„За да живея“

Представете си да имате възможност да се храните само веднъж на ден, в добри дни – два пъти. Представете си, че общественото ви положение е толкова ниско, че дори нямате шанс да се преборите за по-доходоносна работа. Представете си, че нямате права.

Представете си да имате възможност да се храните само веднъж на ден, в добри дни – два пъти. Представете си, че общественото ви положение е толкова ниско, че дори нямате шанс да се преборите за по-доходоносна работа. Представете си, че нямате права. Какво бихте направили, за да върнете старите си грижи и проблеми, за да живеете, както преди?

За Йонми Парк и севернокорейските граждани „както преди“ няма – те просто имат нужда да живеят. През 2019 г. Йонми ще навърши 26 години. За краткото си битие тя знае повече истини за живота, за ужасите на човечеството и за границите на силата на духа от „западния човек“. За да живее, преминава през няколко ада на земята.

Оруелски кошмар

Бедност, глад, насилие; липса на идентичност, на мироглед; игнорантност, наивност, заблуденост – това е скромно описание на съществуването на севернокорейския народ. Хора, дотолкова обременени от комунистическия режим, че въпреки своите страдания, почитат сляпо своя вожд – този, заради когото слънцето продължава да изгрява. Съвършена форма на изроден комунизъм. Самата Йонми казва, че сякаш в книгите „Фермата на животните“ и „1984“ Джордж Оруел е описал живота в Северна Корея. Всеки има представа или представичка за КНДР от медиите, от историята. Но с книгата си „За да живея“ младото момиче успява да откъсне читателя от реалността такава, каквато я познава, и да го потопи в едно съществуване, което не би желал да си представи, да покаже реалната реалност, а тя е толкова страховита, че за „цивилизования свят“ изглежда нереална. Всеки факт, който тя описва, фрапира. Перипетиите, през които е трябвало да премине в родната си страна, предизвикват размисли, объркващи съзнанието. Йонми разказва за рискования досег с културите и живота на другите народи – свободата, разкрепостеността и възможностите им. Но тя не изпитва завист, нито нужда да живее по чужд пример, защото е дресирана да не иска повече от това, което има. „Не бяхме способни да мислим критично, защото ни бяха научили да не задаваме въпроси“. Отнема време на нея и семейството ѝ да осъзнаят нуждата си от… бягство.