Жената лисица

За Янгси Чу

Янгси Чу е родена в Малайзия в семейството на китайци. След като получава бакалавърска степен от „Харвард“, работи като консултант по мениджмънт, преди да напише своя превърнал се в бестселър на „Ню Йорк Таймс“ дебютен роман „Призрачните птици“, сега сериал на „Нетфликс“. Вторият ѝ роман, „Нощният тигър“, влиза в селекцията Big Jubilee Read за платинения юбилей на кралица Елизабет II. „Жената лисица“ е третият ѝ роман, вдъхновен от китайския фолклор и митология.

Откъс от Жената лисица

1

Манджурия, 1908 г.

Навярно сте чували тази история: късно една вечер красива жена почуква на вратата на нищо неподозиращ млад мъж.
– Кой е? – пита младежът, като надзърта навън в занемарената градина, където цветята и ниските шубраци се огъват в странни форми на лунната светлина.
– Пусни ме да вляза. – Тя има омагьосваща усмивка и носи стъклен съд с любимото му оризово вино.
И той я пуска, отначало с колебание, защото от него се очаква да учи за изпитите си за имперски чиновник. Защо е сама навън, пред тази отдалечена селска къща, и защо очите й блестят странно в мократа от дъжда тъмнина? Ала той си казва, че всичко е наред; вероятно е проститутка, изпратена от приятелите му на шега. Пият вино, едно нещо довежда до друго и въпреки нейното смущение и неговата недокосната купчина книги той прекарва една от най-приятните вечери, които си спомня.
Само дето не може да си я спомни наистина. Подробностите са забулени в мъгла от светлина на лампи и смях. Но трябва да я види отново: улавя ръцете й (такива дълги пръсти с остри нокти) и не иска да я пусне да си отиде.
– Домът ми е ето там – казва тя и сочи към причудлив малък хълм. – Ако тръгнеш по пътя, се пада четвъртата къща от върха.
На следващата нощ той излиза, след като се уверява, че старият му слуга си е легнал. Ако внимаваше, щеше да види, че пътят постепенно изчезва, докато вече е само едва забележима пътека през прорасла трева, но той е толкова оглупял от любов, че не забелязва. Наоколо има множество причудливи къщи, всичките със затъмнени прозорци като празни очни орбити. Изискани имения, малки коптори. Всяка – с името на някое семейство, отчетливо изписано на горната рамка на външната врата. Четвъртата къща след върха на хълма е внушително имение: името на нейната порта е Ху.
Посещава я отново и отново, пренебрегвайки образованието си, докато се трупа купчина неотворени писма от ядосаните му родители. Кожата му се спаружва като сухо листо, сливиците му се подуват, а гръбнакът му се изкривява. Най-накрая разтревоженият стар слуга довежда монах да прогони злите духове от дома. Когато магията е развалена, ученикът вие и ридае от примесена с унижение ярост; къса дрехите си с треперещи ръце. Сформиран е разузнавателен отряд от местни селяни, които се кълнат, че на онзи чудат малък хълм няма никакви къщи или големи имения. Само отдавна изоставено гробище. Четвъртият гроб от върха е изграден в типичен китайски стил, като малка къща, наполовина потънала в хълма. Разравят го с мотики и лопати и откриват, че е станал лисича бърлога.

В края на тази история обикновено сменящата облика си лисица е попарена до смърт или намушкана с вили от гневна тълпа. Това обаче не би трябвало да се случи, ако внимавате. Повечето лисици внимават. Как иначе бихме могли да оцелеем в продължение на стотици години? Лисицата в тази история била алчна и глупава и създала лошо име на нас, останалите.
Лисиците, казват хората, са лукави жени.

