Уки и блатният дух

За Кийрън Ларуд

Кийрън Ларуд обиква историите и разказването им още когато на шест години прочита „Хобит“ от Дж. Р. Р. Толкин. Завършва английска литература в Университета в Саутхамптън и в продължение на петнайсет години работи като учител в детска градина. Днес той е писател на пълен работен ден и пие твърде много кафе.

За илюстратора Дейвид Уайът

Дейвид Уайът живее в Девън. Илюстрирал е много романи и получава отлични отзиви за идеите си и за героите, които изобразява. Работил е по произведения на редица популярни автори на фентъзи като Дж. Р. Р. Толкин, Тери Пратчет, Филип Пулман и Даян Уейн Джоунс.

Откъс от книгата Уки и блатният дух

Пролог

Мишеловът полетя от оголеното дърво и мощно размаха криле. На края на гората улови въздушно течение и се понесе в кръг, като приличаше на плавей в океанските вълни.
Под него след дърветата се ширеше тревясала пустош – чудесен източник на мишки и полевки. Острият му поглед се стрелкаше навсякъде, за да улови и най-малкото помръдване. Мишеловът мечтаеше за мека плячка с топла кръв и вкусно месце.
Прелетя над останките от каменни сгради. Обичайно бяха студени и празни, а и от тях се носеше лъх, който не му се нравеше. Усещане за смърт. Трябваше да стои далече. Пък и там никога нямаше плячка. Нито дори опърпано мишле.
Затова се изненада, когато видя зайци. Пет – тичаха из руините.
Макар перата му да се смразиха, той се спусна по-ниско, вперил поглед във втурналите се фигури. Дълбоко в древните му птичи спомени зайците бяха храна. Ноктите му потрепнаха и той ги наостри… ала така е било преди хиляди години. Това долу бяха съзнателни зайци. Не пухкавите обедни хапки от дните на бащите и майките. Тези вървяха на два крака. Имаха летящи нокти, които можеха да те стигнат, дори да си във въздуха. Ако се приближиш, крещяха и хвърляха камъни. Опасни, непредвидими създания.
Понякога изпускаха неща, които ставаха за ядене. Или още по-хубаво: биеха се помежду си и оставяха трупове по земята. Тогава, ако си бърз, може да се спуснеш и да си отмъкнеш вкусно оченце или езиче, преди да те прогонят.
Мишеловът направи още няколко кръга – за всеки случай – току-виж някой заек се строполи мъртъв.
Нямаше такъв късмет. Трима се скриха зад купчина тухли и започнаха да крещят и да мятат ноктите си към нещо в старата кула. Двама се втурнаха към древното каменно място, където зад къпините бяха завързани няколко големи плъха. Скочиха на гърбовете им и отпрашиха – единият на юг, а другият на изток през планините.
Мишеловът ги последва отвисоко с надеждата да изпадне нещо вкусно. Но нямаше нищо и не след дълго зайците се изгубиха от поглед.
Нищо не ставаше за ядене, а и крясъците прогониха плячката.
Глупави шумни създания. Птицата заплющя с криле и се отправи към гората с надеждата за една-две катерички за обяд.

