Зад стената. Пътешествие през Китай

Откъс от Зад стената

1

Столицата

. . .

След кратката нощ слънцето се издигна над страна с такава поразителна красота, че жената до мен се наведе напред и въздъхна възхитено: „Ах…“. В следващите три часа не откъснахме поглед от прозореца на самолета. Хребетите на Каракорум и Западните Хималаи проблясваха за миг, после потъваха сред планини с пясъчен, почти камилен цвят. Планините преминаваха в хълмове, а те – в Такламакан, най-дълбоката безводна пустиня на земята. На север за кратко зъберите на Тяншан прорязаха облаците като остриета, но в розовата светлина на утрото изглеждаха нежни и меки. После изчезнаха. Продължихме да летим над южната граница на Монголия и пустинята Гоби. Под нас се простираше страна, в която живееше една четвърт от населението на света, а нямаше и следа от живот. Безмерността на тази земя сякаш порази жената до мен. Тя се обърна и попита:
– Сам ли пътувате?
Беше млада и красива. Само пожълтелите ѝ зъби издаваха, че миналото ѝ не е било толкова изискано, колкото елегантната рокля, която носеше. Тя се интересуваше кои места възнамерявам да посетя в Китай и макар прикрито – с каква цел. Не можех да ѝ отговоря. Отварянето на границите на Китай беше разтърсващо, сякаш внезапно откриваш стая в собствения си дом, за чието съществуване никога не си подозирал. Само допреди пет години тази страна беше почти недостъпна, а сега територията ѝ бе отворена за чужденци. Повече от двеста и петдесет града и региона изведнъж станаха достъпни, а мрежата от влакове, фериботи и автобуси позволяваше на човек с лекота да се изгуби в дивото. Моето намерение бе да прекося класическия Китай, без Тибет и Манджурия. Да премина повече от петнайсет хиляди километра, да навляза в племенните земи по река Меконг до границата с Мианмар, да достигна Източните Хималаи и да следвам Великата китайска стена чак до нейния край в далечния северозапад. На жената обаче казах само, и то с известна неловкост, защото знаех, че никой китаец не би могъл да види толкова много от собствената си страна:
– Ще посетя Пекин и Шанхай, може би ще тръгна по река Яндзъ, после до Гуанджоу и…
Тя се усмихна учтиво. Може би се чудеше какво изобщо може да разбере един чужденец от нейната страна – западняк с туристическа раница (а допреди малко дори я бях изпуснал върху краката ѝ), който пътува сам, без група. Какво изобщо можеше да научи?
Още от детството ми – време на наситени и разпокъсани образи – представата ми за Китай беше противоречива и изопачена. В съзнанието ми цветовете му бяха меки, застинали в стари екзотични ритуали. В училище, когато учехме за Корейската война, се разказваха страховити истории за китайски изтезания: „Чу ли за най-новото китайско мъчение?“ – питаха съучениците ми, преди да ти извият ръката или врата по непознат начин. Китайците в края на краищата бяха ниски, жълти и всичките еднакви. Техният многомилионен брой сякаш ги превръщаше в безлична маса. Почти нечовешка. И все пак за мен техният пейзаж бе изпълнен с водопади и извити борове – като от легендата за Шангри Ла. А в образа на китаеца имаше нещо едновременно възвишено и абсурдно. Китай беше твърде далечен, за да буди страх. Той винаги е бил – и остава – една сияйна мистерия.
Образите, които хората пазят за една страна, често са пропити с остаряло знание и предразсъдъци, които упорито ни преследват дълго след като опитът или разумът вече са ги опровергали. А сега, докато се носехме над Гоби, нови пластове от образи затрупваха старите.
В анархията на Културната революция между 1966 и 1976 г. китайците не само бяха тероризирани от властта. Те самите, десетки милиони от тях, се бяха превърнали в инструмент на собствените си мъчения. Страната бе попаднала в непонятна форма на ужас. Един милион убити, над трийсет милиона брутално преследвани, безброй загинали от глад. Но не броят на жертвите бе най-ужасяващ, а изобретателността на мъченията. Само в една провинция били регистрирани седемдесет и пет различни метода за изтезания. Не можех да мисля за тази страна, без в съзнанието ми да не се надигне един огромен, тъжен въпросителен знак.
