В сърцето на морето

ЗА АВТОРА НА В СЪРЦЕТО НА МОРЕТО

Натаниъл Филбрик

е американски писател, автор на исторически романи и финалист на наградата „Пулицър“. Роден е в Бостън, Масачузетс на 11 юни 1956 година. Израснал в Питсбърг, Пенсилвания, където завършва средното си образование. Получава бакалавърска степен по английски език от Brown University и магистърска степен по американска литература от Duke University. Преди да се посвети на писането работи като редактор в списание Sailing World, а след това и като автор на свободна практика. Автор и редактор на няколко книги за ветроходството и мореплаване. Той е основател и директор на морския институт Egan в Нантъкет и научен сътрудник в Историческата асоциация на Нантъкет. Водещ авторитет в областта на историята на остров Нантъкет, Масачузетс. Първата му книга „Далеч от брега“ е публикува през 1994 година и е посветена на историята на острова.
За бестселъра си „В сърцето на морето“ Филбрик е отличен с Националната награда за литература. През 2015 година по книгата създаден филм с участието на Крис Хемсуърт в ролята на Чейс Оуен.

ОТЗИВИ ЗА В СЪРЦЕТО НА МОРЕТО

„Книгата „В сърцето на морето“ носи усещане за смърт и унищожение, умело преливащи в жажда за живот и воля за оцеляване. Освен, че е невероятно завладяваща, книгата на Филбрик е много трогателен поглед към живота на борда на китоловен кораб от XIX век. Авторът „хваща“ читателя за ръка и го прави част от екипажа и живота на кораба.“
Atlanta Journal-Constitution

„Четейки историята за разбиването на кораба „Есекс“ разбираме, защо Мелвил е бил толкова обсебен от нея и защо решава да я пресъздаде в „Моби Дик“. Случилото се с „Есекс“ и екипажа е сърцераздирателна история за напрегнато приключение, в което проблемите създадени от човешката глупост и културното високомерие имат водеща роля.“
L.A. Weekly

„Книгата „В сърцето на морето“ е много повече от една добре разказана морска история, въпреки че и тогава би се наредила сред забележителните морски истории. Тя е завладяващ и едновременно смразяващ разказ от първата до последната страница.“
Wilmington News Journal

„Завладяващо…!“ Филбрик върши невероятна работа, за да вдъхне живот на една трогателна история за борба и оцеляване, но и за да възстанови историите свързани с китоловната традиция.“
The Houston Chronicle

„Ако харесвате историята за Титаник или сте погълнати от разказа в „Перфектната буря“, тогава „В сърцето на морето“ е точно за вас. Книгата е основополагаща за приключенската литература вдъхновена от живота. Грандиозна история за кураж, борба за оцеляване и човешка трагедия. Едно пътуване, което си заслужава всяка страница.“
New York Post

„Превъзходно написана и изпълнена с много напрежение. Дали като продължение на „Моби Дик“ или като вълнуваща морска история, сама по себе си книгата заслужава статут на истинска класика.“
Parade

„Силата на историята разказана от Натаниъл Филбрик идва от педантичното придържане към бруталните факти. Уверено и откровено той създава невероятен разказ за връзката на човека с морето, дългът към хората, с който делиш една и съща съдба и борбата за оцеляване.“
San Francisco Chronicle

ОТКЪС ОТ В СЪРЦЕТО НА МОРЕТО

ПРЕДГОВОР

23 февруари 1821 г.