Глава 1
Врабче в нощта

– Още ли са там?
Джори надникна иззад руините и беше възнаградена с изжужаването на стрела. Тя се заби в каменната стена и предизвика искри, което накара Джори да отскочи назад в кулата.
– Да, Ру – отвърна. – Можем да кажем, че са там.
Зайчето въздъхна. Вече цял ден бяха затворени в руините на Гибелната порта, старата кула на Последната стража. Мислеха, че мястото е изоставено, но попаднаха на въоръжени последователи, които ги хванаха в капан в каменните останки. Не можеха да избягат, без да бъдат застреляни. Което означаваше часове наред тишина, без да има какво да правят, освен да следят как едно слънчево петно се мести по прашния под.
Бардът все още стоеше пред пергаментите с пророчества на стената, подръпваше брадата си и изглеждаше разтревожен. Джори, осеяната с белези бивша убийца, няколко пъти претърси мястото от горе до долу в търсене на изход. Ру броеше белите израстъци на зажаднелите за слънце растения, плъзнали по стените. Изрисува картини и спирали на пода; подремна веднъж-дваж, сгушен в наметалото си; поигра на нийкбол с камъчета вместо с джербили и с една свила се на топка буболечка. Дори няколко пъти тихичко изпя песнички на малкото врабче, което подскачаше в клетката си.
Да си хванат в капан от врагове, беше изключително скучно.
– Пак ще претърся библиотеката, преди да се е стъмнило – обяви Джори. – Може да съм пропуснала някой изход. Ру, ще дойдеш ли?
Ру поклати глава. Веднъж слезе там, но нещо в онова влажно място го караше да настръхва. На далечната стена, където се беше просмукала влагата, растяха светещи гъби. Навсякъде бяха скупчени разпадащи се скрижали и пергаменти. А и всичките древни истории, всичките призрачни знания от минали векове, които тихо се разлагаха…
– Ще хапнем ли скоро? – попита той. – Коремчето ми къркори.
– Когато се върна – отговори Джори.
После взе свещ и се отправи към скритата врата. Преди да поеме надолу по стълбата, провери флакончето на колана си – онова със сребърната капачка, в което беше отварата на здрача.
До отсрещната стена бардът все още беше потънал в мисли. Ру се почуди дали да не го попита това-онова, но се отказа. Вместо това се заслуша в шумовете, които Джори издаваше долу, докато тършува, като с едно око следеше пролуката в руините, за да не се появи изневиделица някой заек от Последната стража с лък или копие. Чувстваше се в много по-голяма безопасност, когато Джори беше до него. А и кой ли не би, при положение че до него беше един от най-добрите воини в Петте царства?
В някакъв момент тя се върна омърлушена и поклати глава.
– Нищо – каза. – Освен дупката тук друг изход няма.
– Значи наистина сме напълно, изцяло и безвъзвратно в капан – отбеляза Ру.
– Опасявам се, че е така. Хайде да се поразсеем с вечеря.
Джори се разрови из торбичките и извади парче хляб и шепа тиквени семки, които оформи на три купчинки.
– По-добре да разпределяме храната на дажби – рече тя. – Не знаем колко време ще сме затворени тук.
– Учителю? – Ру извика барда, който отвърна с изсумтяване. – Учителю, ще дойдете ли да хапнете?
Бардът се приближи, като все още подръпваше брадата си. Седна на един камък и взе своята купчинка хляб и семки. Ру го гледаше, докато гризкаше своята дажба, чакаше го да каже нещо, но той мълчеше. Откакто стана негов ученик миналата пролет, не го беше виждал толкова притеснен.
Оскъдната вечеря скоро изчезна. Ру запази малко семки, за да нахрани врабчето в клетката.
– По-добре дай още малко на птичето – най-сетне наруши тишината бардът. – Ще трябва да занесе съобщение на Гант в Мелт.
Ру си спомни добрия член на Лисичата стража, при когото бяха отседнали.
– Сега ли? – попита.
Мисълта, че птичето ще отлети, го натъжи. Веселото му пърхане беше единственото хубаво нещо през целия ден.
– Скоро – отговори бардът. – Когато се стъмни. Не искам онези злодеи да го застрелят. Тогава наистина ще сме в капан.
– Гант ще изпрати ли помощ? – попита Ру. – За колко време ще дойдат?
– Зависи колко бързо е птичето – отговори Джори и изсипа шепа семки в клетката му. – Ако лети цяла нощ, може да занесе съобщението до сутринта. И ако Гант веднага изпрати Джаксом и джербилите, ще могат да дойдат за два дни бърз ход.
– Бих казал поне три дни – рече бардът. – Ще трябва да намери Джаксом, може да потърси и други въоръжени зайци да го придружат. Освен това първо трябва да мобилизира Лисичата стража. Злосторниците трябва да бъдат спрени. Това е по-важно.
– Свързано ли е с нещата, които ще направят на Подкин? – попита Ру, защото цял ден изгаряше от желание да го направи. – Казахте, че той се крие в Трънковата бърлога, но това е невъзможно. Аз съм оттам и никога не съм го виждал.
– Не си го видял, защото той не е искал да го видят – отвърна бардът. – Но си беше там.
– Искате да кажете, че съм бил до истинския, реалния, живия, действителния Подкин Едноухия? До героя, победил гормите? До легендарния воин, събрал даровете на Богинята?
– През целия си живот – потвърди бардът и за първи път през този дълъг, предълъг ден се усмихна.
– Кой е бил? Дебелият пазач на входа? Готвачът? Някой слуга на баща ми?
– Заек, когото не би забелязал. Просто стар дългобрадко до огъня.
– Стар заек? И само толкова? – Ру не можеше да повярва. – Как така Подкин няма да бъде забелязан? Величието не искри ли от очите му? Когато заговори, силата не се ли чува? Той не… ухае ли на легенда?
Бардът се подсмихна.
– Опасявам се, че е най-обикновен заек като всички ни. Когато остарееш като нас, вече нищо не искри от очите ти. И ухаеш само на гнили репи.
– Тогава, ако е просто възрастен безобиден заек, защо онези от Последната стража искат да го убият? Как изобщо са разбрали за него? Те не са ли част от историята на Уки? Враговете на Подкин са били гормите…
В зелените очи на барда проблеснаха сълзи и Ру се сети, че Подкин е брат на барда – той явно се тревожеше за него.
– Всичко е част от една история – обясни бардът. – За да разбереш, трябва да я чуеш цялата. Тогава ще осъзнаеш срещу каква опасност сме се изправили.
– Ами в такъв случай… – очите на Ру се озариха със задоволството на ловец, чул щракването на капан – какво чакаме? Искам да чуя как Уки е заловил другите духове. Кой е бил след Валкъс? И какво общо има с Подкин?
– После, после. Първо да пуснем врабчето и да видим дали ще оцелеем до сутринта. Бас държа, че онези никакъвци от Последната стража ще опитат нещо през нощта.
– Ще трябва да пазим на смени – рече Джори. После затършува из торбичката си и извади малка дървена кутийка. В нея имаше мастило, писалка и тънки листчета пергамент. – Напиши съобщението. Колкото по-бързо пуснем птицата, толкова по-скоро може да дойде помощ.
Бардът взе един пергамент и започна да пише с миниатюрни букви. Ру надникна през рамото му да ги прочете, но бяха на езика на Хълст, а не на огам. Ру не разбра какво пише. Дано да беше нещо в духа на: ЩЕ УМРЕМ. ВЕДНАГА ИЗПРАТЕТЕ ПОМОЩ. ЦЯЛА АРМИЯ. БЪРЗО, БЪРЗО, БЪРЗО.
Бардът зави пергамента на рулце, извади врабчето от клетката и го хвана грижовно, за да може Джори да завърже съобщението за крачето му. После го върнаха в клетката, нахраниха го с тиквени семки и зачакаха падането на нощта.

*

В тази част на света нощта се спуска бързо. Не след дълго в порутената кула беше тъмно като в рог, а от подовете и стените се просмукваше мраз и пропълзяваше в костите. Някак устояха на желанието да запалят огън и дори свещ. Ру се сгуши в барда, за да се стопли, клетката с врабчето беше в скута му. Искаше му се и той да има криле, за да отлети далече от това студено и самотно място.
– Струва ми се, че вече е достатъчно тъмно – каза Джори. Беше се качила на купчината камъни, затрупали входа, и надничаше през дупката на върха. – Онези от Последната стража са запалили огън. Вероятно си готвят вечеря и се топлят. От отблясъците ще им е по-трудно да виждат.
– Не можем ли и ние да се измъкнем? – попита Ру. – Джори може да вземе от отварата си и да ги накълца в тъмното.
– Благодаря ти за доверието – усмихна се тя. – Но би било твърде рисковано. Може да не забележат врабче, но нас със сигурност ще ни видят. Освен това ще ни чуят как се измъкваме през камънака. С отварата може и да съм бърза, но не по-бърза от стрела.
– Може да се наложи да го премислим – рече бардът. – Щом ни свършат храната и водата.
Настъпи миг тишина, в който всички се замислиха за тази страховита вероятност. После бардът взе клетката от Ру и внимателно извади птичето.
– Довиждане, мъниче – прошепна Ру. – И късмет!
– Настина късмет! – рече бардът.
Той подаде птичката на Джори, а тя я повдигна към пролуката в руините. Хвърли последен поглед, за да се увери, че онези от Последната стража бяха заети, и я пусна.
Когато врабчето полетя, всички притаиха дъх в очакване на стрела, която да го разпердушини.
Такава не се появи, слава на Богинята, и не след дълго птичето се изгуби в мрака.
Бардът издиша шумно.
– В името на Клариън, това беше на косъм. А сега, според вас можем ли да си накладем огън? Тук има достатъчно останки от маса и пейки.
Заедно оформиха малък кръг от камъни и го напълниха с дървен материал и подпалки. Огънят се разгоря и макар да изпълни помещението с дим, светлината и топлината бяха добре дошли.
– Аз ще поема първата смяна – каза Джори. – Ще ви събудя след няколко часа.
Бардът кимна и се уви с наметалото. Ру се накани да възрази и да помоли за история, но очите му натежаваха. Страхът и ужасът през деня го бяха изтощили и не след дълго започна да се унася, заслушан в пращенето на огъня, като си представяше, че си е у дома в Трънковата бърлога и че играе на „Лисича лапа“ със самия Подкин.

