Пощальонката

Откъс от Пощальонката

П Р О Л О Г

13 август 1961

Лидзанело (Лече)

– Пощальонката умря!
Новината стигна светкавично до всяка улица и кътче на градчето.
– Да не повярва човек, че тая наистина се е гътнала – отбеляза дона Кармела, надничайки още сънена през вратата. Остатъците черен туш от вчерашния грим се бяха събрали в бръчките под очите ѝ.
– Мир на душата ѝ – прекръсти се съседката по халат от отсрещната къща.
– Говореше се, че не е добре – обади се и друга от балкона си. – От известно време не я бях виждала.
– Бронхит, както дочух – уточни едра жена, която метеше пред вратата си.
– Хвана я болестта на пощальоните – обясни онази от балкона. – Феручо помните ли го? И той умря млад.
– Отивам да си изгладя празничната рокля – изкриви устни дона Кармела и си влезе.
Недалече, в една друга къща, там, където свършваше градчето и започваха маслиновите горички, Джована седеше до масата в кухнята и ронеше сълзи над една картичка с дата 22 май 1936. Сгъна я на две, пъхна я в пазвата си и излезе.
По последните указания на Анна за траурното бдение беше подготвена градината с наровите дръвчета и босилека, зад къщата. Хаванчето, донесено от нея от Лигурия преди почти трийсет години, също сложиха в ковчега, където имаше и два чифта бебешки чорапки – едните розови, другите сини, – както и халката на Карло, която Анна държеше да е на пръста ѝ, до нейната. Не ѝ било нужно друго, за да се сбогува с този свят, бе казала няколко часа преди да издъхне.
Роберто се мотаеше около ковчега и пушеше една след друга неговите „Национали“ без филтър. Жена му Мария седеше на един от плетените столове, поставени около ковчега, но не я свърташе на едно място. Бременна в деветия месец, с този голям корем тя буквално се обливаше в пот; ако се родеше момиче, щеше да го кръсти Анна, както бе обещала.
Шествието от мъже и жени, дошли да изкажат съболезнования, се бе заточило от най-ранни зори. „Добре че приготвих достатъчно термоси с кафе”, си каза Мария и се донамести на стола за незнайно кой път. В този миг влезе малка група жени начело с Кармела, пристегната в синя рокля, с прибрана в кок коса и дебела линия черен грим на клепачите. Като някаква примадона наду гърди и осъзнаваща колко любопитни погледа се лепят по нея като мухи, пристъпи гордо до ковчега. Целувката, отправена към покойницата, ръкостискането с Мария, прегръдката с Роберто – наистина майсторско изпълнение.
Но ефектът от тази сцена бе провален от идването на Джована, която нахълта почти тичешком, хвърли се към Анна, притисна я в прегръдка и я целуна по лицето тъй дълго, че присъстващите се почувстваха неловко.
– Странна, както винаги – промърмори някой.
Джована се изправи, измъкна картичката от пазвата си, отвори я и я подаде на Роберто, току-що запалил поредната си цигара.
– Какво е това? – попита той, като въртеше картичката в ръце.
– Чети – отвърна Джована, бършейки очи.
– „С най-мили поздрави“ – прочете Роберто. И погледна озадачен жената.
– Не, не там. Тук, виж – Джована посочи с пръст ъгъла горе вдясно. Роберто забеляза, че марките бяха отлепени и на тяхно място имаше ситно написани думи.
– Беше идея на майка ти – обясни с треперещ глас. – Само тя бе способна да измисли нещо подобно.
Роберто доближи картичката до очите си, като се мъчеше да разчете написаното. После погледна смутено Джована.
– Тя измисли как да изпращам тайни послания на моя любим и после да залепя марките отгоре – обясни. – Така си писахме години наред.
Роберто се усмихна и понечи да ѝ я върне, но Джована го спря.
– Не, ти я вземи – настоя и постави ръка върху неговата. – За спомен.
– Добре – съгласи се Роберто.
