов – големия български мореплавател, който построява сам своята яхта „Тангра“ и с нея осъществява самостоятелно околосветско плаване покрай нос Хорн през 1983 г. Освен „Тангра“ той беше построил и ремонтирал десетки други мореплавателни съдове и осъществил десетки плавания през морета и океани. От неговата книга „С Тангра срещу вятъра“ почерпихме не само вдъхновение за това какво може да постигне човек, когато силно мечтае за нещо, но и научихме важни уроци по мореплаване. Капитан Джамбазов ни даде да разберем още от първата ни среща, че плаването в океана е сериозно и опасно начинание и че дори не можем да си представим с какво сме се захванали. Винаги когато му задавахме въпрос, свързан с мореплаването, той ни даваше отговор, основаващ се на личния му опит от годините, прекарани в строежи на морски съдове и плавания през морета и океани. Даде ни инструкции как да плаваме в лошо време – да бягаме по вятъра и да връзваме плаваща котва откъм кърмата, дори и това да налага временно да се отклоняваме от курса, който следваме. Разказа ни за сриващите се вълни, за непредвидените ситуации, които със сигурност ще се появят по време на пътешествието ни, за това колко голямо изпитание може да бъде едно далечно плаване, а за психиката на един шестнайсетгодишен младеж – вероятно дори непреодолимо.
Въпреки всички предупреждения и истории, които ни сподели, Николай Джамбазов искаше да ни помогне и още след първия ни разговор ни свърза със своя приятел инженер Стоян Войводов, който се съгласи да ни дава практически съвети относно строежа на лодката. За да разберете какъв човек е Стоян, трябва да спомена, че той е първият българин, проявил смелостта да си построи сам делтапланер и да лети с него. Всъщност Стоян прави множество все по-добри варианти на делтапланери, като първият от тях изгражда по снимка с размери 4х4 см от списание „Паралели“, екстраполирайки размерите на делтапланера от съотношенията им спрямо предполагаемия размер на пилота, който го управлява. Впоследствие Стоян участва и в състезания по делтапланеризъм и печели някои от тях. Начинът му на летене с делтапланер е бил по-иновативен от обичайните за онова време, като вместо да се отправя по права линия от старта към финала, както са правели повечето състезатели, той предварително анализирал ветровете и при полета ефективно ги използвал, за да го отнесат максимално бързо до целта.
Стоян беше построил няколко катамарана и лодки от фибростъкло в гаража си и беше натрупал изключително полезен опит в изграждането на такива плавателни съдове в домашни условия. Беше експериментирал с най-различни видове смоли и пълнители, плоскости от дърво и специални кори, крепежни елементи от неръждаема стомана и т.н. Споделихме с него, че не искаме да ни помага физически в строежа на нашата лодка, а само да ни дава съвети, така че ние сами да успеем да я построим. Стоян взе присърце нашата мечта и не само че ни даваше напътствия в почти всеки етап на строежа, но и заделяше за нас от своите собствени запаси от най-качествените материали, които беше открил и изпитал – епоксидни смоли и пълнители, леки порести кори с килийки като на пчелни пити, тъкани от стъкломат и рогозка и т.н. Стоян обичаше да си блъска главата заедно с нас в търсенето на решения за различните етапи на строежа и винаги му хрумваха алтернативни идеи в рамките само на часове или дори минути.
Когато се връщам към началото на нашето приключение, си давам сметка, че срещахме хора, които също като нас си поставяха на пръв поглед невъзможни цели и не се отказваха да ги следват. Осъзнах, че нямаше да стигнем нито до сглобяването на мотор или лодка, нито до прекосяването на океан, ако в моето семейство не ме бяха възпитали, че човек никога не бива да се оставя да му бъде скучно или да го мързи, че дори едно дете трябва да може да се справя с изпитанията, че като си помагаме един на друг, животът става по-щастлив. Това са уроци, които помня цял живот и които са ми помагали, когато се изправя пред трудност или имам момент на колебание.
