Луната на костенурките

За Хана Голд

Като дете Хана Голд е била заобиколена от книги, животни и красотата на природата. Докато расте, най-голямата ѝ мечта е да има котка и да стане писател, днес е щастлива, че е постигнала и двете. Още в училище започва да пише вълнуващи истории, в които разказва за любовта си към нашата планета и нейните обитатели. Учи за сценарист и докато следва, започва да работи в лондонската филмова и театрална индустрия.
Днес Хана Голд живее в красивото графство Линкълншир, Великобритания, с костенурката, котката и съпруга си. Когато не пише, обича да търси невероятни истории и се упражнява да надава животински рев. „Последната мечка“ е дебютният ѝ роман и още с издаването си книгата става най-продаваният дебют за 2021 година. Избрана е за книга на седмицата в класацията на Saturday & Sunday Times. „Последната мечка“ завършва невероятната си дебютна година, като печели наградите The Blue Peter Book Award и Waterstones Children’s Book Prize. Илюстрациите са дело на Ливай Пинфолд, който е носител на редица престижни награди.

Откъс от Луната на костенурките

Глава 1
Дъбът

Силвър Тривелън висеше на една ръка от клон на любимото си дърво – не особено висок дъб, попреминал средна възраст, видял много промени през живота си. Той живееше в дъното на задния двор на семейство Тривелън и беше много подходящ за катерене.
А ако Силвър обожаваше нещо, то това беше да се катери по дървета. Обичаше да гали грубата възлеста кора с върха на пръстите си, да усеща хладния ветрец по лицето си, носът й да потръпва от плътния аромат на дърво. Но най-много й харесваше да стои нависоко. Сгушена сред горните клони, мислеше най-добре и най-възвишено.
За да бъдем честни, на Силвър вече не й беше позволено да се качва на дъба. Не и след като падна оттам и цели три седмици ръката й висеше обездвижена. Но докато се изтегляше на сигурно място на третия по височина клон (с идеален размер за единайсетгодишно дупе), Силвър реши, че днес е налице истински спешен случай.
По-рано в училище имаха контролно по рисуване. И тя не се представи добре. Какво ти не се представи добре. Направо се изложи. Дори Роджър Уайт я надмина, а нарисува само насекомото пръчица с ококорени очи.
Горе на дървото Силвър извади рисунката си и се смръщи, като си припомни случката.
– И какво се очаква да е това? – провлачено попита госпожа Снобсън.
И децата от класа започнаха да се подсмихват. Всички без Азиза, най-добрата приятелка на Силвър. Тя никога не й се присмиваше, дори когато неволно отиде на училище по пижамата си на леопардови точки.
– Това… се нарича абстракция – избълва Силвър с гневни блясъчета в очите.
– Аха – отвърна госпожа Снобсън и демонстративно завъртя рисунката наляво и надясно. – Силвър, ясно се вижда, че макар да си усвоила някои термини от баща си, ни най-малко не си наследила таланта му.
На дървото Силвър гневно разлюля крака. Не чак толкова силно, че да го обиди, но пък достатъчно, че листата да се разшумолят тревожно.
– И как сега ще погледна татко в очите? – измънка тя.
От високото виждаше ателието на баща си. Е, „ателие“ звучеше малко претенциозно за скромната оранжерия, залепена за къщата им. Татко обаче си харесваше ателието, защото беше светло. И както обичаше да напомня на всички: светлината за художниците е като водата за рибите.
