Видях бездната

За автора

Симоне Моро е роден в Бергамо, Италия, през 1967 г. Той е професионален пилот, мотиватор и един от най-известните алпинисти в света. Участвал е в повече от 60 експедиции и е изкачил осем от 14-те осемхилядника, като на четири от тях е направил премиерни зимни изкачвания (Шишапангма през 2005 г., Макалу през 2009 г., Гашербрум II през 2011 г. и Нанга Парбат през 2016 г., заедно с Алекс Чикон).

Откъси

Въведение

– Тамара…
– Какво?
– Тами, няма да вървя по твоите стъпки, ще мина малко вляво, става ли…
Миг след като го казвам, правя половин крачка напред. Повдигам крак, стъпвам и неусетно вече нямам опора, нищо не може да ме задържи. Кракът ми пропада. Аз пропадам. „Сега ще спра“, мисля си, но вместо това се удрям в стените и се завъртам. Пропадам все по-надолу, към бездната. Очаквам Тамара да ме изтегли, но помощта не идва, не спирам да падам.
Горе, все по-далечен, чувам гласа на Тамара, която крещи от болка.
Мрак, а аз падам все по-надолу в тази бездна от студ и лед. Завъртам се и сега съм с главата надолу, продължавам да пропадам.
Отново чувам гласа на Тамара, която крещи отчаяно. Бавно намалявам темпото, но все още не съм спрял. Под краката си усещам още много празно пространство. Опитвам се да разбера дали имам нещо счупено и дали съществува начин да се измъкна и да оцелея.