*

Събуди го ароматът на препечен хляб и боровинков чай и за миг Ру си помисли, че майка му ще го извика на закуска. Скочи в готовност да се сбори с многото си братя, за да се добере до парченце, но видя, че се намира в порутената задимена кула и че през пролуките в руините се промъква зората.
Джори беше до огъня и от медно чайниче наливаше чай в три керамични чаши. Когато видя, че е буден, му се усмихна и сложи чашата му до него. Бардът седеше на купчината камъни, които някога са представлявали вход, и надничаше през дупката на върха.
– Онези въшльовци са будни – рече. – Виждам дима на лагерния им огън.
Сякаш в отговор отвън се разнесе вик:
– Насладете се на закуската! Може да ви е последна! Чакаме подкрепления. Нямате никакъв шанс!
– Колко забавно! – в отговор извика бардът. – Докато вие си мърдахте ушите и хъркахте, ние изпратихме врабче за помощ. Преди да се усетите, тук ще дойде цял отряд разгневени членове на Лисичата стража. Ще ви видим тогава!
Онези от Последната стража пуснаха една стрела, която отскочи от каменната стена. Настъпи тишина.
– Глътнаха си езиците – усмихна се бардът. – Сега няма да са толкова наперени.
– Май не биваше да споменаваш врабчето – отбеляза Джори. – Сега ще са нащрек.
Ушите на барда оклюмаха.
– Съжалявам. Не се сетих за това.
– Наистина ли ще дойдат още от Последната стража? – попита Ру. – Ще изпреварят ли Джаксом?
– Добро утро, Ру – поздрави бардът. После слезе от купчината камъни, отиде при зайчето и го погали по ушите. – Не се тревожи! Само се опитваха да ни сплашат.
Джори кимна.
– Да, не се тревожи. Едва ли в целия Хълстланд има други членове на Последната стража освен онези петимата.
– Пък и да има, няма да си губят времето с нас. Сега има по-важни моркови за белене.
– Искате да кажете Подкин?
Ру посръбна от чая. Беше топъл и сладък, но не можеше да пребори студа, полазил го през нощта. Лапите му трепереха, докато държеше чашата.
– Да – отговори бардът и притеснено се загледа в Ру. – Чуй ме, мъниче. Не се плаши! Всичко ще бъде наред. За нула време ще се измъкнем, а и казах на Гант да предупреди другите от Лисичата стража. Те ще защитят и Подкин, и всички в Трънковата бърлога. Освен това баща ти и воините му ще могат да отблъснат Последната стража. Бих искал да видя как някой ще мине покрай Хюбърт, когато е ядосан.
– Ама може да сме затворени тук с дни – въздъхна Ру. Обзе го такава носталгия по дома, каквато не беше изпитвал, откакто замина миналата пролет. Сънищата за майка му, разговорите за Трънковата бърлога… изведнъж всичко му дойде прекалено много и очите му се напълниха със сълзи. – Искам да си ида у дома. Искам мама – захлипа той.
Бардът протегна ръка и го придърпа към себе си. Известно време мълчаха и тихо се поклащаха, докато огънят пращеше и виеше димни езици на слънчевите лъчи.
– Имам предложение – рече бардът. – Разполагаме с много време. Защо да не ти разкажа останалата част от историята на Уки? Така ще се разсееш.
– Да, моля – отвърна Ру от гънките на наметалото на барда.
– Чудесна идея – каза Джори. – Много бих искала да чуя за неговата смела и героична спътница. Тя е най-хубавата част от историята.
– За Крий ли говориш, зайката от равнините? – попита бардът, макар добре да знаеше, че Джори говореше за себе си. И когато тя го замери с късче препечен хляб, той само се усмихна.
Ру още се гушеше в наметалото му, когато бардът прочисти гърло и започна да разказва…