Жената ровеше в чантата си. Зад нас, в редовете на самолета, група бизнесмени от Пекин бяха полегнали с разкопчани ризи и затворени очи. Изведнъж ме връхлетя абсурдната мисъл, че всеки от тях крие някаква тайна – недостъпен ключ към просветление. Така е в Китай за един чужденец – на всяка крачка, зад всеки ъгъл се надига същият въпрос. Кои са тези хора? Как са позволили да ги измамят така? Какво ги е подтикнало към стореното? И изобщо променили ли са се? Възможно ли е този народ на изящната поезия, на деликатния калиграфски щрих да е способен и на такава безмилостна жестокост? Един милиард неразгадани човешки същества.
Под нас, където последните хълмове на вътрешна Монголия се спускаха на югоизток и навлизаха в огромните алувиални почвени наноси на река Хуанхъ, ясно различавах границата между платото и равнината, между недоимъка на селското битие и охолството, сякаш прокарана с молив върху картата на света. На запад – кафяво, на изток – зелено.
До половин час щяхме да кацнем в Пекин и сякаш тези последни минути във въздуха ни бяха освободили от задръжки. Позволих си да заговоря жената до мен за Културната революция. Тя ме изгледа любопитно и попита:
– Какво мислите на запад за Мао Дзъдун?
– Смятаме го за изключителен лидер, но безчовечен – отвърнах.
– Да, допусна някои грешки – каза тя студено.
Грешки?! Той носеше отговорност за смъртта на над шестнайсет милиона души. Беше се държал с хората като с безлични фигури върху идеологическа шахматна дъска и тази жена наричаше това „грешки“. Така руснаците говореха за Сталин. Отвърнах сдържано, усещайки, че това може би бе първият ми (и последен) шанс да изразя гнева си в Китай:
– Всички тези страдания, причинени на вашия народ! Как бихте могли да простите? Мисля, че той се бе превърнал в чудовище.
Тя замълча и се загледа някъде отвъд мен, сякаш тази мисъл никога не ѝ бе хрумвала. После кратко потвърди:
– Да.
По някаква причина се почувствах засрамен. Това нейно „да“ прозвуча с отчуждение, сякаш се съгласяваше с нещо, което ѝ беше безразлично. И така ми даде знак, че не разбирах. Тя закопча предпазния си колан, а аз опитах отново:
– Разбира се, на нас, на запад, ни е трудно да си представим…
Ние, западняците, с нашето показно себелюбие, непристойно охолство и сантименталност сигурно им изглеждахме нелепи. Някой ми бе казал, че китайците намират големите ни крака и носове за смешни, а дори и че им миришем. Затова попитах с престорено разкаяние:
– Миришем ли ви?
Крехкото ѝ лице се усмихна:
– Да, разбира се.
Изтръпнах.
– Много ли?
– О, да. През цялото време.
Вероятно усмивката ѝ прикриваше неудобство. Но аз продължих, леко отдръпвайки се:
– И аз ли мириша?
– Да.
Вече нямаше връщане назад.
– На какво?
– Моля?
– На какво ви мириша?
– Ооо! – тя закри лицето си с длани и избухна в смях. – Мириша? Не ви разбрах правилно. Помислих, че казахте усмивка!
Смехът ѝ бе пълен с радост и смут. Накрая добави:
– Само през лятото. Западняците се потят повече от китайците, това е всичко. Не, наистина не миришете.
Самолетът вече се снижаваше за кацане.

***

Нещо безлично и недовършено се стелеше над Пекин. Често ми се струваше, че не съм попаднал в истински град, а на строителна площадка, където някой ден може би ще се роди град. Скитах объркан по улиците в търсене на неговото сърце, но то просто не съществуваше. До асфалтовите пустини, които наричаха булеварди, се издигаха жилищни блокове и институции в съветски стил – безлични като декор от картон. Чинари и тополи, засадени в редици, бледнееха под необятното небе. Усещах се не на място, сякаш бях очаквал друг Пекин – въображаемия имперски град, чиито храмове и стени отдавна бяха заличени.