Глава 1
Два месеца по-рано

Датата е 26 ноември 2019 г., когато по време на представянето на новата ми книга I sogni non sono in discesa („Мечтите никога не слизат надолу“) в Милано с Тамара Лунгер обявяваме следващата си зимна експедиция.
В залата има много хора, заредени сме и изпълнени с ентусиазъм. След като съобщаваме пред всички, че сме готови и тръгваме, начинанието ни сякаш придобива по-реални измерения.
Планираме да повторим през зимата известния траверс на Райнхолд Меснер и Ханс Камерландер, които през 1984 г. успяват за първи път да свържат два осемхилядника, като първо се изкачват на Гашербрум II и оттам на Гашербрум I (тези два върха се наричат още К4 и К5). Някои все още си спомнят това постижение, а други не са чували почти нищо за него и искат да научат повече.
Изкачването на Меснер и Камерландер е първо по рода си. До този момент не се е случвало някой да успее да покори два върха над 8000 метра, без да се връща в базовия лагер и като остава почти през цялото време на линията на хребета, свързвайки така в едно-единствено изкачване двата върха. По онова време всички смятат, че е невъзможно да се остане на такава надморска височина за дълго време при толкова продължително натоварване на човешкото тяло. Двамата младежи от Южен Тирол показват – не за първи и последен път, – че няма невъзможни неща.
Има един пасаж от разказа на Меснер за тази епична експедиция, който е станал известен. Когато се прибрал вкъщи, той споделил съвсем непринудено, че след като изкачил Гашербрум II със своя партньор, се почувствал достатъчно силен както физически, така и психически, за да продължи към Гашербрум I. Чувствал се добре и следователно защо да не продължи: привидно просто решение, но в състояние да промени историята на нашия вертикален свят. През следващите 35 години, въпреки няколко направени опита, никой не успява да повтори тяхното постижение дори през лятото.
Обяснявам, че нашата идея е да отидем там през зимата, но за разлика от тях ще изкачим първо Гашербрум I и след това, преминавайки през превала, който разделя върховете, ще продължим към Гашербрум II. Казвам го и ми звучи като мечта, но както и при другите ми мечти и тази е много добре обмислена.
Публиката слуша и ние говорим за траверса, сякаш сме взели решението преди няколко минути, но проектът, разбира се, е започнал преди много време. Знаем точно кога ще тръгнем и как искаме да се движим.
„Как ще бъде свръзката?“ – пита ме някой.
Казвам, че основната ни концепция, която е в съответствие и с изкачването на Меснер и Камерландер, е да бъдем леки. Още от началото знам, че искам да тръгна само с един човек и това, както при последните ми експедиции, ще бъде Тамара Лунгер. Заедно с нас, но не на въжето ще бъдат двама приятели професионалисти – операторът Матео Дзанга и фотографът Матео Павана, които ще помолим да ни следват до базовия лагер, за да документират първата част на експедицията и да заснемат с дрон други евентуални лагери, доколкото е възможно.
„А след това?“ – пита друг човек.
Продължавам да разказвам.
За да бъдем леки, няма да използваме механични средства. Ще се откажем от хеликоптера поради етични съображения, за да подсигурим работа на бедните местни хора, въпреки че заплащането на носачите през зимата е почти четири пъти по-високо, отколкото през лятото, и не е трудно да се разбере защо. Всъщност би било много по-бързо и удобно да използваме хеликоптер, но ние ще се придвижим пеш. Накрая, винаги следвайки принципа на астрономическата зима, ще тръгнем след 21 декември.
Изборът ми на Гашербрум, разбира се, не е случаен, нито продиктуван единствено от сантиментални причини. За него също изигра роля и натрупаният опит по време на първото зимно изкачване на Гашербрум II, което осъществих заедно с Денис Урубко и Кори Ричардс. Да се свърже този връх с Гашербрум I, е много амбициозна цел, но както при други мои опити не е скок в тъмното. Мисълта, че вече съм изкачил премиерно един от двата върха през зимата, ми дава необходимото спокойствие да имам толкова грандиозна мечта. Познавам Гашербрум II, така да се каже, „лично“ и също толкова добре познавам ледника, който ще трябва да прекосим, за да стигнем до подножието на двата върха – поредица от цепнатини и сераци, които вече съм преодолявал с лекота заедно с Урубко и Ричардс. Най-важното е да намериш път и да го направиш възможно най-бързо. Споменът за това как през 2011 г. успях лесно да го открия ми дава увереност, макар да съм наясно, че всеки опит е различен. Ако трябва да бъда искрен, притеснението ми в тази експедиция е свързано с друго.
Питам се дали с Тамара ще бъдем в състояние да издържим на толкова тежко натоварване и на такива сурови климатични условия. Дали ще имаме достатъчно физически сили, за да бием пъртина: естествено, никой няма да върви пред нас и да проправя път. Безпокои ме още нещо – организирането и подготовката на лагерите и стратегията, която ще следваме, тъй като в този случай не става дума за един връх, а за цели два.

