Откъс от книгата

Луната

Луната е търпелива. Високо в небето, тя последователно расте и старее. Понякога се усмихва, понякога плаче. Сълзите на луната падат в морето, изгубени завинаги, независимо колко пъти тя дърпа прилива напред-назад и разкрива онова, което лежи скрито под вълните. Луната е винаги там, вечно наблюдава, вечно чака, до момента, когато е най-необходима. Ала само на онези, които са достойни за мощта є.

Високо в спираловидно виеща се кула един дракон следи небето и чака точния миг, в който ще се появи луната. Драконът моли за прошка, но отговор няма. Луната не се усмихва и не плаче.
Драконът се обръща и се взира в сянката є – която тя вече не разпознава. Макар че тя е винаги там… дори в тъмното.

Драконски зъби

Били Чан беше в устата на дракон.
Беше гореща, влажна и смърдеше ужасно. И разбира се, съществуваше опасността във всеки един момент драконът да реши да го смачка между челюстите си.
Били надникна иззад острите зъби.
– Може ли да отвориш малко по-широко? Там отзад е заседнало нещо – извика той.
Драконът, който имаше лъскави черни люспи и диплещи се сребристи мустаци, както и изненадваща и впечатляващо дълга сребриста брада, изръмжа, но отвори леко паст, за да има Били повече пространство за движение.
– Благодаря! – каза момчето и смени позата, за да му е по-удобно да стигне до кътниците на дракона. Защото Били Чан, дванайсетгодишен сърфист от Калифорния, в момента прекарваше дните си в почистване на драконски зъби.
– Ъх – промърмори той под нос, когато изчовърка нещо с пера от пролуката между кътниците на дракона. – Какво е това? Защо не може драконите да имат четки за зъби?
Силен глас отнякъде извън устата на дракона прекъсна мислите му:
– Е, колко остри ги искаме днес? – Гласът беше на приятелката на Били, Шарлот Бел, която говореше с акцент от южните щати, защото беше от Атланта, Джорджия. Тя пилеше предните нокти на дракона.
– Чакай! Не отговаряй! – възкликна Били. Ала бе твърде късно, устата на дракона вече се движеше и зъбите му скръцнаха опасно близо до ръката на Били.
– Толкова остри, колкото можеш да ги направиш – рече драконът.
– Ами задните? – обади се друг глас, този – с напевен ирландски акцент. Дилън О’Донъл, от Голуей, Ирландия, отговаряше за оформянето на задните нокти на дракона.
– АКО ОБИЧАТЕ, МОЖЕ ЛИ ДА ИЗЧАКАТЕ ДА ИЗЛЯЗА ОТ УСТАТА МУ, ПРЕДИ ДА СИ ЗАДАДЕТЕ ВЪПРОСИТЕ? – изкрещя Били, докато издърпваше ръката си, за да не пострада.
– Извинявай, Били! – провикна се Дилън. – Млъкваме.
Чу се слаб шепот на съгласие, а после приятелите му замлъкнаха. Били избърса потта от челото си и зачака. Чу единствено тежкото дишане на дракона и дращенето от острене на нокти, което звучеше точно като стържещи един в друг ножове.
Би трябвало да е безопасно да започне отново почистването на зъбите. Със сигурност. Били си пое дълбоко дъх и се промъкна отново по-навътре в устата на дракона, като съжали, че изобщо беше предложил да отговаря за тази работа. С малко острие започна да чопли парче кост, заседнало зад един заден зъб, като внимаваше да не прободе венеца. Беше научил по трудния начин, че венците на драконите са изненадващо чувствителни.
– Брадата ти е особено хубава и лъскава днес – обади се мек, мелодичен глас. Беше Лиу Лин-Фей, която отговаряше за лъскането на люспите, четкането на гривата и поддържането на мустаците.
Лин-Фей беше израсла в планините на Китай, близо до мястото, където се бе намирал лагер „Дракон“. Четиримата приятели се бяха запознали там, макар сега да им се струваше, че се е случило в някой друг живот. Лин-Фей винаги се радваше да каже мила дума на дракон или човек. Това по принцип беше качество, което Били ценеше у нея, но не и в този момент. Стига драконът да не отговори, а той вероятно нямаше да го направи, с Били всичко щеше да е наред. Повечето дракони, с които работеха, почти не забелязваха съществуването им, а какво остава пък да отговорят на хвалебствията им.
– Благодаря! – избоботи драконът, явно доволен от комплимента.
Били изпъшка, когато слузеста драконска плюнка го уцели в лицето.
– Ей, хора!
– Съжалявам! – извини се Лин-Фей, а после се изкикоти тихо. – Макар че това не беше въпрос. Беше комплимент!
Били завъртя очи, като слушаше как тримата му приятели бъбрят, докато издокарват дракона. Лесно им беше на тях: нали не бяха в устата му.
Но все пак Били знаеше какъв късмет имат всички те.
Да са живи и да са заедно.
Имаха се един друг и Били се вкопчваше в тази мисъл всеки път, щом усетеше, че се чувства тъжен или изплашен, когато чуеше ревове на дракони и писъци на човеци.