Подобно на гигантска хищна птица китоловният кораб се носил бавно към западното крайбрежие на Южна Америка, преминавайки на зигзаг от единия край на живото море от китова мас до другия. Такъв именно бил Тихия океан през 1821 г. – обширно поле от топлокръвни хранилища на мас, известни като спермацетови китове или кашалоти.
Ловът на кашалоти – най-големите зъбати китове в света – не бил лесна работа. Шестима мъже трябвало да се спуснат от кораба с малка лодка, да гребат бързо до своята плячка, да я улучат с харпуните си, след това да опитат да я убият с помощта на риболовно копие. Шейсеттонното същество можело да унищожи лодката само с едно махване с опашката, запращайки екипажа в студената вода, често на километри разстояние от кораба.
След това идвал ред на изумителното превръщане на мъртвия кит в мас: разпорвали тялото на животното, нарязвали тлъстините на парчета и ги варели, за да получат висококачествена китова мас, използвана за осветяване на улиците и смазване на машинните механизми, ползвани през тази индустриална епоха. Всичко това се случвало насред безграничния простор на Тихия океан, превръщайки китоловците от началото на XIX век не просто в обикновени ловци и работници, но и в изследователи, които стигали все по-далеч и по-далеч в едва изучените водни простори, по-големи от всички земни маси, събрани в едно.
В продължение на над столетие седалището на този световен бизнес с китова мас се намирало на малък остров на име Нантъкет на около четиресет и два километра южно от Нова Англия. Основният парадокс по отношение на китоловците от Нантъкет се състоял в това, че мнозина от тях били квакери – членове на религиозна секта, проповядваща пацифизъм поне що се отнася до човешката раса. Те се отличавали с пълен самоконтрол и смятали мисията си за свещена; Херман Мелвил сигурно би ги нарекъл „отмъстителни квакери“.
Нантъкетският китоловен кораб „Дофин“, чието тригодишно пътешествие започнало едва преди няколко месеца, плавал към чилийското крайбрежие. В онова февруарско утро на 1821 г. от наблюдателния пост на кораба забелязали нещо необичайно – подскачаща по вълните лодка, твърде малка за плаване в открити води. Капитанът на кораба, тринайсет и седем годишният Зимри Кофин, се вгледал любопитно в мистериозния плавателен съд през своя далекоглед.
Не след дълго той разбрал, че това бил велбот – лодка със симетрично заострени два края и дължина около седем метра и половина – но велбот, какъвто той не бил виждал преди. Страните на лодката били надстроени с около петнайсет сантиметра. Двете самоделни мачти с такелаж превръщали лодката от гребен съд в примитивно подобие на шхуна. Платната – втвърдени от солта и избелели от слънцето – очевидно отвели лодката много, много километри напред. Кофин не виждал човек на руля. Той се обърнал към рулевия на „Дофин“ и наредил: „Пълен напред!“.
Под бдителния му поглед рулевият завел кораба възможно най-близо до изоставения съд. И въпреки че минал бързо покрай лодката заради набраната инерция, екипажът на лодката запомнил до края на дните си гледката, която се разкрила дори и само за няколко кратки секунди.
Първо видели костите – човешки кости – върху банките на гребците и по дъното на лодката, сякаш велботът бил морско леговище на свирепо чудовищечовекоядец. След това видели двамата мъже. Те били сгушени в другия край на лодката, кожата им била покрита с рани, очите им изпъквали от орбитите, брадите им били твърди от полепналите по тях сол и кръв. Мъжете смучели костния мозък от костите на своите мъртви другари.
Вместо да приветстват спасителите си с усмивки на облекчение, оцелелите – обезумели и неспособни да говорят от жажда и глад – се притеснили и дори се уплашили. Те алчно стискали натрошените оголени кости с отчаяна, почти дивашка сила и не ги пускали – подобно на две изгладнели кучета, намерени в дълбока яма.
По-късно, след като оцелелите получили малко храна и вода (и най-сетне им отнели костите), един от тях намерил сили да разкаже за случилото се. Това била история, излязла от най-страшните кошмари на всеки китоловец: да останеш в лодка далеч от сушата, без никаква храна и вода и – навярно най-големият ужас – кит, неотстъпващ на човека по отмъстителност и хитрост.