По тихите улици се движеха еднообразни тълпи – масленозелени якета и сини гащеризони. Милиони заводски работници с момчешки прически и пожълтели от тютюн зъби се клатушкаха в препълнените трамваи и автобуси. Бледи момичета, пристегнали косите си на опашки и плитки, караха велосипеди в стройни редици по отделени алеи. Гледах ги и се питах дали някога ще започна да ги разпознавам. Изглеждаха така, сякаш нарочно въплъщаваха западните клишета – загадъчни и неразличими един от друг. Тротоарите безшумно отразяваха равномерните стъпки на платнените им обувки. Усмихвах се на някои от тях с по-меки лица, а те отвръщаха бавно, с лека почуда. Никой не се приближаваше до мен.
Дори планировката на града носеше отчуждение. Средновековните китайци, които изобретили компаса, изградили столицата си по принципите на фъншуй и геомантията – с прави улици и порти, чрез които силата на императорския дворец достигала чак до краищата на империята. „Толкова широки и високи бяха – пише с възхищение Марко Поло, – че човек можеше да ги види по цялата им дължина, от едната порта до другата.“
Но тези стени и порти отдавна ги нямаше, голяма част от тях бяха съборени в революционната треска. След себе си бяха оставили невидима мрежа от улици, разширени до шест или осем платна, където движението бе оскъдно. Те безапелационно се врязваха в стария град, раздираха като с нож алеите и дворовете му. Идея, прокарана с груба сила през интимната неприкосновеност на това място.
Тези булеварди бяха публичното лице на Пекин и въпреки това оставаха безизразни. Нищо не нарушаваше мрачната им безметежност. Сякаш целият град се състоеше от гигантски, но почти безкръвни артерии, които захранваха невидимо сърце отвъд хоризонта. Минаваха трамваи и таксита от руски тип, от време на време някой китайски шанхай или японски седан, но никога частни коли. Понякога черен мерцедес или тежък луксозен автомобил марка „Червено знаме“ със спуснати пердета, превозващи партийни кадри между ведомства и резиденции. А всичко останало – океан от пет милиона велосипедисти.
Колкото повече се приближавах към центъра, толкова по-осезаема ставаше промяната. Тя личеше в дребните детайли. Момичета с поли и демонстративен грим, сергии, разпилени по тротоарите, чували с банани, импровизирани щандове с евтини дрехи. По улиците се чуваха спорове и се виждаха сдържани ласки, жени се държаха за ръка, мъже се потупваха по раменете. В сравнение с Пекин отпреди десет години – вцепенен от морализма на Културната революция – всичко това би изглеждало немислимо. А сега промяната бе навсякъде. Появяваха се витрини, нови прически, мода, реклами – всичко носеше вкус на живот, който бе по-жизнерадостен, по-егоцентричен и по-човешки. Наред със слоганите по билбордовете за модернизация и семейно планиране („За да бъде Родината силна и процъфтяваща“) се издигаха и реклами за „Течен сапун с пчелен восък и цветя“, „Крем за лице с китайски лечебни билки“ и „Фойерверки Летящата фея“.
Изоставих булевардите и се гмурнах в страничните улички – лабиринт от алеи и дворчета. Хутонгите – истинската плът на Пекин. Веднъж попаднеш ли там, градът се свива до размерите на селце. Уличките са пъстра смесица от неизмазани стени, порти, малки работилници, закусвални и всяка от тях подобна на предишната. Вековете се трупат един върху друг – нови тухлени стени, макар и вече напукани, ограждаха стари входове с врати от ковано желязо или разпадащо се дърво, вградени в гравиран камък. Под краката напуканият асфалт откриваше огромни изтъркани каменни плочи от едно друго време. Постепенно шумът стихваше и се чуваше само лекото дрънчене на велосипеди и рикши. Понякога надничах през открехнатите порти и вътре се разкриваха дворове, пълни с кошници, саксии, колелета и кафези с птици. В тези къщи живееха по три или четири семейства. През мръсни прозорци се виждаха бедни стаи и кухни. Прозорците и дървените им рамки бяха тънки като хартия. Можех да си представя как силен вятър би отвял целия този декор. Но в горещината на август не се усещаше дори и лек повей на вятъра. Въздухът беше натежал от миризмата на урина и развалена риба.
