Откъси

Въведение

Не съм написал тази книга. Откраднах я.
Едно лято преди няколко години в ателието ми на улица „Бернардин“ позвъни видната библиофилка и колекционерка на книги Бийти Елингам. Искаше да подвържа ръкопис, който тя описваше като гордостта на колекцията си. Каза ми, че няма ограничения по отношение на времето и цената, но имаше едно условие и аз го приех: не биваше да чета съдържанието му. Ръкописът по нейна преценка беше безценен и аз трябваше да го подвържа подобаващо. Разбрахме се да бъде в стил „Косуей“, в калъф, с кожен форзац и кант от перли, като използвам предоставени от нея материали.
Познавах Бийти Елингам, откакто се помнех. Тя беше от филаделфийските Елингам. Беше се омъжила за белгийски аристократ, но тъй като рано овдовя, възстанови моминското си име и повече не се омъжи. Половината си време прекарваше в своя апартамент на булевард „Хаусман“, а другата половина – в имението си в Белгия. Тайничко и в знак на привързаност със съпругата ми я наричахме Баронесата, макар че у нея нямаше нищо помпозно или превзето. Баронесата беше моят най-отдавнашен и лоялен клиент, какъвто е била и за баща ми, преди да наследя книговезницата. В течение на дългия си живот на колекционер тя бе събрала една от най-добрите частни библиотеки с материали, свързани с Шарл Бодлер. Тя беше нещо повече от колекционер – дори думата „библиофил“ не бе достатъчно точна. Беше като обсебена от книгите. Даряваше ги с такава всеотдайност, каквато други представители на нейното съсловие запазваха за коне и вино. За нея подвързията беше точно толкова важна, колкото и съдържанието на книгата. Смяташе подвързването за изкуство и книговезеца за творец, почти равен на писателя. Добре изработената по поръчка подвързия, казваше тя, е най-добрият комплимент за една книга. Всеки път, щом поемех нейна поръчка, Баронесата идваше в ателието и с любопитство наблюдаваше работата ми, без да ме прекъсва. За нея беше удоволствие да гледа как някоя рядка книга получава втори шанс за живот посредством също толкова рядка подвързия. И тъй като колекцията беше предназначена само за лично ползване, а състоянието ѝ беше неизчерпаемо, тя обичаше да се отдава на прищевките си в рамките на закона, а понякога и отвъд тях. По-рано бях подвързал за нея едно рядко арабско издание на „Малки поеми в проза“ в кожа от черна пантера и едно първо издание на „Цветя на злото“ в тюленова кожа с инкрустации от воден питон.
Три дни след телефонното обаждане младеж със скутер достави ръкописа. Не си свали каската, която заглушаваше гласа му и скриваше лицето му. Подаде ми пакет, съдържащ ръкописа и кожата за подвързията. Незабавно го прибрах в сейфа, който държа над ателието.
Подвързването на една книга е свързано с куп други решения освен с избора на подвързочен материал. Инкрустация, облицовка, позлатяване, релеф, шев, щамповане, форзаци, екслибрис, фронтиспис, ръбове, лента, лепило, картонен калъф, титулна страница – Баронесата, колкото и да ми имаше доверие, обичаше да договаря всички тези въпроси, преди работата да е започнала. Същата вечер отворих пакета, за да го разгледам. Седем лъскави перли се изсипаха от кесията от черно кадифе. Приложената кожа беше кораловочервена. Миниатюрата от слонова кост не беше портрет, както е типично за стила „Косуей“, а стилизирана илюстрация с черно мастило на отворено око. Накрая взех в ръце и самия ръкопис. Дори когато изрично са го предупредили да не го чете, и най-съвестният книговезец не би могъл да избегне случайно да зърне някоя дума или фраза. В този случай ми се наби на очи изписаното на ръка заглавие: „Превъплъщения“. Под него имаше множество разбъркани числа, също изписани на ръка, които на пръв поглед нямаха връзка с ръкописа. Той като че ли се състоеше от три отделни документа – всичките изписани на ръка на френски, – макар че единият беше значително по-стар от останалите и почеркът по него беше друг. Ръкописът, изглежда, бе преживял доста – много от страниците бяха намачкани, прегънати или осеяни с петна, а самата хартия беше пожълтяла и от нея лъхаше на сладникава, особена миризма.
Отне ми близо седмица да се обадя на Баронесата – малко по-дълго от обичайното – и когато най-накрая го направих, мъжки глас, който не разпознах, ме уведоми, че съвсем наскоро тя мирно и тихо е починала в съня си. Като попитах за погребението, ми казаха, че се е състояло предишния ден в белгийското ѝ имение. Бях толкова изненадан от новината, че забравих да попитам какво да правя с ръкописа.