И в най-добрите времена за някого като мен не беше лесно да си докарва препитание. За да хвана влак от Мукден до Далян например, трябваше да изляза от тревистите райони на Цирин. Първият ден беше най-труден, понеже ми бяха нужни дрехи. Накрая навлякох селска блуза и памучни панталони, които отмъкнах от простор. Една добродетелна лисица не бива да краде, но аз отчаяно се нуждаех от дрехите. Да се появя край пътя като гола млада жена, би означавало просто да си търся белята.
Съществувам в облика или на дребен представител от рода на кучетата с гъста козина, заострени уши и къси черни крака, или на млада жена. Никоя от двете форми не е безопасна в свят, управляван от мъже. Откровено казано, бих предпочела да изглеждам като нечия баба: това поне би ме дарило с известно достойнство, подобаващо на годините ми. Което ме кара да отбележа в дневника си, че повечето истории се съсредоточават върху красивите женски лисици, които живеят, като поглъщат ци, или жизнена сила, и за мъжките се казва съвсем малко. Жените, които тичат на воля наоколо и правят каквото си пожелаят, неизменно са възпирани и съдени. Един красив, хитър и находчив мъж е друго нещо. Повечето мъжки лисици са принудени да се оттеглят или да се престорят на мъртви едва когато необичайната им, недосегаема за старостта външност започне да смущава хората. Дори не ме карайте да започвам да обяснявам колко нечестно е това – в общи линии избягвам мъжките представители на своя вид.
Щом се сдобих с дрехи, продължих по пътя си, като молех хора да ме качат на каруцата си. Нямах пари, разбира се. Това бяха последствията от живота в тревистите райони, където гледах как облаците се носят по синята небесна шир и ядях полски мишки. От цяла вечност не бях стъпвала в град. Когато стигнах Мукден, там беше пълно с чужденци, които харчеха пари по улиците, и мизерстващи селяни, които бягаха от глада.
Преди Мукден да се превърне в старата столица на Манчу на Севера, той беше Шънян, гарнизонната крепост на империята Мин. Светът продължаваше да се променя, но битките за градовете си оставаха същите.
Отне ми повече време от очакваното да уредя някои лични дела, за които ще ви разкажа по-късно, но успях да се кача на влак, като позволих на един сводник да ме опипа набързо. Казах му, че спешно искам да отида в пристанищния град Далян.
– Разбирам – каза той и ме погали по ръката. Все едно преценяваше качеството на месото. – Изглеждаш много здрава. Нямаш туберкулоза, нали?
Поклатих глава.
– Силна съм. Мога да тегля плуг така добре, както и всеки вол.
– Няма да ореш – усмихна се той. – Ела с мен. Имам добра работа за теб като дойка.