На такива места хората се усамотяваха и можеха да бъдат себе си. Докато пазаруваха или си приказваха покрай частните сергии, изглеждаха далеч по-чисти и спретнати от къщите, които обитаваха, и вече не си приличаха толкова един на друг. Започнах да различавам южняка с тъмна кожа от високия пекинец, да забелязвам кестенявата коса на момичетата от Северен Китай. Хората започваха да придобиват характерни черти. Забелязах мъжкарана с розови бузи, скачаща на въже, раздърпано по краищата; мъж теглеше жена си в рикша до нейната работа; възрастна жена, станала жертва на практиката на лотосовите крака, понакуцваше близо до мен. Краката ѝ не надвишаваха петнайсет сантиметра, а изпъкналите кости се бяха събрали като хълмче до глезена ѝ. Видях я да се усмихва, но усмивката ѝ не бе насочена към никого.
Скоро и аз изгубих анонимността си. Понякога в началото на някоя тясна уличка объркани погледи на хора от кварталния комитет ме следяха иззад дървени будки. Опитах се да заговоря трима старци, които продаваха стари книги, но те просто ме гледаха мълчаливо. Когато застанах на опашка пред павилион за мляко, жените, към които се обръщах, се усмихваха глуповато и закриваха устни зад малките си сини паспорти. Започваше да ме обзема потискащото усещане, че тези хора ще останат за мен завинаги недостъпни. Като несигурно дете започнах да жадувам за всякакъв контакт – дори за обида. Обикновените хора тук се наричат лаобайсин – „старите сто имена“, заради най-разпространените фамилии. Но това милозвучно название внезапно прозвуча ужасяващо със своята безличност. Спирах се край отворени прозорци и врати, надничах в алеите, но срещах единствено тишина, празнота или озадачени погледи. Западняци, прекарали дълго време в Югоизточна Азия, често твърдят, че китайците са неразличими един от друг. Никога не им вярвах – дали бях грешал? В Англия години наред учех мандарин по няколко часа на ден, макар и само разговорно. А сега не разбирах и дума от диалекта, който чувах по улиците.
В Русия, щом пробиеш повърхностния лед у хората, се озоваваш във вихрушка от техните емоции. Но тук, в Китай, сякаш това не съществуваше. Тук хората бяха по-непроницаеми, по-въздържани и дисциплинирани – във всяко едно отношение. Изпълнени с древна вежливост, която бе прекалено вкоренена, за да се пробие с лекота. Усещах как в мен се надига тревога. Очаквах, че в един момент отделните представи, които имах за Китай, щяха да се подредят и да образуват една картина с ясни контури и живи цветове. Но започвах да се чудя дали това изобщо щеше да се случи.
Алеите отвеждаха към площад „Тиенанмън“ така, както реките се вливат в морето. Никое градско пространство, което някога бях виждал, не ми беше внушавало такава сухота. Дори китайските групи тук ми напомняха на гърчещи се стоножки. Настилката бе изписана с номера за подреждане по време на демонстрации – над петстотин реда. Можеше да побере половин милион души. Не беше площад, а каменна нива с обща площ над 440 хиляди квадратни метра. Празнота, обградена в далечината от масивните обществени сгради. На изток и запад, а в този град всичко се описва с географските посоки, се намираха Народното събрание и Музеят на китайската история и революция. Постройки от времето на китайско-съветската дружба. Скулптурни червени знамена и жълти звезди, окачени на фронтона, се спускаха над входовете им. Бяха се превърнали в архитектурни динозаври, сковани в собствените си размери. Безизразните им фасади, както и целият град наоколо сякаш чакаха нещо да им придаде самоличност.
На север се издигаше гигантската порта, от която Мао Дзъдун на 1 октомври 1949 г. обявил раждането на новия Китай. Това бе входът към Забранения град – някога оттук императорските укази били спускани към народа в човката на позлатен феникс. Отвъд все още блестяха покривите с жълти керемиди, разпръснати сред дърветата – сияние на вечна сакралност. Ала сега над портата висеше портретът на новия „император“ – Мао. А древните стени бяха покрити с комунистически лозунги. Именно тук милиони хунвейбини го бяха боготворили в екстаз, приличащ на море от червени знамена и листовки. След което хукнали да правят революция. Десет години по-късно, отвратени от деспотизма на Мао, тълпите отново изпълнили площада, за да издигнат хълм от венци в чест на Джоу Енлай. А когато венците били премахнати през нощта, върнали се с гняв и започнали безредици, които били жестоко потушени.