***

Всичко се беше променило.
След като Искра, драконът на Били, ги беше предала и се бе присъединила към Дракона на смъртта, като є даде осемте перли, от които се нуждаеше, за да избере съдбата си, светът около тях беше изчезнал.
Когато се беше завърнал, беше напълно различен. Били, Лин-Фей, Шарлот и Дилън се бяха събудили в мрачно и далечно бъдеще. В него Драконът на смъртта управляваше със страховита и ужасна мощ. Там тя по някакъв начин вече бе управлявала години наред, макар да им се струваше, че бяха минали само няколко мига между живота им в миналото, в Царството на драконите, и тази версия на бъдещето, където нямаше Царство на драконите и Царство на човеците, само Град на драконите и Бездната отвъд. Както Царството на драконите, така и Царството на човеците бяха унищожени и погълнати от Дракона на смъртта и Нощните злодеи с техния безкраен стремеж към власт, оставяйки Града на драконите единственото годно за обитаване място за драконите и човеците.
Но поне Били и приятелите му бяха заедно и все още имаха спомените си за живота си преди. И макар да бяха разделени от драконите си, ги бяха чули, когато пристигнаха в Града на драконите и се бяха намерили оковани във вериги в огромен непознат и ужасяващ град. Знанието, че драконите им са живи, им беше вдъхнало надежда. Защото драконите бяха нещо повече от просто техни приятели. Дълбоко в Планината на драконите всяко от четирите деца бе обвързало сърцето си с това на дракон и това ги свързваше завинаги. Дилън беше сключил клетвен съюз с Копчо – дракон лечител, дълбоко загрижен за човеците. Драконът на Лин-Фей беше Звезда – дракон, който беше способен да открива магия и мощ и чиято сурова външност криеше добро сърце. Свирепият дракон воин Танк бе този, с който Шарлот бе сключила сърдечна връзка, и двамата заедно можеха да победят почти всеки противник. Колкото до Били…
Не му харесваше да мисли за своя дракон, Искра, с умението є да произвежда електричество и способността є да вижда в бъдещето. Беше є имал по-голямо доверие, отколкото на всеки друг, а тя го беше предала. Въпреки всичко обаче част от него се надяваше, че все още са свързани чрез сърдечната връзка. Но когато се опита да я усети чрез нея, там нямаше нищо. Това го караше да се чувства празен отвътре, сякаш нещо липсваше.
Макар да бяха разделени от драконите си, те не бяха сами на това ужасяващо място. Миниатюрното златно летящо прасе беше всмукано в това бъдеще заедно с тях. И макар то да не можеше да говори, Били знаеше, че ги разбира, така че, когато им бе потрябвала помощ да се измъкнат от оковите си, той бе помолил прасето да намери ключа.
Това беше голяма молба за едно мъничко прасе, но в крайна сметка то му беше донесло пръстена „Клада“ на Дилън, а пръстенът беше отвел Били и останалите до мястото, където Дилън беше затворен в капана на дърво чрез тъмна магия. Със сигурност можеше да намери ключ да отключи веригите им.
Бяха минали часове, през които четиримата приятели бяха гледали ужасено как нощнокрили връхлитат върху неподозиращи човешки работници и ги мятат във въздуха в някаква извратена игра, като през това време се смееха. В един момент дузина човеци бяха побягнали по улицата, крещейки, че идва Сянката на смъртта. Били и другите се бяха притиснали плътно към стената, към която бяха приковани, докато гигантска тъмна сянка премина над главите им и остави след себе си диря от пращящ студен въздух. Бяха се опитали да поискат помощ от човеци, които минаваха наблизо, но всички се бяха втренчили неразбиращо в тях, а после бяха продължили забързано, без дори да погледнат назад.
– Човеците в това време са толкова изплашени – беше отбелязала тихо Лин-Фей. – Всеки пази само себе си.
– Не ни трябва никой друг – каза Били, като се опита да звучи смел, макар страхът да го беше сграбчил за гърлото. – Имаме се един друг. А прасето ще намери ключа. Сигурен съм.
– Не мога да повярвам, че възлагаме всичките си надежди на едно летящо прасе – промърмори Шарлот.
– Това малко прасе вече ме спаси веднъж. Може да го направи отново – заяви Дилън пресилено бодро.
Но когато слънцето беше потънало по-ниско в небето, същото бе станало и със сърцето на Били. Все по-малко и по-малко хора минаваха край тях, а драконите, които прелитаха над главите им, явно не проявяваха интерес да помагат на никого. Всъщност, изглежда, бяха настроили срещу себе си и малкото човеци, които бързаха по улиците.