През стъклените врати Силвър виждаше високата фигура на татко – крачеше насам-натам пред най-новото платно. Сутринта я беше изпратил с прегръдка с главата надолу (от любимите й) и дори й беше дал назаем най-скъпата си четка. Онази, направената с косъмчета от орлови пера, която беше купил от Монголия.
Силвър присви очи към рисунката. Очевидно беше октопод. И какво като в нейното изображение няма пипала?
Татко винаги подчертаваше, че не е необходимо картините да се разбират от пръв поглед. Понякога смисълът на изкуството е да те накара да се взреш под повърхността и да видиш скритото там съкровище. А ако някой разбираше от тези неща, то това беше именно той.
Преди години, когато Силвър била малка, татко написал и илюстрирал една детска книжка. Казваше се „Приключения в гората“ и беше за лудориите на весела дружинка животни. Никой не очаквал от книжката кой знае какво, обаче тя някак пленила въображението на хората и Джак Тривелън станал известен. Не твърде много. Никой не го спираше на улицата да му иска автограф (освен съседката госпожа Холанд, която – представете си само! – го искаше за дакелчето си Харолд), но достатъчно, че хората да очакват и Силвър да има невероятен талант да рисува.
Само че нямаше.
Ама изобщо.
По навик тя посегна към медальона с форма сърце, който висеше на врата й. Беше подарък от мама и татко за седмия й рожден ден – да й напомня колко е специална.
– Сребърно колие за нашето сребърно дете! – бяха изгукали в един глас.
Докато Силвър разопаковаше подаръка, мама отново й разказа историята. Историята как й хрумнало това необичайно име. Защото в нощта, когато мама започнала да ражда, на небето светела пълна луна. Много голяма пълна луна. Луните могат да бъдат в най-различни цветове – жълто, златно, оранжево, дори кървавочервено. Онази нощ преди единайсет години луната била сребърна. А Силвър означава сребро.
Проблемът беше, че Силвър не се чувстваше като Силвър. Среброто е нещо ценно. Бляскаво. Нещо, на което хората да се дивят – като тиари или фойерверки и дори най-хубавите прибори на баба. Нещо, чието място е в луксозна кадифена кутия за бижута. А тя беше дете, което често ходеше със сламки в косата, организираше надбягвания за плужеци по ръцете си, вечно беше в групата с най-ниски резултати по повечето предмети в училище и можеше да избоботи почти половината азбука на едно мощно оригване.
Силвър отново погледна рисунката.
Добре де, наистина беше малко размазана. И трите сърца на октопода можеше да бъдат сбъркани с три зинали гладни усти. Или дупета. Ужас! Кого заблуждаваше? Татко имаше повече талант в малкото си пръстче, отколкото тя в цялото си тяло.
Силвър смачка листа и го натъпка в джоба на якето, където по-рано беше набутала четката на татко.
Олеле.
Устата й пресъхна. Четката! Къде ли е?
Сигурно я е изпуснала, докато се катереше по дървото. Опипа клона и провери всички скрити пролуки, та дори надникна в хралупата на совите. Сови нямаше – само буболечки и паяци. Тя потрепери. Обичаше повечето животни, но имаше и изключения.
От четката обаче нямаше и следа.
– Ама и мастило! – изруга Силвър с израза, който татко използваше винаги, когато омацаше дрехите си с боя. Което се случваше често.
Силвър ядосано разлюля крака. В този миг нещо проблесна и привлече погледа й.
Четката!
Беше се заклещила между зъбите на много боен на вид клон. Само на едно мъничко протягане разстояние. Силвър се пресегна…
И полетя от дървото с главата надолу.