Той купи билети и за двама ни. Трета класа, твърди дървени пейки. Мирис на пот, осолена риба, железният тръпчив дъх на горещ метал. Влакът беше същинско откритие. Бях го виждала преди, летящ стремглаво през тревистите райони като метален кон, изпускащ с пръхтене диплещи се облаци черни сажди. Бях си мислила да се повозя на него, но тогава бях заета. Твърде заета и твърде щастлива. С озъбена гримаса се извърнах от прозореца. Не исках да мисля за онова, което бях изгубила. Поне пътувахме бързо. Сърцето ми туптеше трепетно от нетърпение; разяждаха ме ярост и безпокойство, че плячката ми може да избяга, ако не стигна скоро до Далян.
Околността профучаваше покрай нас, надбягвайки сенките на облаците, докато тревистите райони се отдалечаваха. Еднообразният пейзаж на Североизточен Китай се простираше в убити нюанси на кафяво и сиво, накъсван от редици тополи и върби. Сводникът гледаше как развълнувано притискам лице към стъклото.
– Не се ли страхуваш да напуснеш дома си? – Държеше се дружелюбно. Момичета, пазете се от мъже, които се усмихват с устни, а не с очи.
– Не. – Обикновено казвам истината. Лъжите изискват твърде много усилия. – И бездруго това не е истинският ми дом.
Той се усмихна благосклонно; несъмнено си представяше мизерна паланка, вкопчена в някой планински склон.
– Защо си сама, без семейство?
– О – казах, – бях омъжена преди.
Смръщена гримаса набразди челото му, докато пресмяташе бързо. Не бях девица.
– И имах дете.
Още по-зле. Цената ми падаше с всяка следваща дума. Скромно прикрих усмивката си с ръкав. Смутен, той попита:
– Какво стана със съпруга ти?
– Вече не съм омъжена – казах тихо. – И търся един мъж. Манджурски фотограф на име Бекту Никан. Чували ли сте това име?
– Не. – Когато влакът спря на една гара, сводникът купи кнедли със свинско, приготвени от месото на хранени с боклуци прасета. – Храниш се много изискано – каза.
– Какво имате предвид? – Пауза. Уста, пълна с кнедли.
– Такива хубави бели зъби. – Очите му поглъщаха гладката ми кожа, без белези от шарка по нея. Ясните ми очи. Взрях се в сводника и зениците му се разшириха. Улови ме за лакътя и ме изблъска в коридора. За миг изпитах съмнение – дали бях подранила със засадата си? Но нямаше как да го спра. В коридора той ме блъсна до поклащащата се стена. Едната му ръка ме сграбчи за косата. Другата се вмъкна грубо под блузата ми. Инстинктивно започнах да се боря, но в тялото на жена бях твърде слаба. Това винаги е най-опасната част за всяка лисица. Ако не внимавах, той можеше да ми счупи врата. Запъхтян, той притисна уста към мен, дъхът му лъхаше на клоака. Затворих очи, вдишах бавно и се съсредоточих.

Цял един живот по-късно сводникът лежеше на пода, очите му – подбелени нагоре. Още дишаше. Претърсих джобовете му, измъкнах портфейла му и повлякох тялото му към вратата на вагона. Стомахът ми се бунтуваше. Идваше ли някой? Влакът направи завой, зейна и се разтресе. Блъснах силно сводника. Той се изтърколи като чувал с брашно и тупна на насипа.
Като се върнах на мястото си, тайно избърсах лице и оправих косата си, вързана на две спретнати плитки, както я носеха слугините. Момиче, което пътува само, привлича внимание. Облегнах глава на стъклото, за да успокоя препускащото си сърце, и обмислих вариантите си. В този третокласен вагон имаше известен брой войници от Манчу, познати като знаменосци, с отличителните им наполовина обръснати глави и дълги плитки.
Беше опасно нестабилен период. Сегашната Манчу, или династията Цин, некитайска династия, основана на север, беше в упадък. Макар да бяха управлявали Китай в продължение на три столетия, населението все още ги смяташе за нашественици и кипеше от неспокойство. Не помагаше и фактът, че понастоящем тронът беше зает от вдовстващата императрица – някогашна конкубина, за която се носеха слухове, че отровила враговете си. Междувременно руснаците и японците, заети да си поделят Североизтока, седяха все в първокласните вагони. Китай, помислих си мрачно, биваше поглъщан като печено прасе. По-добре беше да внимавам това да не се случи и с мен.
Един от знаменосците на Манчу най-накрая се огледа и се плъзна до мен.
– Откъде си?
– Цирин.
– Не приличаш на местно момиче. Манчу ли си? – Бърз поглед към непревързаните ми стъпала в обувки от плетена слама.
Хората от Манчу не практикуват бинтоването на стъпалата, макар китайците Хан да го правят от почти хиляда години. Винаги съм смятала, че това е ужасен обичай. Никое друго създание не е осакатявало женските представители на вида си по този начин, пречупвайки свода на детското стъпало на крехката четири-петгодишна възраст и превързвайки го така, че да заприлича на копито, при което момиченцата могат само да пълзят, трепвайки от болка, докато се хващат за столове и маси, за да облекчат тежестта върху счупените си пръсти. Горките малки момичета, преглъщащи смело сълзите си с вярата, че ще бъдат избрани за прекрасен жених.
Свих рамене, избягвайки въпроса му, но той не се отказваше.
– В Далян ли отиваш?
– Да.
– За какво?
– Търся един мъж.
При тези думи той се засмя и се плесна по корема.
– Ей тук има един добър.
– Не търся добър мъж. – Усмихнах се. – Преследвам убиец.