Били бе започнал да се пита дали не бяха сбъркали, като се бяха доверили на прасето. Дали щяха да останат оковани тук завинаги. Или пък дали изобщо щяха да преживеят нощта. Той нямаше никакви други идеи, а не знаеше още колко ще може да се преструва на смел пред приятелите си.
Най-накрая, точно преди залез-слънце, миниатюрното златно прасе се върна. Като го видя, Били така се развълнува и изпита толкова голямо облекчение, че нададе силен радостен вик.
– Шшт! – сгълча го Шарлот. – Не искаме да привличаме към себе си ненужно внимание! – Тя обаче също се хилеше, а в очите є блестеше облекчение. Лин-Фей плесна с ръце от удоволствие, когато прасето се приближи и видяха, че носи в устата си малък ключ.
– Ти, приятелю, си гений – каза Дилън и протегна ръка, за да пусне прасето ключа в нея.
– Благодаря – отвърна Били с широка усмивка.
– Не говорех на теб, а на прасето! – каза остро Дилън. – Гениално летящо прасе!
– Никога повече няма да гледам на бекона по същия начин – добави Шарлот през смях.
– Не казвай думата с „Б“ пред прасето! – прошепна Лин-Фей и нежно погали по гърба миниатюрното животинче.
– Да пробваме ключа – каза Били и затаи дъх. С треперещи пръсти го пъхна в ключалката и с издрънчаване веригите паднаха от китките му. След броени мигове всички бяха свободни.
Когато камбаните започнаха да бият, небето притъмня и неоновите лампи на града примигнаха и светнаха. Били, Лин-Фей, Шарлот и Дилън се промъкваха по затъмнени улици и улички, като внимаваха да стоят далече от погледите, а мъничкото златно прасе пърхаше неспокойно около тях. По онова време Били не знаеше, но един нощнокрил имаше пълно право да вземе всеки човек, хванат из улиците след мръкване, за роб, бърза закуска или – най-лошото от всичко – за да пресуши жизнената му сила. Били обаче беше изпитал първичен страх да е навън по тъмно, докато ярките светлини и притъмняващото небе ги притискаха като щракащи зъби. В паника Били се хвана, че се опитва да стигне чрез връзката до Искра, за да разбере дали и тя е в това бъдеще. И беше почувствал нещо да отговаря.
Ала то не бе звучало като Искра. Беше го усетил като нишка, която го дърпа в определена посока. И без нищо друго, на което да се осланя, я беше последвал.
– Нещо ми казва да тръгна в тази посока – каза той.
– Нещо или някой? – попита предизвикателно Шарлот и се намръщи. – Ами ако е…?
– Не е – каза отривисто Били. Знаеше какво намеква Шарлот. Че на Искра, неговата Искра, вече не може да се има доверие. Ала невидимата сила го подтикваше да продължи и той нямаше избор, освен да я последва. – Имаш ли по-добри идеи?
Така че Били бе повел приятелите си по непознатите улици, като внимаваха да не бъдат смачкани от огромни драконски крака или хванати в драконски огън, или замразени от драконски лед. Избягваха щракащите челюсти на препиращи се зверове и ахваха при вида на човеци, толкова много човеци, всичките с наведени глави, изпълняващи каквото искаха от тях презрително хилещите се нощнокрили. Били забеляза, че сякаш не всички дракони смятаха човеците за врагове. Нощнокрилите крещяха и на някои от тях. Тези дракони носеха нашийници, пукащи от електричество, и Били разбра, че това значи, че са контролирани чрез тъмна магия. Но макар да беше ужасно за гледане, този факт му донесе още един слаб лъч надежда, че в това бъдеще все още има и добри дракони.
От двете страни на улиците се редяха огромни сгради, всяка достатъчно голяма да подслонява дракони. Имаха гигантски прозорци и врати, през които влитаха и излитаха създанията. А в центъра на града огромен небостъргач се извисяваше високо в облаците. Излъчваше пулсиращо електричество, а прозорците му бълваха пурпурен дим.
– Не е зле да стоим далече от онази кула – отбеляза Лин-Фей, докато я наблюдаваше неспокойно. – Има зло излъчване.
Четиримата приятели бързаха през тъмнината, като внимаваха да избягват всички дракони, докато свърнаха в тясна уличка, в чийто край стигнаха до решетка на канал. Били се поколеба. Тук чувството, което го напътстваше, беше по-силно, притегляше го по-близо, както топлината примамва към себе си човек, на когото му е студено.
Той погледна приятелите си и преглътна.