Загледан в Джована, отдалечаваща се с бързи крачки, сгъна картичката и я пъхна в джоба на сакото си. В този момент възрастна жена с подпухнало лице и вързани на опашка гъсти сиви коси се приближи и постави откъм краката на покойната ваза с бели цветя.
„Кой знае дали чичо Антонио ще дойде“, си помисли Роберто, докато хвърляше фаса. Запита се дали вече е прочел писмото. „Занеси го на чичо ти веднага след като си ида“, го бе помолила майка му и му даде запечатан бял плик.
Анна и Антонио повече не си проговориха след онази нощ преди девет години.
Колко непреклонна може да е любовта, когато отстъпи място на омразата?

П Ъ Р В А Ч А С Т

Юни 1934 – декември 1938

Лидзанело (Лече)
Юни 1934

Синият автобус, разнебитен и ръждясал, спря със стържещ звук на парещия асфалт в ранния следобед. Горещият и влажен вятър поклащаше листата на голямата палма в центъра на безлюдния площад. Слязоха единствените трима пътници: първо Карло, с угаснала между зъбите пура, издокаран с елек и лъснати до блясък кафяви оксфордки, оцелели невредими в продължилото два дни пътуване – най-напред с влак, после с автобус. Приглади мустаците си и затвори очи, опиянен от онзи особен аромат, който родното му място винаги бе имало – дъх на прясна паста, риган, влажна пръст и червено вино. Колко му беше липсвало в годините, прекарани на Север, първо в Пиемонт, после в Лигурия; в последно време носталгията, която винаги бе изпитвал, се бе превърнала в постоянна мъчителна тежест в гърдите. Свали шапката да си повее, но едва успя да пораздвижи горещия въздух. Лете вятърът сироко от Африка беше все тъй безмилостен, какъвто го помнеше.
Анна го усети със слизането от автобуса. Облечена с дълга черна рокля, знак за траура, който упорито носеше вече три години, тя едва удържаше в ръце Роберто, момченце на годинка с жив поглед.
Карло протегна ръка да ѝ помогне, но тя тръсна глава.
– Ще се оправя – каза, без да успее да скрие раздразнението си. Бяха ѝ непонятни доволството и ентусиазмът му, като че ли му бяха върнали любимата играчка след дълго наказание. А и след това изтощително пътуване единственото ѝ желание беше да се насп.. Огледа площада – странния сламеножълт цвят на сградите, избледнелите табели на дюкяните, сивата кула на внушителния замък. Това беше новият декор на живота ѝ, различен от всичко познато ѝ досега. В този момент с болка в сърцето си даде сметка колко далече е нейната Лигурия, родната Пиня, разпростряла се по хълма с кестеновите гори.
– Антонио трябваше вече да е тук – промърмори Карло, оглеждайки се наоколо. – Знае, че автобусът пристига в три – вдигна поглед към часовника върху сградата на общината. – А сега е три и петнайсет.
– Няма да се учудя, ако по тези места часовниците имат закъснител – отвърна Анна и избърса с маншета на роклята си потното челце на Роберто.
Карло ѝ хвърли развеселен поглед, поклати глава и се засмя – обичаше всичко у жена си, дори и хапливата ѝ ирония.
Антонио пристигна запъхтян след няколко минути, с оросено от пот чело и непокорен кичур коса, изплъзнал се от брилянтина.
– Ето го! – възкликна Карло и се втурна към него разцъфнал в усмивка. Обгърна с ръце шията на брат си, притисна го силно, после се метна отгоре му тъй внезапно, че Антонио изгуби равновесие и замалко да падне.
Анна стоеше настрана и гледаше двамата мъже, които се смееха като деца – този момент принадлежеше само на тях. Нямаше и ден Карло да не спомене брат си: „Антонио би казал това…“, „Антонио щеше да направи онова…“, „Разказвал ли съм ти как веднъж двамата с Антонио…“. Въпреки годините, в които живяха разделени, в които се разменяха картички, писма, телеграми и от Юг пристигаха точни като часовник колети с храна и зехтин, близостта им си остана ненакърнена, дори напротив, като че бе укрепнала още повече.