Макар че днес е почти забравено, потъването на китоловния кораб „Есекс“, нападнат от разярен спермацетов кит, било най-известната морска катастрофа на XIX век. Почти всяко дете в Америка е чело за това в училище. Именно това събитие е вдъхновило Херман Мелвил при написването на най-напрегнатата сцена в романа му „Моби Дик“.
Но краят в историята на Мелвил, а – именно потъването на кораба, е отправна точка за историята на истинското бедствие, сполетяло „Есекс“. Потъването му сякаш бележи началото на един ужасяващ лабораторен експеримент, чиято цел е да провери докъде може да стигне човекът в своята битка срещу дивото море. Общо двайсет мъже успели да се спасят от потопения от кита кораб, а от тях оцелели едва осем. Двамата мъже, спасени от „Дофин“, преплували на велбота си почти 4500 морски мили през Тихия океан – това е с поне 500 мили повече от епичното пътешествие на капитан Уилям Блай в открита лодка, след като бунтовниците от кораба „Баунти“ го изоставили насред морето, и с над пет пъти повече от не по-малко знаменития преход на сър Ърнест Шакълтън до остров Южна Джорджия.
В продължение на почти 180 години единственият източник на някаква информация за разигралата се трагедия бил „Разказ за корабокрушението на китоловния кораб „Есекс“, написан от първия помощник-капитан Оуен Чейс и простиращ се на 128 страници. Съществували и отделни свидетелства на други оцелели, но на тях им липсвали пълнотата и авторитетът на разказа на Чейс, публикуван под редакцията на неизвестен автор едва девет месеца след спасяването на първия помощник. По-късно, около 1960 г., на тавана в дома на Пен Ян в Ню Йорк открили стара тетрадка. Едва след двайсет години, през 1980 г., тази тетрадка попаднала в ръцете на Едуард Стакпол, експерт по китолов от Нантъкет, и едва тогава станало ясно, че неин собственик бил Томас Никерсън, юнгата на „Есекс“. Години след трагедията професионален писател на име Леон Луис успял да убеди Никерсън, който по онова време управлявал пансион в Нантъкет, да напише разказ за случилото се. През 1876 г. Луис, навярно един от гостите на пансиона, получил от Никерсън въпросната тетрадка, в която се съдържала единствената чернова. По някаква неизвестна причина Луис така и не подготвил ръкопис за издаване и накрая дал тетрадката на свой съсед, който я държал у себе си до смъртта си. Разказът на Никерсън бил публикуван от Историческата асоциация на Нантъкет едва през 1984 г. под формата на монография с ограничен тираж.
Що се отнася до литературните му достойнства, разказът на Никерсън не може да се сравнява с професионално редактирания очерк на Чейс. Несвързаната и накъсана монография е дело на любител, но авторът на разказа бил на руля на „Есекс“, когато корабът е нападнат от кита. Четиринйесетгодишният Никерсън бил най-младият член на екипажа и в своя разказ той остава наивно дете на прага на зрелостта, сирак (той изгубил и двамата си родители едва двегодишен), копнеещ за свой дом. Когато най-сетне хванал молива, за да запише спомените си, Томас Никерсън бил на седемдесет и една години, но въпреки изминалото време той успял да разкаже събитията така, сякаш са се случили вчера. Спомените му били подкрепени от информация, която той научил в разговори с останалите оцелели. Настоящата книга отдава дължимото на Чейс и неговия разказ, но версията му за събитията за първи път бива оспорена от неговия юнга, чиито свидетелства могат да бъдат прочетени 180 години след потъването на „Есекс“.