Глава 2
Вечерно броене

Хубавото на историите, Ру, или по-скоро едно от хубавите неща е, че ако си тъжен, разтревожен или самотен… или – ако като нас – си хванат в капан в порутена кула от неколцина кръвожадни злодеи… те могат да разведрят мислите ти. Историите могат да те пренесат от неприятния истински свят в друг. Пък било то само за няколко мига. И когато се върнеш към личната си история… тогава нещата не ти изглеждат толкова зле.
Това е още една причина, поради която ние, бардовете, сме толкова важни – помагаме на всички за кратко да надскочат живота. И кой знае… като чуеш за някои смели, решителни и героични зайчета, може сам да намериш тази част у себе си.
Защото нея я има, във всеки от нас.
(– Дори у мен? – прошепна Ру.
– Особено у теб – отвърна Джори.)
Та като заговорихме за герои: оставихме Уки да бяга от пушилката и битките в Син и Нис, градовете близнаци в Северен Хълстланд. Опърлен и мръсен, беше успял да се измъкне жив и здрав с Джори и Крий, но нямали време да отпразнуват победата. Мисията им била завършена само наполовина.
Едва преди няколко месеца Уки бил отритнат от племето си заради различната окраска на очите и козината му. Зайците от Ледената пустош го мислели за демон. Зла поличба. Слаб и прегладнял, останал без майка, Уки бил върнат от ръба на смъртта от древен дух на име Ифрит. Някога Ифрит бил пазител на четири други духа, които му избягали. Той предал цялата си сила на Уки и му възложил задачата да ги залови с помощта на парчета от кристалния затвор, в който били затворени. Вече били уловени двама – проблясвали в кристалите на колана на Уки. Специалните сили, които му давали, пулсирали в кръвта му и го правели най-силното зайче във всичките Пет царства. Ала те щели да му останат за постоянно само ако успеел да намери и четирите духа. В противен случаи духовете отново щели да се разбунтуват, да съберат мощ и да завземат заешкия свят, а магията на Ифрит щяла да изтлее заедно с Уки.
Всичко се усложнявало от факта, че вещицата Некрифа и нейният слуга Балто били по петите им. Като водачи на Последната стража те искали силите на духовете за себе си. Навсякъде били вербували подмолни съгледвачи – наблюдавали и кроели планове в сенките. И сякаш това не било достатъчно – имало голяма вероятност да ги преследва Веник, злият братовчед на Джори. Той искал да върне Джори в семейството ѝ, за да бъде наказана, задето отказала да стане убийца. Също така бил бесен на Уки, че го е метнал в една стена.
Всичко това тежало в мислите на малките зайци. Предизвикателството пред тях било ужасяващо. Но все пак си позволили кратка спирка да оближат раните си и да поизперат дрехите си, преди да продължат напред. Уки долавял къде са другите духове. Присъствието им било като кукичка за ума му – непрестанно леко подръпване, – сякаш на далечен бряг се е унесъл сънен рибар, завързал кордата за пръста на крака си.
По-близкият дух бил на юг, а другият – на запад. И двата започнали пътуването си в телата на Нург и на горкичкия му брат. И двата вероятно са се отървали от приемниците си и са си проправили път към зайци със сила и могъщество, подобно на Валкъс. Но са имали повече време да се устроят. И биха направили всичко, за да не бъдат уловени в кристалите на Уки.
Като оставили вълните на Безкрайното море отляво, зайчетата се отправили покрай брега, пресекли моста при Пустата река и поели край елите и смърчовете, известни като Студената гора.
Джори била особено притеснена, защото бърлогата на нейния клан се намирала недалеч. Вярно, на един ден път в северозападния край на гората, но членовете на клана често бродели сред дърветата, за да търсят гъбите за силно отровната отвара на здрача, която давала на воините им невероятна бързина. Те със сигурност вече щели да знаят, че Джори е избягала от клана, и щели да бъдат в готовност да я заловят… или по-лошо. Така че изобщо не искала да се натъкне на никого.
– Успокой се! – призовала я Крий. – Дори да ни забележат, Уки може да ги метне чак до Мелт. Та той има силата на бог.
На бог. Уки погледнал кльощавите си лапи. Трудно му било да си представи, че сега в тях били силите на Ифрит, на Гонч и на Валкъс. Но ги усещал. Ако искал, можел да изкорени всяко дърво и да халоса кой да е заек от клана Септис по главата. Можел да…
– Няма значение колко е силен – прекъснала мислите му Джори. – Дух на здрача като мен може да го надупчи с отровни стрели, преди да си е поел дъх. Няма да може да хвърли и камъче, ако костите му са се разтопили и мускулите му са станали на желе.
Всички спуснали качулките си и забързали мълчаливо, като се молели да стигнат, без да бъдат забелязани.
По някое време поседнали на върха на тревист хълм, загризали простичкия си обяд и се взрели в пейзажа пред себе си. Уки бил удивен как светът отново се бил променил изцяло. Широките обагрени в червено Кървави равнини му се стрували странни, защото бил израснал в Ледената пустош. А сега до хоризонта се ширели блата… с мрежа от виещи се реки и езера, подобно на лабиринт, между тях растели тръстики, тук-там дъбрави и по някое хълмче като мравуняк. Всичко било в оттенъци на зелено, жълто и кафяво, а водните пространства проблясвали на слънчевите лъчи като диаманти.
На запад по протежение на хълма, на който седели, следвали няколко възвишения, опасани с висока каменна стена. От скрити комини към небето се издигал дим. В долината под тях имало сходно ограждение. В далечината на самия край на тръстиките и блатата се виждало още едно.
– Тресавищата – обявила Джори, размахвайки ръка надлъж и шир. – Сборище на изостанали диваци, разбойници и контрабандисти. От сто години тук нищо не се е променило, вероятно няма и да се промени още сто.
– Това бърлоги ли са? – попитал Уки, сочейки оградените възвишения.
– Да – отговорила Джори. – Зайците при блатата не живеят в сгради като на север, нито пък са съвсем под земята като на юг. Покриват каменните си къщи с торф и ги ограждат за безопасност. Това там на възвишението е Жабляново. Долу е Разкаляно, а там далече е Тръстиково.
– Ами онова влажно място с реките? – попитала Крий. – Там живеят ли зайци?
– Живеят – отговорила Джори. – Те са най-дивите от всички. Не обичат външни. Всъщност никога не съм виждала такъв заек. Само съм чувала истории. За диваци в жабешки кожи, които боготворят земноводни и змиорки. Моля те, не казвай, че трябва да отидем там.
– Хайде, Уки! – подканила го Крий. – Намери духа с мислите си.
Връзката на Уки с избягалите духове означавала, че може да ги усеща – къде се намират, какво изпитват. Понякога получавал видения, понякога трябвало да се съсредоточи. Но това било ужасяващо и изтощително. А да гледа през очите на такова древно зло… още откакто поели от Син, се опитвал да го отложи.
Вече нямал извинение. Въздъхнал тежко и затворил очи, за да види невидимата нишка, свързваща го с духа.
Първо почувствал живот.
Огромно количество живот. Тресавищата изобилствали от пълзящи, лазещи, жужащи, пърхащи и прокрадващи се създания. Не било като в Ледената пустош или в равнините, където животните едва връзвали двата края сред непобедимия студ. Тук било топло, плодоносно и богато. Ако загребял вода с шепа, щял да хване безброй живинки, някои дори по-малки, отколкото можел да види.