Карло подхвана Антонио за лакътя и го завлече пред Анна.
Приликата със съпруга ѝ беше поразителна, забеляза тя, когато той застана на педя от нея: същото издължено лице, с няколко бръчки повече и без мустаци, същите катраненочерни ириси, заоблен връх на носа, долната устна малко по-плътна от горната… като картина, възпроизведена вярно с оригинала.
– Това е моята Анна – рече весело Карло. – А това хубаво момченце е племенникът ти. Най-сетне да се запознаете.
Антонио се усмихна неловко, подаде ѝ ръка и тя я стисна леко. Но не и погледът, помисли си, нищо общо с този на Карло, хитроват и игрив. Очите на Антонио бяха дълбоки и тъжни и в този момент сякаш я пронизваха.
Анна почувства лицето ѝ да пламва и погледна встрани. „По дяволите, изчервих се“, ядоса се тя.
Антонио също отмести поглед.
– Аз съм чичо ти – погали с усмивка Роберто по главичката. Златната му халка проблесна на слънцето. Свела очи, Анна му подаде детето.
– Ma, quantu sinti beddru – грейна Антонио, хвана детето под мишниците и го вдигна.
– Като мама – обади се Карло и погали нежно Анна по лицето с обратната страна на ръката.
Тя не се отдръпна, но беше ясно, че не е в настроение за комплименти.
Шофьорът на автобуса, със залепнала, мокра от пот риза, приключи с разтоварването на куфарите и един кашон, след което повдигна шапка за довиждане към групичката и задъхан се запъти лениво към единственото кафене на площада – „Кафе Кастело“ . Карло взе двата куфара.
– Ти имай грижата за кашона – нареди на Антонио. И тръгна.
Анна измъкна Роберто от прегръдките на чичо му и го предупреди:
– Внимавай! Вътре са най-ценните ми неща.
С известно смущение осъзна, че това са първите думи, с които се обърна към него.
–Ще внимавам, обещавам.
Повдигна внимателно кашона, хвана го здраво отдолу с две ръце и последва брат си. Анна тръгна до него: токчетата ѝ почукваха върху гладкия хлъзгав паваж в ритъм с учестеното ѝ дишане.
– Почти стигнахме – успокои я Антонио с лека усмивка.
Къщата, в която щяха да живеят Карло и Анна, се намираше на улица „Паладини“, съвсем близо до площада. Някога там беше живял Луиджи, вуйчо им, наричан lu patrunu, господарят, заради многото хектари земя, които притежаваше. Сдобил се с богатство, но не и с деца, беше оставил всичко на Антонио и Карло – земи, къщи и една добра сума, да им подсигури спокойствие на първо време.
За всичко е виновен проклетият му вуйчо, заради когото трябваше да изостави живота си в Пиня и учениците си и да се премести на Юг, ядосваше се мислено Анна. И го намрази, въпреки че не беше жив.
Антонио остави кашона пред прага и взе да рови в джоба на панталона си за ключа. Пъхна го в ключалката на дървената порта и я разтвори – сноп светлина нахлу отвън и разкри приятен вътрешен двор със сводест покрив и каменни стени с меден цвят, с кръгла мраморна масичка и два стола от ковано желязо в центъра; в ъгъла се мъдреше теракотена саксия с изсъхнало растение, забравено кой знае откога.
Карло остави куфарите в двора и тръгна да обикаля из къщата – нагоре-надолу по стълбите, оглеждаше всеки ъгъл и отмяташе чаршафите от мебелите в големия хол с камината. Облегнат на касата на входната врата, Антонио го наблюдаваше и почувства как го залива вълна от емоции. Колко му бе липсвал буйният Карлето, любимото му братче. Докато беше до него, Антонио никога не изпитваше нужда от други – той му бе не само брат, а и най-добрият му приятел, любим другар в лудориите, единственият, който го познаваше истински. Когато си тръгна, върху му се стовари усещането, че е сам на света. И никой не успя да прогони тази самота, да върне пъстротата в живота му. Дори и – помисли с угризение – съпругата му Агата или дъщеря му Лоренца.