Когато бях дете, моят баща Томас Филбрик – професор по английски език в Университета в Питсбърг и автор на няколко романа за морето, често приспиваше мен и брат ми с историята за кита, нападнал кораб. Чичо ми, покойният Чарлз Филбрик, носител на наградата за поезия „Уолъс Стивънс“ за 1958 г., написа стихотворението „Мъчително минало“, посветено на кораба „Есекс“ и издадено след смъртта му през 1976 г. Поемата му пробуди онова, което той наричаше „забравено минало, което ние сме длъжни да помним“. Случи се така, че десет години по-късно, през 1986 г., аз, съпругата ми и двете ни деца се преместихме да живеем на родното пристанище на „Есекс“ – остров Нантъкет.
Не след дълго разбрах, че Оуен Чейс, Херман Мелвил, Томас Никерсън и чичо Чарли не са единствените, писали за „Есекс“. За случилото се беше писал също и изтъкнатият историк от Нантъкет Едуард Стакпол, починал през 1993 г. – тъкмо когато аз започвах моето проучване. Също и Томас Хефернан, автор на „Разбит от кит: Оуен Чейс и „Есекс“ (1981 г.) – важен научен труд, завършен малко преди ръкописът на Никерсън да бъде открит. И накрая, Хенри Карлайл и неговият завладяващ роман „Йона“ (1984 г.), който разказва историята на „Есекс“ от гледната точка на капитана на кораба – Джордж Полард.
Но дори и след като прочетох всички тези разкази за бедствието, аз исках да науча още. Питах се защо китът бе реагирал по този начин; дали гладът и обезводняването бяха засегнали преценката на мъжете; какво се беше случило всъщност? Потопих се в документираните свидетелства на други китоловци от онази епоха; четох материали за канибализма, оцеляването в морето, психологията и физиологията на глада, за навигацията и океанографията, поведението на спермацетовите китове, устройството на корабите – всичко, което би могло да ми помогне да разбера по-добре какво бяха преживели онези хора в безкрайния и безпощаден Тихи океан.
Осъзнах, че трагедията с „Есекс“ бе дала на Мелвил много повече от финал на един от най-великите американски романи. Тя му беше дала теми за размисъл като общественото положение, съперничеството, лидерството и отношенията между човека и природата, които го занимават в „Моби Дик“. Освен това случилото се бе предоставило на Мелвил едно архетипно, но реално съществуващо място, от което корабът „Пекод“ се отправя на своето въображаемо пътешествие – миниатюрен остров, приковал вниманието на целия свят. Безкрайно възприемчив към това, което го заобикаля, технологично развит, с религиозно разбиране за своята съдба, през 1821 г. Нантъкет бил всичко онова, в което Америка тепърва щяла да се превръща. Никой дори не си представял, че след малко повече от едно поколение островът щял да рухне и да потъне досущ като „Есекс“ заради прекалено тясната си обвързаност с кита.