– Мисля, че трябва да слезем под земята.
Един глас от тъмното изрече бавно:
– Добра идея, момче, добра идея наистина.
А после от сенките изникна висока, слаба фигура. Беше жена с черно наметало и сребриста, дълга до кръста коса, но лицето є беше младо и гладко. Най-обезпокояващи от всичко бяха сияещият нож в ръката є и мрежата, преметната през рамото є. Тя забеляза изучаващия и сепнат поглед на Били и му хвърли остра усмивка.
– Точно така. Аз съм нощноръка. Мога да прибера тлъста награда, ако предам човеци, особено млади човеци, хванати навън след падането на нощта. – Без да е нужно да пита, Били се досети, че нощнорък е човешката версия на нощнокрил – някой, който се занимаваше с тъмна магия и служеше на Дракона на смъртта.
Шарлот пристъпи напред с ръце на хълбоците.
– Ще ми се да те видя да опиташ. В случай че не можеш да броиш, ние сме четирима, а ти си сама.
– Шарлот – изсъска Дилън с висок шепот, – тя има нож. А ние не разполагаме с перлите си!
Шарлот сви рамене, без да отмества поглед от загърнатата в наметало жена.
– Пак бих могла да я просна по задник.
Били се приближи до Шарлот. Ако тя смяташе да се бие с тази нощноръка, нямаше да го прави сама. Без да каже и дума, Лин-Фей направи същото, а след миг дори Дилън пристъпи напред, мърморейки си под нос. Тази жена не знаеше пред какво се бяха изправяли. Бяха се сражавали с гигантски скорпион, бяха надвивали нощнокрили и дори бяха победили Червея от Пустошта. Не се страхуваха от една непозната с наметало и нож.
Поне не се страхуваха чак толкова.
Нощноръката ги изгледа за секунда, а сетне избухна в силен смях.
– Може би няма да ви предам. Би било жалко цялата тази енергия да бъде всмукана в Кулата.
Били неспокойно хвърли поглед нагоре към сияещата Кула, която се извисяваше застрашително над тях. Дали служеше за същото като червения купол в Царството на драконите – да изсмуква жизнена сила и енергия, които да се използват за тъмна магия? Тази представа смрази костите му.
Нощноръката продължи да говори:
– Хайде, бягайте, малки гризачи, преди да ви намери друг нощнорък. Или по-лошо – нощнокрил. На тях няма да им се сторите така забавни, както на мен. – Обърна се и закрачи в тъмното, като държеше ножа високо вдигнат. Когато стигна края на уличката, иззад ъгъла прелетя грамаден тюркоазеносин дракон. Били гледаше как той се спусна право към жената, ала щом забеляза сияещия є нож, рязко спря и є кимна отсечено. Жената кимна в отговор и изчезна в сенките. Нощнокрилият вдигна едрата си глава и погледна право към Били. Езикът му потрепна навън, сякаш облизваше устни.
Били преглътна мъчително.
– Хайде – подкани приятелите си. Не искаше да изчака да види какво ще стане, ако нощнокрилият стигне до тях. Рязко дръпна решетката на канала и я отвори. – Трябва да се махаме от тук!
– Не знаем какво има там долу! – проплака Дилън.
– Не може да е по-лошо от това, което идва право към нас – каза Шарлот. – Аз влизам. – И с тези думи тя се плъзна в тъмнината.
Чу се приглушено тупване.
– Падането не е твърде лошо – провикна се тя. – Но тук долу е мокро. И гадно.
– Побързайте – пришпори Били Лин-Фей и Дилън. Нощнокрилият усилено си проправяше път из тясната уличка, щракащите му челюсти се приближаваха с всяка секунда. Времето им изтичаше. – Аз ще сляза последен.
– Внимавай, Били – предупреди го Лин-Фей. После хвърли поглед към Дилън, който стоеше замръзнал и се взираше в нощнокрилия, който се приближаваше все повече и повече. – Хайде, Дилън! – Сграбчи го за ръката и го задърпа след себе си. Със силно квичене златното прасе ги последва в канала.
Тогава Били се впусна в действие. Плъзна се вътре с краката напред и дръпна решетката зад себе си. Тя се намести обратно със звън, когато я пусна, и се смъкна надолу.
Секунда по-късно муцуната на нощнокрилия се блъсна в решетката. С раздразнен рев той я изтръгна, но беше прекалено едър да се провре през тесния отвор. Избълва струя огън надолу в канала и го освети за миг. Дилън изпищя, докато се отдръпваха припряно от пламъците, но Били се възползва от краткия миг светлина, за да огледа наоколо. Бяха в дълъг тунел с ръждиви релси, обточващи пода, а стените бяха хлъзгави и влажни.
– Останете си под земята, където ви е мястото, измет такава! – изкрещя със смях нощнокрилият, а после отлетя в нощта.

Тайният влак

…