Анна се оглеждаше наоколо, притиснала Роберто плътно до себе си, и си мислеше, че тази къща е прекалено голяма за трима души и че таваните са прекалено високи за нейния вкус. Беше убедена – любовта не се нуждае от твърде много стаи, нито от заключени помещения. Първите години от брака си бяха прекарали в тристайно жилище с ниски тавани и въпреки това бяха щастливи – о, колко щастливи бяха! „Физическото пространство, когато е прекомерно, увеличава и разстоянието между сърцата. Да не би принцесите да са били щастливи в замъците си?“, дойде ѝ наум.
– Анна, ела да видиш! – извика Карло, отиде до нея и я затегли за ръката. – И ти, Анто.
Прeведе ги през хола, трапезарията и накрая кухнята, докато не излязоха в малка градина, пълна с нарови дървета.
Анна се усмихна – за пръв път откакто влакът потегли на Юг. Но тази гледка бе първият истински лъч надежда след дългото пътуване – цветята с червени чашки и жълти венчелистчета, острите листа в искрящо зелено, яркият контраст на цветове, усуканите стволове… Всичко това ѝ хареса. Щеше да засади и много босилек, да насити въздуха с аромата му. За да се почувства у дома. Поне малко. Quel délice! Mon jardin secret! , възкликна тя и целуна звучно сина си по бузката.
Антонио я погледна смаян и след това въпросително Карло.
– Да, понякога моята Анна казва някоя и друга дума на френски. Да знаеш…
– По нашия край това е нормално, израсла съм на границата с Франция – прекъсна го Анна и се обърна за миг към Антонио.
Големите ѝ тъмнозелени като маслинено листо очи изпъкваха на фона на гарвановочерната ѝ коса, сплетена в хлабава плитка. Бледата ѝ и нежна кожа на човек, непринадлежащ на тези места, поруменя по бузите. Антонио не бе сигурен дали заради жегат,а или той я бе накарал да се изчерви отново.
Анна обърна гръб на двамата мъже и погали ствола на наровото дърво.
„Дали в общинската библиотека имат учебник по френска граматика“, му мина през ум на Антонио. Трябваше да отиде на другия ден да провери.

– Е, разправяй, каква е? – не спираше с въпросите вечерта Агата, съпругата на Антонио. – Висока ли е? Хубаво ли е облечена? Хареса ли ѝ къщата? Какво каза? Изглеждаше ли доволна?
Антонио стана от фотьойла.
– Не знам – въздъхна. – Мисля, че ѝ хареса. – Понякога Агата ставаше досадна.
– Хубава ли е? – продължаваше да разпитва зад него.
Дали е хубава? Антонио никога не бе виждал жена като нея. Зашемети го като плесница. Тези зелени очи… не можеше да спре да мисли за тях – дълбоки, пълни със светлина, леко и едва доловимо раздалечени, обрамчени от нежни бръчици; носът ѝ – прав и гордо вдигнат, като на гръцка статуя, и тази стойка, уверена и стабилна въпреки тънките като на дете глезени.
– Нормална – отвърна, – не обърнах внимание.
– То пък ти кога ли си забелязвал нещо – оплака се разочарована Агата. Щеше ѝ се да чуе подробен разказ, а трябваше да се задоволи с няколко едносрични отговора.
– Хайде, сядай – изпуфтя. – Лоренца! – подвикна после нагоре. – Идвай, яденето е готово.
Докато Агата излизаше от кухнята с димяща тенджера в ръце, по стълбите се чуха пъргави детски стъпки.
– Здрасти, тате – поздрави го Лоренца и го целуна шумно по бузата.
Антонио я погали по главата и щом тя се настани на стола, взе да я разпитва какво са учили този ден в училище. Нямаше търпение да смени темата и се надяваше Агата най-сетне да замълчи в присъствието на детето.