Вечерта продължава. Всъщност има още една вълнуваща новина, която споделяме. Малко преди тази среща с нас се свързаха от свръхмодерния научен център „ЕУРАК Рисърч“ в Болцано, специализиран в областта на климатичните промени и физиологичните, технологичните и инженерните анализи. Тяхната цел е да напреднат в проучванията си за хипоксията, за които са необходими здрави хора, привикнали към голяма надморска височина. Предлагат ни да участваме. Смятат, че ние с Тамара ще бъдем идеални за целта. Ще бъдем подложени на серия от физиологични, хормонални и кръвни тестове, за да се определят най-добрите начини за аклиматизация към надморската височина. По-голямата част от изследванията ще ни бъдат направени благодарение на хипобарна камера, която се намира в техния център и която би могла да възпроизведе всички климатични, атмосферни и височинни условия на планетата. Възможността да бъдем полезни ни убеждава да приемем, тъй като основната цел на тази дейност е да допринесе за изследванията на пациенти, които в нормални условия, тоест на ниска надморска височина, страдат от белодробни и сърдечносъдови заболявания.
Идеята ни се струва отлична и докато говорим за това, залата е притихнала.
„Благодарим на всички!“ – казваме накрая.
Журналисти и последователи ни пожелават късмет. Вечерта приключва и когато с Тамара се връщаме в нашия „бункер“ в Болцано, сме още по-оптимистично настроени.
През следващите дни – във и извън „ЕУРАК Рисърч“ – осъзнаваме колко тежки са условията на ангажимента, който сме поели. Все по-често се питаме как ще разпределим срещите и планирането на експедицията, при положение че след първата фаза, в която нашето присъствие не е постоянно, а само през нощта, в един момент ще се наложи да останем затворени през цялото време. Всъщност програмата предвижда да се „изкачваме“ от 3500 метра надморска височина, докато достигнем до максимума според протокола – 7700 метра.
Подготовката е истинска главоблъсканица. Има хиляди неща, които трябва да бъдат организирани: оборудването, багажите, самолетните билети… Ситуацията е такава, че нашите спонсори са принудени да ни носят екипировката директно там, за да можем да я тестваме, сглобим и приготвим.
Но това не е всичко. Справяме се трудно с поставените ни задачи и когато излизаме от този паралелен свят за няколко часа през деня, сме напълно изтощени. На всичкото отгоре разбираме, че обвиненията срещу нас и полемиката, предизвикана от избора ни да се придържаме по ясен и точно установен начин към изискванията на „ЕУРАК Рисърч“, нарастват. Набеждават ни в измама и ни упрекват, че търсим лесен начин за аклиматизация. В социалните мрежи се водят дискусии, заклеймяващи онова, което се определя от мнозина като поредното отклонение от истинския алпинизъм.
Възниква една парадоксална ситуация. Прекарваме часове наред затворени, мислейки за това колко много ни липсват приятелите и семейството и колко по-добре би било да се аклиматизираме, катерейки се, заобиколени от ледници и снежни върхове, както винаги досега сме правили. Когато излезем от центъра, вместо с облекчение да видим естествената светлина и да почувстваме обич, сме принудени да се защитаваме от критики, жестоки обвинения и жлъчна злоба…
Обидите не идват само от обичайните хора, които мразят всичко и всички, но също и от „нашия“ свят. Колеги, дори приятели пишат и коментират в социалните мрежи, отправяйки нападки срещу нас. Ядосвам се и се изненадвам от нивото, до което използването на интернет пространството вече е достигнало. Дори в моето обкръжение никой вече не е в състояние да ми каже в очите онова, което мисли за мен, и предпочита да сподели мнението си в публикации, които се разпространяват сред хиляди, а в някои случаи и милиони хора. Сякаш никой не помни, че досега не съм правил изкуствена аклиматизация преди експедиция. Никога не съм използвал допълнителен кислород през зимата с изключение на изкачванията си на Еверест – факт, който винаги открито съм заявявал. Смятам, може би погрешно, че кариерата ми би трябвало да говори достатъчно за мен, но изглежда, сякаш ще ни линчуват заради решението ни да се подложим на тази адаптация от разстояние. Решение, което взехме публично и единствено с цел да подкрепим определена кауза. Всеки говори, всеки знае всичко и очевидно никой не си спомня, че аклиматизацията в хипобарна камера със сигурност не е новост в историята на алпинизма. Може би социалните мрежи промениха света.