2

Мукден

– В снега беше намерено тяло.
Мъжът разтрива лице. Левият му клепач потрепва.
Детективът се навежда напред. Ранна утрин е и изгряващото слънце багри отсрещната стена в руменозлатисто. Седят на празна маса в популярен ресторант, който се грижи за заможните и модни личности в Мукден. От стрехите висят червени фенери, а големи кръгли маси със столове от палисандрово дърво са подредени в очакване, сякаш всеки момент вътре може да се вмъкне някой добре известен политик и антуражът му, смеейки се и издухвайки облаци цигарен дим. Гу, съдържателят на ресторанта, го е повикал: преди шест седмици в близка уличка е открито тялото на жена.
Гу казва, че нямало признаци за престъпление. Вероятно е заспала и е замръзнала до смърт. Това е най-добрият сценарий. Той прехапва устна. Местните власти бяха предупредени, а тялото – преместено в градската морга. Тъжна, но обичайна история, мисли си детективът, особено в този мразовит град в далечния североизток на Китай, древната столица на династията Манчу. Но защо Гу помоли за услугите му по такъв потаен начин?
– Истината е, че тялото й не беше намерено в уличката. Беше подпряно в седнало положение на задната врата на ресторанта ми. Персоналът ми ме уведоми рано сутринта и тайно го преместихме на съседната улица. Не сме направили нищо лошо. – Държанието му е отбранително, очите му се отместват. – Но ако се разчуе, че е намерена на прага ни, хората ще клюкарстват.
Един труп е лош късмет, особено за популярен ресторант като този, специализирал се в провеждане на сватбени тържества и празнични банкети. Несъмнено Гу е платил на властите да потулят случая. Детективът се чуди защо е бил повикан, ако трупът е преместен без произшествия.
– Необходимо ми е да установите самоличността ѝ. Наскоро имахме пожар в кухнята – точно месец след като тялото беше намерено – и съпругата ми смята, че преместването на тялото е обезпокоило духа й. Допита се до един монах, който каза, че трябва да открием името на починалата, за да проведем религиозна служба. – Примигва нервно. – Беше облечена като куртизанка; не исках да се забърквам с бегълка от бордеите.
Мнозина са свързани с организираната престъпност. Детективът, дребен, набит мъж с излъчване на куче, се напряга:
– Какво стана с тялото?
– Беше погребано. Преди месец. – Гу барабани с пръсти по полираната маса, сякаш му се ще да е където и да е другаде, но не и тук в тази мразовита ранна утрин.
– Къде е намерена?
Собственикът на ресторанта се изправя рязко.
– Ще ви покажа.
Тъмен проход с мазни стени води до кухнята на ресторанта. Има врата, през която се излиза в тъмна уличка, едва четири стъпки широка, между двуетажното туловище на ресторанта с горния му павилион с отворена фасада, където в добри времена хората седят на перилата и пият чай зад висящи тръстикови паравани. Уличката обаче е встрани, скрита от любопитни очи. Проточва се по цялата дължина на ресторанта и обратно до кухнята. Отсрещната страна е празна стена.
– Чистачът я намерил, когато отворил вратата. За щастие, бях тук – онази сутрин бях дошъл рано да прегледам счетоводните книги. Иначе той можеше да обезумее и да побегне с писъци из квартала. – Гу прегърбва рамене, за да се предпази от порива на зимния вятър, докато отваря вратата. Тя се запъва леко. – Беше сгушена на прага. Когато той дръпна вратата, тя падна навътре. Той нададе такъв крясък.
Първата ми мисъл беше да съобщя на властите, после осъзнах колко зле изглежда това за нас. Не я бях виждал никога преди, затова не знам защо е избрала да замръзне на нашия праг. Трябваше да взема голям заем за ресторанта и едва смогваме с месечните плащания. Ако бизнесът западне, сме обречени, затова накарах чистача да ми помогне да я вдигна. Преместихме я на ъгъла на улицата. За късмет, беше толкова рано сутринта, че наоколо нямаше никого. Чистачът ни е малко глупав, затова го накарах да се закълне да не казва на никого. И пак затова поисках помощта ви. – Изражението му е умолително. – Имате отлична репутация.
Детективът кимва; разбира какво иска да каже. „Детектив“ не е най-подходящият начин да опише себе си. Смята се по-скоро за човек, който поправя нещата. Някой, който изглажда чувствата, урежда делата. Но истински ценното му качество е способността му да открива лъжа.