ПЪРВА ГЛАВА

Нантъкет

„Това беше най-приятният момент в живота ми“ спомня си той по-късно – моментът, когато за първи път стъпил на палубата на китоловния кораб „Есекс“. Четиринайсетгодишно момче с открито, целеустремено лице. Както всеки друг юноша от Нантъкет, той бил свикнал „да поставя самата форма на кораба на пиедестал и да я превръща в идол“. „Есекс“ навярно не изглеждал особено впечатляващо без такелаж и закотвен на пристана, но за Томас Никерсън това бил корабът, който щял да му предостави възможности. Най-накрая, след сякаш безкрайно чакане, Никерсън щял да отплава в морето.
Горещото юлско слънце обливало старите, пропити с масло дъски и температурата край тях била адска, но Никерсън изследвал всяка пролука – от издигащия се на палубата тухлен олтар за топилните, до тъмните дълбини на празния трюм. Пространството от палубата до трюма представлявало свят, разделен на отделни отсеци: живо същество от дъб и бор, пропито с миризмата на масло, кръв, тютюнев сок, храна, сол, плесен, смола и дим. „Въпреки че беше толкова черен и страшен – пише Никерсън, – не бих заменил кораба дори за дворец.“
През юли 1819 г. „Есекс“ бил един от седемдесетте нантъкитски китоловни кораба, плаващи в Тихия и Атлантическия океан. Цената на китовото масло постоянно нараствала, а световната икономика тънела в депресия; в това време Нантъкет уверено се превръщал в едно от най-богатите градчета в Америка.
На полегатия хълм, осеян с къщи, с вятърни мелници и църковни кули на върха, живеели около седем хиляди души. Според мнозина Нантъкет приличал на елегантното и уважавано пристанище „Салем“ – забележителен комплимент за остров, разположен на над 30 километра навътре в Атлантическия океан, под Кейп Код. Но ако градът, кацнал на върха на хълма, излъчвал почти неземно спокойствие, то по-долу, на кея, животът кипял с пълна сила. Водейки началото си между дългите ниски складове и въжарски работилници, четири монолитни пристана навлизали на над 90 метра навътре в пристанището. Обикновено на пристаните или на котва в пристанището стояли между петнайсет и двайсет китоловни кораба, заобиколени от по-малки съдове: десетки едномачтови платноходки и шхуни, които превозвали стоки до и от острова. Всеки пристан – лабиринт от котви, топилни, рангоути и бъчви с масло, бил пълен с моряци, товарачи и занаятчии. Дърпани от коне, двуколки постоянно пристигали и заминавали.
Тази гледка била позната на Томас Никерсън. Децата от Нантъкет отдавна смятали пристана за своя игрална площадка. Те гребели в разнебитени китоловни лодки из пристанището и се катерели по такелажа на корабите. За неживеещите на острова още при пристигането им ставало ясно, че тези деца били „особена класа младежи, свикнали да се смятат за предопределени моряци… Те се катерели по въжените стълби като маймунки – малчугани на десет-дванайсет години – и лежаха по краищата на реите със съвършено безгрижие“. Макар „Есекс“ да бил първият кораб на Никерсън, момчето се готвело за това пътуване през целия си живот.
То нямало да тръгне само на път. Неговите приятели Барзилай Рей, Оуен Кофин и Чарлз Рамсдел, всички на възраст между петнайсет и осемнайсет години, също се присъединили към екипажа на „Есекс“. Оуен Кофин бил братовчед на новия капитан на кораба и вероятно именно той привлякъл тримата си приятели на борда. Никерсън бил най-младият от всички.
„Есекс“ – стар кораб с дължина 26.5 метра и водоизместимост двеста трийсет и осем тона, бил сравнително малък, но се славел в Нантъкет със своя късмет. През последните десет-петнадесет години той служил вярно на своите собственици квакери, като на всеки две години се връщал с достатъчно китова мас, за да ги направи богати хора. Даниел Ръсел, предишният капитан на кораба, провел успешно последните четири експедиции и получил командването на нов, по-голям кораб – „Аврора“. Повишението на Ръсел позволило на бившия първи помощник Джордж Полард-младши да поеме командването на „Есекс“, а един от харпунджиите, Оуен Чейс, се издигнал до първи помощник. Още трима членове на екипажа станали харпунджии. Очевидно корабът не само имал късмет, но и носел щастие, а според Никерсън „Есекс“ бил „като цяло предпочитан кораб, а не обратното“.
Тъй като в Нантъкет, досущ като във всяко друго моряшко градче, всички били буквално обсебени от поличби и знамения, репутацията на кораба имала огромно значение. А хората на пристаните шушукали, че малко по-рано, в началото на юли, докато ремонтирали и зареждали „Есекс“ с всичко необходимо, нощем на небето се виждала комета.

