Тайните на Мачу Пикчу, Йети и гигантите на Тула

Откъс от книгата

ДЯВОЛСКОТО МОРЕ И АДЪТ
НА ИЗГУБЕНИТЕ

С тези имена наричат територията от един милион квадратни километра, заключена между Бермудите, Пуерто Рико и Маями. Казват, че там без никаква видима причина безследно изчезват десетки кораби и самолети заедно със своите екипажи, пълзят необичайни мъгли, проблясват странни светлини и компасите полудяват. Зловещо място!
Всичко започва с така наречената „Задача 19“, когато на 5 декември 1945 година пет бомбардировача „Авенджър“ с общо четиринайсет души излитат от форт Лодърдейл със задача да изминат 257 километра на изток над Бахамите, после 64 километра на север и накрая 193 километра обратно към базата. Метеорологичните условия били много добри, а пилотите – опитни, но след два часа ескадрилата не се завръща. Нещо повече – когато самолетите поели на север, водачът на групата лейтенант Тейлър изпраща странни съобщения по радиото, че не знае къде се намира, не вижда суша, няма представа къде е запад и компасите сякаш са полудели. В гласа му се усеща тревога, казва, че морето изглежда „странно“, а едно от последните съобщения гласи: „Навлизаме в бяла вода“, и връзката прекъсва.
За издирване на участниците в „Задача 19“ веднага излита спасителният самолет „Мартин Маринър“ с тринайсет души на борда, който също изчезва, и на следващия ден цяла ескадра кораби и самолети се отправят да търсят изчезналите шест самолета с екипажи от общо двайсет и седем души. И до днес не е намерена и следа от тях. Озадачаващо, нали? Защото всички тези екипажи са обучавани да оцеляват и при екстремни ситуации, разполагат със спасителни средства, но не са открити даже отломки от потъналите кораби и от самолетите.
Излизат наяве и позабравени случаи на два кораба, изчезнали по-рано. „Сайклопс“ с дължина 180 метра и екипаж от 309 души изчезва в същия регион през март 1918 година, натоварен с манганова руда от Бразилия до Норфък, щата Вирджиния – при добро време и с радиостанция на борда, от която не бил изпратен SOS!
През август 1935 година екипажът на кораба „Ла Дахома“ е спасен от италианския „Рекс“. Пред очите на двата екипажа корабът потъва, а пет дни по-късно от кораба „Ацтек“ забелязват отново „Ла Дахома“ и се качват на борда му.
През следващите години броят на изчезналите се увеличава: корабът призрак „Сити Бел“ (1946 г.), британските самолети „Стар Тайгър“ и „Стар Ариел“ (1948, 1949 г.). Списъкът расте през следващите десетилетия и в книгата си „Дяволският триъгълник“ авторът Ричард Уайнър твърди, че над хиляда души и повече от сто самолет и кораб са изчезнали без вест във водите на океана.
Двама учени – Стюарт Скот, доцент по антропология в университета на щата Ню Йорк, и Чарлс Казо, доцент по геология в същия университет, в книгата си „Ново изследване на големите загадки“, издадена у нас от издателство „Наука и изкуство“ през 1988 година, се заемат да разяснят и даже да развенчаят по-горните твърдения. Разглеждат петдесет и седем случая, които обясняват с най-елементарни причини и факти: че част от тези злощастия са се случили другаде, а не в триъгълника, че времето съвсем не било толкова хубаво, че радиоапаратура била неизправна, че при някои от случаите са намирани следи, макар и малко, и т.н.
Аз ще цитирам и редове, написани от моя приятел и писател Богомил Герасимов в книгата му „Кукулкан слиза от небето“, към чиито познания вероятно отново ще се връщам и в други глави на тази книга: „Когато четем за невероятното приключение на Христофор Колумб, който искал да отиде в Индия, но тръгнал на запад, научаваме интересни неща, спестени в училищните учебници. Например това, че Колумб забелязал някакви загадъчни явления. Представям си как са се изплашили моряците му, когато, наближавайки сушата, смятана от тях за Индия, забелязали, че корабният компас започнал да се държи като полудял. Тревогата им сигурно още повече се е засилила, когато зърнали на небето някаква „огнена топка“, която се повъртяла малко и се гмурнала в океана. Великият мореплавател бил поразен и от невижданите светещи ивици върху морската повърхност, станали известни по-късно като „бели води“. Според редица автори това са последните светлини от земята, които астронавтите виждат при отлитането им в Космоса.