За миг останал без дъх от замайване и се почудил как усещал всичко това. След миг осъзнал, че е заради самия дух. Целта била точно в сърцето на тресавищата. Всичко гъмжало и пулсирало и Уки доловил злокобна зелена светлина, която се разпространявала по водните мрежи. Нишки, които свързвали всички създания в блатото. Търсели ги, съединявали ги… променяли ги. Усещал живота, защото духът се свързвал с него, за да го отрови и унищожи.
Изведнъж на Уки му призляло. В гърлото му се надигнала жлъчка, ставите му започнали да се подуват и да го болят, кръвта му се сгъстила.
Чарис. Името се появило от откъслечните спомени от Ифрит в главата на Уки. Чарис била един от четирите духа, които Ифрит пазел в кристалния затвор, заровен дълбоко под земята хиляди години. Като другите и тя била създадена от Древните, които сътворили много духове и създания да им помагат. Тези обаче се обърнали срещу тях, озлобили се и се превърнали в опасност, поради което се наложило да бъдат затворени.
Уки си припомнил как намерил счупения розов кристал затвор, докато се препъвал из Леденокората гора, почти обезумял от мъка по майка си. Ако не бил Ифрит, никога нямало да поеме на тази мисия. Малкото огнено създание било отчаяно и уплашено. Но твърдо уверено, че Уки може да се справи със задачата.
Първият дух, когото уловил – Гонч, – се опитал да остави света да умре от глад. Вторият – Валкъс – искал навсякъде да сее война. А Чарис… тя била по-подмолна, по-ужасяваща.
Нейната мисия били болестите. Искала да разболее всяко живо същество. Да развали и да промени всичко край себе си, за да управлява със своите слуги. И вече била започнала.
Уки го усещал. Чума, която се разпространявала като мастилено петно от сърцето на блатата – тровела и заразявала…
Уки откъснал съзнанието си и паднал на колене, мъчейки се да си поеме дъх. Почти очаквал да види как тревата край него съхне и как пчелите и пеперудите, прехвърчащи из жълтите цветчета наоколо, падат по земята, гърчат се и гинат.
– Какво има, Уки? – Крий скочила от гърба на дългоухия си джербил Мука и се спуснала към него. – Видя ли го? Зле ли е?
– Ужасно е… – прошепнал той. – Казва се Чарис, носи чума и болести. Иска да зарази всичко живо.
– И е в блатата? – попитала Крий.
– Да – отговорил Уки. – В самото сърце на тресавищата. Вече е започнала. Нямаме много време да я спрем.
Джори изритала една туфа.
– Сърцето на тресавищата. Ама защо така? Има куп приятни, сухи, цивилизовани бърлоги. Защо не се опита да завладее света от някоя от тях?
– Можем да поспрем в някоя бърлога – предложила Крий. – Сигурно имат странноприемници. Ще се понаспим една-две нощи и после ще навлезем в блатата.
Джори кимнала, мисълта за меко легло и сносно ядене я поободрила.
Уки все още се взирал в блатата, които само допреди няколко минути му се стрували изпълнени с живот и надежда. Сега обаче ги виждал отровени и погубени, защото източникът на чумата искал да изяде целия свят.
Зайчетата се заспускали по хълма към бърлогата Разкаляно. Намирала се достатъчно близо, за да я стигнат до мрак, пък и се надявали да има прилична странноприемница.
Край тях жужали пчели, а над главите им се виели червени кани. Била приятна лятна вечер и въпреки ужасите, които Уки съзрял във видението си, той започнал да се отпуска. Докато не заговорила Джори.
– Има още нещо – казала тя, докато вървели по дървено мостче към една каменна стена. – Нещо, за което да ви предупредя.
– Мик джибадан лашки – възкликнала Крий. – Искаш да кажеш, че освен духа с чумата в тресавищата, Последната стража по петите ни и злия ти братовчед?
– Давай – насърчил я Уки, защото Джори завъртяла очи.
Забелязал, че тя е притеснена. Ушите ѝ били прилепени за главата, а веждите ѝ – сключени. Изглеждала като на тръни, когато минавали покрай Студената гора.
– В другия край на блатата живее един клан. Клан на сенките… убийци като клана Септис, само че… още по-зли. Вероятно ще попаднем на тях. Ако ли не в Разкаляно, то в някоя друга бърлога.
– По-зли от твоето семейство отровители? – попитала Крий, докато помагала на Мука да прескочи мостчето. – Възможно ли е да има нещо по-страховито?
– Възможно е. Това е кланът Сврачковците – отвърнала Джори.
– И какво им е толкова лошо? – полюбопитствал Уки.
– Те са по-подли от прегладнели невестулки – обяснила Джори. – Предлагат услугите си като убийци като моя клан, но обичат да правят нещата отблизо. Използват остриета, скрити в пурпурните им доспехи. Според слухове отнасят телата на жертвите си в своята бърлога и ги набучват на колове. Някои казват, че го правят, преди още да са умрели. Мястото им се нарича Кървавият трънак. Никога не съм го виждала, но съм чувала ужасни неща.
– Че защо да бъдат в това Окаляно? – попитала Крий, като се оглеждала, сложила лапа на копието, което намерила по време на битката в градовете близнаци. То стърчало от навитата ѝ завивка в готовност да бъде използвано.
– Разкаляно – поправила я Джори. – Защото, освен че мушат зайци със заострени колове, те също така работят за императора. Отговарят за събирането на данъци и прогонването на контрабандисти.
– Какво значи контрабандисти? – попитал Уки. – Това създания ли са?
Джори се засмяла.
– Не. Това са зайци. Носят в Хълстланд неща от други земи и ги продават.
– Не звучи толкова зле – отбелязала Крий. – Защо свракозайците искат да ги спрат?
– Сврачковците – уточнила Джори. – Работата е следната: императорът е наредил всички неща от други страни, като храна, дрехи, вино и какво ли не, да пристигат в едно от неговите пристанища, а зайците купувачи да му дават част от парите, които ще спечелят от тях. Нарича се „данък“ или „облагане“. Това е едно от нещата, които го правят толкова богат.
Но някои зайци не искат да плащат данък, затова уреждат стоките да бъдат разтоварвани от корабите на тайни места по брега недалеч от тресавищата. После ги прекарват тайно през блатата и ги продават на бърлогите от другата страна. Печелят добре и другите зайци получават стоките по-евтино, но императорът губи своя дял.
– О! – възкликнала Крий, поклащайки глава. – Значи е нещо като кражба? И императорът има закони против това? Като да откраднеш джербил и предводителят да нареди да те набучат на кол и да те оставят на мишеловите.
– Да – отговорила Джори. – Само че в този случай ще те заловят сврачковците и ще бъде много по-болезнено от това да те изяде мишелов. Освен това мразят моя клан. Септис и сврачковците воюват от векове.
– Тогава не би ли било добре да свалиш брошката си? – попитал Уки, сочейки сребърната увита змия на рамото на Джори.
– Пресвети Кетер! – Джори мигом я свалила и я мушнала в торбичката си. – Чудесна идея, Уки.
– При това точно навреме – отбелязала Крий. – Ето я и бърлогата Окаляно. Дано имат чудна странноприемница с обор за Мука.
– Казва се Разка… – опитала се да я поправи Джори, но Крий отпрашила напред. Джори и Уки я последвали, като се оглеждали за зайци със страховити доспехи.