Нантъкет бил град на обитаващи покривите жители. Почти всяка къща, независимо дали керемидите ѝ били боядисани в червено, или оставени да посивеят под напора на времето и стихиите, имала платформа на покрива, наричана от хората „пътека“. Основната ѝ цел била да улеснява гасенето на подпалени сажди в комина с помощта на кофи с пясък, но едновременно с това тя била идеална площадка за наблюдение на морето с далекоглед в търсене на платната на завръщащите се кораби. Нощем далекогледите на Нантъкет често били насочвани към небето и през юли 1819 г. островитяните гледали на северозапад. Квакерският търговец Овид Мейси, който по онова време водел подробен отчет за всичко, което сматал за „най-необичайните събития“ в живота на този остров, наблюдавал нощното небе от покрива на къщата си на Плезънт Стрийт. „Кометата, която се появява всяка ясна нощ, трябва да е изключително голяма, защото има необичайно дълга опашка – записва той. – Тази опашка се простира нагоре, почти перпендикулярно на слънцето, издига се на изток и почти сочи Полярната звезда.“
От древни времена появата на комета се тълкувала като предвестник на нещо необикновено. Вестник „Ню Бедфорд Меркюри“, който жителите на Нантъкет четяли, тъй като нямали собствен, коментирал това явление по следния начин: „Истината е, че появата на небето на такива необичайни посетители винаги предшества някакво значимо събитие“. Но Мейси се въздържал от подобни теории: „Философските обяснения ще оставим на учените, но не може да се отрече, че подобни космически явления все още са твърде малко изучени“.
На пристаните и в експедиционните кантори се носели много слухове, при това не само заради кометата. През цялата пролет и лято по крайбрежието на Нова Англия многократно било забелязвано нещо, което вестникът описва като „необичайно морско животно“ – змия с черни конски очи и тяло с дължина петдесет метра, наподобяващо наниз от бъчви, носещи се във водата. Всеки моряк, особено ако бил толкова млад и впечатлителен като Томас Никерсън, би се замислил, макар и само за кратко, дали наистина това бил най-подходящият момент да се отправи на пътешествие около нос Хорн.
Жителите на Нантъкет имали причина да бъдат суеверни. Тук животът на хората се управлявал от една ужасяващо непредсказуема сила – морето. Заради постоянно променящата се мрежа от пясъчни плитчини и опасности дори просто да пристигнеш на острова или да отплаваш от него често се превръщало в изтощително начинание, а понякога и в катастрофален урок по мореплавателски умения. Особено през зимата, когато бурите били изключително жестоки, почти всяка седмица се случвали корабокрушения. Из целия остров имало гробове на безименни моряци, изхвърлени на брега от бушуващите вълни. Нантъкет, което на езика на коренните жители уампаноаги означава „далечна земя“, представлявал пясъчна ивица, подкопавана и унищожавана от безмилостния океан, и всички негови жители – дори онези, които никога не напускали острова, знаели отлично колко безпощадно може да бъде морето.
Английските заселници, които започнали да пристигнат на острова през 1659 г., прекрасно познавали опасностите на морето. Те се надявали да изкарват прехраната си не като рибари, а като фермери и овчари на този зелен, осеян с водоеми полумесец, на който не се срещали вълци. Но увеличаването на добитъка и все повечето ферми застрашавали да превърнат острова в брулена от ветровете пустош, затова на жителите на Нантъкет не им останало нищо друго, освен да насочат вниманието си към морето.
Всяка есен стотици истински китове се появявали на южния край на острова и оставали там до пролетта. Наричали ги „истински“, защото тези китове били подходящи за лов. Те пасели във водите на Нантъкет, досущ като морски добитък, прецеждайки планктона от океанската вода през гъстите пластини на своите балени във винаги ухилените си уста. Докато английските заселници в Кейп Код и в източната част на Лонг Айлънд вече десетилетия наред ловували истински китове, в Нантъкет все още никой не се осмелявал да ги преследва с лодки. Вместо това нантъкетци поверявали китолова на местните уампаноаги, които събирали вече умрелите и изплували на брега китове (известни като дрейф китове).
Някъде около 1690 г. няколко жители на Нантъкет стояли на един хълм и гледали океана, където китовете играели помежду си, изстрелвайки във въздуха струи вода. Един от наблюдателите кимнал към тях и обгръщащата ги водна шир. „Там – казал той – са зелените пасбища, където нашите деца ще намерят своята прехрана.“ Не след дълго неговото пророчество се превърнало в реалност, когато жител на Кейп Код на име Ихабод Падок, привлечен от разказите за Нантъкетския пролив, пристигнал на острова, за да научи неговите обитатели как да убиват китове.
Първите лодки били дълги едва шест метра и отплавали директно от плажовете на южния бряг на острова. Обикновено екипажът на китоловната лодка се състоял от петима гребци уампаноаги и един бял нантъкетец на руля. След като убиели кита, те го изтегляли обратно на брега, където изстъргвали тлъстините на животното и ги преварявали, за да получат китова мас. В началото на XVIII век английските заселници създали система на дългова зависимост, която им осигурявала постоянен приток на работна ръка от племето уампаноаги. Без коренните жители на острова, които през 20-те години на XVIII век значително превъзхождали по численост бялото население на Нантъкет, островът никога не би могъл да се превърне в успешно китоловно пристанище.