От детинство е способен да различава измислицата. Изглежда, никой друг не чува този тайнствен звук, едва доловимо предупреждение, когато една лъжа се откъсва от нечия уста и кръжи, подобно на пчела, пред устните на човека. Като малък детективът за кратко посещаваше училище в покрайнините на Мукден. Едно по-голямо момче си донесе за обяд три хлебчета на пара, пълнени със сочно месо, и другите деца му завидяха. Но когато по време на обяда вързопът беше развързан, вътре имаше само две хлебчета.
Из училищния двор полетяха крясъци и обвинения, докато детективът не се обади:
– Ти сам го изяде. Не се преструвай, че е било откраднато.
По онова време беше на осем години, дребен за възрастта си, с голяма като диня глава и още си спомняше шока, после и омразата в очите на по-голямото момче, което беше обвинило другите в кражба. Две секунди по-късно лицето на детектива беше притиснато в пръстта, от лявата му ноздра се процеждаше кръв.
И до ден днешен така и не проумя точно защо по-голямото момче излъга. Дали за да обвини някого, когото не харесваше? Или беше просто един от онези необясними импулси: желанието да разбуни настроенията в класната стая и да провокира кроткия им, тъжен на вид учител? Във всеки случай, онзи пръв урок, горчиво научен в пръстта, му беше втълпил колко е важно да пази знанията си в тайна.
Сега е по-голям, кривокрак, с лице като на предано куче и хората приписват умението му на мъдростта и опита. По една случайност той има същото име – Бао – като съдията от легендарната династия Сун, който разкривал престъпления. Съдията Бао беше толкова прочут с дедуктивните си способности, че дори го почитаха като божество. И затова винаги, когато му се предостави нов случай, детективът може да е сигурен, че ще има шеги, подмятания и дори суеверен ужас, че самият Бао Гонг идва да разследва.