*

– Как така няма странноприемница? – повишила глас Джори, която обичайно била спокойна и уверена в разговорите. При това толкова, че чак Уки се смръщил. Мечтата ѝ за меко легло и топла вечеря се изпарила и проправила път за раздразнение.
– Само казвам.
Говорели с възрастна зайка с кърпено наметало, която носела кошница с марули.
– Тука нямаме странноприемници. Свещеникът не ги харесва. Ама странниците могат да намерят легло в църквата. И обор за твоя… скоклив плъх.
Възрастната зайка продължила по пътя си, след нея Джори поклащала глава, а Крий беснеела. Уки огледал бърлогата.
Току-що били влезли през широки дървени порти, а в далечината се забелязвали също такива. Те били заобиколени с каменна стена, висока колкото два заека един връз друг, а по протежението ѝ пазели неколцина стражи.
Вътре в ограждението имало множество покрити с трева възвишения, от които стърчали по два-три комина. Всички били с дървена или каменна фасада с врата и прозорец. Както разказала Джори, приличали на нещо средно между къща и бърлога и изглеждали уютни.
Повечето били домове, но на някои висели дървени табели. Уки забелязал бакалия, пекарна и ковачница. В центъра на бърлогата се издигала чудата каменна постройка, покрита с торф, с четвъртита кула, чийто покрив бил украсен с бронзови числа. На залязващото слънце бронзът проблясвал, сякаш покривът греел със златна светлина.
– Сигурно това е църквата – казал Уки. – Хайде да видим дали има къде да ни настанят, преди да се е стъмнило.
Джори кимнала, все още намръщена заради липсата на странноприемница, но се отправили натам. Крий вървяла най-отзад и ругаела.
– Скоклив плъх… ама тя не е ли виждала джербил? Пок ха бок!
Преди да почукат на вратата, Джори ги спряла.
– Уки, ти май не знаеш много за църквите на Кетер?
Той поклатил глава. В Ледената пустош имало само един бог – Зерит, безмилостния владетел на снега. От майка си знаел за богините близначки Естра и Никса, но за Кетер – бога на реда и числата в Хълстланд – нямал представа.
– Не се тревожи! – потупала го по рамото Джори. – Не ти трябва да знаеш много. Само не споменавай други религии пред свещеника. И не изричай четири и четиринайсет. И всякакви двойки числа, които, събрани, правят толкова.
– И не прави нищо четиринайсет пъти – добавила Крий. – Особено размахване на ушите. И докосване на носа. Мразят го.
– Ами другите числа? – попитал Уки. Когато му кажели да не прави нещо, винаги му се приисквало да го направи. Ушите му вече сами подскачали нагоре-надолу.
– Три е добро – отговорила Джори. – Ако можеш, прави всичко по три пъти. Също седем. И девет, и дванайсет стават.
– Ами осем? – попитал замаян Уки.
– Ако е ден за пиршество – отвърнала Джори. – Десет е хубаво по пълнолуние.
Все още заливали Уки с числа, когато дверите на църквата се отворили и навън пристъпил заек, облечен в плътна пурпурна роба, извезана със златна нишка. На главата си носел висока поразкривена шапка, също пурпурна, а в лапите си стискал завършващ със спирала жезъл. Усмихнал им се мило, макар тъмните му очи да ги гледали сериозно изпод сключени вежди.
– Деветократни благословии вам! – рекъл им, като докоснал чело с три пръста. – Аз съм отец Клепер. Как може да ви помогне Кетер в тази хубава вечер?
– Ами ние… търсим къде да пренощуваме – обяснил Уки. Опитал да наклони глава девет пъти, но изгубил бройката и за всеки случай добавил още няколко. Обаче го обзела паника да не би да е направил четиринайсет по погрешка, та добавил още няколко.
– Да не би да не ви е добре? – попитал отец Клепер.
– Простете на приятеля ми – намесила се Джори, едва сдържайки смеха си. – Много е уморен. Цял ден пътуваме от градовете близнаци.
– Толкова дълъг път, при това сами? – сащисал се свещеникът. – Тогава влезте и се подслонете. Горкичките дечица. Зад църквата има обор за… дългокраката невестулка.
– Той е… – понечила да извика Крий, но Уки и Джори бързо се шмугнали в църквата и затворили дверите с надеждата, че дебелото дърво ще заглуши крясъците на приятелката им.
Озовали се в дълга зала с висок таван. Лъчите на залязващото слънце розовеели през витраж в другия ѝ край. Сякаш всичко пламтяло и църквата се изпълвала с цветове. Уки гледал като хипнотизиран. Вдигнал лапи и се усмихнал, когато разноцветни светлинки обагрили козината му.
– Красиво е, нали? – попитал отец Клепер. – Точно ще изпълним вечерното броене. Ако искате, можете да се присъедините. След това ще похапнем.
Той ги повел покрай пейки в редици, където се молели неколцина зайци. Повечето изглеждали като обикновени селяни, с простички наметала и домашно тъкани дрехи. Един-двама били с пурпурни роби като отеца.
– Какво е вечерното броене? – Уки попитал Джори възможно най-тихо. Звукът обаче отекнал в притихнала църква и той се намръщил.
– Всяка сутрин и всяка вечер изреждат свещените числа на Кетер – шепнешком обяснила Джори. – Просто си отваряй и затваряй устата и се преструвай, че ги знаеш.
Седнали на края на една пейка, а отец Клепер отишъл най-отпред, където на стената имало огромен образ на заек с четири протегнати горни лапи. Между крайниците и ушите му имало черти и навсякъде били изписани числа. Изглеждало много тайнствено и тържествено.
– Деветократни благословии! – подел отец Клепер. – Присъединете се към мен да изредим свещените числа на Вселената, както ни е учил Нашият Повелител. Да започваме. Едно, едно, две, три, пет, осем, тринайсет, двайсет и едно, трийсет и четири, петдесет и пет, осемдесет и девет…