Жена му сипа в чинията на Лоренца два черпака зеленчукова яхния, после взе чинията му и сипа и на него. „Тези ръце – помисли си Антонио, – вечно груби, с ожулени кокалчета и нащърбени от гризане нокти.“ Бяха минали десет години от първата им среща, а той все още извръщаше поглед от тях. „Какво искаш, това са ръце, които непрекъснато работят“, го беше срязала раздразнена Агата единствения път, когато плахо я бе посъветвал да се грижи за тях.
А ръцете на Анна. Забеляза ги веднага. Достатъчен бе един поглед – поддържани, гладки, меки.
– Италия е полуостров, което означава, че от трите ѝ страни има море… – разказваше Лоренца с напевен тон.
– Кога ще се запознаем? – прекъсна я Агата и седна.
– Има време, нека първо се настанят – отвърна Антонио, като духаше в лъжицата.
– Обяд за добре дошли! – извика Агата, преструвайки се, че не е чула. – Точно така. Идната неделя!

Следващата неделя Агата стана с първите утринни лъчи. Затвори полека вратата на спалнята след себе си, за да не събуди Антонио, и отиде в банята. Смъкна бялата нощница, обхванала плътно пищния ѝ ханш, и облече удобна и лека кафява рокля с къс ръкав, същата, която бе съблякла вечерта и бе окачила до пешкира. Погледна се в огледалото, прекара няколко бързи четки по меднокестенявите си коси, после ги стегна в ниска опашка и изми лицето си.
Слезе тихо по стълбите и отиде в кухнята. Напълни кафеварката и я сложи на котлона; междувременно се зае да настърже глава лук, морков и стрък целина. В дълбок тиган сипа олио и добави зеленчука. За кратко време миризмата на пържено се разнесе из кухнята и се смеси с аромата на кафето.
Изсипа в тигана и две бутилки доматено пюре, добави сол и го похлупи. Седна за малко да си изпие кафето и да премисли всичко, което имаше да свърши – трябваше да замеси тестото за орекиете и да ги направи на ръка едно по едно – „Едно кило? Да, със сигурност трябва да стигне…“– да омеси кюфтенцата от хляб и сирене, да ги изпържи и да ги добави в соса. Представи си обяда – как сервира ястията едно след друго и реакциите на Карло и Анна: „Майчице, каква вкуснотия“, казва Карло и размахва ръка в кръг. „Ах, колко ми липсваше нашата кухня. А тези кюфтенца, все едно са от истинско месо!“ Докато всички обират дъното на чиниите си с парче хляб, за да не остане и капка от вкусния сос по тях, Антонио я гледа, изпълнен с гордост, и си мисли какъв късметлия е, че съпругата му е такава изкусна готвачка. „Трябва и мен да ме научиш“, добавя Анна и я гледа възхитена. А Агата ѝ отговаря с усмивка, че ще я научи на драго сърце. Сигурна е, че ще станат големи приятелки.
Изпи последната глътка кафе, стана, остави чашата в мивката, взе от килера една пуча и захвана да вади средата.
За десерта реши, че ще се погрижи Антонио. Щом се събуди, щеше да го прати да купи цяла тава бадемови сладки от „Кафе Кастело“.
Анна и Карло почукаха точно в дванайсет и половина.
– Ето ги – очите на Агата блестяха от радост.
Развърза престилката, хвърли я на стола в кухнята и изтича да отвори. Антонио, който седеше в креслото и четеше „Кориере дела сера“, сгъна вестника, изправи се и пъхна ръце в джобовете на панталона си.
Агата отвори вратата.
– Добре дошли! – извика със звънлив глас и зачервени бузи.
Карло ѝ се усмихна и побърза да я прегърне; за десет години се бяха виждали само три пъти, за по няколко дни – първия път, когато той се върна в Пулия, за да кумува на сватбата им, втория – за да отпразнуват раждането на Лоренца, и третия – за погребението на баща им.
Анна спря на прага със заспалия на рамото ѝ Роберто.
– Анна, скъпа – Агата ѝ лепна две влажни целувки, по една на всяка буза. – Най-сетне, нямах търпение да се запознаем – продължи с треперещ глас. – Ама моля ви се, влизайте – канеше ги, разперила ръка. – Чувствайте се като у дома си – и бършеше с пръст потта под носа си.