Общността на колекционерите на книги е малка и новините бързо се разпространяват. Два дни по-късно, докато се разхождах край реката по „Ке дьо ла Турнел“, се натъкнах на Морган Рамбуйе, крайречна букинистка, специализирана в романси от XIX век, която Баронесата често посещаваше. Не беше на себе си от превъзбуда. Според Рамбуйе Баронесата въобще не била починала в съня си. Била убита и освен това, когато открили тялото ѝ, очните ябълки липсвали. Потръпнах, щом чух тези думи, и си припомних илюстрираната миниатюра от слонова кост, която пристигна с ръкописа преди малко повече от седмица. Забързах към вкъщи, за да проуча въпроса онлайн. Некрологът в „Монд“ повтаряше версията, която ми бяха казали по телефона – че кротко е издъхнала в съня си, – докато този във „Фигаро“ въобще не споменаваше обстоятелствата около смъртта ѝ. За злокобната кончина на Баронесата се загатваше само в една кратка статия в белгийския вестник „Л’Еко“, публикувана ден след инцидента. За нетренираното око, изглежда, всички подробности около смъртта на Баронесата бяха потулени.
Със съпругата ми дни наред обсъждахме въпроса. Не по-малко от убийството на една от последните грандами на Париж ме тревожеше и участта на онези две сиви ахатови скъпоценности, забелязвани от всички, които я познаваха – нейните очи. Моят баща ми е казвал, че в младостта си, макар да не била кой знае колко красива, Бийти Елингам минавала за голяма хубавица благодарение на тези очи. Те били изворът на нейния чар, може би дори ключът към съдбата ѝ. Бракът ѝ с барон Де Крой имаше нещастен край, но тя никога не изгуби искрящия си котешки поглед.
Според съпругата ми, която винаги гледа по-прагматично на нещата, било напълно разбираемо да ме излъжат по телефона.
– Трябва да мислят за репутацията на семейството – каза тя. – Няма да уведомяват всеки непознат, обадил се по телефона, че е била осакатена и убита.
Стигнахме до извода, че Баронесата несъмнено е била въвлечена в нечисти сделки с книги. Редките книги могат да пробудят най-лошото у хората. Естествено, това ни наведе на една и съща ужасяваща мисъл: дали убийството на Баронесата по някакъв начин бе свързано с ръкописа в сейфа ми?
През следващите седмици чаках инструкции от имението – дали да продължа с изпълнението на поръчката, или да върна ръкописа на новия му собственик, който и да е той. Никой обаче не ме потърси. Не поех инициативата да известя, че ръкописът е поверен на моите грижи, не само от егоизъм, а и от страх. Ясно е, че не исках и моето семейство да бъде сполетяно от участта на Баронесата. С изключение на съпругата ми имаше само още един човек, който навярно знаеше къде е ръкописът – мъжът, който ми го достави, а аз дори не видях лицето му. Дори не бях сигурен, че е бил мъж. Предвид стойността на пратката бях сигурен, че от имението рано или късно ще се свържат с мен, затова не подвързах ръкописа.
Минаха няколко месеца, преди най-накрая да приема, че вероятно никой няма да го потърси. По случайност беше попаднал в моите ръце. Реших, че молбата на Баронесата вече не е в сила. Сега, след като ми принадлежеше – било то и само временно, – имах свободата да го прочета. Една зимна нощ – така студена, че Сена бе скована от лед, трескаво изчетох и трите истории в реда, в който ги бях открил. Първата – „Образованието на едно чудовище“, като че ли е разказ от Шарл Бодлер, макар да не съществуват сведения за подобен текст освен в кратка бележка, поместена в дневника на поета. Почеркът обаче изглежда автентичен, за разлика от самата история, и читателят скоро ще разбере защо. Втората история – „Град на призраци“, в която „Образованието на едно чудовище“ играе важна роля, е вид ноар трилър, чието действие се развива в Париж, и очевидно е написана през 1940 г. или малко след това. Третата история – „Разкази за Албатроса“, е най-странната и изглежда, че представлява автобиографията на някаква безсмъртна чародейка.
И така, щом прочетох историята, се заех да подвържа ръкописа, работейки в уединение на меката светлина на зората. В крайна сметка избрах стандартна, семпла подвързия, като използвах конска кожа, която французите наричат „кожа на тъгата“, в яркочервено. Нямах съмнения, че ръкописът е ценен, може би дори безценен, както Баронесата твърдеше. Но обстоятелствата, при които се бе озовал в ръцете ми, подсказваха, че не бива да привлича излишно внимание.
След като го подвързах, съпругата ми също го прочете. Когато обаче видя разбърканите числа на първата страница, тя на мига се досети, че това е алтернативна номерация, която нарекохме „номерацията на Баронесата“. Тя прочете ръкописа, но следваше алтернативната номерация. Накрая ме накара и аз да го прочета по този начин. За мое удивление открих съвсем различна книга, която представляваше не сборник с отделни разкази, а цял роман – и то не какъв да е. Книгата обаче вече бе подвързана и предвид факта, че беше толкова стара и крехка, решихме „Превъплъщения“ да си остане в поредността, в която я бях получил – в този вид я намираш и ти, скъпи читателю. Ще трябва сам да решиш дали да я четеш като отделни разкази без пряка връзка между тях, или като роман.