Не след дълго всички зайци се присъединили, гласовете им отеквали из църквата. Уки отварял и затварял устата си в синхрон, като наблюдавал Джори с крайчеца на окото си и се надявал никой да не забележи. Ами ако те попитат кое е следващото число? След битката с Валкъс тъмният му глас бил утихнал, но сега решил да се обади, колкото да влоши нещата.
За щастие, скоро всичко приключило. Зайците започнали да излизат от църквата и се отправили към своите полузаровени къщи, а отец Клепер дал знак на Уки и Джори да го последват. През странична вратичка излезли на двора. В едно отделение Крий търкала козината на Мука със слама. Изтощен на вид шарен плъх дъвчел овес и ги гледал.
– Ще вечеряме в моята къща – обявил отец Клепер. – После всички може да спите в обора.
Нямало нищо общо с меките легла и огнищата, на които се надявали, но било по-добре от това отново да спят на земята, помислил си Уки. Като се стараели да не изглеждат разочаровани, те последвали свещеника в дома му.
Понеже полузакопаните къщи се издълбавали в земята, вътре изглеждали по-големи, отколкото отвън. На Уки му трябвало известно време да свикне с това усещане; Крий била още по-объркана.
Но мястото било много уютно – с голямо огнище, маса и лавици, отрупани с книги и пергаменти. Уки се почудил дали са пълни с числа.
– Моля, седнете! – приканил ги отец Клепер.
Те си придърпали столове, а отецът отишъл в едно килерче и започнал да изнася блюда с храна и чинии. Сложил ги на масата, след което добавил чаши и кана с вода. Не след дълго пред очите им имало вкусна вечеря: листа от глухарчета, препечен хляб, туршия от цвекло, сушени репи и моркови.
– И така – подел отец Клепер, когато започнали да пълнят чиниите си, – защо три деца бродят из царствата без родител или настойник, който да се грижи за тях?
Умът на Уки сякаш се изпразнил. Той замръзнал с пълна уста, вперил поглед в отеца, опитвайки се да измисли някакво обяснение. За щастие, Джори я бивало в тези неща. Тя бързо заговорила, докато Крий още дъвчела и не можела да развали нищо.
– Тръгнали сме към чичо си – обяснила. – Майка ни е твърде болна, за да дойде с нас, а баща ни, за съжаление, почина, да го благослови Кетер. Упътили сме се към бърлогата, която наричат Портата на чаплата, но решихме да видим и прочутите тресавища.
– Аха, тресавищата – поклатил глава отец Клепер. – Най-добре не припарвайте до тях. Дупка от хаос и престъпност без никакви числа. Няколко пъти съм опитвал да им занеса числата на Нашия Повелител, но винаги са ме отпращали. Понякога с насилие.
– Планираме кратко посещение – продължила Джори. – Говори се, че там има много редки и красиви птици. И че обичаите на зайците са интересни. Наистина ли се обличат в жабешки кожи?
– Те са диваци – рекъл свещеникът, помръдвайки уши. – Разтрепервам се само при мисълта за скотския им живот…
– Можете ли да ни разкажете нещо за тях? Ако не са толкова тайнствени, може да не сме така любопитни да ги видим.
– Знам много малко – отговорил отец Клепер. – Но ако така ще стоите далече от онова безбожно място… Тръстиково е най-цивилизованата част. Там би трябвало да сте в безопасност. Отвъд нея… най-добре да не попадате на племената, които живеят в тресавищата.
– Има ли много? – попитал Уки. – Така де, племена…
– Аз знам две – отговорил отец Клепер. – Два големи клана, или семейства. Магичите и гърдълите. От векове воюват помежду си. Враждата им е страховита. Дори съм изненадан, че още не са се избили до крак.
– Звучи като племената от равнините – отбелязала Крий с морков в устата. – С месеци се карат, а после организират голямо пиршество и се сдобряват.
– С тези семейства сдобряване няма – казал отец Клепер. – Твърде са примитивни за такова нещо. Кланят се на чудати стари блатни богове и се придвижват из онзи лабиринт от кал и вода с лодки и салове. Когато не се опитват да се избият, си изкарват прехраната с контрабанда на стоки през блатата. Само да те погледнат и ще ти отмъкнат наметалото от гърба. Не, онова място е изоставено от Кетер, при това с право. Ако имате разум в главите, ще поемете обратно към Студената гора и ще хванете пътя край тресавищата. Ще бъде по-дълго, но поне ще стигнете живи и здрави.
Уки имал въпроси за промените, които долавял в блатата, но отец Клепер изглеждал твърде разстроен при всяко споменаване на племената от тресавищата, та да отговори. Остатъка от вечерята изяли в мълчание, а после се отправили към обора.
– Помислете за нещата, които ви казах – заръчал им отец Клепер, когато им пожелал лека нощ. – Стойте далече от блатото. Придържайте се към онези части от света, в които има ред и числа.
Когато отецът се прибрал, Крий подела:
– Ама че забавление! Всичкото това броене и отправяне на молитви го е направило пълна скука.
– Обаче имаше право – казала Джори, докато постилала наметалото си върху купчина слама. – Тресавищата ще бъдат много опасни. В Тръстиково трябва да се опитаме да намерим водач.
– Горкичкият Мука! – възкликнала Крий. – Никак няма да хареса водата и лепкавата кал. Блатата са за полевки и видри, не за джербили.
Уки се свил на топка в наметалото си до вратата на обора, за да гледа звездите. Колкото повече научавал за тресавищата, толкова повече се тревожел. Сврачковци, воюващи племена, плъзнала чума… Как щял да се справи с всичко това? Ако не били Джори и Крий, щял да бъде напълно безпомощен, а в същото време му тежало чувството, че ги води към опасност. За пореден път.
Звездите бавно се придвижвали по небето, а тревогите му не спирали да се въртят из главата му. В някакъв момент очите му се затвори и той заспал…