Докато се лутах край един от входовете, ме приближи мъж с тъжен вид. Присви очи иззад очилата си, сякаш ме бъркаше с някого, и заговори английски несигурно и някак старомодно:
– Извинете, господине… – Той започна да рови в джобовете си. – Искате ли да си купите нещо? – Дори изправен, сякаш едва успяваше да координира движенията си. Краката му изглеждаха така, като че ли всеки миг ще се пречупят. – Искам да уча в Америка. – Каза и извади три монети, нанизани на изтъркана връв, прекарана през малко отворче във всяка от тях. – Това е от династията Тан. Интересувате ли се от антики?
– Откъде ги имате?
– От Луоян, провинция Хънан. – Приближи се, а лицето му беше бледо като платно. – От стари гробници са.
Загледах се в него. Изглеждаше грохнал. Бузите му бяха вдлъбнати от глад. Може би бе в края на трийсетте, но вече приличаше на старец.
– Не мога да ги купя – казах меко. Не ги исках, а и износът им е незаконен. Той доближи лицето си още по-близо. Дъхът му беше задушаващ.
– Трябва да замина за Америка, там има специален курс. Трябват ми 250 долара. Трябват ми тези пари, а монетите са истински. – Въртеше ги между пръстите си с отчаяние. – Там фермерите ги изкопават, те са ми приятели.
– От училище ли?
– Да. Стари съученици.
Разбрах. Той беше част от онова изгубено поколение, което Културната революция бе изтръгнала от училищата и университетите. Някои бяха останали завинаги в провинцията. Други се бяха завърнали в градовете, но там нямаше работа и те се занимаваха с дребни престъпления. Бяха милиони и носеха паметта за едно колективно безумие, увековечили разрива в поколенията. Щяха да го носят, докато не изчезнат.
Този мъж явно е имал повече късмет от много други. Станал учител по математика в Луоян. Съучениците му още орели земята, пълна с гробове. Той се беше вкопчил в мечтата си за университет.
– Десет долара за трите. Ще ви затрудни ли?
– Но аз нямам долари.
Лицето му доби онзи измъчен защитен израз, който ми бе познат от западните самотници. Само че в Китай никой не изпада от обществото по свое желание. Тук системата се разпада, и то под краката на човека. Хвърлих поглед надолу към провисналите му панталони и прокъсаните сандали. Имах няколко китайски монети, но се срамувах да му ги предложа.
– Може би ще намерите някой американец.
– Едва ли.
Свали цената на два долара. Започнах да се съмнявам в него. Дали изобщо беше учител? Или просто един от хилядите бивши студенти, нелегално завърнали се от изгнание, без разрешение за работа, продаващи фалшификати и каквото им падне? В него се виждаше нещо пречупено, но благородно.
Изведнъж се поклони леко, извини се и преди да успея да кажа каквото и да било, забърза с тънките си крака и се изгуби от погледа ми.
Гостоприемницата ми беше от най-евтините, в които допускаха западняци. Пекин бе погълнат от туризма, а по-луксозните хотели преливаха от групови туристи. Ние, малцината индивидуални пътешественици, предимно студенти от Австралия, Скандинавия и Америка, бяхме натъпкани в западнали хостели в южните покрайнини. Но древна форма на изолация все пак ни отличаваше от китайските туристи. Нямаше нито един китаец, настанен при нас. Възможно бе човек да обиколи цялата страна, без нито веднъж да седне до местен. Разделенията можеха да се видят и по транспортните средства, във влаковете и на лодките. На чужденците се предлагаха по-меки седалки и кушетки. В ресторантите бяха настанявани в изолирани зали. Тенденцията се забелязваше дори в магазините. Все едно унизителните правила, наложени от колониалните сили в миналото, сега се възраждаха. Сякаш китайците сами си ги налагаха отново по някакъв мазохистичен рефлекс. Всъщност тези бариери произтичаха от стара смесица на превъзходство и уязвимост – дълбоко вкоренен китайски инстинкт за културна самобитност, примесен с гордостта на гостоприемност и вечния страх от унижение с познанието, че Западът поради някаква мимолетна случайност ги е изпреварил материално. Но когато чужденецът пътешества сам, когато яде с местните, избира евтиния транспорт и не пътува в първа класа, системата започва да се пропуква. В по-затънтените райони дори напълно изчезва. Тя дори се разпадаше и в моя хотел. Коридорите кънтяха като в изоставен манастир, а колони от мравки се придвижваха по стените. Бойлерът издаваше шумове зад вратата на съседна стая и изпускаше пара като параход. Навсякъде се носеше неуловима, но типична китайска миризма, която щеше да ме следва през целия ми престой в страната. Може би идваше от годините готвене с гранясало олио.