Сега Бао бързо хвърля поглед наоколо. Виждал е хиляди улички като тази. Единствената интересна отличителна черта е, че от нея не се излиза към никакви други сгради, както посочи собственикът. Една непозната жена, замръзнала до смърт на прага му, е нещо злокобно. Дали съвестта на Гу го е измъчвала, задето тайно е преместил тялото, или наистина е имало необичайни събития като кухненския пожар, който спомена?
– Беше леко облечена, без горна дреха.
– Какви бяха дрехите й?
– Копринено чангуи в прасковен цвят с избродирани цветя, широки панталони и позлатени украшения за коса. Лъскави дрехи като на жена, чиято професия е да забавлява хората. Снегът я беше посипал като слой оризово брашно; не можех да разбера защо би излязла толкова леко облечена.
– Тялото беше ли вкочанено, когато го преместихте?
Гу затваря очи и се опитва да си спомни.
– Ръцете ѝ бяха леденостудени, а лицето ѝ беше вкочанено, но мускулите по тялото ѝ не се бяха вдървили. – Изглежда зле.
Значи не е била мъртва от много време. Навярно само от няколко часа.
– И сте сигурен, че не е имало престъпление?
– По-късно чух, че съдебният лекар не открил рани. Било е естествена смърт. – Звучи отбранително. – Пък и върху лицето й се беше запечатало онова изражение…
– Изплашена ли изглеждаше? – Бао знае, че последните изражения върху лицата на мъртвите могат да са измъчени, дори странни.
– Не, изглеждаше, сякаш изпитва удоволствие. Усмихваше се. – Гу разтрива лице. – Не мога да ви опиша колко ужасяващо беше. По лицето и отворените й очи се беше посипал сняг, затова приличаше на булка в сватбения си ден, която гледа през воал – сякаш беше видяла нещо прекрасно.
Изненадан, Бао пита:
– Сигурен ли сте, че изглеждаше щастлива?
– Да. Отначало си казах, че е имала хубава смърт, затова нямаше значение, че сме преместили тялото ѝ. Но когато го споменах на съпругата ми, тя изключително много се разстрои. Каза, че било работа на лисица.
Бао издишва бавно. От древни времена лисиците будят страхопочитание. Най-ранните, небесните лисици, били почитани като божествени зверове. По време на династиите Тан и Сун се сдобили с репутация на лукави и хитри същества, които имат способности да се превръщат в хора. И все пак в свръхестествените им способности вярват най-вече селяните.
Гу прави гримаса.
– Съпругата ми е родена на Север, където вярват в истории за лисици, примамващи хора към смъртта им. Тя плаче непрекъснато, казва, че сме прокълнати; не бивало да докосвам тялото или да го местя. Ще се побъркам! Този ресторант е популярен, но сключих тежки сделки, за да го отворя. Едва започваме да печелим.
Когато Бао не казва нищо, той добавя припряно:
– Чух от общия ни познат, че имате личен интерес към лисици. Иначе нямаше да се осмеля да ви притеснявам, особено сега, когато чух, че мислите да се оттегляте.
Тръпка пробожда скалпа на Бао. С години проучва всеки намек за лисици в необичайни събития. Приятелите му се смеят и наричат странно това негово хоби, а докато клиентите му разпространяват слухове за посетители по здрач, Бао просто се усмихва.
Вярно е: интересът му към лисиците е много сериозен.

3

Много мъже обичат да ви казват, че са лоши. Често това се изрича с намигване и усмивка. Малка лейди, намекват веждите им, по-добре да внимавате с мъжкар като мен. Ала щом смениш темата и заговориш за убийство, се отдръпват. Доколкото си спомням, наказанието за това деяние в имперски Китай винаги е било ужасно. Нищо чудно, че изказването ми, че преследвам убиец, накара онзи войник манчу да стане и да си тръгне, което ми осигури спокойно пътуване до Далян.
Когато влакът спря в кълба от диплеща се пара, слязох с тълпата от забързани пътници. Една жена носеше две вързани за краката и крилете живи гъски с дълги шии, протягащи се скръбно от кошницата ѝ. Надяваше се да ги продаде на пазара.
– Колко? – попитах, като прокарах пръст по едната перната шия. Гъската трепна. В очите на жената проблесна пламъче. Развълнувано назова цена, която платих, без да се пазаря, с парите от портфейла на сводника.