През 1712 г. капитан Хъси, кръстосвайки с малката си лодка бреговете на Нантъкет в търсене на истински китове, бил отнесен навътре в морето от жестока северна буря. Изтласкан на много километри от брега, той забелязал няколко кита от непознат за него вид. Дихателните им отвори не били разположени вертикално както при истинските китове, а били насочени напред. Въпреки силния вятър и бурята Хъси успял да убие един от тези гиганти с харпун, а кръвта и маста на създанието успокоили водите като в библейски сюжет. Хъси бързо разбрал, че това същество било кашалот – същото животно, изхвърлено на югозападния бряг на острова преди няколко години. Освен че маста, получена от мазнината на кашалота, била по-добра от тази на истинския кит – горяла по-ярко и без да пуши, – в главата на кашалота имало обширна кухина, съдържаща още по-висококачествена мас. Тази мас, наречена спермацет, можело да се изгребва директно и да се пресипва във ведро (името на спермацетовите китове, известни още като кашалоти, дошло от голямата прилика между спермацета и мъжката семенна течност). Кашалотът бил по-бърз и значително по-опасен от истинските китове, но струвал много повече. Останали без други средства за препитание, жителите на Нантъкет се посветили на една-единствена цел – лов на кашалоти – и скоро надминали своите конкуренти китоловци от континента и Лонг Айлънд.
До 1760 г. жителите на Нантъкет практически унищожили местната популация на китовете. За сметка на факта към този момент нантъкетците вече увеличили броя на китоловните кораби и ги снабдили с тухлени топилни, които им позволявали да топят мазнината директно в открито море. Сега, когато нямало нужда толкова често да се връщат в пристанището, за да разтоварват обемистата китова мазнина, техните кораби можели да плават на по-големи разстояния. До началото на Американската революция китоловците от острова достигнали до границите на Полярния кръг, до западните брегове на Африка, източните брегове на Южна Америка и до Фолклендските острови на юг.
В своето изказване пред парламента през 1775 г. британският държавник Едмънд Бърк определил жителите на острова като основатели на новата американска порода – „най-новите хора“, чийто успех в китоловната индустрия надминал мощта на цяла Европа. Живеейки на остров, отдалечен от континента почти на същото разстояние, колкото от Англия до Франция, нантъкетци започнали да изпитват едно присъщо за британците превъзходство, смятайки себе си за специални и привилегировани граждани на това, което Ралф Уолдо Емерсън нарекъл „народът на Нантъкет“.
Революцията и Британско-американската война от 1812 г., когато британският флот унищожавал кораби, намиращи се далеч от брега, били катастрофални за китоловния занаят. За щастие, жителите на Нантъкет имали достатъчно капитал и опит, за да надмогнат тези изпитания. До 1819 г. Нантъкет отново започнал да се издига до някогашните си позиции и китоловците дори се осмелили да стигнат до Тихия океан, надминавайки предишната си слава. Но ловът на кашалоти в Тихия океан имал неприятен страничен ефект. Вместо плавания, които някога продължавали средно по девет месеца, дву- и тригодишните експедиции се превърнали в норма. Никога преди китоловците от Нантъкет не били напускали домовете си за толкова дълго. Далеч в миналото останали времената, когато жителите на острова можели да наблюдават от брега как мъжете и момчетата преследвали китове. Нантъкет се превърнал в китоловната столица на света, но повечето жители на острова никога през живота си не били виждали жив кит.
През лятото на 1819 г. хората все още говорели за онзи случай, когато девет години по-рано стадо истински китове се появило край северния край на острова. Веднага изпратили китоловни лодки. На брега се събрала тълпа, която с възхищение наблюдавала как два кита били убити и изтеглени в пристанището. За жителите на Нантъкет това било истинско прозрение. Най-накрая видели тези същества, за които били чували толкова много и от които зависела прехраната им. Един от китовете бил издърпан на самия пристан и хиляди хора, сред които вероятно и петгодишният Томас Никерсън, дошли да го видят. Можем само да си представим силното любопитство на нантъкетците, докато са разглеждали гигантското създание, докосвали го и си казвали: „Значи така изглеждат китовете“.
Нантъкет създал своя икономическа система, благодарение на която вече не зависел от природните ресурси на острова. Почвата отдавна била изтощена от фермерите. След поредица от епидемии многобройните уампаноаги намалели до шепа хора и собствениците на кораби били принудени да търсят екипажи на континента. Китовете почти напълно изчезнали от местните води. И въпреки това Нантъкет процъфтявал. Както отбелязва един посетител, островът се превърнал в „безплодна плитчина, наторявана само с китова мас“.