Когато бях едва на осем години, преживях много тежък момент. Баща ми Николай почина от тумор в мозъка. Загубата ни беше огромна. Последваха няколко години, в които майка ми Карина трябваше сама да отглежда и възпитава мен и любимата ми сестричка Еми. За щастие, от време на време можехме да разчитаме и на помощта на баба ни Емилия и дядо ни Кольо. След това майка ми се омъжи за грижовния ми втори баща Огнян, чийто син Калин стана наш любим брат и заживяхме отново като голямо щастливо семейство. Майка ми никога не скланяше глава и не оставяше битките в живота да я сломят. Насърчаваше ни още от деца да експериментираме с нови интереси и не ме спря, когато започнах да се увличам по мотори или когато реших да замина да уча в чужбина. Още от малък обичам предизвикателствата и ги търся целенасочено – така животът ми се струва по-забавен. Когато се справях със следващото предизвикателство, независимо дали беше образователно, интелектуално, професионално, спортно или каквото и да е, изпитвах най-сладкото чувство – удовлетворението.
Двамата с Макс споделихме с майка ми, че си строим лодка и смятаме да плаваме с нея през океана, и вместо да ни разубеждава, тя започна да ни помага с каквото може. Намери всевъзможни неща, които да са ни от полза – като например специална пореста кърпа, която да намокряме и държим около врата си, за да не прегряваме от слънцето. Споделяше с нас своите майчини съвети и се опитваше да не изглежда притеснена, за да не тревожи излишно и нас.
Никога няма да забравя подкрепата, която моята майка ми е оказвала във всички големи предизвикателства в живота ми. Усещах нейната любов и сила и това ми помагаше да преодолявам и най-тежките препятствия, пред които се изправях.
Един такъв момент беше решението ми да отида да уча в университет в Америка. Завърших като бакалавър по бизнес администрация в Американския университет в България и следващата ми цел беше магистратура в САЩ. Споделих своите планове с майка ми, разказах ѝ, че ще се опитам да получа стипендия. Тогава тя застана зад моето решение, окуражи ме да опитам и ми даде всичките си спестявания, които се равняваха общо на 300 долара.
Беше средата на 90-те – най-бедните години в България, хиперинфлацията беше стопила стойността на спестяванията на населението. Правителствата се сменяха всяка година и пазарната икономика не можеше да заработи според очакванията. Беше трудно както за моето семейство, така и за цялото ни общество, но аз имах своите планове и мечти и бях готов да ги следвам. Исках да придобия магистърска степен по бизнес с насоченост към финанси и кандидатствах в шестнайсет университета в САЩ с надеждата не само да бъда приет, но и да получа стипендия, защото годишната такса за обучение в един университет беше около 20 хил. долара – тоест повече, отколкото майка ми беше изработила до този момент в живота си. В продължение на месеци трябваше да проучвам университетите зад океана, да кореспондирам с тях по пощата, да ги моля за освобождаване от таксите за кандидатстване, да пиша различни есета, да попълвам безброй формуляри, да полагам изпити. В крайна сметка дванайсет от тези университети ме приеха и четири от тях ми предложиха почти пълни стипендии. Избрах да уча в университета „Корнел“, който се намира в американския град Итака, щата Ню Йорк. „Корнел“ е основан през 1865 г. от Езра Корнел и Андрю Диксън Уайт и е член на т.нар. Бръшлянова лига, която включва осем от най-елитните университети в САЩ. От „Корнел“ не ми предложиха стипендия, но успявах да се издържам, като работех на четири места, докато учех. Бях асистент на професора по предприемачество Дейвид Бен Дениъл, помагах му с неговите проучвания във връзка с книгата, която пишеше за международни сливания и изкупувания на компании. Давах уроци като частен учител по статистика и бях помощник-управител в едно от общежитията в университета. Когато говоря за сладкото чувство на удовлетворение, имам предвид това, което изпитваш, след като си положил подобен почти денонощен труд в продължение на почти три години – включвайки периода на кандидатстване и двете години в „Корнел“. Времето, прекарано в университета, и животът ми в САЩ ми дадоха увереност, че мога да се справям с всичко, ако положа нужните усилия и не се отказвам. На това ми се иска да науча и моите деца.