Тестовете приключват и няколко дни преди Коледа най-накрая успяваме да излетим от летище Малпенса и да оставим зад гърба си цялата тази история. Пристигаме в Исламабад и прекарваме дните си в изпълнение на обичайните формалности и подготовка на оборудването и екипировката. След това трябва да се качим на самолет, с който за 45 минути ще бъдем в Скарду. Тъй като полетът ни е отменен в два поредни дни, се примиряваме и вместо на това кратко пътуване тръгваме с автобус: 700 километра за 36 часа по известната – и криволичеща – магистрала „Каракорум“. От Скарду отиваме до Асколе с джип за един ден и най-после поемаме към ледника Балторо. В тази все още дива местност с удивителна красота, за щастие, забравяме за цялата полемика и започваме да мислим в правилната насока за експедицията. Пейзажът, който вече познавам от експедициите на Броуд Пик през зимата на 2007 г. и лятото на 2008 г., е невероятен. Вървим около десет дни при температури под –30 градуса и слънце, което ни сгрява само за няколко часа дневно, показвайки се неочаквано иззад високите планини, обграждащи ледника, и скривайки се също толкова бързо зад тях. Походът е фантастичен, по голямата долина на река Бралду е навалял много сняг, но на моменти успяваме да видим пъртината, прокарана от друг екип, минал оттук преди нас – Денис Урубко, Дон Боуи и неговата годеница Лота Хинца, които са тръгнали към Броуд Пик. Заедно с нас – с мен, Тамара и двамата Матеовци – са и 75 носачи. Част от тях носят храната, а други – оборудване, разпределено в багажи по 15 килограма на човек. Пъртината на Денис и неговите партньори се появява от време на време, улеснявайки нашия ход, и след това изчезва заради силния вятър, докато не стигаме до Конкордия, където трите ледникови езика на К2, Броуд Пик и Гашербрум се съединяват и маршрутът се разклонява. От едната страна се тръгва за К2 и Броуд Пик, а от другата – за Гашербрум I и II, накъдето сме се насочили ние.
От този момент нататък по дългия път до базовия лагер сме сами. Пристигаме на 2 януари и решаваме да се установим близо до постоянния военен лагер, както направих и през 2011 г. Лагерът е построен преди почти четири десетилетия в подножието на Гашербрум I на място, което тук наричат спорната зона. Граничната територия между Индия и Пакистан, оспорвана поради постоянното териториално напрежение между двете страни и обозначена на картите с пунктирана линия, за да се отбележи неопределената и недоговорена гранична ивица. Колкото и странно да изглежда, това не е единствената военна база в този иначе недокоснат район. Има още една, разположена на над 6000 метра, в която, доколкото знам, се регистрират повече смъртни случаи, причинени от студа и надморската височина, отколкото от евентуални престрелки с враговете от Индия.
Устройваме лагера в една долина, която през лятото представлява коритото на потока, тръгващ от ледника. През следващите седмици това ще ни гарантира, че палатките ни няма да са изложени на ветрове и няма да бъдат отнесени по време на буря.
Отивам да се представя на военните и да им обясня кои сме и какво сме планирали. Те са изключително любезни, защото с присъствието си успяваме да разнообразим ежедневието им на това напълно изолирано място. За разлика от летния сезон, когато тук е пълно с катерачи и експедиции, през зимата минават месеци, без да видят жива душа. Дружелюбни са и ни предлагат чай, а през следващите дни, когато не сме заети с подготовката на изкачването, взаимно се посещаваме.
С Тамара веднага се захващаме за работа. Искаме да си спечелим време за лагер 1 и да потърсим най-добрия маршрут през първата част от ледника с намерението да го прекосим за няколко дни. Целта ни е да се изкачим от долината, в която лагеруваме и която се намира на 5000 метра, до 5500 метра, където свършва стръмната част и е подходящо да се установим, както направихме по време на предишната си зимна експедиция тук. Спомням си също, че през 2011 г. с Денис и Кори само за няколко дни открихме правилния път сред многобройните сераци и цепнатини на този лабиринт. Трябваше просто да сме търпеливи и да пообиколим наоколо, търсейки не толкова опасни или рисковани проходи, след което можехме да продължим до подножието на върха и оттам да започнем да обмисляме самото изкачване.
Не ни отнема много време да разберем, че сценарият тази година е напълно различен. Напредваме, вървим и прекарваме първите няколко дни в търсене на най-добрия маршрут, но веднага ми става ясно, че онова, което си спомням, не ни върши никаква работа и че за по-малко от десет години ледникът се е променил. Смятам, че това се дължи на няколко фактора: на първо място, глобалното затопляне, довело до бързото топене на ледника през този период, и може би откъсването на парчета, причинено от активното му движение. Военните ни казват, че са станали свидетели и на последствията от силните земетресения, ударили района наскоро. Не знам дали това е вярно, или не, но мога да кажа със сигурност, че достигането до върха на този лабиринт, който вече познавам, сега ми изглежда сто пъти по-трудно.