Антонио пристъпи към тях. Прегърна силно брат си и после кимна за поздрав на Анна.
– Как сте? – попита с едва забележима усмивка.
– Добре – отвърна тя, като се оглеждаше наоколо леко замаяна. – Доколкото човек може да е добре в…
– А къде е племенницата ми? – прекъсна я Карлос – сигурно е станала цяла госпожица.
– Лоренца! – провикна се Агата към стълбите.
Анна сбърчи вежди и инстинктивно покри ухото на Роберто с ръка, но той продължаваше да спи.
– Слизай! Дойдоха! … – после сниши глас и се обърна към Анна: – Сто пъти трябва да я вика човек, тая моя щерка. Все не е готова! – и се засмя.
Карло взе да се разхожда из хола, оглеждаше наоколо със скръстени на гърба ръце.
– Анна, скъпа, не стой права. Седни тук – покани я Агата и посочи зеления кадифен диван в средата на стаята.
Анна ѝ благодари и пристъпи към дивана.
– Или първо да занесем детето в стаята, че да не се събуди – предложи Агата.
– Да, може би е по-добре, благодаря – съгласи се Анна.
– За нищо, и таз хубава. Хайде, ела – подкани я Агата, побутвайки я с ръка по гърба. – Тъкмо и дъщеря ми ще се поразмърда. – И заизкачваха стълбите.
– Запазил си всичко както си беше – отбеляза Карло изненадан, щом останаха сами с брат си.
Антонио все още живееше в къщата, където двамата бяха израснали и която се намираше на стотина метра от дома на вуйчо Луиджи. Докато беше жив баща им, семейството на Антонио живееше с него – заемаха спалнята, която сега бяха превърнали в детска стая. Мебелите си бяха същите – груби и тежки, купени от родителите им, преди да се оженят; също и диванът в зелено кадифе, вече поизтъркано на страничните облегалки; на него като деца Карло и Антонио се гушеха в прегръдките на татко си в зимните вечери пред камината; картините с маслиновите горички, нарисувани от майка им като млада и когато беше още здрава, стояха окачени на същото място, до камината; украшенията по мебелите – баща им обичаше да събира разни предмети, особено миниатюри от ковано желязо – не бяха преместени, дори и вълненото одеяло на майка им стоеше все още на креслото ѝ до прозореца, където Антонио обичаше да посяда.
– Харесва ми така – отвърна той, като сви рамене.
На горния етаж, след като положи Роберто на спалнята и го подпря с възглавници от двете страни, Агата съпроводи Анна по коридора до стаята на Лоренца. Разтвори полуоткрехнатата врата – момиченцето бе седнало на пода, увлечено в игра с някаква платнена кукла.
– Възможно ли е никога да не отговаряш, когато те викам – сгълча я Агата.
Анна заобиколи Агата, влезе в стаята и приклекна до детето.
Лоренца я изгледа с широко отворени очи.
– Здравей – каза с усмивка. – Аз съм леля ти Анна – и ѝ подаде ръка.
Момиченцето също се усмихна и стисна ръката на Анна в своята. – Аз се казвам Лоренца.
– Да, знам.
– На колко години си?
– На двайсет и седем – отговори Анна.
Лоренца започна да брои шепнешком на пръсти.
– С осем по-малко от мама. А аз съм на девет, ето толкова – показа с две ръце.
– И това знам – отново се усмихна Анна.
– Вярно ли е, че идвате от много далече?
– О, да, от много, много далече.
– Далече колкото Америка?
Анна се засмя и я тупна леко по бузата:
– Горе-долу.
Лоренца имаше същите очи като тези на Антонио и Карло – тъмни и проницателни, с една искра, от която блестяха отвътре.
– Много си хубава, знаеш ли? – Анна прокара пръсти в косите на племенницата си, медночервени като тези на Агата.
– И ти. Ти си много, много красива!