През целия XVII век английските заселници на Нантъкет се съпротивлявали на опитите да се основе църква на острова. Отчасти причината за това била жена на име Мери Кофин Старбък. Нищо на острова не се случвало без нейното одобрение. Мери Кофин и Натаниъл Старбък били първата английска двойка, сключила брак на острова. Това се случило през 1662 г., когато бил създаден и първият търговски аванпост за сделки с уампаноагите. Всеки път, когато някой странстващ свещеник пристигал на Нантъкет с надеждата да основе паство, Мери Старбък се противопоставяла категорично. Едва през 1702 г. тя се поддала на чара на квакерския мисионер Джон Ричардсън. Изнасяйки реч пред групата, събрала се в гостната на Старбък, той успял да трогне Мери до сълзи. Тя приела квакерската вяра и станала причина за съществуването на уникалното съчетание от духовност и прагматизъм, което позволило на Нантъкет да се развие като център на китолова.
Квакерите, или по-точно членовете на Обществото на приятелите, разчитали за напътствия повече на личния си опит за Божието присъствие, или „Вътрешната светлина“, отколкото на пуританските интерпретации на Светото писание. Но квакерите от Нантъкет, чийто брой постоянно се увеличавал, били далеч от свободомислещи хора. По време на годишните срещи, организирани за укрепване на квакерската общност, Приятелите трябвало да следват строги правила за поведение, както всички останали общности в Нова Англия. Ако имало някакви различия между тях, те се състояли в квакерската вяра в пацифизма и съзнателното отхвърляне на показната суетност – два неразрушими принципа, които обаче не пречели на печеленето на пари. Вместо да строят странни къщи и да купуват модерни дрехи, квакерите от остров Нантъкет инвестирали парите, спечелени от китолова, обратно в същата тази дейност. В резултат на това те успели да преживеят кризите, които сполетели разточителните търговци от континента, а децата на Мери Старбък заедно с техните братовчеди от фамилиите Мейси и Кофин бързо основали квакерската китоловна династия.
Жителите на Нантъкет не виждали противоречие между своята религия и начина си на живот. Сам Господ им бил дал власт над обитателите на морето. Пелег Фолджър, местен китоловец, който по-късно станал старейшина в квакерската общност, изразил това в стихове:

Създаде Господ могъщия кит,
създание чудно с неописуеми размери,
с широка опашка, тяло и глава
и надарено с необикновена сила.
Но Господ заповяда в своята непреходна мъдрост
на нас, жалките смъртни, да предизвикаме на битка
със смелост бойна това ужасяващо създание,
(за да изхраним себе си, децата и жените си).

И въпреки че на острова доминирали квакерите, имало място и за други вероизповедания. До началото на XIX век над града се издигали две съборни църкви – една на юг и една на север. Но всички без изключение следвали една дълбоко вкоренена в душите им мисия – да живеят мирно на брега и да извършват кървави нападения в морето. Миролюбиви убийци и скромно облечени милионери, жителите на Нантъкет просто изпълнявали волята на Господ. …