Първото изчезване на морски съд с хора е регистрирано през 1609 година. Тогава понятието „Бермудски триъгълник“ не съществувало, но островите в района имали лоша слава. Наричали ги Дяволски острови. Остров Бермуда е открит още през 1515 година от испанеца Хуан де Бермудес, но по обясними причини оставал необитаем. И вероятно още дълги години щял да се радва на дяволската си девственост, ако не била намесата на английския кораб „Сий Венчър“. Намесата била банална –
корабът се разбил в коралов риф. На него пътували сто и петдесет заселници от новата тогава колония Вирджиния, днес част от САЩ. Страхотният ураган се разразил внезапно. Вълните запокитили кораба към рифа, но – за щастие – той се заклещил между две скали като в чатал. Там останал достатъчно дълго, за да могат хората да се спасят с най-необходимите вещи. После, естествено, вълните го смъкнали от скалите и го пратили на морското дъно.
Командир на експедицията бил един благородник на име Джордж Сомърс. В дневника си той описва как веднъж през нощта излязъл на палубата и докато съзерцавал звездите, забелязал някаква светлина да се движи между мачтите и платната. Сомърс описва „нещото“ като светлина, която ту угасвала, ту припламвала, подскачала като жива по палубата и мачтите, сякаш правела оглед на кораба. После се гмурнала в океана…
Очаквам вече да се питате какво стана с първия изчезнал морски съд? Ще го кажа с няколко думи. „Сий Венчър“ изчезнал по посока на морското дъно, но една от лодките, спасени от потъналия кораб, по-късно била натоварена с вода, вино, плодове и месо от морски костенурки. На нея се качили осем доброволци, командвани от офицера Хенри Рейвънс. Те отплавали към Вирджиния, за да потърсят помощ. Какво е станало с тази лодка и с нейния екипаж, не е известно. Те просто изчезнали – не по време на буря, а в спокойно време.
Но що се отнася до „полуделия компас“, длъжен съм да дам за обяснение думата отново на Стюарт и Казо, защото те привеждат интересен цитат от книгата на Еди-Кент Томас Джефри „Бермудският триъгълник“: „…При нормални обстоятелства магнитният компас не сочи към същинския север, а към „магнитния север“… Но тук ще спрем за малко и ще отбележим най-интересната особеност на това магнитно привличане: върху земния глобус има две области, където компасът сочи към същинския север. Едното място е Бермудският триъгълник… Не съществува ли връзка между областите със странно поведение на компаса и случаите на изчезване“.
Авторката подразбира, че в Бермудския триъгълник компасите не сочат към магнитния полюс. Истината е, че те сочат и към магнитния, и към същинския север, с други думи – поведението на компаса на това място е съвсем нормално. Геомагнитната деклинация става нула, понеже географският и магнитният Северен полюс се подреждат в една линия. Това обстоятелство по-скоро облекчава навигацията, тъй като отпада необходимостта от корекции.
Съществуват и други обяснения: най-фантастичната хипотеза е за подводни градове на извънземна цивилизация, за изригвания на огромни количества метан от океанското дъно и прочее, и прочее. Но категорична яснота за случващото се в тази част на света все още няма.

ДРЕВНАТА АТЛАНТИДА

Малта се намира на деветдесет километра от Сицилия и на двеста и деветдесет километра от крайбрежието на Африка. Спокойно може да се каже, че заема централно място в региона на Средиземноморието. Архипелагът е принадлежал на финикийци, картагенци, римляни, араби, нормани и кастилци, оставили свой отпечатък върху малтийците, сред които могат да се срещнат най-разнообразни физически типове. Както впрочем и сред нас.