Никога не знаете как ще се развият нещата. И най-малката промяна поражда вихър в снежната буря от възможности. Понеже реших да купя две хубави охранени гъски, цялата посока на разследването ми (това звучи много по-добре, отколкото думи като „отмъщение“ и „кръвен дълг“) се промени. Докато мъкнех птиците, се запитах какво ме беше прихванало да ги купя. Навярно спречкването със сводника ме беше разтърсило повече, отколкото бях склонна да призная. Първоначалният ми план да намеря тиха уличка, където да ги изям, бе смехотворен. Далян, или Далниу, както обичат да го наричат руснаците, сега беше голям модерен град.
Разположен на върха на Ляодунгския полуостров в Далечния север на Китай, дълбокото му, защитено от замръзване пристанище бе ценено още от династията Тан; минавало през манджурски, руски, а сега и японски ръце. Руснаците бяха създали град в западен стил, но бяха изгубили Далян след неотдавнашната Руско-японска война. Докато наблюдавах широките булеварди, си мислех как японците бяха заети да го дострояват.
Бях подценила скоростта, с която се бяха развивали нещата. Реших, че животът в тревистите райони и наблюдаването на облаците, носещи се по небето, ме бяха направили мекушава. И как си бях въобразявала, че мога да пусна съскащия си вързоп някъде и да го изям? Това можеше и да е възможно в някое село, но не и в този оживен модерен град. Слънцето залязваше, заливайки улицата с ярка тъжна светлина, жълта като цветовете на форзиция. В миналото я бях гледала как покрива със злато обширните тревисти райони. Вместо ядосана гъска бях държала в скута си дете. Топло, сънливо. Пълно с мляко и сладки сънища. Скръбта се връща, когато най-малко я очакваш, като крадец, който отмъква радостта.
Тъпата болка в гърдите ми никога нямаше да си отиде: куха, кървава тъмнина, която ме беше погълнала през последните две години. Гробът на детето ми в Далечния север беше обрасъл с трева. Бях лежала върху него всяка нощ месеци наред с напразни надежди да я топля. Беше толкова студено, а тя – толкова малка, завинаги изгубена за мен. Заровила лице в буците суха пръст, мислех, че ще умра от скръб и гняв. Ала за разлика от мъртвите, живите същества се възстановяват. Вкопчих се мрачно в желанието си за отмъщение – онази тъничка струйка кръв, която пулсираше и ме поддържаше жива. Мъжът, поръчал смъртта й, беше манджурски фотограф на име Бекту Никан.
Следата му се бе изгубила за две години, но наскоро открих, че е отишъл на юг в Далян. В стремежа си да го преследвам бях изненадана да открия, че този град е далеч по-голям, отколкото бях очаквала. Как щях да намеря Бекту и в същото време да си осигуря подслон? Инцидентът във влака бе подчертал колко е опасно да съм в облика на сама млада жена. Ако група от двама или повече мъже ме нападнеха, можеше да ме надвият.
Докато се взирах унило в пътя, пред мен спряха жена на средна възраст и възрастната й прислужница. Уловили погледа ми, те се отдалечиха забързано. След няколко минути прислужницата се върна. Слаба и неспокойна, тя приличаше на заек с големи изцъклени очи.
– Тези гъски продават ли се?
Кимнах.
– Откъде са?
– От север – казах. Изглеждаха ми като отгледани на село птици: дребни и доста жилави.
– Оттам ли сте?
– Да, от Цирин.
Изглежда, че по някаква причина отговорът ми я удовлетвори. Всъщност, рече ми, ако отнесях гъските до къщата на господарката й, щяха да ми платят допълнително. Понеже нямах къде да отида, се съгласих. Докато вървяхме, тя ме обсипа с въпроси. Откъде идвам? С какво се занимава семейството ми? Отговарях й уклончиво, понеже бях заета със собствените си въпроси. Дали например беше чувала за това ново изкуство, наречено „фотография“, и дали някой го практикува в Далян.
Тя възкликна:
– О! Това е хобито на младия господар. Той познава много фотографи, понеже приятелят му държи ателие.
Нетърпеливо ускорих крачка. С малко късмет скоро щях да открия фотографа, който беше дошъл от Мукден.