Глава 2
Ама и мастило!

Силвър се запревърта по клоните като акробат, докато най-сетне не се приземи на мека постеля от опадали клонки и листа под дървото. Скочи на крака на тревата и се усмихна победоносно.
– Благодаря ти, приятелю!
Потупа ствола в знак на благодарност, измъкна няколко листенца от косата си и заподскача по големите камъни в задния двор, като си представяше, че бяга от крокодили, които щракат с челюсти по петите й. Спря се чак при задната врата.
Зае се да изчисти пръстта под ноктите си и хвърли поглед на верандата, за да провери работните дрехи на мама. Щом се връщаше вкъщи, мама винаги ги закачаше на една и съща закачалка, но сега не бяха там. Силвър метна бейзболната си шапка към една кукичка (не улучи) и въздъхна с облекчение, макар да беше виновна.
Само миналата седмица мама й се кара три пъти – веднъж, защото беше зарязала калните си обувки насред коридора, после, защото беше окапала кухненската маса с мляко, докато ядеше зърнената си закуска, най-накрая, защото беше пуснала музика прекалено силно, докато се къпе. Напоследък Силвър полагаше неимоверни усилия да е добра, но все имаше чувството, че нищо не прави като хората.
– Силвър? Ти ли си? – извика татко.
– Идвам!
Освен дъба ателието на татко беше друго нейно любимо място – нищо, че миризмата на разтворителите дразнеше гърлото й. Вътре покрай стените бяха подпрени бели платна, работната маса беше отрупана с бурканчета и навсякъде бяха разпилени бои във всевъзможни цветове.
Както винаги, татко беше навил широките си панталони над глезените, а бялата му риза беше накапана с боя. Той посрещна Силвър с топла усмивка, измъкна четката с орлови пера иззад ухото й и отново насочи поглед към огромното платно пред себе си. Възцари се тишина.
– Силвър – най-сетне заговори той, – според теб за тази част на небето обсидиан или пепелявосиво?
Тя се обърна към картината и сбърчи вежди.
Преди няколко години татко беше направил изложба в модерна галерия в Лондон. Беше облякъл костюм, заради който се потеше като в пещ, а Силвър имаше чувството, че се е сдобила с нов баща за вечерта – такъв, който е напъхал душата си в чувал и го е стегнал здраво.
С картината, по която работеше сега, беше същото. Нямаше ярки цветни изблици, нямаше слънчеви лъчи и определено нямаше искра. Почти цялото огромно платно беше заето от злокобно бурно небе, под което разбеснели се вълни подхвърляха малка лодка.
На Силвър й харесваше повече, когато татко рисуваше забавни картинки. Като илюстрациите в „Приключения в гората“ и драсканиците му, когато я слагаше да спи – на празните листове оживяваха истории за вълшебници, дракони и еднорози. Но той отдавна не беше рисувал подобни неща.
– Е? – подкани я, захапал четката.
На масата имаше и тубичка златна боя. Красиво, бляскаво, топло златисто, което би огряло небето като слънцето в Калифорния.
– Зл…
– Според мен обсидиан – прекъсна я татко. – Кристал, образуван от лавата на изстинал вулкан. Наричан още „камък на истината“. И като споменах „истина“, какво правеше горе на дървото?
– Ка-ка-как разбра?
Той не отговори. Не и с думи. Вместо това театрално размаха четката и изписа голям безмилостен хикс във въздуха.
– Трябва да ми обещаеш, че повече няма да се катериш на дървото.
Тя въздъхна.
– Обещавам.
– Можеше да си счупиш главата, а в момента майка ти си има достатъчно тревоги.
Силвър се канеше да възрази, че не си е счупила главата, но забеляза изражението му. На човек, с когото не бива да се спори.
Татко натопи четката в буркан с разтворител, а после поведе Силвър към стария протъркан диван в ъгъла. Тя се сгуши под ръката му. Татко миришеше на боя, но и на нещо познато и уютно. Силвър отпусна глава на рамото му.
– Е, съкровище, проработи ли магията на орловата четка?
Ама и мастило! Надяваше се татко да е забравил за контролното по рисуване. С неохота бръкна в джоба си и му подаде рисунката.
Той изглади листа.
– Октопод! – каза с усмивка. – Я виж! Ето ги трите сърца, точно като нас тримата. Аз, ти и мама. Сигурно си се справила най-добре в класа?
На Силвър й се прииска да му припомни, че никога по нищо не е най-добрата в класа, но той я гледаше с такава надежда, че тя само повдигна рамене.
– Госпожа Снобсън не беше впечатлена.
– Какво разбира тази госпожа Дробсън? – извика татко. Той винаги я наричаше така и разсмиваше Силвър. – Този октопод е великолепен!
Телефонът звънна и спаси Силвър от по-натъшен разпит за творческите й умения. Този телефон беше толкова древен, че трябваше да се върти шайба. Татко не вярваше на „тия новите технологии“.
– Трябва да вдигна.
Щом той изчезна в кухнята, за да отговори на телефонното позвъняване, Силвър се примъкна към масата, за да разгледа златистата боичка. Може и да не беше образувана от вулкани, но беше далеч по-привлекателна за окото.
Сякаш е била откъсната от самото слънце.
Силвър взе тубичката и я разтърси. Тогава забеляза плика под нея. Беше покрит с клейма за въздушна поща, марки от далечни места и няколко пръски буреносно синьо.
Понякога татко получаваше писма от почитатели отвъд океана. Може би и това беше такова? От плика се носеше необичаен аромат, който Силвър не разпозна. На нещо сладко и остро. Обърна плика – на гърба му имаше зелен мастилен печат във формата на костенурка.
– Сладурско – прошепна.
Силвър не беше от хората, които четат чужда поща (не и по принцип), но писмото се подаваше изкусително. Горната част на листа беше украсена с мастилени дървета във всякакви форми и размери. Отдолу с ярки букви пишеше:

Спасителен център
„Брегът на костенурките“

А под тях се четеше обръщението „Уважаеми господин Тривелън“. Но понеже деветдесет процента от написаното беше вътре в плика, останалото не се виждаше.
Сигурно писмо от почитател, помисли си Силвър. От човек, който обича животните – такива хора го харесваха. И макар татко да нямаше против Силвър да му чете кореспонденцията, обикновено предпочиташе първи да прегледа писмата. Все пак може би този път не би възразил…
– Джак! Силвър! – разнесе се гласът на мама. – Прибрах се!
Скрита в оранжерията, Силвър проследи с поглед мама в коридора. Кафявите й къдрици бяха пристегнати в обичайния кок, беше леко прегърбена. Без съмнение изтощена след поредния дълъг ден в кабинета. Силвър се канеше да й отвърне, когато мама се спря пред снимката, която си бяха направили на плажа миналата година, и я докосна. На лицето й се изписа мимолетна тъга – така кратко, че Силвър може и да си я беше въобразила.
– Извинявайте, че закъснях! – извика мама и изправи гръб. – В последния момент имахме спешен случай с избягало морско свинче…
– Няма нужда от извинения – рече показалият се от кухнята татко. – Знам, че морските свинчета са с предимство пред съпрузите.
Двамата си размениха усмивки.
После татко застина. Лицето му почервеня. И…
– АПЧИХ!
Кихавицата беше толкова силна, че стените се разтресоха. Лицето на татко стана като цвекло. Той обвинително насочи една четка към бледосините дрехи на мама. Тя винаги се преобличаше при задната врата, а сега се погледна и сякаш сама се изненада.
Татко стисна носа си, за да спре втора още по-мощна кихавица. Но тя все пак изригна като вулкан.
– Още… си… с работни… дрехи!
Преди това беше тяхна си шега – как алергичният към козина студент по изобразително изкуство се влюбил точно в амбициозна ветеринарна лекарка.
Когато татко кихна трети път, ръцете му, а оттам и четката му сякаш придобиха отделен живот. Четката се запремята насам-натам и опръска всичко с обсидиан – стените, паркета, дори носа на мама.
Светлокафявите й очи се свиха до остри цепки.
– Джак Тривелън! – сряза го тя, докато бършеше носа си. – Само това ми трябваше днес!
Сърцето на Силвър се сви. Някога мама щеше да се засмее и да завърти очи – както човек върти очи при вида на белята на палаво кученце. Вероятно дори щяха да се целунат (гадост) и макар понякога да беше неловко, Силвър го предпочиташе пред ужасното напрежение, което изпълваше дома им сега. Напрежение, което я караше да се чувства, сякаш през цялото време ходи на тръни.
Тя погледна писмото в ръцете си. Оттам костенурката отвърна на погледа й. После момичето виновно върна плика под тубичката със златиста боя и хукна нагоре по стълбите.

Глава 3
Детската стая

В света на Силвър домашното беше някаква бегла мисъл. Нежелано като презрелите банани и паяците. Но пак би избрала него пред това неволно да чуе поредния спор на мама и татко. Макар че всъщност споровете не бяха в техния стил. Те предпочитаха разговори между зрели хора. А тя – да тропа с крака.
Отклоняване на вниманието. Точно това й трябваше. Силвър завърши проекта си за опазването на околната среда, вдигна мръсния си футболен екип от пода и набързо потърси информация в интернет за спасителния център „Брегът на костенурките“. Но не намери нищо за мястото – само много изображения на костенурки.
За тези животни знаеше толкова, колкото беше научила от Малик, по-големия брат на Азиза. В стаята си в терариум той отглеждаше две костенурчета. Силвър обаче беше сигурна, че дивите костенурки в океана са съвсем различен вид.
Отдолу още се носеха гласовете на мама и татко. Дори по техните стандарти разговорът продължаваше ужасно дълго. Толкова дълго, че явно нещо не беше наред.
Мама беше останала вкъщи с медицинските си дрехи по погрешка. А никога не го правеше. Освен това ненужно избухна за боята на татко. А обичайно беше много спокойна.
Стомахът на Силвър звучно изкъркори. Май отдавна беше време за следобедна закуска. Въпреки че изяде три пакета от тайните си запаси картофки с аромат на скариди, тя не само беше още гладна, но и жадна. А долу в хладилника имаше цяла кутия кокосова вода. Откакто на един панаир мама спечели кокосов орех и го отвори с чук, това се превърна в любимата напитка на Силвър.
Следващото изкъркорване накара момичето да се впусне в действие. Промъкна се в кухнята, извади кутията от хладилника и отпи голяма глътка. Само тя в семейството им обичаше кокосова вода, така че не изпитваше угризения да пие направо от кутията. С другите напитки не го правеше. Освен с портокаловия сок, когато наоколо нямаше никого.
Силвър се оригна. После застина на място.
Гласът на татко проникна през тънката преграда между дневната и кухнята и макар че за днес беше доловила достатъчно, нямаше как да не чуе и това.
– Точно затова се съгласих – заяви татко. – Не мислиш ли, че заслужаваш малко почивка? Че всички заслужаваме почивка? Това е промяната, която ни трябва.
Момичето избърса мустачките от кокосова вода над горната си устна. За какво говори татко? Каква промяна?
Мама отвърна нещо, но твърде тихо.
– Ще бъде истинско приключение! – възкликна той. – За цялото семейство.
– Но ти си приел поканата, без дори да ми кажеш! – ядоса се мама, повишавайки тон. – Ами ако аз не съм готова за такава почивка?
– Не можем да продължаваме така, Джери – възрази той и кихна два пъти. Щом се оправи, понижи глас. Тъгата в думите му беше осезаема. – Особено след… знаеш след какво.
Мама изръмжа. Като ранено животно.
Внезапно Силвър престана да усеща жажда. Върна кутията в хладилника и мина на пръсти покрай дневната. Те изобщо не я забелязаха. Мама се беше притиснала в гърдите на татко. Той я прегръщаше, въпреки че тя още беше с работните си дрехи и очите му щяха да сълзят с часове.
Силвър преглътна буцата в гърлото си и продължи да се промъква по коридора. По средата на стълбите поспря при Семейното дърво на Тривелън, което татко беше изрисувал на стената, за да може да казва „лека нощ“ на предците си. После отиде в детската стая.