Едно от градчетата, които посетих, носеше названието Моста, обитавано от около осемнайсет хиляди жители. Целта ми беше да разгледам храма в него и да науча повече за чудодейната история, случила се през Втората световна война.
Хората го обитавали спокойно, защото местоположението му приблизително в географския център на Малта и отдалечеността от крайбрежието го предпазвали от пиратски нападения.
Чудото станало на 9 април 1942 година когато италиански пилоти, съюзници на Германия във Втората световна война, хвърлили петстотинкилограмова бомба над Моста. Тя пробила купола на храма и се стоварила вътре, където имало над триста вярващи. За щастие, смъртоносният небесен „подарък“ не се взривил и всички оцелели. За никого нямало съмнение, че нещастието било предотвратено от Света Богородица. Бомбата била обезвредена, но и до днес нейно копие, както и архивните снимки са убедителни свидетелства за вярващите, че чудеса съществуват. Излишно е да ви казвам, че статуя на Божията майка е първото нещо, което вижда човек, приближавайки се до храма.
Много ярък спомен съм запазил и от селището Марташлок – ще разберете след малко защо. Името идва от „марта“ – което на малтийски означава пристанище, и „шлок“ – северен вятър. То се намира в югоизточната част на острова и е малко, но изключително живописно и е един исторически микрокосмос на Малта. Наблизо са открити мегалитни здания от неолита и по-късни – от времето на Картаген и Византия. Да се броди по крайбрежната улица край олюляващите се от лекото вълнение лодки беше истинско удоволствие. На всеки от тези яркооцветени съдове са нарисувани очи и разбира се, носят имена на любимите на рибарите, които да ги предпазват от нещастия в морето и да ги връщат невредими у дома. Немалко от тях бяха изтеглени на брега за ремонт. Шумна групичка деца играеха край малка скулптура, която изобразяваше нелекия някога – пък и сега – бит на тези морски отрудени мъже. Не липсваха, разбира се, ресторантчетата, предлагащи морски изкушения, както и обичайните сергии за сувенири и облекла.
И още нещо изключително интересно – тук, както и на много места по бреговете на островите, могат да се видят улеи – следи от колела. В това не би имало нищо странно, ако те не водеха някъде дълбоко под морската повърхност. Казват, че когато водата е бистра, на дъното могат да се видят стъпала, останки от жилищни сгради или просто камъни, но безспорно обработвани от човешка ръка… Неслучайно една от версиите за изчезналия континент Атлантида сочи именно Малта като единствената суша, останала от него.
През 1650 г. пр.н.е. чудовищен взрив разтърсва Средиземноморието. Вулканът на остров Тира, по-известен като Санторини, изригва с такава сила, че централната част на острова, висока 1300 метра, полита към небето, сякаш е тапа от шампанско, а не сто кубически километра скали. Огромният кратер – така наречената калдера – се запълва с морска вода, събитие, което сякаш обяснява и потвърждава мита за загадъчното изчезване на континента Атлантида. При експлозията се образува огромна вълна цунами с неправдоподобна височина, която, движейки се със скорост триста и петдесет километра в час, залива целия Егейски регион, стига до бреговете на Кипър, Средния изток и Северна Африка и унищожава всичко по пътя си. Приема се, че именно тази катастрофа слага край на минойската цивилизация на остров Крит.
Целият регион на Средиземноморието потънал в мрак от дима и пепелта във въздуха. В митовете на Древна Гърция се споменава за „тридневна нощ“, което вероятно е спомен за тази страшна библейска катастрофа. Лесно можем да си представим нейните размери, ако я сравним с изригването на индонезийския вулкан Кракатау през 1883 година, което предизвикало цунами с внушителната височина от трийсет метра.
Тази експлозия унищожава сто шейсет и пет селища и нанася сериозни щети на още сто трийсет и две. По официални данни човешките жертви са трийсет и шест иляди, но неофициално се смята, че надхвърлят сто и двайсет хиляди. Изригването се отразява практически на цялото земно кълбо, защото изстреляният на огромна височина стълб от пепел и прах се разсейва с години и става причина през следващата 1884 година глобалната температура да се повиши с 1,2℃.