Обстоятелствата около смъртта на писателя Валтер Бенямин (роден в Берлин, Германия, през 1892 г.; починал в Портбоу, Испания, през 1940 г.) са добре познати. След като бяга от Париж в средата на юни – вероятно в деня, когато германски войски окупират града, – Бенямин прекарва два месеца в Лурд – поклоннически град в Пиренеите, преди да се придвижи към Марсилия и да се опита да се качи на кораб за Америка. Когато планът му претърпява провал, той се връща в Пиренеите в средата на септември и се присъединява към малка група германци с еврейски произход с надеждата нелегално да проникне в Испания.
На 26 септември групата достига рибарското селище Портбоу, но първоначално не им позволяват да влязат в страната. Съобщават на Бенямин, който страда от сърдечна недостатъчност и знае, че нацистите го търсят, че на следващия ден ще бъде екстрадиран във Франция. Същата вечер в една хотелска стая той поглъща смъртоносна доза морфин. На другия ден незнайно защо на останалите от групата все пак им е позволено да влязат в Испания.
След войната плъзват слухове, че до сетния си час Бенямин носел със себе си ръкопис, който впоследствие изчезнал. Според свидетел, пресякъл границата с него, писателят носел кожена чанта (единствения му багаж) в планината. Когато го попитали какво има вътре, той отвърнал, че носи ръкопис, който цени повече от собствения си живот. След войната репутацията на Бенямин растяла, а заедно с нея се засилвали и спекулациите относно ръкописа и неговото съдържание.
Не мога с ръка на сърцето да твърдя, че тази книга е изгубеният ръкопис на Валтер Бенямин. Произходът ѝ е прекалено неясен, а съдържанието – прекалено фантастично. Все пак тя претендира, че е именно това – и нищо от фактите, които могат да бъдат проверени, не влиза в противоречие с гореспоменатото. Нека приемем, че наистина е това, което изглежда. Не може да бъде описана по друг начин освен като роман. Знаем, че Бенямин е бил литературовед и че дори анонимно е участвал в написването на детективски роман. Знаем, че френският му е бил безупречен и със сигурност е бил на ниво за целта. Все пак би било неразумно да публикувам ръкописа с неговото име. И така, поради липса на друго име – а ако трябва да съм честен, може би и от читателска суета – реших да го публикувам със собственото си име с уговорката, която представлява настоящото въведение. Строго погледнато, аз съм само осиновител на това безпризорно дете – така или иначе все още няма генетични тестове за ръкописи. В случай че етичността на решението ми бъде поставена под съмнение, поне съм убеден, че имам солидно правно основание. Тъй като вече са минали повече от седемдесет години от смъртта на Бенямин, книгата (ако наистина е автентична) е под опеката на френското законодателство и наследниците на Бенямин нямат права върху нея.
Убеден съм, че Баронесата никога не е имала намерение да публикува ръкописа – искаше да бъде подвързан за лично ползване. Разказът за това как и защо „Превъплъщения“ стигна до печат – а също и цялата предистория – трябва да бъде запазен за друг случай, но решението не беше взето с лека ръка. Макар и само заради произхода на ръкописа, не очаквам отпечатването да мине без противоречия – най-малкото в по-отдалечените среди на академици и библиофили. Понеже добре познавам ръкописа, знам, че „Превъплъщения“ може да се разглежда поне по седем различни начина: като измислена история – анонимна художествена творба; като изпипана шега, закачка или загадка, съчинена от самия Бенямин; като измама или мистификация, измислена от неизвестна трета страна; като халюцинациите на човек с влошено здраве и под силно психическо напрежение; като сложна и мистериозна алегория или басня; като някакъв енигматичен код, предназначен за неизвестен получател; или като зле замаскирани мемоари. Вече прекалено много съм навлязъл в историята, за да мога да гледам на нея безпристрастно. Със сигурност съм си мислел всяко от тези неща поне веднъж, а някои от тях – по няколко пъти, и все още съм неспособен да преценя.