– О, благодаря – Анна я притегли към себе си и я прегърна. Точно така си представяше своята Клаудия, своята изгубена дъщеричка, ако бе имала време да порасне.
– Е, Лоренца, какво чакаш? – я подкани Агата от вратата с раздразнен тон. – Обуй се и слизай, хайде. Чичо Карло те чака да те поздрави.
Щом чуха стъпки по стълбите, Карло и Антонио станаха от дивана. Антонио забеляза, че Агата е намусена, като че ли предишната ѝ веселост изведнъж се бе изпарила. Лоренца, напротив, изглеждаше истински щастлива да държи за ръка Анна, която най-сетне се усмихваше. „Трябва да се усмихва по-често“, помисли си той. Така ставаше още по-красива…
– Чичо! – изписка Лоренца и се затича към Карло.
Той се засмя, разтвори широко ръце, вдигна я и я завъртя като пумпал из стаята, а момичето се заливаше от смях.
– По-полека, ще ѝ стане лошо – смъмри го Анна.
– Хайде, всички на масата – подкани Агата. – Отивам да сваря пастата, че прясната паста едва-що си я пуснал в тенджерата и трябва да я вадиш.
Тръгна към кухнята, като очакваше, че Анна ще я последва, за да ѝ помогне, но видя, че тя придърпа стола си и се настани удобно. „Ненормална работа“, помисли си Агата и поклати глава. Щом на масата сред гостите има друга жена, тя трябва да стане и да помогне на домакинята за сервирането. Така се прави, някои неща се знаят, не е нужно да молиш за тях.
– Аз искам до леля! – извика Лоренца и седна на стола до Анна.
– Лоренца, ела да ми помогнеш! – я повика Агата с рязък тон.
– Спокойно, татко ще отиде – Антонио кимна на дъщеря си да не става и отиде при жена си в кухнята.
Когато чиниите бяха на масата, всички седнаха. Агата се прекръсти, събра длани и свела глава, начена „Отче наш“. Карло и Антонио веднага пуснаха лъжиците си и я последваха.
– Лельо, ти няма ли кажеш молитвата? – попита внезапно Лоренца.
Анна вдигна поглед и отвърна кратко:
– Аз не съм вярваща.
Карло се закашля и се огледа.
– Какво значи, че не си вярваща? – настоя смаяно детето.
– Хайде сега да ядем, че всичко ще изстине – прекъсна я Агата.
Антонио се бе втренчил в Анна, все едно очите му бяха залепнали за нея, и откъсна поглед едва когато забеляза, че жена му, свъсила вежди, на свой ред се е вторачила в него. Отвърна ѝ с неловка усмивка, хвана лъжицата, наведе глава и започна да се храни.

Няколко часа по-късно, в сладкия покой след неделния обяд, в следобедната светлина, процеждаща се през спуснатите пердета, Антонио седеше в креслото си с кръстосани крака и сключени в скута ръце и се взираше унесен в пода. От кухнята се чуваше дрънченето на съдове и шуртенето на вода – Агата плакнеше насапунисаните чинии. Бе необичайно мълчалива, но пък непрекъснато пуфтеше. Лоренца почиваше в стаята си.
– Свърших, най-после – обяви, като влезе в хола с изтощен вид. – Ще ида и аз да полегна.
Антонио се сепна и вдигна поглед към жена си.
– Иди, иди, сигурно си уморена…
– Ами да – отвърна тя раздразнено. – Претрепах се от работа за нищо.
– Защо „за нищо“? Добре мина, струва ми се. Всичко беше много вкусно, както винаги.
– О, много се радвам да чуя, че поне някой е забелязал.
Антонио отпусна ръце и се приведе леко напред, с лакти на коленете.
– Какво има, Агата? – я попита с нотка раздразнение.
Жена му направи кисела гримаса и махна с ръка, все едно искаше да каже „зарежи, няма смисъл“. Тръгна да се качва по стълбите, но спря за миг с крак на първото стъпало.
– Във всеки случай, прави са хората за онези от Севера – каза само, преди да изчезне от другата страна на стената, която ги делеше.