След страшния взрив островът остава необитаем за цели двеста години. Херодот споменава, че в края на XIII век пр.н.е. на него се заселили финикийци, които го нарекли Калисти (Прекрасен) заради невероятната му красота. Пак „бащата на историята“ Херодот пише, че около 1115 г. пр.н.е. на него се заселили дорийци от Спарта, предвождани от героя Фира, които назовали острова с неговото име. Така че официалното му име е Фира (или Тира), макар средновековното име Санторини, изопачено от Санта Ирини, останало от италианците, е много по-широко използвано и популярно.
Безспорно едно от най-ярките впечатления, което отнася със себе си всеки турист от Санторини, е древното селище в Акротири – егейския Помпей. Ще ви цитирам дословно неговото ярко и много точно описание, което намерих в туристическия пътеводител на издателство „Братя Марматакис“. Автор на текста е Вики Дику: „Нещо удивително и съвършено уникално било открито под дебелия слой вулканична пепел, позволила да се съхрани великолепно доисторически град с домове, магазини, работилници, светилища, стенописи и предмети от бита, което ни дава възможност да се докоснем до ежедневието на хора, живели преди три хиляди и шестстотин години. Археологическите изследвания в този район започнали през 1870 година от френски учени, чиято работа продължил германецът барон Хилер, но те не били пълни. През 1939 година гръцкият археолог Спиридонас Маринатос, току-що завършил разкопките в Амнисос (пристанището на кносоското царство на Крит), развил своята теория, че катастрофата на минойската цивилизация била предизвикана от гигантски приливни вълни цунами, предизвикани от изригването на вулкана на Тира. Твърденията му се базирали на данните за състава на вулканичната порода, открита на Крит, и на разрушенията на минойските съоръжения. През 1967 година в Акротири започнали археологически разкопки, които доказали неговата теория за страшния взрив през 1650 г. пр.н.е., а също така и за предшестващото го силно земетресение, което достатъчно рано предупредило жителите за опасността, които успели да напуснат острова, вземайки със себе си всичко, което притежавали. Затова при разкопките не били намерени скелети нито на хора, нито на домашни животни, нито ценности или скъпоценни предмети. Всичко тук свидетелствало за един славен период на цивилизация през XVI в. пр.н.е. на този древен град с организирано общество, подчертано богат, с очевидно влияние на минойската цивилизация върху изящния начин на живот и изкуството, с развито мореплаване, търговски и културни взаимоотношения със Средиземноморието, с прекрасна инфраструктура (павирани улици и подземна канализационна система с керамични тръби). Дву- и триетажните сгради имат множество стаи, светилища, цистерни, вътрешни стълбища. Фасадите на повечето по-богати здания били облицовани с дялан камък и даже със свообразни мозайки от мидени черупки. Цистерните, работилниците и складовите помещения били разположени на първия етаж, а жилищните помещения и светилищата – на горните етажи.
След смъртта на професор Спиридонис Маринатос през 1974 година разкопките продължил професор Христос Думас. На него му се удало да разчисти голяма част от древното поселение, но процесът още не е завършен, защото то заема огромна площ – на север и изток. Някои участъци са все още недостъпни за посетители и се предполага, че е открита само половината на този голям град.
След катастрофалното изригване на вулкана той мълчал 1200 години, но не съвсем, защото било установено от учените, че до 1950 година имало още четиринайсет, но значително по-слаби ерупции. Предполага се, че някъде около 197–196 г. пр.н.е. се образувал остров Палиа Камени, който предстоеше да разгледаме по-късно. Но първо се отправихме към Неа Камени, появил се от срастването на по-малки островчета при поредица от изригвания между 1570 и 1870 година.
Споменавам това посещение на Санторини, за който писах и в една от предишните ми книги, защото плаването през самата калдера дава прекрасна възможност да си припомним за смятаната за легенда Атлантида – материк с блестяща цивилизация и могъща държава, – разрушена от природна катастрофа в своя разцвет.