Нищо не смекчаваше усещането ми за откъснатост. Персоналът, всичко на всичко две момичета, които се кикотеха зад рецепцията, водеше пасивна война с гостите. Те се презираха взаимно. Повечето туристи се държаха така, сякаш Пекин е предградие на Сидни или Хамбург, и бяха по-скоро подразнени от различията, които срещаха, отколкото любопитни. Разговорите в спалните помещения се въртяха около цените на стоките, а не около преживяванията. Бяхме изолирани като самодостатъчна туристическа група. Дори столовата се бе поддала и предлагаше лоша западна кухня.
Навън градът бе потънал в застой, напомнящ селски ритъм на живот. Нямаше телефонни указатели и карти на града трудно се намираха. Такситата също бяха рядкост или отказваха да те вземат, а автобусите бяха препълнени. За да си купиш билет за влака, можеше да ти отиде цялата сутрин. Сякаш имаше някакъв заговор да се ограничи движението на населението. Най-лесно беше да си стоиш там, където си.
Наех колело, спуснах се по улиците и се слях с безкрайните колони от равнодушни велосипедисти. Някои велосипеди имаха странични кошове за бебета или допълнителни седалки за възрастни жени. Други бяха пригодени на рикши, но повечето си приличаха. Нямаха светлини, нямаха прикрепени помпи за рамките, нито скорости, а моето дори нямаше спирачки. Този сънлив поток ставаше омайващ. Всичко се случваше на забавен каданс. На кръстовищата плавно се заобикаляхме като риби в аквариум и отново се вливахме в потока на движение, който поглъщаше пешеходци, прекосяващи пътя сред отчетливия звук на звънците.
Младите жени носеха дрехи в скромни цветове. Дънките вече бяха навлезли в модата, както и изисканите сламени шапки. Цепките на полите разкриваха крака в чорапи до коленете, които плавно въртяха педалите. По косите им проблясваха лъскави мрежи за коса – последна мода.
Сутрин и привечер потокът от велосипедисти заприличваше на задръстена река, а сред опашките за автобусите можеха да се видят стотици уморени лица. И все пак улиците в първите ми дни тук ми се струваха странно празни. Мъже дремеха под сенките или легнали в каросериите на спрели камиони. В сърцето на този пуритански град, под стените на императорския дворец клекнала жена с разкопчана риза кърмеше бебето си – ту от едната, ту от другата гърда. До нея спеше просяк, почернялата му ръка беше свита и готова да приеме милостиня. До тях табло предупреждаваше за пътни инциденти. На него се виждаха снимки на трупове в градската морга, небрежно положени на колички, и колоездачка – безжизнена в локва кръв, а до нея – смачканото ѝ колело. Имаше и близък план на лицето ѝ. С ужас осъзнах, че тези предупреждения следват друга логика – индивидът служи на множеството дори в смъртта си.
Запознах се с Чън на въжен лифт в Парка на ароматните хълмове в северозападните покрайнини на града. Случайно попаднахме на седалките един до друг – принудително поставени в интимна ситуация. Пъстрите склонове се нижеха под нас, а върхът напред бе обвит в лека мъгла.
– Какво правят хората в парка? – попитах, вадейки своя мандарин от забрава.
Отговори ми, че няма кой знае какво толкова да се прави. „Това е място, на което можеш да доведеш приятелката си в неделен ден. Тук се целуват.“
Обърна се към мен с момчешкото си лице, не можех да преценя на колко години е, можеше да е на всякаква възраст между двайсет и четиресет. Над очилата веждите му се повдигаха и спускаха нервно. Имаше палав вид. И той бе идвал тук с момичето си, преди да се оженят.