На третия ден, през който теоретично планирахме да направим лагер 1, се намираме близо до началната точка на нашия поход и имаме усещането, че ледникът ни отблъсква и не ни позволява да преминем. Полагаме много усилия, но те са напразни и сякаш се въртим в кръг. Откриваме маршрути, които след няколко метра се оказват недостъпни, и сме принудени да се върнем обратно и да се запитаме какво друго бихме могли да направим. Вечер си лягаме изтощени, но за разлика от първите няколко дни, през които имаме напредък, втората седмица преминава без съществени подобрения. Полагаме неимоверни усилия, понякога аз вървя напред, за да бия пъртина, понякога Тамара. Изтощени сме от търсенето на решение, но не само че не можем да излезем от лабиринта, а не успяваме дори да влезем. Не носим със себе си стълби и не фиксираме почти никакви въжета с изключение на няколко метра там, където е напълно наложително. Целта ни е да бъдем бързи и леки, не искаме да губим време и поради тази причина, когато сме близо до цепнатините, ако е възможно, просто ги прескачаме. Търсим естествени мостове между едната и другата страна на процепите, по които можем да преминем безопасно, и дори в случаите, когато са по-плитки, слизаме долу и ги прекосяваме до изходната точка, надявайки се, че оттам бихме могли да продължим.
– Оттук не може да се премине… да се върнем обратно.
– Ами оттам, Тамара?
– Не, и оттук не можем да минем…
Очакванията ми въз основа на предишния ми опит, които бях споделил и с Тамара, се оказват съвсем различни от реалността. С всеки изминал ден се питам до каква степен и земетресенията, чийто епицентър е недалеч от мястото, където се намираме, и за които ми разказаха военните, може да са довели до тези промени. Опитваме се да запазим спокойствие, но ни е трудно да удържим нетърпението си, което вече се е превърнало в чисто разочарование. И така продължаваме, прекарваме цели дни по този път. Често се връщаме след мръкване и се опитваме да избегнем погледите на нашите приятели, които биха искали да ни попитат дали сме постигнали някакъв съществен напредък.
Никога не се спираме, не се примиряваме. Всеки ден тръгваме в търсене на маршрут. Когато го открием, когато вярваме, че пътят, по който сме поели, е обещаващ, оставяме след себе си знаменца на всеки 100 – 150 метра. Те са направени от бамбук, имат червена панделка в горния край и са като трохите на Малечко-Палечко, които да ни гарантират, че вечерта ще можем да се върнем в случай на мъгла и че няма да започнем от нулата на следващата сутрин. Следваме плана си и никога не се щадим, но след почти 15 дни си даваме сметка, че все още не успяваме да достигнем върха на тази първа част на ледника. Записите от джипиеса, ако въобще имаме нужда от тях, безмилостно ни напомнят онова, което вече знаем. През последните няколко дни напредъкът ни е наистина абсурден: 70 – 80 метра, при това дори не вертикални. Накратко, продължаваме да се движим и да се връщаме обратно, без да имаме реално решение, след което отново променяме маршрута и се придвижваме напред, спираме и се връщаме назад.
Въпреки всичко упорстваме и не падаме духом. Вече е 16 януари. Струва ни се, че сме почти на върха на тази първа част. Една огромна цепнатина ни дели от мястото, където бихме могли да направим лагер. Не успяваме да я заобиколим, защото изглежда, че се простира по цялата дължина на ледника. Ходим няколко пъти по протежението ѝ в търсене на проход или мост, но бързо осъзнаваме, че няма начин да я прекосим. Необходима ни е стълба от онези, които обикновено се използват през лятото на осемхилядниците за преодоляване на определени пасажи; това е единственият начин. Така бихме могли да създадем нещо като метален мост, по който да преминем от едната до другата страна. Със себе си нямаме стълба, но си спомняме, че в лагера на военните бяхме видели една, която би ни свършила работа. Поемаме обратно по пътя, проверяваме дали знаменцата са на правилното място и записваме маршрута с нашия гармин. Когато пристигаме в лагера, военните предлагат да ни заемат стълбата, след като ги уверяваме, че ще им я върнем скоро.
Вечеряме и за първи път от седмици си лягаме с усещането, че ще успеем.

…