Посещението придава достоверност на легендата за неговото съществуване, за напреднало общество, обитавало два острова с десетки възхитителни градове. Немалко геолози и изследователи археолози – в това число вече споменатият дълбоко уважавен Спирос Маринатос и археологът Никос Платонас – поддържали версията, че става дума за някогашния Стронгили (от който днес са останали само Санторини и няколко по-малки островчета) и съседния Крит, като се базирали на сведенията за цивилизациите, безспорно процъфтявали там.
Именно на Палия Камени си помислих, че никой не може да каже дали Атлантида е съществувала – тук или на остров Крит, – но че е прекрасна самата легенда и е лесно да се повярва в нея, когато се озовеш на това вълшебно място.
Нека си я припомним…
Неин автор е споменатият вече гръцки философ Платон, който в два свои диалога – „Тимей“ и „Критий“ – разказва за пътуването на своя прадядо Солон до Египет, където среща стар жрец, който бил изненадан от факта, че той не познава историята на своята страна и не знае за чудесата от героизъм, проявени от атиняните, които воювали с могъщите атланти.
Според него преди дванайсет хиляди години между Стълбовете на Херкулес (Гибралтар) и чак до района на Карибско море съществувал огромен континент, където процъфтявала културата на атлантите, които строели укрепления, величествени храмове и дворци, свързвали ги чудесни пътища, а заливите и пристанищата им приютявали многоброен флот. Жителите на Атлантида поддържали активни търговски връзки с много народи и особено с населението, обитаващо бреговете на Средиземно море. Ставали все по-агресивни, водели многобройни войни, в които съюзниците на Атина били покорявани един след друг. Атиняните се сражавали героично, но изходът на войната оставал неясен. Тогава земята се разтърсила в страховит катаклизъм, сушата започнала да потъва в океана и само за един ден и една нощ Атлантида изчезнала под вълните. За да напомнят за нея, останали само отделни острови като Азорските и Канарските.
И така, съществувала ли е Атлантида? Според вече споменатите Стюарт и Казо няма абсолютно никакви доказателства за това. Те пишат: „Днес общата топография на северната част на Атлантическия океан е добре изучена благодарение на непрекъснатото снемане на профили от океанографските кораби на много страни… В заключение – геологията не разполага с факти и доказателства в полза на съществуването на Атлантида когато и да било в миналото в северните части на Атлантическия океан, т.е. класическото местоположение на легендарния континент. Свидетелства не дават нито топографията, нито наслагите, нито скалният състав. Геолозите не са намерили следи от човешка дейност на дъното на океана или по върховете на предполагаемите планини, които все още се показват над атлантическите води“.
Но след това категорично заключение следва любопитният пасаж: „От друга страна, да се твърди, че геоложкото проучване на Северна Атлантика е напълно завършено, означава да се изпадне в догматизъм. Необятни са просторите на океана. Непосредствените наблюдения на неговото дъно са извършени на отделни места, разположени пръснато и обхващащи само незначителна площ. Сигурно има съществени неща, които все още не са забелязани от учените. Освен това в нашите представи постройките на атлантите са изградени от твърд и издръжлив камък, какъвто е мраморът или гранитът. Ако цивилизацията на атлантите наистина е съществувала, не е изключено за строеж те да са използвали по-нетрайни и лесно разрушаващи се материали, например дърво или кирпич. За сравнително кратко време те се разрушават, следите им се губят и може би затова не са забелязани от изследователите.
Може също да се допусне, че не сме гледали където трябва. Предложени са и други местоположения на Атлантида. Обаче от цялата съвкупност от геологически данни, събрани до този момент, следва отрицателен отговор. А целта е толкова примамлива, че едва ли има човек на земята, учен или не, който не би пожелал да е сред първооткривателите на едно необикновено за науката съкровище“.
Наистина няма такъв човек!