Вътре беше истинска джунгла. Издигаха се яркозелени дървета, маймуни подскачаха, папагали блестяха в цветовете на дъгата… висеше и сънен на вид ленивец. Изображенията от пода до тавана бяха толкова живи, че понякога на Силвър й се искаше да остане да спи там.
Само че това не беше нейната стая. А стаята, която мама и татко обзаведоха преди повече от пет години в очакване на новото бебе. В началото Силвър се намръщи при мисълта за нов човек в къщата. Особено човек, който мирише на ако и реве. С времето обаче свикна с тази идея. Азиза често гушкаше по-малкото си братче и Силвър си представяше, че люлее бебе в обятията си, че гледа очичките му и че усеща пръстчетата му, стиснали палеца й. Може би, когато бебето порасне, тя щеше да му покаже най-добрия начин да се катери по дървета (като не мисли много-много колко е високо) и дори да го помоли да й помогне с дузпите. Очевидно бебето щеше да е вратар.
Имаше само един проблем: очакваното братче или сестриче така и не дойде.
Мама и татко обясниха, колкото им беше по силите. Как се правят бебета. (Гадост!) Защо някои семейства, макар да искат бебе повече от всичко на света, така и не се сдобиват с такова. И какво представлява оплождането инвитро – бебето се прави в лабораторна среда и епруветки… нещо като причудлив експеримент по биология.
Други неща останаха необясними. Например промяната у мама. Силвър можеше да посочи точно кога настъпи. Когато първият опит за оплождане инвитро се оказа неуспешен.
Мама винаги е била силна. Така и трябва, за да може да се бори с всички тъжни неща в ежедневието във ветеринарната клиника. Това беше специална сила – сякаш мама си слагаше доспехи, за да не я стигат злините. С годините обаче в детската стая се появиха паяжини, а в доспехите на мама – пукнатини. Някои толкова дълбоки, че Силвър можеше да надникне и да види една неподозирана майка. Беше като да види охлюв без черупката му. Мъничък и беззащитен.
Горе-долу по онова време татко реши, че повече няма да илюстрира детски книжки… сякаш прекалено силно му напомняха. За това, което нямаше. И с времето домът на семейство Тривелън – някога изпълнен с радост, смях и цветове – се превърна в нещо чупливо, тъжно и сиво.

…

Отзиви за Луната на костенурките Хана Голд и другите й книги

„Прекрасна приключенска история, в чието сърце тупти дивата природа.“
Пари Томсън за Луната на костенурките

„Изпълнена с красота, надежда и сърдечност. Не мога да опиша колко обичам тази книга.“
Рашми Сирдешпанде за Луната на костенурките

„Тази книга е колкото смела и важна, толкова и необикновена и вдъхновяваща.“
Пиърс Тордей за Луната на костенурките

„Обожавам всички книги на Хана, но тази направо ми открадна сърцето.“
Джасбиндер Билан за Луната на костенурките

„Изключително вълнуваща, красиво разказана, наистина незабравима книга.“
Майкъл Морпурго за Последната мечка

„Гръмогласен успех!“
The Times за Последната мечка

„Пленителна книга от майстор разказвач.“
Irish Independent за Изгубеният кит

„Тази книга смайва с отдадеността на авторката към опазването на околната среда.“
New Statesman за Изгубеният кит 

„С невероятни илюстрации и вълшебно вдъхновение.“
Daily Mail за В търсене на Мечо

„Ще вдъхновява децата дълги години занапред.“
А. Ф. Стедман, автор на поредицата за Скандар, за В търсене на Мечо