– Виждаш ли онези птици там долу? – посочи към лек зеленикав проблясък сред дърветата. – Това са птиците на щастието. Носят късмет.
– На теб донесоха ли ти?
Усмихна се сдържано:
– Още не знам.
Други двойки, с които се разминавахме на лифта, седяха на седалките неподвижни, като за портрет. Момиче се бе вкопчило в ръката на мъжа си, който чоплеше слънчогледови семки, храчеше и плюеше през парапета. Двама старци преминаха покрай нас като сенки от един отминал свят, гледаха наоколо и се смееха притеснено. Друга двойка седеше изпъната като по устав. Той – сурово преплел пръсти, а тя – стиснала чантичка и чадър, обърнала към него усмихнатия си профил. На другата ѝ буза се виждаше белег по рождение, приличащ на пламък. От високоговорителите звучеше „На хубавия син Дунав“ на Йохан Щраус-син.
Междувременно се опитвах да си представя живота на Чън. Попаднали в това безвремие, сякаш думите, които изричахме, не бяха наши. Той говореше сякаш не на мен, а се обръщаше към хълмовете пред нас. Усещах, че щом стигнем върха, той ще изчезне. Беше се завърнал от изгнание по време на Културната революция и заел позицията на чиновник в провинциална администрация. „Много от приятелите ми, по-даровити от мен, никога не се възстановиха. Някои останаха в провинцията седем години. Днес работят във фабрики.“
Движихме се ниско над земята и гледахме под нас лилави поветици и незабравки. Чън прокара пръсти през фината си коса:
– Но онези дни отминаха. Най-добре е да ги забравим.
Неговата младост бе като тънък слой върху дълбока падина от замразени чувства. Дори усмивките му не изглеждаха негови. Живееше с жена си и детето си в една стая, деляха кухня и мивка с още три семейства, а телефон – със сто души. Къпеше се в офиса. Но не само нуждата диктуваше навиците му. Сякаш личните му потребности за какъвто и да било комфорт бяха останали недоразвити. Културната революция бе втвърдила и без това аскетичната му същност и всяко желание бе допълнителен риск. И все пак вярвах, че бе амбициозен. Потиснатите му чувства излизаха наяве във формата на разкази и в тези моменти подскачащите му вежди не изглеждаха толкова комични, колкото показваха мъчителен спазъм.
– Ние, китайците, сме затворени хора. Не показваме много от себе си. – Сви ръце до гърдите си. – Чужденците изразяват своите чувства твърде явно, на това ние никога не бихме били способни.
– Това отблъсква ли ви?
– Понякога да. Китайци, които работят с чужденци, говорят за… простете… тяхната арогантност. Не че ги презираме, но понякога, като виждаме колко привилегии им се дават, си казваме: „Това е нашата страна. Защо те са тези, които получават повече?“.
Мразеше специалните хотели и магазините, достъпни само за чуждестранни посетители, туристи, депутати и хора, принадлежащи към китайския елит.
– Не че искам такива неща. Не ми трябват. Влизал съм в тези магазини, не ми харесват. Нещата, които продават, не са ми по вкуса. – С жест отхвърли целия блясък и лукс на тези ексклузивни стоки. – Предпочитам прости и практични неща. Не е ли по-добре така? – Гласът му се изостри. – Мисля, че всички тези привилегии и различия скоро ще изчезнат. Ще се сложи край на тази… – скръцна със зъби – неравна система. – Замълча. Усети, че казва или нещо опасно или нетактично.
Заговорих неохотно:
– Може би когато се уеднаквим?
– Вече сме. Младите станаха по-цинични. Искат да си гледат живота. Лозунгите почти изчезнаха от улиците. Партията премина от политика към икономика.
– Вие членувате ли в Партията?
– Да. И се гордея с това. – Засмя се. – Има опасност да забравим идеологията. Затова имаме нужда от Партията.
Върхът вече не беше обгърнат в мъгла. Почти бяхме пристигнали.
– Казахте, че сте писател, нали? Тогава напишете точно това. Нашата страна има нужда от Партията. Напишете го.

…