*

Сънят дошъл почти мигновено.
Само дето не било сън. Отново бил с Некрифа, виждал през нейните очи, чувал нейните мисли. Между Некрифа и Ифрит имало връзка. Понякога, обикновено докато спял, Уки надзъртал в ума ѝ. И никога не било приятно.
Този път вещицата стояла дълбоко в сенките насред някакви дървета. Уки дочувал наблизо река, а пред него се ширело тревисто поле, опасано с елова гора в далечината. Приличала на Студената гора.
Покрай дърветата се точел път – по-широк от онзи, по който дошли. По него се виждали дълбоки бразди от колела и множество дупки. Водел към оградено със стена селище на запад. Пустият хълм, предположил Уки. Джори била казала, че това е единствената бърлога на север от гората. През нощта тихо спяла, портите били затворени. На фона на черното небе белият пушек от коминчетата приличал на драскотини с тебешир по плоча.
Уки усещал, че Некрифа чака нещо. Долавял вълните на напрежение и нетърпение, които я заливали. Ушите ѝ потрепвали, пръстите ѝ потропвали. Също така била гневна. Вероятно защото Уки ѝ се изплъзнал в Син. Или пък защото заловил Валкъс, преди тя да го е примамила на своя страна.
Движение на пътя привлякло вниманието ѝ. Откъм Пустия хълм към нея се насочили фигури. Едната била широка и набита (вероятно слугата ѝ Балто, помислил си Уки), а другите – по-малки зайци с качулки.
Когато приближили, Некрифа излязла изпод дърветата и по-малките фигури се поклонили и паднали на колене.
– Господарке! Господарке! – чул гласовете им Уки.
– Достатъчно! – процедила Некрифа. – Защо се забавихте толкова, безмозъчни червеи такива? Нали ви казах, че нямаме време!
– Извинете, господарке! – отвърнал Балто и побутнал един от последователите напред. – Трябваше да изчакаме този да пристигне от Аксен.
Некрифа впила поглед в заека и след малко той заплакал.
– Набий го! – наредила тя.
Уки усетил удоволствието на старата вещица, когато Балто започнал да блъска нещастното създание в земята. Щом спрял, тя отново огледала последователите си.
– Пет заека. Само толкова ли успя да събереш?
– Другите бяха твърде далече, за да дойдат навреме – отвърнал Балто. – Повече са чули призива. В Портата на чаплата ще има сбирка.
– Няма да ходим в Портата на чаплата! – Некрифа ударила слугата си с жезъла. Той отскочил от огромните му рамене, без Балто дори да примигне. – Усещам духа и онова досадно зайче. Те са зад Студената гора, в блатата. Там трябва да отидем.
Уки видял, че при споменаването на тресавищата един-двама от новите членове на Последната стража потреперили, но Некрифа не забелязала или не я било грижа. Тя вече крачела на изток към морето. Ако продължала да върви така цяла нощ, скоро щяла да се озове на пътеката, по която минали Уки и приятелите му, а после я чакал само още един ден път до Разкаляно.
– Чуваш ли ме, подслушващ негоднико?
Некрифа потупала превръзката на главата си. В съня си Уки потреперил, защото се сетил, че отдолу било скрито ужасното трето око.
– В главата ми ли си? Ти и онзи проклет дух пазител?
Махай се, Уки се насилил да извика насън с надеждата думите му да се понесат из нощта и да отвеят Некрифа. Остави ни на мира, стара вещице! Сякаш задачата ни не е достатъчно трудна, та и ти трябва да ни преследваш?
– Знам къде си – продължила Некрифа, която не можела да чуе думите на Уки. – Идвам и ще те докопам, дете! Имам слуги, които те търсят навсякъде. Този път няма да избягаш, независимо колко умни приятели ще ти се притекат на помощ.
Уки рязко се събудил. По време на видението бил отхвърлил наметалото и се бил изтърколил от купчината слама. Сега треперел – повече от уплаха, отколкото от студ.
Крий, Джори и Мука спели спокойно. Похърквали и потрепвали, без да знаят какво зло ги дебне от другата страна на гората. На Уки му се искало да е като тях.
Все още разтреперан, той отново се увил в наметалото си. Но не за да поспи. Не. Мисълта за това, което може да види в сънищата си, го ужасявала.
Той с мъка държал очите си отворени, взирал се в небето и чакал утрото.

Отзиви за поредицата Петте царства

„Книги, които ще забавляват всички: Подкин едноухия вече се превръща в класика.“
BookTrust
„Най-добрата книга, която съм чела.“
Мария, 9 години, Lovereading4kids
„Невeроятно приключение.“
SFX
„Просто не можех да оставя книгата.“
Сам, 11 години, Lovereading4kids
“Пет звезди.”
Дилън, 12 години, Lovereading4kids
„Страхотни истории, описани вълнуващо.“
Carabas
„Забележителна фантазия с . . . приковаващо вниманието приключение.“
Kirkus
„Удоволствие от четенето на световно ниво.“
Алекс, 10 години, Lovereading4kids
„Страхотно разказани истории.“
Андреа Рийс, Lovereading4kids
„Богати на легенди, митове и щипка магия.“
Carousel
„История за деца, които обичат фентъзи, куестове и разбира се, зайци.“
списание The School Librarian