Крайната ни цел се оказа традиционна китайска аптека. Острият горчив мирис връхлетя носа ми отдалече: данг гуи за нередовна менструация, женшен, червени фурми и други билки, които се варят със свински крачета или морски краставици за лечебна супа. Аптеката беше построена от сиви тухли с покрив от извити керемиди, стрехите на сградата бяха украсени с декоративни водоливници във форма на животни. Ако се съди по широката предна фасада и постоянния поток от клиенти, стиснали сгънати книжни пакети със сушени билки и корени, мястото изглеждаше процъфтяващо. Зад внушителния двуетажен магазин надничаха по-ниските покриви и вътрешните дворове на семейното жилище.
Предният вход беше запазен за клиенти, не за опърпани селяни, които носеха гъски, затова влязохме през една странична порта. Заръчаха ми да пусна птиците в голям птичарник зад кухнята. Горчивият мирис на лекарства тук отстъпваше място на уханието на задушено свинско шкембе. Стомахът ми закъркори, когато прислужницата ми каза да чакам във вътрешния двор, а после се върна с господарката си – същата жена, която ме беше видяла с кошницата с двете гъски. Дрехите й бяха от коприна и фин памук, подобаващи за съпругата на заможен търговец. На пръста й имаше пръстен с бледобял нефрит като късче овнешка мазнина.
Господарката ме огледа внимателно. Имаше гладко закръглено лице и напомадена черна коса. Между веждите и извърнатите надолу ъгълчета на устата й имаше гънки точно като следите от прищипване при завиване в плат и изцеждане на тофу.
– Чух, че идвате от Цирин – работа ли търсите? Много е лесно: ще прислужвате на стара дама.
– На колко години е?
– Над шейсет.
Потиснах едно изсумтяване. За мен шейсет години не са старост. На шейсет хората тепърва започват да разбират, че климатът никога няма да им се подчинява; че истинската любов те поразява най-много два пъти в живота и че като кажеш „да“ в младостта си, можеш неблагоразумно да се обвържеш с чужда кауза. Но не ставаше дума за това.
– Защо аз?
Повечето хора не наемат за слуги случайно минаващи по улицата продавачки на птици. Тази жена не ми се струваше глупачка; стиснатата й уста намекваше, че е способна да преброи всеки чифт клечки за хранене в кухнята.
– Свекърва ми е много придирчива по отношение на прислугата си. Но ако идвате от север, може и да се съгласи. Самата тя е от онзи район. – Тя присви устни. Явно в историята имаше нещо повече, но поканата решаваше спешната ми нужда от подслон, докато търсех плячката си, затова кимнах.
– Ще иска да ви види, преди да реши.
Преди срещата ми с нея се съгласиха да ми осигурят чисти дрехи, гореща вана и хубаво ядене. За да предложат такива условия, сигурно са били напълно отчаяни и започнах да се питам за каква точно ужасна работа ставаше въпрос.
– Първата ви среща с нея трябва да е през нощта. Това е едно от първите й условия, преди да наеме някого.
Повдигнах вежди. Сега, когато бях тук, в тази интересна къща зад аптеката, почти подушвах аромата на мистерия, който се диплеше из криволичещите коридори. Или навярно беше просто миризма на задушено свинско шкембе.

След горещата вана ми дадоха чисти дрехи и купа ориз, смесен с ечемик, отгоре със задушено свинско шкембе и сарепска горчица. Беше късно и домът беше утихнал, когато прислужницата най-накрая ме поведе по коридорите и нагоре по стръмно стълбище от полирано дърво. Направено за малки бинтовани ходила, всяко стъпало беше не по-широко от длан и водеше към стаите на жените.
Горният етаж беше жилищната част с балкон, от който се разкриваше гледка към вътрешен двор. Прозорците бяха отворени и през тях тихо се промъкваше пролетната нощ, а до стол от палисандрово дърво имаше запалена лампа. В него седеше дребна старица. Изправената й стойка ми напомни за онези кученца, които седят край прозореца: нащрек, но въпреки това боязливи.
Тази боязливост ме изненада. От думите на господарката бях останала с впечатление, че възрастната жена е стара вещица, която уверено управлява домакинството, но видях дребна изплашена фигура. А когато очите ни се срещнаха, нейните се разшириха.

…

Отзиви за Жената Лисица

„Завладяваща история за убийство, преследване на отмъщението и семейни тайни на фона на свят обвит в митове за стари духове.“ – Time