Бележка към читателя

Както се споменава във въведението, тази книга може да се чете по два начина: традиционния (тоест от първата до последната страница) или следвайки номерацията на Баронесата. Избралите номерацията на Баронесата ще открият, че в края на всеки сегмент има число в квадратни скоби (както под тази бележка), което обозначава на коя страница да преминат. Следователно за читателите, избрали поредността на Баронесата, книгата започва от страница 167. За справка номерацията на Баронесата е описана по-долу. Читателите, които изберат традиционния начин, просто трябва да отгърнат страницата.

Отзиви

Забележителен дебют. Изкушаващата литературна игра на Ландражен е истински триумф на разказваческата традиция.

„Пъблишърс Уикли“

Романтика, мистерия, история и магия се преплитат през вековете в този впечатляващ роман. „Къркъс Ривюс“ Елегантен и необичаен дебютен роман.

„Аустрелиън Бук Ривю“

Ландражен борави с ерудицията и сърцето на магьосник в своя запленяващ дебют. Роман, който с наслада да препрочиташ.

Уелс Тауър, автор на „Всичко разорено, всичко изгорено“

Загадка за окото и ума, мечта със замисъл.

Чарлз Ю, автор на „Вътрешен Чайнатаун“

За автора

Алекс Ландражен e писател от френско-арменско-австралийскипроизход. В момента живее в Мелбърн, Австралия. Автор е на пътеводители на „Лоунли Планет“ за Австралия, Европа и Африка. Работил е като библиотекар и обществен служител по въпросите на коренното население на Австралия. Има магистърска степен по творческо писане от Университета в Мелбърн. „Превъплъщения“ е дебютният му роман.