За разлика от тези двама учени, почти на противоположно мнение за съществуването на Атлантида е моят приятел писателят Богомил Герасимов, който в същата своя книга „Кукулкан слиза от небето“ категорично застъпва становището за много вероятното съществуване на легендарния засега континент, но не на посоченото от Платон място.
Ето какво пише той:
„От незапомнени времена съществуват предания за някакви тайнствени потънали земи отвъд Стълбовете на Херкулес (Гибралтар). Някои автори описват Атлантида като континент, потънал при голям природен катаклизъм, от който „бягащи хора“ търсели оцеляване в други части на света. Напълно вероятно е те да са намерили спасение и по бреговете на Америка.
Известният американски медиум и лечител Едгар Кейси често „виждал“ и говорел за Атлантида. В един от своите „прочити“, когато бил в транс, той споменава, че част от Атлантида лежи на океанското дъно край остров Бимини. Той прави също и недвусмисленото предсказание, че западната част на Атлантида, наречена Посейдия, ще се надигне отново и ще бъде забелязана през 1968–1969 година. Първата многозначителна находка действително се появява през 1968 година при осторв Андрос от групата на Бахамските острови. От борда на самолет ясно се виждали контурите на подводна правоъгълна постройка. Сред известните находки през тези две години фигурира и една стъпаловидна пирамида, забелязана под водата от капитан на малък кораб. По-навътре в морето при Бахамските острови била забелязана и после отново изгубена друга доста голяма пирамида. На малка дълбочина водолази открили нещо като подводна улица, оградена от двете страни с огромни каменни блокове, идеално прилепнали един до друг и един върху друг. В природата няма естествени образувания на блокове с идеални прави ъгли. От вкаменени корени върху стометровата каменна стена специалисти датирали конструкцията от шест до дванайсет хиляди години. Знае се къде са тези стени, снимани са и всеки може да се увери в съществуването им. Изненадващо е, че те много приличат на подобни подводни конструкции в езерото Титикака. Индианците аймара и кечуа казвали на испанците, че Тиауанако е град, построен от боговете, но не знаели нищо за каменните строежи под водата в езерото Титикака. (Това е друга загадка, на която ще се върнем по-късно в тази книга. – Б.а.)
Аз лично вярвам, че Атлантида е съществувала като континент или част от континент, като люлка на процъфтяваща древна цивилизация. Мисля дори, че имам основание да изкажа такова предположение: Атлантида е била част от днешния Американски континент. Не знам дали най-развитата или най-населената цивилизация е изчезнала в резултат на случайна катастрофа, потъване на едни или издигане на други земни пластове, или поради лошо поведение на нейните управници. Независимо от причините, много от днешните острови, пръснати из Атлантика, вероятно са били планински върхове или високи плата на потънала суша. Във всеки случай иска ми се да погледнем с други очи в районите, където се предполага, че някога е имало суша, населена от хора, строили градове и пирамиди, храмове и пътища. Защото, ако на днешната суша открием следи, които водят към дъното на океана, не е ли логично да се приеме, че те са оставени по време, когато и дъното на океана е било част от същата суша? Или обратното – ако нещо дълбоко под водата ни показва връзка с нещо на сушата, нали и то води към същия логичен извод?
Следите от такава връзка са видими с просто око. Например речните каньони. Те се образуват само на суша, а ето че американските реки имат каньони, продължаващи стотици километри навътре в океана, дълбоко под водата. На много места в западната част на Атлантическия океан са открити следи от връзки между сушата и потънали обекти. Край бреговете на Перу на дълбочина близо две хиляди метра са забелязани – и снимани – обработени каменни колони и ясни очертания на някакви сгради. Във Венецуела съществува висока десет метра и дълга повече от сто и петдесет километра „стена“, която хлътва в океана близо до устието на Ориноко. Високи пътища (сакбеоб) от Юкатан в Мексико – а и в други страни на Месоамерика – водят безцелно в океана, сякаш са свързвали някакви центрове или населени места в миналото.
Очевидно по дъното на Атлантическия океан близо до американския бряг се крият много тайни, до които може да се стигне засега само върху крилата на фантазията“.

…